Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (43)

9.

Кенджи Уатанабе слезе от влака в Хаконе и нямаше как да не се сети за една друга среща с Тошио Накамура, състояла се преди години на планета, отстояща на милиарди километри разстояние. А тогава той ми се обади по телефона — помисли си Кенджи. — Настояваше да разговаряме за Кейко.

Кенджи се спря пред една витрина и оправи вратовръзката си. В деформираното отражение видя себе си като идеалистично настроения юноша от Киото, Който отива на среща със своя съперник. Но това беше много отдавна и на картата не беше заложено нищо, освен нашето честолюбие. А сега е съдбата на малкия ни свят…

Съпругата му Най изобщо не искаше той да се среща с Накамура. Беше накарала Кенджи да поиска мнението на Никол. Никол също бе против каквато и да било среща между губернатора и Тошио Накамура.

— Той е непочтен, луд на тема власт, мегаломан. От тази среща няма да излезе нищо добро. Иска да открие слабото ти място.

— Но твърди, че може да намали напрежението в колонията.

— На каква цена, Кенджи Уатанабе? Внимавай за условията. Този човек никога не предлага нещо безплатно.

И така, защо дойде? — обади се глас в главата на Кенджи, когато се отправи към огромния дворец, който другарят му от детските години бе построил за себе си. Не съм съвсем сигурен — отвърна друг глас. — Може би заради честта си. Или от себеуважение. Нещо дълбоко унаследено.

Дворецът на Накамура и заобикалящите го къщи бяха изградени от дърво, в класическия стил на Киото. Сини покриви, покрити с керемиди, грижливо, оформени градини, сенчести дървета, педантично почистени алеи — дори ароматът на цветята напомняше на Кенджи за родния му град на далечната планета.

На вратата бе посрещнат от прекрасна девойка по пантофи таби и кимоно, която се поклони и изрече:

— Ohairi kudasai — Това беше официалното японско приветствие.

Кенджи остави обувките си на полицата и също обу таби. Погледът на момичето не се отдели от пода, докато го превеждаше през малкото обзаведени в западен стил помещения на двореца към японската част, постлана с татами. Говореше се, че именно тук Накамура прекарва по-голямата част от свободното си време в забавления, със своите наложници.

Не след дълго девойката се спря и издърпа подвижната хартиена стена, изрисувана с летящи жерави.

— Dozo — покани го с жест да влезе.

Кенджи пристъпи в помещението, което бе застлано с шест татами и седна с кръстосани крака върху една от двете възглавници, поставени край блестящата черна лакирана масичка. Ще закъснее. Това е част от стратегията.

Друга девойка, също прекрасна, с избелено лице и облечена в разкошно кимоно в пастелни тонове, влезе безшумно. Носеше вода и японски чай. Кенджи започна бавно да посръбва от чашата, докато погледът му шареше из помещението. В единия ъгъл се намираше дървен параван с четири пана. Макар и от разстояние Кенджи разбираше, че резбата е съвършена. Надигна се от възглавницата, за да я разгледа отблизо.

Страната, която беше обърната към него, отразяваше красотата на Япония — по едно пано за всеки сезон. Зимната картина представляваше ски курорт в японските Алпи, затрупан с преспи сняг; пролетното пано изобразяваше цъфнали черешови дървета по поречието на Кама край Киото. Лятото бе примитивистично представен ясен ден — над зелената равнина се издигаше връх Фуджи със своята снежна шапка. Есенното пано представляваше тържество на цветовете сред дърветата, заобикалящи семейната гробница на Токугава и мавзолея на Нико.

Каква удивителна красота. Кенджи неочаквано изпита дълбока носталгия. Тошио се е опитал да пресъздаде света, който оставихме зад гърба си. Но защо? Защо е похарчил мръсните си пари за подобно великолепно творение на изкуството? Странен, непоследователен човек.

Четирите пана от обратната страна на паравана разказваха за съвсем друга Япония. Богатство от цветове описваше битката край крепостта Осака в началото на седемнадесети век, след което Йеяши Токугава на практика бе станал едновластен шогун на Япония. Параванът бе изпълнен с човешки фигури — самураи в бой, дворцови дами и кавалери, пръснати из замъка, дори самият господар Токугава, по-едър от останалите и с безкрайно доволно изражение от победата. Развеселен, Кенджи отбеляза, че шогунът твърде много прилича на Накамура.

Той се готвеше да седне отново, когато стената се плъзна и влезе неговият съперник.

— Omachimo sama deshita^[1] — каза Накамура и се поклони леко в неговата посока.

Кенджи отвърна на поклона малко тромаво, защото не можеше да откъсне поглед от своя сънародник. Тошио Накамура беше в пълно самурайско снаряжение, включително меча и ножа! Всичко това е част от някаква игра на нерви. Предназначено е да ме обърка или да ме уплаши.

— Ano, hajememashoka — каза Накамура и седна на възглавницата срещу Кенджи. — Kochay ga, oishii desu, ne?

— Totemo oishii desu — отвърна Кенджи и сръбна отново. Чаят наистина беше великолепен. Но той не е мой шогун. Трябва да променя атмосферата, преди да е започнал сериозният разговор.

— Накамура-сан, и двамата сме заети хора — започна на английски губернатор Уатанабе. — Нека да прескочим формалностите и да преминем към същността на въпроса. Сутринта по телефона твоят представител ми съобщи, че ти си „обезпокоен“ от събитията през последните двадесет и четири часа и имаш някои „подходящи предложения“ за намаляване на напрежението, което понастоящем цари в Ню Идън. Затова и дойдох да разговаряме.

Изразът на лицето на Накамура не се промени, но съскащият глас, с който заговори, изразяваше неудовлетворението му от прямотата на Кенджи.

— Забравил си японските норми на благоприличие, Уатанабе-сан. Страшно неучтиво е да започнеш делови разговор, преди да си направил комплимент на своя домакин за обстановката и да си се поинтересувал за здравето му. Подобна непристойност почти винаги води след себе си неразбирателство, което може да бъде избягнато…

— Съжалявам, — прекъсна го Кенджи със следи от нетърпение в гласа, — но най-малко ти си този, който може да ми дава уроци по учтивост. Освен това не се намираме в Япония, нито даже на Земята и сега нашите древни японски обичаи са толкова уместни, колкото дрехите, които си облякъл…

Кенджи нямаше за цел да засегне Накамура, но не би могъл да избере по-добра стратегия, за да накара противника си да разкрие своите истински намерения. Тошио рязко се изправи. За момент губернаторът си помисли, че ще вземе да изтегли меча.

— Добре — погледът на Накамура беше неумолим и криеше заплаха. — Да бъде както ти искаш… Уатанабе, ти изгуби контрола над колонията. Под твое ръководство гражданите се чувстват много нещастни и моите хора ми донасят, че широко се носи мълвата за сваляне на правителството и метеж. Ти претупа програмите свързани с климата и РВ-41, а сега твоята черна съдийка, след многобройни отлагания, оповести, че оня цветнокож изнасилвач няма да бъде съден от съдебни заседатели. Някои от най-тактичните колонисти, които знаят, че ти и аз имаме общо минало, ме помолиха да се намеся, да се опитам да те убедя да подадеш оставка, преди да се пролее кръв и да настъпи хаос.

Невероятно — помисли Кенджи, докато слушаше Накамура. — Този човек е полудял. Губернаторът взе решение да говори само когато се налага.

— Значи ти мислиш, че трябва да си подам оставката? — запита Кенджи след продължителна пауза.

— Да — тонът на Накамура придобиваше все по-властни нотки. — Но не веднага. Не по-рано от утре. Днес ще използваш правото си на върховна изпълнителна власт и ще отнемеш делото на Мартинес от Никол дьо Жарден Уейкфийлд. Тя очевидно е предубедена. Съдия Ианелла или Родригес, който е да е от тях, са по-подходящи. Забележи — той се насили да се усмихне — че не предлагам делото да бъде прехвърлено на съдия Нишимура.

— Приключи ли?

— Само още нещо. Кажи на Уланов да се оттегли от изборите. Няма никакви шансове да спечели, а ако неговата разколническа кампания, продължи, само ще затрудни още повече обединението ни след победата на Макмилън. Ние трябва да сме единни. Предвиждам сериозна заплаха за колонията от враговете, които обитават другия модул. Многокраките, дето ги мислите за „безобидни наблюдатели“, са техен челен отряд…

Кенджи бе смаян от това, което чуваше. Как бе успял Накамура да се изврати дотолкова? Или винаги си е бил такъв?

— … Искам да подчертая, че в случая времето е фактор от основно значение — продължаваше Накамура, — особено що се отнася до делото Мартинес и твоята оставка. Помолих Кобаяши-сан и другите представители на азиатската общност да не действат прибързано, но след снощните събития не съм сигурен, че мога да ги възпра. Дъщеря му беше красива и надарена. В писмото, което е оставила, обяснява, че не може да преживее срама, наложен й от постоянното отлагане на процеса на нейния насилник. Цари справедлив гняв…

Губернатор Уатанабе временно забрави за решението си да говори само когато се налага.

— Известно ли ти е — започна той и също се изправи, — че в нощта, в която се твърди, че Марико Кобаяши е била изнасилена, у нея е открита сперма от два различни индивида? А и Марико и Педро Мартинес непрекъснато твърдяха, че през цялата нощ са били сами?… Миналата седмица Никол намекна на Марико, че трябва да е имала полово сношение и с друг човек, но дори тогава тя продължаваше да настоява на своето…

За момент Накамура загуби самоувереността си. Гледаше Кенджи с празен поглед.

— Не успяхме да идентифицираме другия човек — продължи Кенджи. — Семенните проби изчезнаха мистериозно от болничната лаборатория, преди да бъде завършен анализът на ДНК. Единствено резултатът от първичния преглед остана документиран.

— Но този резултат може да е погрешен — заяви Накамура. Беше възвърнал самообладанието си.

— Едва ли. Но както и да е, сега разбираш дилемата на съдия Уейкфийлд. Всички в колонията вече са решили, че виновният е Педро. А тя не желае съдебните заседатели да вземат погрешно решение.

Настъпи продължително мълчание. Губернаторът се отправи към вратата.

— Учудваш ме, Уатанабе — обади се зад него Накамура, — ти изобщо не си разбрал целта на срещата. Няма никакво значение дали марионетката Мартинес е изнасилил Марико или не… Аз съм обещал на баща й, че никарагуанското момче ще бъде наказано. Само това е от значение.

Кенджи Уатанабе се обърна и изгледа съученика си с отвращение.

— Тръгвам си, преди наистина да се ядосам.

— Няма да получиш друг шанс — очите на Накамура отново излъчваха враждебност. — Това е първото и последното ми предложение.

Кенджи поклати глава, сам дръпна хартиената стена и излезе в коридора.

 

 

Никол вървеше по плаж, огрян от яркото слънце. На около петдесет метра пред нея Ели стоеше до доктор Търнър. Беше облечена в булчинската си рокля, но младоженецът бе по бански костюм. Церемонията се извършваше от прадядото на Никол — Омех, който беше в зелена, традиционна роба.

Омех постави ръката на Ели в тази на доктор Търнър и започна да тананика една сенуфо мелодия. Вдигна очи към небето. Там самотно птицеподобно се рееше над него и крясъците му бяха в ритъм със сватбения химн. Докато Никол наблюдаваше полета на птицеподобното, небето притъмня. Изникнаха буреносни облаци, които скриха ясното небе.

Океанът започна да се пени, вятърът се усили. Косата на Никол, вече напълно побеляла, се вееше зад нея. Всред сватбеното тържество настъпи суматоха. Всички се затичаха навътре към сушата, за да избегнат надигащата се буря. Никол не можеше да се помръдне. Очите й бяха приковани върху един голям предмет, подхвърлян от вълните.

Предметът представляваше огромна зелена торба, подобна на пластмасовите чували, които са били използвани за събиране на градинските боклуци през двадесет и първи век. Торбата беше пълна и се приближаваше към брега. Никол искаше да направи опит да я хване, но се страхуваше от разбушувалото се море. Посочи торбата и завика за помощ.

Някъде горе отляво в полезрението й се яви дълго кану. Когато се приближи, Никол осъзна, че осемте пътници в него са извънземни същества, оранжеви, по-дребни от хората. Изглеждаха така, сякаш са направени от тесто за хляб. Имаха очи и лица, но не и тела. Извънземните приближиха кануто към голямата зелена торба и я взеха.

Оранжевите същества оставиха чантата на брега. Едва когато те отново се качиха в кануто и отплуваха в океана, Никол се приближи. Помаха им за довиждане и пристъпи към торбата. Имаше цип, който тя внимателно дръпна. Разтвори двете половини и пред погледа й изникна мъртвото лице на Кенджи Уатанабе.

Никол изтръпна, изпищя и седна в леглото. Пресегна се към половината на Ричард, но тя беше празна. На нощното шкафче часовникът показваше 2:48 след полунощ. Тя се опита да успокои дишането си и да се освободи от ужасния сън.

Яркият образ на мъртвия Кенджи Уатанабе витаеше в мислите й, докато отиваше към банята. Никол си припомни, че когато бе десетгодишна, предупредителните сънища я споходиха преди смъртта на майка й. Ами ако Кенджи действително умре? — помисли и усети да я залива първата вълна на паниката. Наложи си да си мисли за нещо друго. Къде ли е Ричард по това време? Навлече халата и излезе от банята.

Мина на пръсти покрай детската стая и се отправи към предната част на къщата, Бенджи както обикновено хъркаше. В кабинета светеше, но Ричард не бе там. Два от новите биоти и Принц Хал също липсваха. Един от компютрите на Ричард все още работеше. Никол се усмихна вътрешно, като се сети за уговорката помежду им. Набра на клавиатурата НИКОЛ и екранът оживя. Появи се съобщение.

Скъпа Никол,

Ако се събудиш, преди да съм се върнал, не се тревожи. Възнамерявам до разсъмване да си бъда у дома, или най-късно до осем часа сутринта. В последно време се занимавам с онези триста серийни биота — нали се сещаш, биотите, чиито програми не бяха довършени и могат да се програмират за специални задачи. Но имам причини да подозирам, че някой шпионираше работата ми. Затова ускорих завършването на цялостния проект и за окончателния тест напускам Ню Идън.

Обичам те, Ричард.

В Централната равнина беше тъмно и студено. Ричард се опитваше да потърпи още малко. Беше изпратил подобрения Айнщайн (наричаше го Супер-Ал) и Гарсия 325 да се приближат към отвора в стената на втория модул. Те бяха обяснили на нощния пазач, обикновен хуманоид Гарсия, че обнародваната програма на експеримента е била променена и в момента ще се проведат нови специални изследвания. Докато Ричард оставаше все така скрит от погледа. Супер Ал извади цялата апаратура от отвора в стената на другия модул и я подреди на земята. Процесът отне повече от час скъпоценно време. Когато най-накрая приключи, той даде знак на Ричард да се приближи. Предвидливо Гарсия 325 отклони пазача към другата част на зоната на експериментите, така че биотът-пазач не видя Ричард.

А той не си губеше времето. Измъкна Принц Хал от джоба си и го мушна в отвора.

— Върви бързо — изкомандва и постави малкия си монитор на пода на тунела. През изминалите няколко седмици отворът към другия модул беше постепенно разширен и сега представляваше квадрат с размери приблизително осемдесет на осемдесет. За малкия робот пространството беше повече от достатъчно.

Принц Хал забърза към отсрещната страна. Разликата в нивата на тунела и вътрешния проход бе около метър. Роботът сръчно прикачи късо въже към скобата, която наби в пода на тунела и после се спусна. Ричард наблюдаваше всяко движение на Хал на екрана и му даваше инструкция по радиото.

Очакваше и втория модул да има външен пръстеновиден защитен проход. Оказа се прав. „И така, принципната конструкция на двете поселища е еднаква.“ Също така очакваше във вътрешната стена да има някакъв отвор, порта или врата, през която многокраките да могат да влизат и излизат. Надяваше се, че Принц Хал, който беше дребен, ще може да мине през нея.

Не мина много време и Хал откри входа към основната част на модула. Само че това, което очевидно бе врата, се намираше на повече от двадесет метра над пода на пръстеноподобния проход. Ричард беше подготвен и за тази възможност, защото беше наблюдавал на видео как многокраките се придвижват във вертикална посока по роботите-булдозери край пункта за наблюдение при Авалон.

— Катери се — разпореди Ричард и нервно погледна часовника си. Беше почти шест. Скоро в Ню Идън щеше да съмне. А малко след това истинските изследователи и инженери щяха да се появят при мястото на отвора.

Принц Хал се нанасяше около стотина пъти върху височината на стената, която делеше пода от входа към другия модул. Изкачването на робота дотам щеше да се равнява на изкачване на човек до върха на шестдесететажна сграда. В дома Ричард бе карал малкия робот да се упражнява, като пълзи по стената на къщата, но в онези моменти винаги стоеше близо до него. Дали по тази стена имаше грапавини за ръцете и стъпалата? От екрана това не можеше да се разбере. Притежаваше ли механичният субпроцесор на Принц Хал всичките необходими и правилни изчисления? СКОРО ЩЕ РАЗБЕРА — помисли си Ричард, когато любимият му ученик започна изкачването.

Веднъж Хал се подхлъзна и увисна на ръце, но в края на краищата успя да се добере до върха. За нещастие изкачването отне още половин час. Ричард беше наясно, че времето няма да му стигне. Когато Хал се изтегли по перваза на кръглия вход, на пътя му към вътрешността на втория модул се изпречи мрежа. И все пак в неясната светлина се виждаше малка част от вътрешността. Ричард внимателно нагласи миниатюрната камера на Хал така, чеда може да вижда през решетката.

— Пазачът настоява да се върне на основната си позиция — съобщи по радиото Гарсия 325. — Трябва да докладва в 06:30.

По дяволите, остават само шест минути. Той бавно придвижи Хал около ръба на отвора, опитвайки се да различи нещо от вътрешността на поселището, но не успя да види нищо специално.

— Пискай — разпореди се тогава Ричард, усилвайки аудиозвука на робота максимално. — Пищи, докато ти кажа да спреш.

Ричард не беше изпробвал най-новия модулатор, който бе инсталирал в Принц Хал. Ето защо с удивление установи, че височината на издавания звук наистина много наподобява тази на писъците на птицеподобните. Той резонира в тунела и Ричард отскочи назад. Адски добре — помисли си той, след като дойде на себе си, — Поне ако паметта не ме лъже.

Хуманоидът-пазач много скоро се озова при Ричард и подчинявайки се на препрограмираната инструкция, му поиска личните документи и обяснение какво прави. Супер Ал и Гарсия 325 се опитаха да го объркат, но когато не получи отговор от Ричард, биотът подчерта, че е длъжен да докладва за възникналия инцидент. На монитора Ричард видя как цялата преграда-мрежа се отваря и шест многокраки полазват Принц Хал. Роботът продължаваше да пищи.

Пазачът Гарсия започна да предава своето съобщение. Ричард осъзнаваше, че разполага само с няколко минути, преди да бъде принуден да напусне. „Елате, по дяволите, елате“ — повтаряше наум, докато гледаше монитора и от време на време хвърляше плахи погледи зад себе си към Централната равнина. Все още откъм дома не се виждаха никакви светлини.

Отначало Ричард си помисли, че му се причува. После звукът на размахващи се криле се повтори. Едно от многокраките бе отчасти скрито и миг по-късно Ричард съвсем ясно видя познат закривен нокът да се пресяга за Принц Хал. Писъкът на птицеподобно потвърди това, което се виждаше. Изображението на монитора стана неясно.

— Ако имаш възможност, — извика Ричард по радиото, — опитай се да се върнеш в тунела. По-късно ще дойда да те взема.

Той С£ извърна и набързо прибра монитора в чантата.

— Да вървим — обърна се към двамата хуманоиди-съратници. Затичаха към Ню Идън.

Докато бързаше към дома, Ричард бе обзет от чувство за триумф. ПРЕДЧУВСТВИЕТО МИ СЕ ОКАЗА ВЯРНО — мислеше си възбудено. — Това променя всичко… А сега ми предстои да предам дъщеря си в ръцете на бъдещия й съпруг.

 

 

Сватбената церемония бе определена за седем вечерта в театъра на Централната гимназия. На приема след това бяха поканени много повече хора, така че той бе планиран за спортната зала, в съседната сграда на около двадесетина метра от театъра. Последните приготовления затрупваха Никол почти през целия ден и тя непрекъснато предотвратяваше ту едно, ту друго възможно неблагополучие, което би могло да помрачи церемонията.

Не й остана време да размисли върху значението на новото разкритие на Ричард. Той се прибра възбуден, изпълнен с желание да обсъжда въпроса за птицеподобните и за това кой би могъл да се интересува тайно от неговото проучване, но Никол просто не бе в състояние да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху сватбата. И двамата решиха засега, да не разказват на никого за птицеподобните поне не преди самите те да са имали възможността да обсъдят въпроса подробно.

Сутринта Никол излезе в парка на разходка с Ели. Разговаряха за брака, за любовта и секса повече от час, но Ели бе толкова развълнувана от предстоящата женитба, че не можеше да се съсредоточи напълно върху това, което й говореше майка й. Към края на разходката Никол спря под едно дърво, за да обобщи казаното:

— Запомни поне едно нещо, Ели — държеше двете ръце на дъщеря си в своите — сексът е важен елемент на брака, но не и най-важният. Понеже ти липсва опит, малко вероятно е още от самото начало сексът да ти хареса. Но ако ти и Робърт се обичате и си имате доверие, и ако двамата действително желаете да доставите и да получите удоволствие, ще откриеш, че с всяка изминала година физическата съвместимост помежду ви ще нараства.

Два часа преди церемонията Никол, Най и Ели пристигнаха заедно в училището. Епонин вече ги очакваше.

— Нервна ли си? — запита усмихнато учителката. Ели кимна. — Аз ще припадна от притеснение — добави Епонин, — а съм само шаферка.

Ели бе помолила майка си да й бъде кума. Най Уатанабе, Епонин и сестра й Кати щяха да са шаферките. Кум на Робърт щеше да стане доктор Едуард Станфорд, който споделяше увлечението му по история на медицината. Поради липсата на други близки (с изключение на хуманоидите от болницата) Робърт избра останалите участници в церемонията от своя страна измежду членовете на семейство Уейкфийлд и техните приятели. Кенджи Уатанабе, Патрик и Бенджи щяха да са тримата му шафери.

— Майко, гади ми се — обади се Ели малко след като всички се бяха събрали в гардеробната. — Ще се чувствам ужасно, ако взема да повърна върху сватбените рокли. Не трябва ли да хапна нещо?

Никол бе предвидила това. Тя подаде на Ели един банан и кутийка кисело мляко, уверявайки дъщеря си, че е напълно нормално да се чувства неразположена преди толкова важно събитие в своя живот.

Тревогите на Никол за нормалното протичане на сватбената церемония се допълниха и с това, че времето минаваше, а Кати я нямаше никаква. Когато в гардеробната на булката вече всичко бе готово, тя реши да поприказва с Патрик. И в мъжката стая бяха приключили с преобличането.

— Как е майката на булката? — запита я съдия Мишкин при влизането. Великолепният стар съдия щеше да ръководи сватбената церемония.

— Малко е отнесена — отвърна, с усмивка Никол. Тя откри Патрик в дъното на стаята да нагласява дрехите на Бенджи.

— Как ме намираш? — попита Бенджи майка си, когато тя ги приближи.

— Много, много красив — отвърна Никол на сияещия си син. — Разговарял ли си тази сутрин с Кати? — обърна се тя към Патрик.

— Не. Но снощи й се обадих да й напомня всичко за днес, както ме беше помолила… Още ли я няма?

Никол поклати отрицателно глава. Вече беше шест и петнадесет, само четиридесет и пет минути преди уречения час за начало на церемонията. Тя излезе в коридора, за да се обади по телефона, но миризмата на цигарения дим й оповести, че Кати най-сетне е пристигнала. По пътя към гардеробната тя чу и гласа й:

— Само си помисли, сестричке — говореше Кати доста високо, — довечера ще правиш за първи път секс. — Уха! Хващам се на бас, че дори само при мисълта за това страхотното ти тяло ликува.

— Кати — обади се Епонин, — мисля, че не е напълно подходящо…

Никол влезе в стаята и Епонин млъкна.

— Хей, майко — рече Кати, — изглеждаш много хубава. Бях забравила, че под съдийската тога се, крие жена.

Кати издуха струйка дим и отпи от бутилката шампанско, която се намираше на плота срещу нея.

— Ето ни тук — изрече с приповдигнат плам, — събрани да присъстваме на сватбата на моята малка сестричка…

— Престани, Кати, вече си пила достатъчно — гласът на Никол бе хладен и твърд. Тя взе шампанското и пакета цигари. — Просто се преоблечи и престани да се правиш на шут… Можеш да си ги получиш след церемонията.

— Добре, съдия… както наредите. Кати смукна дълбоко от цигарата и издуха дима на кръгчета. Ухили се към другите дами. И после, както се протягаше към кошчето за боклук, за да тръсне пепелта от цигарата, тя изгуби равновесие. Политна към плота, удари се лошо, закачи няколко отворени бурканчета с козметика и се приземи сред създалата се мръсотия. Епонин и Ели се хвърлиха да й помагат.

— Добре ли си? — попита Ели.

— Пази си роклята, Ели — обади се Никол, която наблюдаваше с неодобрение проснатата на пода Кати. После грабна няколко хартиени салфетки и започна да почиства разлятото.

— Да-а-а, Ели — обади се саркастично Кати няколко секунди по-късно. — Пази си роклята. По тебе не трябва да има нито едно петънце, когато се омъжваш за твоя двоен убиец.

Всички в стаята затаиха дъх. Никол посиня. Тя приближи Кати и спря точно пред нея.

— Веднага се извини на сестра си — нареди.

— Няма — отвърна предизвикателно Кати само миг преди разперената длан на Никол да се залепи на бузата й. От очите на момичето избликнаха сълзи. — Аха! — тя избърса лицето си. — Най-прочутата раздавачка на шамари в Ню Идън. Само два дни след като е упражнила физическо насилие на площада в Сентръл Сити, тя повтори любимото действие като шамаросва собствената си дъщеря…

— Майко, недей… моля те — прекъсна ги Ели, опасявайки се, че Никол отново ще удари Кати.

Никол се извърна и погледна към разстроената булка.

— Съжалявам — измърмори тя.

— Точно така — изрече ядно Кати. — Извини се на нея. — Аз получих шамара, съдия. Сещаш ли се коя съм — твоята по-голяма неомъжена дъщеря. Тази, която нарече „отблъскваща“ само преди три седмици… Каза, че приятелите ми са „мошеници и аморални“… нали така беше? И въпреки това ще предадеш скъпоценната си Ели, този образец на добродетелта, на един човек, извършил двойно убийство… а друг убиец ще е шаферка…

Почти едновременно всички присъстващи осъзнаха, че Кати не е просто пияна и в агресивно настроение. Тя бе дълбоко разстроена. Дивият й поглед ги проклинаше, докато тя продължаваше несвързаната си реч…

Тя се дави и отчаяно зове за помощ — помисли Никол. — А аз не само че не обърнах внимание на този зов, но дори я блъснах още по-надълбоко.

— Кати — започна кротко Никол, — извинявай. Реагирах глупаво, без да се замисля — тя се приближи към дъщеря си с протегнати ръце.

— Не — Кати отблъсна ръцете на майка си. — Не, не, не… не се нуждая от съжалението ти. — Тя се отправи към вратата. — Всъщност не желая да присъствам на тази проклета сватба… Мястото ми не е тук… Късмет, сестричке. Някой ден ще ми разкажеш как е в леглото красивият доктор.

Кати се извърна и излезе препъвайки се. Докато си тръгваше, Ели и Никол плачеха без глас.

Никол се опита да се съсредоточи върху сватбената церемония, но след нелепата сцена с Кати я болеше сърцето. Тя помогна на Ели да се гримира отново, като непрекъснато се укоряваше, че е реагирала с толкова яд на Кати.

Малко преди началото на церемонията Никол отново отиде до мъжката съблекалня, за да ги осведоми, че Кати е решила да не присъства на сватбата. После хвърли бегъл поглед към събиращите се гости и забеляза, че около дузина хуманоиди вече са заели места. Мили боже — помисли си Никол, — не сме били достатъчно конкретни в поканите. Не беше нещо необичайно някои от колонистите да водят със себе си техните биоти Линкълн или Тиасо със специално предназначение, особено ако имаха деца. Преди да се завърне в булчинската гардеробна, Никол за момент се разтревожи дали ще има достатъчно места за всички.

Миг по-късно, или може би само така изглеждаше, всички придружители на младоженците се събраха на подиума около съдия Мишкин и музиката оповести пристигането на булката. Подобно на останалите Никол се извърна и се загледа в дъното на театъра. Там стоеше нейната прекрасна най-малка дъщеря, още по-великолепна в бялата си рокля с червен кант. Опряна върху ръката на Ричард, тя се приближи по пътеката. Никол се бореше със сълзите, но когато видя големите капки да блестят по бузите на булката, не можа да се сдържи. Обичам те, моя Ели. Колко се надявам да си щастлива.

По молба на двойката съдия Мишкин бе подготвил една по-различна церемония. В нея се възхваляваше любовта между мъжа и жената и се говореше колко значима е връзката между тях за правилното изграждане на семейството. Думите му проповядваха търпимост, упорство и самоотверженост. Отправи молитва, която не принадлежеше към никое вероучение, призовавайки Господ „да събуди“ в булката и младоженеца онази „страст и разбиране, които облагородяват човешкия род“.

Церемонията беше кратка, но изискана. Доктор Търнър и Ели си размениха пръстените и изрекоха клетвата със силен и уверен глас. Извърнаха се към съдия Мишкин и той свърза ръцете им.

— В името на властта, с която ме е упълномощила колонията Ню Идън, обявявам Робърт Търнър и Елеонор Уейкфийлд за мъж и жена.

Докато доктор Търнър внимателно повдигаше воала на Ели за традиционната целувка, проехтя изстрел, почти веднага последван от втори. Съдия Мишкин политна напред и падна от подиума върху двойката младоженци, а от главата му шуртеше кръв. До него Кенджи Уатанабе се свлече на земята. Когато се разнесоха третият и четвъртият изстрел, Епонин се хвърли между младоженците и гостите. Всички пищяха. В театъра цареше хаос.

Разнесоха се още два изстрела, непосредствено един след друг. На третия ред Макс Пъкет най-сетне разоръжи хуманоида ЛИНКЪЛН, КОЙТО беше стрелецът. Макс се бе извърнал в момента, когато чу първия изстрел, секунда по-късно бе прескочил столовете. Но биотът Линкълн, който се беше изправил от мястото си при думата „жена“, изстреля от автоматичния пистолет шест куршума, преди Макс да успее да го свали.

По целия подиум имаше кръв. Никол коленичи и прегледа губернатор Уатанабе. Той бе вече мъртъв. Доктор Търнър държеше в ръцете си съдия Мишкин, когато благородният стар човек затвори очи завинаги. Очевидно третият куршум бе предназначен за доктор Търнър, защото Епонин, в отчаяния си опит да спаси булката и младоженеца, го бе поела странично.

Никол вдигна микрофона, изпуснат от съдия Мишкин.

— Дами и господа… Това е ужасна, ужасна трагедия. Моля останете на местата си, докато се погрижим за ранените.

Последните четири куршума не бяха нанесли големи поражения. Епонин кървеше, но не беше в критично състояние. Макс бе успял да нанесе удар на Линкълн точно преди онзи да изстреля четвъртия куршум; по този начин той почти със сигурност бе спасил живота на Никол, защото куршумът бе минал само на сантиметри от нея. Двама от гостите бяха одраскани от последните изстрели, докато биотът падаше на земята.

Ричард се присъедини към Макс и Патрик, които обуздаваха биота-убиец.

— Не иска да отговори на нито един въпрос — рече Макс.

Ричард погледна рамото на Линкълн. Номерът на хуманоида бе 333.

— Отведете го отзад. По-късно искам да го огледам.

На подиума Най Уатанабе бе коленичила и държеше главата на своя любим Кенджи в скута си. Дълбоки, отчаяни ридания разтърсваха тялото й. Край нея близнаците Галилео и Кеплер виеха от страх. Ели, отгоре до долу опръскана с кръв, се опитваше да успокои малките момчета.

Доктор Търнър се занимаваше с Епонин.

— Линейката ще бъде тук след няколко минути — съобщи й той, след като превърза раната й. Целуна я по челото. — Ние с Ели цял живот ще ти бъдем благодарни за това, което направи за нас.

Никол обикаляше сред гостите, искаше да разбере дали някой от близкостоящите, които бяха засегнати от изстрелите, не е сериозно ранен. Тъкмо се готвеше да се върне при микрофона и да съобщи на всички, че могат да се разотиват, изпаднал в истерия колонист се втурна в театъра.

— Един Айнщайн е полудял — извика, преди да е осъзнал сцената пред себе си. — Уланов и съдия Ианелла са мъртви.

— И двамата трябва да се махнем — каза Ричард. — И то още сега. Но дори ти да не искаш, Никол, аз ще вървя. Зная прекалено много за биотите от серия триста — и какво са направили хората на Накамура, за да ги променят. Още тази вечер или утре сутрин ще бъдат по петите ми.

— Добре, скъпи — отвърна Никол. — Разбирам. Но някой трябва да остане със семейството. И да се бори срещу Накамура. Дори ако е безнадеждно. Не трябва да се подчиняваме на неговата тирания.

Бяха минали три часа от трагичния завършек на сватбата на Ели. Колонията бе залята от паника. Току-що по телевизията беше съобщено, че пет или шест хуманоида едновременно са превъртели и че единадесет от най-изтъкнатите граждани на Ню Идън са убити. За щастие биотът Кавабата, който изнасял концерт във Вегас, не успял в опита си за покушение срещу кандидата за губернатор Ян Макмилан и изтъкнатия индустриалец Тошио Накамура…

— Дрън-дрън — рече Ричард, докато слушаше. — Това е само още един момент от плана им.

Той беше сигурен, че цялата работа е замислена и дирижирана от лагера на Накамура. Нещо повече, Ричард не изпитваше никакво съмнение, че самият той и Никол също са били сред набелязаните жертви. Беше убеден, че събитията от този ден ще родят един съвършено нов Ню Идън, управляван от Накамура с Ян Макмилън в ролята на губернатор-марионетка.

— Няма ли поне да се сбогуваш с Патрик и Бенджи? — залита НИКОЛ.

— По-добре да не го правя — отвърна Ричард. — Не защото не ги обичам, а защото се опасявам, че мога да променя намеренията си.

— Аварийния изход ли ще използваш?

Ричард кимна.

— Никога няма да ме пуснат през официалния…

Докато проверяваше аквалангите, Никол влезе в кабинета.

— Току-що в новините съобщиха, че хората трошат биотите си. Един от интервюираните колонисти каза, че цялата работа с убийствата е част от извънземен заговор.

— Страхотно — изрече мрачно Ричард. — Пропагандата вече е в ход.

Той взе такова количество храна и вода, каквото смяташе, че ще може да носи без притеснения. Приготви се, а после притисна Никол към себе си и я задържа така цяла минута. Когато се разделиха, очите и на двамата бяха пълни със сълзи.

— Знаеш ли къде отиваш? — запита тихо Никол.

— Горе-долу — отвърна Ричард, който стоеше на задната врата. — Няма да ти кажа, разбира се, така че да не си замесена…

— Разбирам — и двамата чуха някакъв шум откъм предната врата и Ричард излетя в задния двор.

Влакът до езерото Шекспир не пътуваше. Хуманоидът Гарсия, който управляваше по-раншния влак по същата линия, беше унищожен от група разгневени колонисти, така че цялата система се беше изключила. Ричард тръгна пеша към източния бряг на езерото.

Докато пъхтеше, натоварен с тежкия акваланг и раницата, изпита чувството, че някой го следи. На два пъти му се стори, че забелязва нещо с крайчеца на окото, но когато спря и се извърна, не видя нищо. Най-накрая стигна до езерото. Минаваше полунощ. Ричард хвърли последен поглед към светлините на колонията и започна да навлича водолазния костюм. Кръвта му се смрази, когато от храстите излезе един Гарсия, а той беше разсъблечен.

Очакваше да бъде убит. След няколко секунди, които му се сториха векове, Гарсия проговори.

— Ти ли си Ричард Уейкфийлд?

Ричард нито помръдна, нито продума.

— Ако си ти — проговори най-накрая биотът, — нося съобщение от съпругата ти. Тя казва, че те обича и те благославя.

Ричард пое бавно и дълбоко въздух.

— Кажи й, че и аз я обичам.