Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (47)

4.

Пътуването с асансьора бе мъчително бавно. Таванът на обширното возило се извисяваше на осем-десет метра над главата на Ричард. Подът бе с площ приблизително двадесет квадратни метра и с изключение на двете двойки улеи в двата края, които вървяха от вратата до задната стена, бе равен. Без съмнение с това нещо могат да се пренасят огромни товари — мислеше Ричард, загледан в тавана над себе си.

Опита се да прецени скоростта на спускане, но бе невъзможно. Нямаше с какво да я сравни. Според направената от него карта на цилиндъра, складовете за манни дини се разполагаха на около 1100 метра над основата. Значи, ако слизаме до дъното и този асансьор се движи със скоростта на нормален земен асансьор, пътуването ще трае няколко минути.

Това бяха най-дългите три минути от живота му. Ричард нямаше абсолютно никаква представа какво ще види, когато вратата се отвори. Може би ще се окажа отвън — хрумна му внезапно. — Може би ще се намеря на границата на района с белите постройки… Възможно ли е да ме връщат у дома?

Тъкмо бе започнал да се пита как ли се е променил животът в Ню Идън, когато асансьорът спря. Широките порти се отвориха и за няколко секунди Ричард бе сигурен, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Пред него бяха застанали и очевидно го изучаваха с всичките си очи две същества, които бяха далеч по-странни от всичко, което някога си бе представял.

Ричард не можеше да помръдне. Това, което виждаше, бе толкова невероятно, че той се оказа парализиран физически. В същото време умът му се съпротивляваше на фантастичната информация, въвеждана от сетивата му. Всяко от съществата пред него имаше по четири очи на „главата“. В добавка на двата големи, млечни овала, разположени симетрично отстрана на невидимата линия, разполовяваща главата, те имаха и по две допълнителни очи, прикачени към стълбчета, които се издигаха на десет-дванадесет сантиметра над челото. Зад голямата глава телата бяха изградени от два сегмента, а на всеки от тях имаше чифт израстъци. Така общо те разполагаха с по шест крайника. Извънземните бяха изправени на задните си крака, четирите предни израстъка бяха грижливо прибрани под гладките, кремави коремчета.

Те влязоха в асансьора и се приближиха към него. Ричард изплашен отстъпи. Двете създания се спогледаха и си казаха нещо. Високочестотният шум, който издаваха, излизаше от малко, кръгло отверстие под овалните очи. Ричард примижа, почувства замайване и се отпусна на коляно, за да се възстанови. Сърцето му продължаваше да блъска неистово.

Чуждоземците също смениха положението — отпуснаха средните си крайници на земята. В тази поза наподобяваха гигантски мравки, с предни крака отделени от земята и високо вдигната глава. През цялото време черните кълба в края на очните стълбчета продължаваха да се въртят, сканирайки пространство от пълни триста и шестдесет градуса, а веществото с млечен вид в тъмнокафявите овали се движеше от една страна на друга.

Няколко минути останаха почти неподвижни, сякаш подканяха Ричард да ги изследва. Борейки се със страха, той се опита да ги разгледа по обективен, научен начин. Съществата бяха приблизително с размера на средно голямо куче, но определено по-леки. Телата им бяха тънки и елегантни. Предният и задният сегменти бяха по-едри, а върху горната част на всичките три телесни деления се виждаше лъскава черупка, изградена от някакво твърдо вещество.

Ричард би ги класифицирал като много едри насекоми, ако не бяха необичайните израстъци. Те бяха плътни, може би дори изградени от мускули, с къса, много гъста, раирана в черно и бяло „козина“, поради което изглеждаха така, сякаш носеха чорапогащи. Ръцете им, ако това бе подходящото название, бяха лишени от космена покривка и всяка имаше по четири пръста, на предния чифт включително палец, опониращ на останалите пръсти.

Ричард тъкмо бе събрал достатъчно кураж отново да погледне към невероятната глава, когато зад двамата чуждоземци прозвуча високочестотен, подобен на сирена звук. Те се извърнаха. Ричард се изправи и видя трето създание да се приближава с бърза походка. Движението му представляваше изумителна гледка. Тичаше като шестокрака котка. Подскачаше и във въздуха бе успоредно на земята. Всеки път се отблъскваше с различен чифт крака.

Тримата проведоха кратък разговор и новодошлият, повдигайки глава и предни крайници, направи недвусмислен знак на Ричард да напусне асансьора. Той тръгна след тях и последва триото в едно просторно помещение.

Тук също се съхраняваха манни дини, но това бе единствената прилика със складовете на птицеподобните. Беше пълно с високотехнологични и автоматизирани съоръжения. Десет метра над тях, по релса на тавана се движеха механичен кран за вдигане на тежести. Той вземаше една по една дините и ги товареше във вагонетки на релси, които бяха подредени в края на помещението. Докато Ричард и домакините му наблюдаваха, една от вагонетките се придвижи и спря в асансьора.

Съществата заподскачаха по една от пътеките в помещението и Ричард побърза да ги последва. Изчакаха го край вратата и после препуснаха наляво, като се оглеждаха назад дали не е изостанал. През следващите две минути Ричард тичаше по петите им. Най-накрая стигнаха до широко открито преддверие, много високо, а в средата му се намираше някакво транспортно съоръжение.

То бе далечен братовчед на ескалатора. Всъщност бяха два — единият се движеше нагоре, другият — надолу. Виеха се около дебели стълбове, разположени в центъра на преддверието. Движеха се доста бързо и под много остър ъгъл. През около пет метра достигаха следващото ниво, или етаж, където пътникът трябваше да прекоси един метър, за да вземе спираловидния ескалатор край другия стълб. Това, което се водеше за парапет, бе с височина само тридесет сантиметра. Чуждоземците пътуваха в хоризонтално положение — и шестте им крайника бяха стъпили здраво на движещата се рампа. Ричард, който първоначално стоеше изправен, бързо се отпусна на четири крака, за да не падне.

По време на пътуването над десетина други чуждоземци, които се спускаха надолу и подминаваха Ричард, го зяпаха с удивителните си лица. Как ли се хранят? — чудеше се той, преценил, че кръглият отвор, който използваха за контакти помежду си, не е достатъчно голям. По главите им липсваха други отверстия, макар че имаше възелчета и бръчици с неизвестно предназначение.

Мястото, където го водеха, се намираше на осмо или на девето ниво. И трите същества го изчакаха, докато достигна нужната платформа. Ричард ги последва в една шестостенна постройка, която отпред бе маркирана с ярки червени цветове. Странно — рече си Ричард, докато гледаше втренчено необикновените сигли. — И преди съм виждал тази писменост… Ама разбира се, върху картата или каквото беше там онова, дето го разглеждаха птицеподобните.

Ричард се озова в добре осветена стая, елегантно украсена с черно-бели геометрични фигури. Около него се намираха предмети с различна форма и големина, но той нямаше никаква представа за какво служат. Използвайки езика на знаците, чуждоземците го информираха, че ще остане тук. След това си тръгнаха. Един изморен господин Уейкфийлд взе да изучава мебелите, дано да разбере кое е легло, после се просна на пода и заспа.

Мирмикотки. Така ще ги кръстя. Ричард се събуди след четиричасов сън и не можеше да престане да мисли за чуждоземните същества. Искаше му се да им избере подходящо име. След като отхвърли котко-мравка и насекомо-котка, той си припомни, че на Земята учените изучаващи мравките, се наричат мирмеколози. Спря се на мирмикотка, защото в ума му звучеше по-добре с „и“ отколкото с „е“ — мирмекотка.

Стаята на Ричард бе добре осветена. В интерес на истината всяко едно място, което бе посетил в обителта на мирмикотките, бе добре осветено, за разлика от мрачните, наподобяващи на катакомби коридори в горната част на кафявия цилиндър. Откакто пътувах с асансьора, не съм видял нито едно птицеподобно. Очевидно тези два вида живеят разделено. Но не съвсем. Защото и двата вида използват манните дини… Това ли е връзката помежду им?

Двойка мирмикотки скочиха в стаята, оставиха пред него грижливо нарязана манна диня и чаша вода, а после изчезнаха. Ричард бе и гладен, и жаден. Няколко секунди след като бе привършил със закуската, двойката създания се завърна. С помощта на дланите на предните си крака мирмикотките му направиха знак да стане. Гледаше ги съсредоточено. Тези същите ли донесоха манните дини и водата? Прехвърли наум всички мирмикотки, които бе видял до този момент, включително и онези, с които се размина, когато се качваше с ескалатора. Не можеше да се сети за нито една отличителна или характерна черта, която да различава индивидите помежду им. Всички ли изглеждат еднакви? Тогава как се разпознават една друга?

Мирмикотките го изведоха в коридора и се втурнаха надясно по коридора. Страхотно — рече си Ричард и се завтече след тях, след като няколко минути се наслаждаваше на стойката им. Те сигурно си мислят, че всички човешки същества са атлети. На четиридесет метра пред него една от мирмикотките се спря. Не се извърна, но Ричард разбираше, че го наблюдава, защото и двете очни стълбчета бяха прегънати и сочеха към него.

— Идвам — извика той. — Но не мога да тичам толкова бързо.

Не след дълго Ричард проумя, че двойката чуждоземци го развеждат из обителта на мирмикотките. Обиколката бе планирана с логика. Първата спирка, много кратка, бе един склад за манни дини. Ричард видя как две вагонетки натоварени с манни дини се плъзгат по жлебовете в асансьор, подобен (или същия) като този, с който се бе спуснал предишния ден.

След още пет минути спортно ходене Ричард навлезе в съвършено различаващ се отдел от бърлогата на мирмикотките. Докато в предишната част стените бяха предимно металносиви или бели (като се изключеше неговата стая), тук и помещенията, и коридорите бяха богато украсени — с цветове, с геометрични фигури или и двете. В една просторна зала, приблизително с размерите на театър, се помещаваха три басейна, изпълнени с някаква течност. Тук имаше около стотина мирмикотки, половината от тях явно плуваха в басейните (над водата оставаха само стълбчетата с очите и горната част на черупките им). Другата половина или седяха на стеничките между басейните или се трупаха пред странна конструкция в далечния край на помещението.

Всъщност дали плуваха? Когато ги загледа по-отблизо, Ричард забеляза, че съществата изобщо не се движат из басейна. Просто се потапят на дадено място и остават под течността няколко минути. В два от басейните течността бе доста гъста, с консистенцията на хранителна земна кремсупа, а третият — прозрачен й бистър басейн — почти сигурно съдържаше вода. Ричард проследи как една от мирмикотките се премества от единия от гъстите басейни в този с водата и после в другия гъст басейн. Какво правят и защо ме доведоха тук?

Сякаш в отговор на този въпрос една от мирмикотките го потупа по гърба. Тя посочи Ричард, сетне басейните, сетне към устата на Ричард. Той нямаше никаква представа какво му казва. В резултат мирмикотката-водач се спусна по наклона към басейна и се потопи в единия от басейните с по-гъста течност. Когато се завърна, застана на задната двойка крайници и посочи към прищипванията между сегментите на мекото, кремаво коремче.

Очевидно за мирмикотките бе много важно Ричард да проумее какво става в басейните. При следващото спиране той стана свидетел как група мирмикотки и високотехнологични машини стриват някакъв влакнест материал, после го смесват с вода и други течности, за да произведат рядка каша, която приличаше на онази в басейните. Най-накрая единият от чуждоземците потопи пръст в кашата и после докосна устните на Ричард. Сигурно ми казват, че басейните са за хранене. Значи в края на краищата не ядат манните дини. Или най-малкото диетата им е по-разнообразна? Всичко това е много странно.

Скоро тичаха отново към друг отдалечен район на поселището. Тук Ричард видя тридесет или четиридесет по-дребни същества, очевидно млади мирмикотки. Под надзора на възрастни екземпляри те се занимаваха с различни неща. На външен вид малките приличаха на големите с едно изключение — нямаха черупки. Ричард заключи, че твърдото горно покритие вероятно се образува по съществата едва когато растежът им завърши. Предположи, че в момента наблюдава някакъв еквивалент на училищно обучение или отглеждане в детска градина, но, разбира се, нямаше начин да го провери. В едно обаче бе сигурен — чу младите да повтарят в един глас поредица от звуци, издадени от един възрастен екземпляр.

След това Ричард и неговите екскурзоводи се возиха на ескалатора. Някъде на двадесетото ниво съществата слязоха, прекосиха откритото преддверие, втурнаха се по коридора и спряха в просторен завод, изпълнен с мирмикотки и машини, заети с внушителен брой манипулации. Неговите водачи сякаш винаги бързаха, така че за Ричард бе трудно да проумее някои от процесите по-подробно. Заводът много приличаше на земните. Имаше различни шумове, миризми на химикали и метали, вой на разговарящи помежду си мирмикотки. На едно място Ричард видя двойка мирмикотки да поправят товарен кран, подобен на машината, която бе видял предишния ден в склада за манни дини.

В един от ъглите на фабриката имаше специална зона, която бе отделена от останалата дейност. Макар водачите му да не тръгнаха в тази посока, любопитството на Ричард бе възбудено. Никой не го спря, когато пресече бариерата към тази зона. В голям куб една мирмикотка наблюдаваше автоматизиран производствен процес.

От едната посока на конвейерна лента в помещението постъпваха дълги, тънки, начленени парчета лек метал или пластмаса. На друг конвейер, от съседен куб, постъпваха малки сфери с диаметър около два сантиметра. Там, където лентите се сливаха една в друга, от тавана висеше една голяма правоъгълна машина, поместена в рамка. Тя се спускаше върху частите, издавайки характерен всмукващ звук. Тридесет секунди по-късно мирмикотката караше машината да се отдръпне и на лентата падаха двойка многокраки, с крачка, сгънати около тялото. Сетне те скачаха в кутия, наподобяваща картон за яйца.

Ричард видя как процесът се повтаря неколкократно. Беше омагьосан. А също и леко удивен. Значи мирмикотките правят многокраките. И картите. А може би и космическите кораби — там, откъдето идват те и птицеподобните. Що за чудо е това? Някакъв съвременен вид симбиоза?

Разтърси глава, а сглобяването на многокраки пред очите му продължаваше. Мигове по-късно чу мирмикотки наблизо до себе си. Извърна се. Един от неговите водачи му протягаше резен манна диня.

Ричард бе изтощен. Не знаеше от колко време обикалят, но му се струваше, че са минали часове.

Не бе възможно да обобщи всичко, което бе видял. След пътуване с малкия асансьор до горните етажи на обителта на мирмикотките, където той не само посети болницата за птицеподобни, оборудвана и обслужвана от мирмикотки, но и видя как птиците се излюпват от кафяви, кожести яйца под зоркия контрол на мирмикотките, Ричард вече бе убеден, че между двата вида съществуват сложни симбиотични отношения. Но защо? — питаше се, докато си отдъхваше край ескалатора. — Птицеподобните очевидно се облагодетелстват от мирмикотките. Но какво получават тези гигантски мравки от птицеподобните?

Неговите водачи го поведоха по широк коридор към голяма врата, отдалечена на няколкостотин метра. Този път поне не препускаха. Когато приближиха, от по-малките странични коридори към тях се присъединиха още три мирмикотки. Съществата поведоха разговор на високочестотния си език. В един миг и петимата млъкнаха. Ричард предположи, че е възникнало някакво недоразумение. Докато разговаряха, той ги бе изучавал внимателно — особено лицата. Дори бръчиците и гънките около звукоиздаващото отверстие и овалните очи бяха едни и същи при различните индивиди. Не съществуваше абсолютно никакъв начин да се разпознае една определена мирмикотка.

Най-накрая цялата група отново се отправи към вратата. Отдалеч Ричард не бе преценил точно размерите й. Сега, когато я наближиха, той видя, че е висока дванадесет-петнадесет метра и широка повече от три. Повърхността й бе покрита със сложна и изящна резба. Акцентът на това произведение на изкуството падаше върху един квадрат — украса, съставена от четири пана: в горния ляв квадрант птицеподобно в полет, в горния десен — манна диня, в долната лява част бягаща мирмикотка, а в долната дясна част нещо, което наподобяваше захарен памук с разхвърляни из него плътни групички бучки.

Ричард спря пред творбата с възхищение. Отначало изпита смътното усещане, че и преди е виждал тази врата, или поне модела, но си каза, че това е невъзможно. Обаче докато прокарваше пръсти по изваяната фигурка на мирмикотката, паметта му внезапно се пробуди. Да — помисли възбудено. — Разбира се. В задната част на леговището на птицеподобните на РАМА II. Точно там стана пожарът.

Мигове по-късно вратата се отвори и Ричард бе въведен в нещо, което наподобяваше просторна подземна катедрала. Помещението бе с височина над петдесет метра. В основни линии формата на пода бе кръгла, с диаметър около тридесет метра. Отстрани бяха разположени шест отделни ниши. Стените предизвикваха замайване. На практика всеки квадратен сантиметър съдържаше скулптури или стенописи, играещи ролята на фон — изработени педантично и с акцент върху детайлите. Красотата спираше дъха.

В центъра на катедралата се намираше платформа, на която стоеше изправена една мирмикотка и говореше. Под нея се бяха наредили още десетина, застанали на задните си четири крайника. Те наблюдаваха оратора със задълбочено внимание.

Докато обикаляше помещението, Ричард осъзна, че стенната украса, която започваше на около осемдесет сантиметра над пода и представляваше ивица с метър ширина, разказва свързана история. Бавно проследи това произведение на изкуството, докато стигна до мястото, за което смяташе, че е начало на разказа. Всичко започваше със скулптурно изображение на манна диня. На следващите три пана се представяше как нещо вътре в динята нараства. Каквото и да бе то, на второто пано бе представено много малко, но на четвъртото заемаше почти цялата вътрешност на манната диня.

На петото пано миниатюрна главичка с две млечни овални очи, зачатъци на стълбчета и малко кръгло отверстие под очите, си пробиваше път навън от динята. Шестата структура, която показваше млада мирмикотка, същата като онези, които бе видял по-рано този ден, потвърди подозрението, което се бе зародило у него, докато следваше украсата. Всемогъщи Боже, в това няма никакъв смисъл. Птицеподобните ядат дините… Ами че мирмикотките дори и мен нахраниха с тях… Какво всъщност става?

Ричард бе толкова удивен от своето разкритие (и толкова изморен от цялото тичане по време на обиколката), че седна на пода пред скулптурата на младата мирмикотка. Опита се да проумее отношенията между птицеподобните и мирмикотките. Макар да знаеше, че видовете често живеят заедно, за да подобрят шансовете си за оцеляване, той не можеше да цитира пример за подобна симбиоза на Земята. Как бе възможно един вид да остане дружелюбен към друг, когато яйцата му са единствената храна за този друг вид? Ричард заключи, че това, което би считал за фундаментални биологични принципи, е неприложимо за птицеподобните и мирмикотките.

Докато Ричард премисляше странните новости, които бе научил, около него се събра група мирмикотки. Всички те му правеха знаци да се изправи. Минута по-късно той вече ги следваше по виещата се пътека, която водеше към срещуположната страна на помещението и полегато се спускаше към специалната крипта в подземието на катедралата.

За първи път откакто Ричард бе влязъл в тази обител, осветлението бе мъжделиво. Мирмикотките около него се движеха бавно, едва ли не с благоговение. Вървяха по широк коридор със сводест таван. В другия му край се намираше двукрила врата, която се отваряше към просторно помещение, изпълнено с мека бяла материя. От разстояние тя изглеждаше като памук и въпреки че бе плътно струпана, повечето от отделните нишки, които я съставяха, бяха изключително тънки. Тук-таме при събирането на влакната се образуваха туфи или ганглии, които бяха пръснати из целия обем на бялата материя, без да се подчиняват на някаква закономерност.

Ричард и мирмикотките се спряха в преддверието, на около метър от мястото, където започваше бялата материя. Меката й мрежа се простираше във всички посоки, докъдето, стигаше окото. Докато Ричард изучаваше сложната плетеница, елементите на материята започнаха много бавно да се движат, оформяйки алея, която се явяваше продължение на преддверието и прохода. Жива е — помисли си Ричард. Сърцето му препускаше при вида на всичко това.

Пет минути по-късно се бе оформила достатъчно широка алея, така че един човек да мине по нея и да навлезе на десет метра навътре в материята. Заобикалящите го мирмикотки до една сочеха памучната паяжина. Ричард заклати глава. Съжалявам, приятелчета — искаше да каже, — но в създалата се ситуация има нещо, което не ми се нрави. Така че пропускам тази част от обиколката, ако нямате нищо против.

Мирмикотките продължаваха да сочат натам. Ричард нямаше избор и го знаеше. Какво ще ми направи? — запита се, когато пристъпи напред. — Ще ме изяде ли? Затова ли беше всичко? Няма никаква логика.

Той се извърна. Мирмикотките не бяха помръднали. Ричард пое дълбоко дъх и измина десетте метра до мястото, където можеше да се пресегне и да докосне един от странните ганглии на живата мрежа. Докато внимателно изучаваше ганглийна, материята около него започна да се движи отново. Ричард мигом се обърна и видя, че алеята се затваря. Силно разтревожен, той се опита да побегне назад към коридора, но това бе напразно губене на сили. Мрежата го хвана в капан и той се предаде, готов да приеме каквото и да му се случи.

Докато паяжината го обвиваше, стоеше без да помръдне.

Миниатюрните елементи, наподобяващи влакънца, бяха дебели около милиметър. Бавно и методично те покриваха тялото му. Чакай, чакай. Ще ме задушиш! Но странно, макар стотиците нишки да бяха вече обвили главата и лицето му, той не изпитваше никакво затруднение с дишането.

Преди ръцете му окончателно да се обездвижат Ричард се опита да измъкне един от мъничките елементи. Това бе почти непосилна задача. Влакънцата едновременно го обхващаха и се вмъкваха под кожата му. След много дърпане той най-сетне успя да освободи един малък участък от предмишницата си от белите нишки, но оттам взе да сълзи кръв. Ричард огледа тялото си и пресметна, че сигурно над милион частици от живата мрежа вече са навлезли под епидермиса на тялото му. Изтръпна при тази мисъл.

Все още бе удивен, че не се задушава. Когато умът му започна да се пита как ли стига въздухът до него през паяжината, в главата му прозвуча друг глас. Престани с опитите си да анализираш всичко — каза той. — Така или иначе никога няма да го разбереш. Поне веднъж в живота си просто се отпусни и преживей невероятното приключение.