Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (31)

8.

Епонин откри Кимбърли в ъгъла на задименото помещение и седна до нея. Прие цигарата, която й предложи нейната приятелка, запали я и всмукна дълбоко.

— О-о-о, каква наслада — промълви тихо Епонин, като издуха дима на малки кръгчета и го наблюдаваше как се издига бавно към вентилатора.

— Щом толкова обичаш тютюна и никотина — прошепна до нея Кимбърли, — сигурна съм, че направо ще се влюбиш в кокомо. — Младата американка дръпна от своята цигара. — Знам, че не ми вярваш, Епонин, но всъщност е по-хубаво от секса.

— Не е за мен, mon amie. — Гласът на Епонин звучеше топло и приятелски. — Имам си достатъчно недостатъци. А и никога, никога не бих могла да контролирам нещо, което е наистина по-хубаво от секса.

Кимбърли Хендерсън се разсмя от сърце, дългите й руси къдрици се залюляха по раменете й. Тя беше на двадесет и четири, с година по-млада от френската си приятелка. Двете седяха в салона за пушене, който беше свързан с женския душ. Помещението беше миниатюрно, квадратно, с дължина на стената не повече от четири метра. В него постоянно пребиваваха — седнали или на крака — над десетина жени, до една с цигари в ръце.

— Това помещение ми напомня за задната стаичка на „Евъргрийн“ на Уили, заведението в близост до Денвър — каза Кимбърли. — Докато стотина или повече каубои дръвници танцуваха и пиеха в големия бар, осем или десет от нас се оттегляха в светата „кантора“ на Уили, той я наричаше така, и се надрусваха с кокомо.

Епонин гледаше втренчено Кимбърли през задимения въздух.

— Поне в този салон мъжете ни оставяха на мира. Те са абсолютно невъзможни, по-лоши дори от приятелчетата в изолационното село в Бурже. Тези идиоти май по цял ден мислят само за секс.

— Разбираемо е — отвърна Кимбърли в нов пристъп на смях. — За първи път от много години тях не ги наблюдават. Когато хората на Тошио повредиха всичките скрити монитори, мъжете се оказаха неочаквано без надзор — тя погледна Епонин. — Но това си има своите тъжни страни. Днес станаха още две изнасилвания, едното беше точно край зоната за спорт на смесеното училище.

Кимбърли допуши цигарата и тутакси запали нова.

— Имаш нужда от някой, който да те защитава — продължи тя, — и знам, че Уолтър с удоволствие би се заел с това. Онези разбойници прекратиха опитите си да ме свалят заради Тошио. Сега основната ми грижа са пазачите на МКА — всичките се мислят за неудържими свалячи. От тях само онова страхотно гадже, италианецът Марчело, може евентуално да ме заинтересува. Вчера ми каза, че щял да ме накара да „стена от удоволствие“, ако се съглася да го придружа до стаята му. Бях му доста навита, докато не зърнах един от главорезите на Тошио да подслушва разговора.

И Епонин запали нова цигара. Знаеше, че е смешно да ги пали една от друга, но пътниците от Санта Мария имаха разрешение само за три половинчасови „сеанса“ дневно, а в претъпканата зона за живеене пушенето беше забранено. Докато Кимбърли за момент се обърна да отговори на въпроса на една едра жена, около четиридесетте, Епонин се замисли за началото на пътуването им. Още на третия ден откакто бяхме напуснали Земята — припомни си тя, — Накамура изпрати своите посредници при мен. Трябва да съм била първата му избраница.

Огромният японец, който е бил сумоборец, преди да стане събирач на дългове към един всеобщо известен комарджийски кръг, се беше поклонил официално, когато се приближи до нея във фоайето на смесеното училище.

— Госпожице Епонин — беше изрекъл на английски със силен акцент, — моят приятел Накамура-сан ме помоли да ви кажа, че ви намира за много красива. Предлага ви абсолютна защита срещу компанията ви и вашето благоразположение.

В известен смисъл предложението беше привлекателно — припомни си Епонин — И не се различаваше от това, което повечето благопристойни на вид жени от „Санта Мария“, в края на краищата приеха. Тогава аз вече бях наясно, че Накамура ще има голяма власт. Обаче не ми харесваше студенината му. Но се излъгах, че мога да остана свободна.

— Готова ли си? — повтори Кимбърли.

Епонин дойде на себе си. Тя угаси цигарата и заедно с приятелката си влезе в съблекалнята. Докато се събличаха и се приготвяха за душа, най-малко десетина чифта очи се наслаждаваха от гледката на телата им.

— Не те ли дразни, че те поглъщат с поглед? — запита Епонин, когато застанаха редом под душа.

— Хич — отвърна Кимбърли. — Дори ми доставя известно удоволствие. Тук няма много жени, които да изглеждат като нас. Възбуждам се, когато ме зяпат с такъв апетит.

Епонин изплакна сапунената пяна от налетите си твърди гърди и се наклони към Кимбърли.

— Значи си правила секс с жена?

— Разбира се — отвърна Кимбърли, отново смеейки се гърлено. — Ти не си ли? — Без да изчака отговора, американката се впусна в една от своите истории: — Първият ми снабдител с наркотици в Денвър беше една лесбийка. Бях само на осемнайсет, съвършена от главата до петите. Когато Лорета ме видя за първи път гола, помисли, че е умряла и е отишла в рая. Току-що бях приета в училището за медицински сестри и не можех да си позволя разходи за дрога. Така че сключих сделка с Лорета. Тя можеше да спи с мен, а в замяна да ме снабдява с кокаин. Връзката ни продължи почти шест месеца. По това време вече взех да се снабдявам сама, освен това се бях влюбила в Магьосника. Нещастната Лорета — продължи Кимбърли, докато тя и Епонин взаимно си подсушаваха гърбовете в умивалнята, която, се намираше в съседство с душовете. — Беше съкрушена. Предложи ми всичко, включително списъка на клиентите си. Накрая стана досадна, така че й подрязах крилцата и накарах Магьосника да я изхвърли от Денвър.

Кимбърли забеляза сянка на неодобрение по лицето на Епонин.

— Исусе — рече тя, — пак започваш да ми четеш морал. Ти си най-мекосърдечният убиец, който съм срещала. Понякога ми напомняш за лицемерните преподаватели по вероучение в последния клас на гимназията.

Тъкмо се готвеха да напуснат района на къпалнята, когато иззад гърбовете им изникна едно дребно чернокожо момиче с коса, сплетена на плитки.

— Ти Кимбърли Хендерсън? — попита то.

— Да — отвърна Кимбърли и се извърна. — Но какво…

— Твой мъж ли крал Джап Накамура? — прекъсна я момичето.

Кимбърли не отговори.

— Ако така, нужна твоя помощ — продължи чернокожото момиче.

— Какво искаш? — запита Кимбърли с тон, който показваше нежелание да се ангажира.

Момичето неочаквано избухна в сълзи.

— Мой мъж Рубен не мислел лошо. Бил пиян от онази гадост, дето я продават пазачите. Не знаел, че говори на крал Джап.

Кимбърли изчака момичето да подсуши сълзите си.

— Какво имаш? — прошепна тя.

— Три ножа и две дози кокомо-динамит — отвърна чернокожото момиче също тъй шепнешком.

— Донеси ги — усмихна се Кимбърли. — И аз ще уредя време, когато твоят Рубен да се извини на господин Накамура.

 

 

— Ти не харесваш Кимбърли, нали? — обърна се Епонин към Уолтър Бракен. Той беше огромен американски негър с нежни очи и пръсти, които вършеха чудеса на клавиатурата. Свиреше леки джазови мелодии и се наслаждаваше от присъствието на своята красива дама, докато тримата му съквартиранти бяха излезли по споразумение навън, в общите помещения.

— Не, не я харесвам — отвърна бавно Уолтър. — Тя не е като нас. Може да бъде много забавна, но мисля, че под това се крие злоба.

— Какво искаш да кажеш?

Уолтър мина на една нежна балада с лесно запомняща се мелодия и свири почти цяла минута, преди да отговори.

— Предполагам, че в очите на закона ние всички сме еднакви, всички сме убийци. Но не и в моите очи. Аз ликвидирах мъжа, който изнасили невръстното ми братче. Ти си убила едно ненормално копеле, което е съсипвало живота ти. — За миг Уолтър направи пауза и погледна настрани. — Но тази твоя приятелка Кимбърли заедно с нейното гадже са ликвидирали трима души, които дори не са познавали — само за дрога и пари.

— Била е дрогирана?

— Няма значение — рече Уолтър. — Всеки от нас е отговорен за постъпките си. Ако аз се натъпча с говна и стана гаден, грешката си е моя. Но не мога да се измъкна от отговорността за това, което съм направил.

— Тя има отлично досие от центъра за изолация. Всички лекари, които са работили с нея, твърдят, че е отлична медицинска сестра.

Уолтър престана да свири на електронното си пиано и се втренчи в Епонин.

— Нека не говорим повече за Кимбърли. Достатъчно малко време имаме за нас двамата… Помисли ли върху моето предложение?

Епонин въздъхна.

— Да, Уолтър, помислих. И макар че ми харесваш и ми е хубаво да се любим, това, което ми предлагаш, твърде много наподобява на затвор… Освен това мисля, че го правиш от честолюбие. Ако не се лъжа, ти предпочиташ Малкълм…

— Малкълм няма нищо общо с нас — прекъсна я Уолтър. — Години наред, от първия ден, в който влязох в изолационното отделение на Джорджия, той беше най-близкият ми приятел. Свирим заедно. Правим секс, когато и двамата се чувстваме самотни. Ние сме сродни души…

— Зная, зная… Малкълм не е основното нещо, което ме тревожи, казвам го по-скоро заради принципа. Аз наистина те харесвам, Уолтър, ти го знаеш. Но… — гласът на Епонин заглъхна, докато се бореше със смесените чувства.

— Намираме се на три седмици път от Земята — рече Уолтър — и на шест от Марс. Аз съм най-едрият мъж на Санта Мария. Ако те обявя за „моето“ момиче, през тези шест седмици никой няма да те безпокои.

Епонин си припомни сутрешната неприятна случка, когато чу двама германци да обсъждат колко лесно е да се изнасили някой в зоната на пасажерите с присъди. Двамата знаеха, че тя ги чува, но не направиха ни най-малко усилие да понижат гласове.

Най-накрая тя се остави в яките ръце на Уолтър.

— Добре — промълви тихо, — но не очаквай много… Аз съм доста труден човек…

 

 

— Мисля, че Уолтър има проблеми със сърцето — прошепна Епонин. Минаваше полунощ и другите им две съседки по стая спяха. Кимбърли лежеше в койката под Епонин и все още се намираше под въздействие на кокомото, което беше пушила преди два часа. Явно нямаше да може да заспи поне още известно време.

— Правилникът на този кораб е шибан и глупав. Боже, даже в комплекса за изолация в Пуебло нямаше толкова забрани. Защо, по дяволите, да не можем да стоим в общите помещения след полунощ? Какво нередно има?

— От време на време има болка в гърдите. А когато правим по-буен секс, след това често се оплаква, че не му достига въздух… Можеш ли да го видиш?

— Ами този Марчело? Ха! Колко тъп задник! Да вземе да ми каже, че мога да остана цяла нощ, ако пожелая да стоя в неговата стая. И то пред Тошио! Какво си мисли, че прави? Искам да кажа, даже пазачите не смеят да се бъркат на крал Джап… Какво казваш, Епонин?

Епонин се надигна на лакът и се надвеси над долната койка.

— Уолтър Бракен, Ким. Говоря за Уолтър Бракен. Можеш ли малко да успокоиш топката и да внимаваш какво ти говоря?

— Добре. Добре. Какво за Уолтър? Какво иска? Всички искат нещо от крал Джап. Предполагам, че това ме прави кралица, поне донякъде…

— Мисля, че Уолтър е зле със сърцето — повтори високо отчаяната Епонин. — Бих искала да го прегледаш.

— Шът — изсъска Кимбърли. — Тихо, че ще дойдат да ни се нахвърлят като на онази лудата шведка… Глупости, Еп, аз не съм лекар. Мога да разпозная кога сърцето не бие ритмично, но това е всичко… Трябва да заведеш Уолтър при доктора на затворниците, той е кардиолог. Как му беше името, бе, свръхкроткия, дето си стои сам, ако не преглежда някого…

— Доктор Робърт Търнър — прекъсна я Епонин.

— Точно така… голям професионалист, сдържан, държи се на дистанция, не разговаря по никакви други въпроси, освен медицински. Направо не е за вярване, че такъв човек може да застреля в главата двама мъже в съдебната зала, просто не пасва…

— Откъде знаеш това?

— Марчело ми каза. Бях любопитна, майтапехме се, той ме дразнеше, говореше ми неща като „Оня Джап кара ли те да стенеш?“ и „Ами тихичкият доктор дали може да те накара да охкаш?“…

— Божичко, Ким — рече Епонин, този път изплашена, — ти да не би да спиш и с Марчело?

Съквартирантката й се разсмя.

— Само два пъти. Той е по-добър в приказките, отколкото в чукането. А иначе какво самочувствие… Поне крал Джап проявява разбиране.

— Нима Накамура знае?

— Да не ме мислиш за луда? Не ми се мре още. Не знае, но май подозира… Няма да рискувам вече, обаче ако доктор Търнър случайно ми пошепне нещо, цялата ще се овлажня…

Кимбърли продължи да бъбри несвързано. За момент Епонин се замисли за доктор Робърт Търнър. Той я прегледа скоро след като излетяха от Земята по повод на някакви особени петна. Нито за миг не забеляза тялото ми — спомни си тя. — Беше съвършено професионален преглед.

Епонин изхвърли Кимбърли от мислите си и се съсредоточи върху красивия доктор. Беше удивена да открие, че изпитва към него искрица романтичен интерес. В доктора имаше нещо загадъчно, защото нищо в поведението му и в личността му не подхождаше на двоен убиец. Историята му сигурно е интересна — помисли тя.

Епонин сънуваше. Отново бе кошмарът, който я преследваше след убийството. Професор Моро лежеше на пода в студиото си със затворени очи. Целите му гърди бяха окървавени. Епонин отиде до умивалника, изми големия резбарски нож и го остави на плота. Когато се приближи до тялото, омразните очи се отвориха. Тя видя лудостта в тях. Той се присегна към нея…

— Сестра Хендерсън! Сестра Хендерсън! — чукането по вратата се засилваше. Епонин се отърси от съня и разтърка очи. Кимбърли и още една от съквартирантките им стигнаха едновременно до вратата.

Там стоеше Малкълм Пийбоди, приятелят на Уолтър, дребен, хилав бял мъж в началото на четиридесетте. Беше обезумял.

— Доктор Търнър ме изпрати за сестра. Ела бързо. Уолтър получи сърдечен пристъп.

Докато Кимбърли се обличаше, Епонин се смъкна от копката.

— Как е той, Малкълм? — попита тя, навличайки халата, си. — Мъртъв ли е?

Малкълм за момент се обърка.

— О, здрасти, Епонин — изрече смирено, — бях забравил, че вие със сестра Хендерсън живеете заедно… Когато го оставих, все още дишаше, но…

Като едва докосваше пода с крака, Епонин забързано излезе от стаята, прекоси коридора, мина през централното общо помещение и се отправи към жилищния обсег на мъжете. Главните монитори проследиха пътя й, зазвучаха аларми. Когато стигна до входа на крилото към стаята на Уолтър, Епонин се спря за миг да си поеме дъх.

В коридора пред стаята на Уолтър се бе събрала тълпа. Вратата зееше широко отворена и долната третина на тялото се намираше отвън. Епонин си проби път през навалицата и влезе в стаята.

Доктор Робърт Търнър беше коленичил край пациента и притискаше електрическите игли към разголения гръден кош на Уолтър. Тялото на едрия мъж се сгърчваше при всеки шок и сетне леко се надигаше от земята, преди докторът да го притисне отново към пода.

Когато Епонин пристигна, доктор Търнър вдигна глава.

— Ти ли си сестрата? — запита я безцеремонно.

За части от секундата Епонин онемя. И се засрами. Приятелят й умираше или беше мъртъв, а тя беше в състояние да мисли за съвършено сините очи на доктор Търнър.

— Не — отвърна накрая напълно объркана. — Аз съм приятелката на… Сестра Хендерсън ми е съквартирантка… Ще дойде всеки момент.

Кимбърли пристигна с двама съпровождащи я пазачи от МКА.

— Сърцето му спря напълно преди четиридесет и пет секунди. Вече е твърде късно да го носим в амбулаторията. Ще го отворя тук и ще се опитам да приложа стимулатора на Комори. Носиш ли си ръкавиците?

Докато Кимбърли си слагаше ръкавиците, доктор Търнър нареди на струпалите се наоколо хора да се разотиват. Епонин не помръдна. Когато пазачите я сграбчиха за ръцете, докторът промърмори нещо и те я пуснаха.

Доктор Търнър подаде на Кимбърли набора хирургически инструменти и после, работейки с невероятна скорост и умение, направи дълбок разрез върху гръдния кош на Уолтър. Избута встрани тъканите, откривайки сърцето.

— Участвала ли си някога в подобна операция, сестра Хендерсън?

— Не — отвърна Кимбърли.

— Стимулаторът на Комори е електрохимическо съоръжение, което се прикрепва към сърцето и го кара да бие и да изтласква кръвта. Ако патологията е с временен характер, например съсирек или спазъм на клапа, има вероятност проблемът да се разреши и сърцето на пациента започва да функционира нормално.

Доктор Търнър настрои стимулатора на Комори, който беше с големината на пощенска марка, прикрепи го зад лявата камера и включи захранването от портативната управляваща система, намираща се на пода край него. Три или четири секунди по-късно сърцето на Уолтър започна да бие бавно.

— Разполагаме с около осем минути да открием проблема. — Докторът говореше сам на себе си. За по-малко от минута завърши прегледа на основните части на сърцето.

— Няма съсиреци — измърмори, — няма стеснени съдове или клапи… тогава защо спря?

Доктор Търнър повдигна много внимателно пулсиращото сърце и разгледа мускула отдолу. Мускулната тъкан на дясното предсърдие беше обезцветена и къслива. Той я докосна много леко с края на един от заострените си инструменти и част от нея се обели.

— Господи — изрече докторът, — що за чудо е това?

Докато доктор Търнър държеше сърцето повдигнато нагоре, то се сви отново и една от дългите фиброобразни структури в средата на обезцветения мускулен участък започна да се цепи.

— Какво по…? — Търнър примигна два пъти и допря дясната длан до бузата си.

— Виж това, сестра Хендерсън — рече тихо. — Не е за вярване. Тук мускулните влакна са атрофирали напълно. Никога не съм виждал нещо подобно… Не можем да помогнем на този човек.

Когато доктор Търнър извади стимулатора на Комори и сърцето на Уолтър отново спря да бие, очите на Епонин се изпълниха със сълзи. Кимбърли понечи да отстрани клапите, които държаха тъканите встрани, но докторът я спря.

— Не още. Да го занесем в амбулаторията, където ще мога да направя пълна аутопсия. Ще се опитам да науча каквото мога.

Пазачите и двама от съквартирантите на Уолтър вдигнаха тялото на едрия мъж върху една количка и го откараха извън жилищните помещения. Малкълм Пийбоди тихо хлипаше на койката на Уолтър. Епонин отиде при него. Прегърнаха се за миг и седнаха един до друг, хванати за ръце. Останаха така през по-голямата част от нощта.