Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (48)

5.

Ричард отново бе изгубил всякаква представа за времето. По някое време през дните (или може би бяха седмици?), в които бе живял във вътрешността на чуждоземната мрежа, той бе променил положението на тялото си. През една от първите му дремки мрежата бе смъкнала и дрехите му. Сега Ричард лежеше по гръб, поддържан от изключително плътен участък фина мрежа, която обвиваше тялото му.

Мозъкът му вече не си задаваше въпроса как успява да преживее. По някакъв начин винаги щом изпиташе глад или жажда, нуждата му беше бързо задоволявана. Изпражненията също изчезваха за минути. Дишаше с лекота, макар да бе изцяло обвит от живата паяжина.

Много от часовете, в които бе в съзнание, Ричард прекара в изучаване на съществото около себе си. При по-внимателно вглеждане можеше да забележи, че миниатюрните елементи се движат постоянно. Структурата на мрежата около него се изменяше много бавно, но сигурно. Ричард мислено очерта траекториите на ганглиите, които можеше да види. В един момент три отделни ганглии се приближиха до него и образуваха триъгълник над главата му.

Мрежата бе изработила равномерен цикъл на взаимовръзка с Ричард. Петнадесет до двадесет часа оставаше свързана с него чрез хилядите нишки, а после за няколко часа напълно го освобождаваше. Когато не беше свързан с паяжината той винаги спеше, без да сънува. Ако се случеше да се събуди и все още да не е свързан с нея, бе лишен от сетива и апатичен. Но всеки път, когато влакънцата започваха да се увиват около него, той изпитваше нов прилив на енергия.

Ако заспеше, докато бе свързан с мрежата, сънищата му бяха ярки и изпълнени с действие. Никога по-рано не бе сънувал толкова и често се бе надсмивал на Никол заради нейната загриженост от някой по-особен сън. Но сега образите, които се раждаха по време на неговия сън бяха толкова сложни, а в някои случаи фантастични, че той започна да разбира защо Никол им бе обръщала толкова голямо внимание. Една нощ сънуваше, че е все още юноша и гледа постановката на „Както ви се харесва“ в родния си град Стратфорд на Ейвън. Русокосата красавица, която играеше Розалинда, слезе от сцената и прошепна в ухото му:

— Ти ли си Ричард Уейкфийлд?

— Да — отвърна той.

Актрисата започна да го целува, най-напред бавно, после все по-страстно, а енергичният й, гъделичкащ език се гърчеше в устата му. Почувства прилив на непреодолимо желание и сетне изведнъж се събуди, странно притеснен както от голотата, така и от ерекцията си. „Защо беше всичко това?“ — чудеше се Ричард, неволно повтаряйки фразата, която толкова пъти бе чувал от Никол.

На някакъв етап от неговото пленничество спомените за Никол станаха по-ясни, по-отчетливи. За свое учудване Ричард установи, че в отсъствието на други дразнители при пълна концентрация може да си възстанови цялостен разговор с Никол, включително такива подробности като мимиките, които тя правеше, за да подчертае важните места в изречението. При продължителната самота във вътрешността на паяжината Ричард често се чувстваше изоставен, а живите спомени правеха липсата на любимата жена още по-тежка.

Образите на децата бяха също толкова ярки. И те му липсваха, особено Кати. Припомни си последния разговор със своята любимка няколко дни преди сватбата, когато тя се бе върнала да вземе някакви дрехи. Кати бе потисната, нуждаеше се от подкрепа, но Ричард не успя да й помогне. ПРОСТО НИ ЛИПСВАШЕ ВРЪЗКА. Последният спомен за Кати — млада, сексапилна жена — бе заместен от този на дръзко десетгодишно момиченце, подскачащо по площадите на Ню Йорк. Противопоставянето на двата образа породи у Ричард чувството за огромна загуба. След като се събуди, вече не се чувствах спокоен с нея — осъзна с въздишка. — Продължавах да искам малкото си момиченце.

Бистротата на спомените свързани с Никол и Кати убеди Ричард, че с ума му става нещо необикновено. Установи също така, че може съвсем точно да си припомни резултата от всеки четвъртфинал за Световната купа, а също за полуфиналите и на финалите. И всичко това за периода от 2174 до 2190. Някога като млад Ричард наистина помнеше цялата тази ненужна информация, защото бе страстен футболен запалянко. Но после през годините, предшестващи изстрелването на Нютон, мозъкът му бе претъпкан с толкова нови неща, че често не бе в състояние да си припомни дори участниците в някой ключов мач за Световната купа.

Изображенията от спомените му ставаха все по-ясни, а заедно с това Ричард откри, че си припомня и чувствата, свързани с тези образи. Сякаш отново преживяваше всичко изцяло. В един от периодите на възстановяване на миналото той си припомни не само завладяващата любов и обожание, които бе изпитал, когато за първи път видя Сара Тайдингс на сцената, но също трепета и възбудата от тяхното ухажване, включително и разюзданата страст на първата им любовна нощ. Тогава той бе останал без дъх; но и сега, много години по-късно, обвит от едно извънземно същество, наподобяващо плетеница от нерви, Ричард реагира не по-малко експлозивно.

Много скоро настъпи моментът, когато Ричард сякаш вече нямаше власт кои спомени да изплуват в мислите му. В началото вярваше, че нарочно си е припомнил Никол, децата, дори ухажването на младата Сара Тайдингс, само и само да не е нещастен. Сега — представяше си, че разговаря с мрежата — когато ти опресни паметта ми… Господ знае по какви причини сякаш започваш да я изучаваш.

Часове наред Ричард се наслаждаваше от насилственото изчитане на спомените си и особено на откъсите, които обхващаха дните на неговото студентство в Кеймбридж и Космическата Академия, когато всичко бе пропито с непрекъсната наслада от новите познания. Квантовата физика, камбрианската експлозия, теорията на относителността, статистиката, дори отдавна забравените думи от уроците по немски — всичко това припомни на Ричард колко много от щастливите му дни се дължаха на възбудата от учението. В друго, доставящо особено удоволствие възпоминание, мислите му скачаха с лекота от пиеса на пиеса — направи преглед на всяко живо представление на Шекспир, на което бе присъствал от десет до седемнадесетгодишна възраст. Всеки човек има нужда от герой — помисли Ричард, след като платното от сцени бе изчезнало, — Като стимул да даде най-доброто от себе си. Моят герой бе Уилям Шекспир.

Някои от спомените бяха болезнени, особено онези от детството. В един от тях Ричард отново бе на осем години и седеше на пейката край малката маса в семейната трапезария. Атмосферата бе напрегната. Баща му, пиян и ядосан на света, ги гледаше свирепо, докато те се хранеха в мълчание. По невнимание Ричард разля малко супа и секунда по-късно ръката на баща му го зашлеви силно по бузата, прекатури го от пейката и го запрати в ъгъла на стаята, разтърсен от ужас и шок. Не се беше сещал за този миг от години. Ричард не успя да сдържи сълзите си, когато си припомни колко безпомощен и уплашен се чувстваше навремето около своя невротичен и злоупотребяващ с властта си баща.

Един ден неочаквано започна да си възстановява детайли от дългата одисея из РАМА II и страхотното главоболие едва не го ослепи. Видя се в странно помещение, заобиколен от три или четири октопаяка. В него бяха имплантирани десетина датчици и други инструменти. Течеше някакъв опит.

— Спри, спри — изкрещя Ричард и с внезапната си възбуда разруши мисловната картина. — Главата ми се пръска!

Като по някакво чудо главоболието започна да намалява и в спомените си той отново се озова сред октопаяците. Припомни си дългите дни на разни тестове и дребните живи същества, които бяха въведени в тялото му. Припомни си също и особена поредица от сексуални експерименти, в които бе подложен на разни видове външна стимулация след еякулация.

Ричард бе стреснат от тези нови възпоминания. Никога по-рано не бе имал достъп до тях, никога, откакто се бе събудил от комата, в която го откри семейството му в Ню Йорк. Сега си спомням и други неща за октопаяците — помисли развълнуван. — Те разговаряха чрез цветове, които се извиваха около главата им. В основни линии бяха приятелски настроени, но бяха твърдо решени да научат всичко възможно за мен. Те…

Мислената картина изчезна и главоболието се върна. Влакънцата от мрежата, току-що се бяха отдръпнали. Ричард бе изтощен и бързо заспа.

След много дни на следващи един след друг спомени изчитането рязко прекъсна; Мислите на Ричард, вече не бяха движени от действаща външна сила. Продължителни периоди от време влакънцата оставаха неприкачени.

Мина седмица, без да се случи нищо. През втората седмица обаче на двадесетина сантиметра от главата на Ричард започна да се развива един необичайно кръгъл и много по-нагъсто обвит от останалите, нормални струпвания, ганглиен. Нарастването му продължи, докато стигна размера на баскетболна топка. Малко след това огромното кълбо простря стотици нишки, които пронизаха кожата по цялата обиколка на главата му. Най-накрая — помисли Ричард, пренебрегвайки болката, причинена от нашествието на влакънцата в мозъка му — ще разбера за какво е било всичко.

Тутакси пред погледа му изплуваха някакви картини, макар че бяха толкова неясни, че не можеше да различи нищо. Много скоро обаче качеството на мисловната картина се подобри, защото той изнамери сполучлив, примитивен начин да контактува с паяжината. В мига, когато в мозъка му се появи първото изображение, Ричард заключи, че мрежата, която дни наред бе чела записаното в мислите му, сега се опитва да напише нещо там. Но очевидно паяжината нямаше как да измери качеството на изображението, което получаваше Ричард. Спомняйки си за посещенията при очния лекар, когато бе момче, и схемата за свръзка, чийто краен резултат бяха уточнените контактни лещи, Ричард използва пръстите си, за да покаже на мрежата кога промяната в процеса на предаване прави образа по-ясен или по-лош. По този начин скоро бе в състояние да „види“ това, което чуждоземците се опитваха да му покажат.

Първото изображение бе снимка на планета, направена от космически кораб. Светът бе закрит от облаци, имаше две луни-лилипути и една далечна, самотна жълта звезда като източник на светлина и топлина: това бе очевидно — родната планета на присадената паяжина. Редицата от последвали картини разкри пред Ричард разнообразни ландшафти от нея.

В родния свят на присадките мъглата бе вездесъща. На повечето изображения под нея се виждаше кафява, лишена от камък, гола повърхност. Само по крайбрежната ивица, където безплодната почва се срещаше със зелените води на езера й океани, имаше някакви признаци на живот. В един от тези оазиси Ричард видя не само птицеподобни, но и впечатляващ калейдоскоп от други живи същества. Той можеше да прекара дни в изучаването само на една или две от тези картини, но тяхната последователност и скоростта на редуване не бе в негов контрол. Беше сигурен, че мрежата цели нещо с този разговор и първите картини са само едно въведение.

На всички останали изображения се представяше или птицеподобно, или мирмикотка, или присадена паяжина, или съчетание от четирите. Както се разбираше, всички сцени изобразяваха „нормалния живот“ на родната им планета и бяха примери на обща тема „симбиоза между видовете“. На някои от картините бе показано как птицеподобните защитават подземните колонии на мирмикотките и присадките от нашествието на малки животни и растения. Други представяха как мирмикотките се грижат за новоизлюпените птицеподобни или как превозват големи количества манна диня до могила на птиците.

Ричард се обърка, когато видя няколко картини, изобразяващи манни дини, заровени във вътрешността на присадените паяжини. Защо ли мирмикотките ще залагат яйцата си тук? За защита? Или може би тази странна паяжина е някакъв вид мислеща планета?

От видяното дотук у Ричард бе създадено непоклатимото убеждение, че в йерархичен смисъл присадките са доминиращия вид от трите. Всички картини подсказваха, че както мирмикотките, така и птицеподобните почитат паяжинестите същества. Да не би по някакъв начин тези мрежи да мислят за всичко вместо мирмикотките и птицеподобните? — питаше се той. — Какви невероятни симбиотични отношения… Как, за бога, са могли да се развият?

В поредицата, която му бе представена, имаше няколко хиляди кадъра. След като бе повторена два пъти, нишките се отделиха от Ричард и се завърнаха в гигантския ганглиен. В последвалите дни Ричард бе оставен в основни линии сам, а връзките му с неговия домакин бяха ограничени до тези, необходими да преживее.

Когато в паяжината се образува алея и Ричард можа да види вратата, през която бе влязъл преди толкова много седмици, той си помисли, че ще бъде освободен. Моменталната му радост бе тутакси угасена. Още при първия опит да се помръдне, присадената мрежа затегна хватката около тялото му.

Тогава защо е тази алея? Докато Ричард наблюдаваше, откъм коридора пристъпи тройка мирмикотки. Съществото в средата бе с два счупени крака и задният му сегмент бе премазан, сякаш, през него бе минала кола или камион. Съпровождащите го мирмикотки внесоха неподвижния си другар в паяжината и напуснаха. Само след секунди присадката започна да се увива около новопристигналия.

Ричард се намираше на около два метра от мирмикотката-инвалид. Пространството между него и нараненото същество се оголи напълно от нишки и кълбета. Никога преди не бе виждал такава празнина в присадката. Значи моето обучение продължава — задълбочи се той. — И какво се предполага, че ще науча сега? Че присадките са лекари за мирмикотките, така както онези са лекари за птицеподобните?

Паяжината не ограничи вниманието си само до наранените части на мирмикотката. По време на този продължителен период на бодърстване Ричард наблюдаваше как мрежата всъщност цялостно обвива съществото в пълен пашкул. Същевременно едрият ганглиен, който се намираше в непосредствена близост до Ричард, се придвижи над пашкула.

По-късно, след като бе поспал, Ричард забеляза, че ганглиенът се е завърнал при него. Пашкулът от другата страна на празнината почти бе приключел с размотаването. Сърдечният ритъм на Ричард се учести, когато видя пашкула да изчезва съвсем, а нямаше и следа от мирмикотката.

Не му остана много време да се чуди какво се е случило с нея. Само след минути нишките на големия ганглиен бяха отново свързани с черепа му и в мозъка му започна нов филм. На първото изображение Ричард видя петима човеци да лагеруват на брега на рова във вътрешността на обителта на птицеподобните. Те се хранеха. Край тях беше струпано внушително количество оръжия, включително две картечници.

Последвалите картини показваха хора в атака из цялото поселище. Две от по-първите сцени бяха особено отблъскващи. Първата изобразяваше младо птицеподобно — главата му бе откъсната в полет и то падаше към земята. Двойка човеци със задоволство се поздравяваха помежду си в долния ляв ъгъл на същото изображение. Втората представляваше голяма квадратна дупка в един от тревните участъци на зеления район. Вътре в нея се виждаха останки от няколко птицеподобни. Човек с ръчна количка, съдържаща още два трупа на птицеподобни, се приближаваше отляво към масовия гроб.

Ричард се изуми от това, което видя. Истински или не — чудеше се той, — Що за изображения са това? И защо му ги показват сега? Набързо направи преглед на последните събития в своя присаден свят и дълбоко потресен заключи, че осакатената мирмикотка е видяла всичко това. По някакъв начин наподобяващото паяжина същество бе изтеглило изображенията от ума на мирмикотката и ги предаваше в мозъка на Ричард.

Веднъж разбрал какво му се представя, Ричард започна да обръща по-голямо внимание на самите, картини. Изпадна в неконтролируема ярост от нашествието и клането, което видя. В едно от последните изображения три човешки същества-войници нахлуха в комплекс апартаменти на птицеподобните във вътрешността на кафявия цилиндър. Нямаше оцелели.

Тези нещастни същества са обречени и го знаят…

Очите му неочаквано се изпълниха със сълзи. Обзе го дълбока тъга, каквато не бе изпитвал никога. Осъзнаваше, че представители на неговия собствен вид систематично изтребват птицеподобните. Не, не! — извика мълчаливо. — Спрете, моля ви, спрете. Тези птицеподобни възвестяват чудото на химическите вещества, издигнати до съзнание. Те са като нас. Те са наши братя.

През следващите НЯКОЛКО секунди хилядите срещи и контакти на Ричард с наподобяващите птици същества нахлуха в паметта му й изместиха имплантираните образи. Те спасиха живота ми. — Мислите му се концентрираха върху отдавнашния полет над Цилиндричното море. — Без абсолютно никаква лична изгода. Кой човек би направил такова добро на едно птицеподобно? — запита се с горчивина.

Рядко в живота си Ричард бе плакал на глас. Но тъгата за птицеподобните го надви. Докато хълцаше, през главата му се изнизаха всички преживявания, откак бе влязъл в тяхното поселище. Сети се за неочакваната промяна в отношението им към него и последвалото прехвърляне във владение на мирмикотките. След това дойде обиколката и най-накрая настаняването ми тук… Очевидно искат да ми съобщят нещо… Но защо?

В този миг го озари просветление, толкова проникновено, че сълзите отново нахлуха в очите му. Защото са отчаяни — отговори си сам. — Молят ме за помощ.