Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (11)

10.

30 август, 2206

Бенджи се роди преждевременно. Независимо че многократно бях уверявала Майкъл, че на външен вид детето ще изглежда съвършено здраво, той беше видимо облекчен, когато преди три дни момчето се появи на бял свят без видими физически аномалии. И това раждане мина леко. По време на контракциите и при самото изгонване на плода Симон ми помогна изключително много. Тя е твърде зряла за момиче, което още не е навършило шест години.

И Бенджи е синеок, но очите му са толкова светли, колкото на Кати, така че не вярвам да запазят цвета си. Кожата му е светлокафява, едва забележимо по-тъмна от тази на Кати, но много по-светла от моята и на Симон. При раждането тежеше три килограма и половина и беше дълъг петдесет и два сантиметра.

Нашият свят си остава все същият. Не говорим много за това, но всички (с изключение на Кати) сме изгубили надежда, че Ричард ще се завърне. На Рама отново настъпва зимата с дългите нощи и късите дни. Периодично или Майкъл, или аз, се качваме горе в Ню Йорк да търсим някакви следи от Ричард, но това вече се е превърнало в несъзнателен ритуал. В действителност не очакваме да открием нищо. Няма го вече шестнадесет месеца.

Сега двамата с Майкъл се редуваме да изчисляваме траекторията на полета с помощта на програмата, която бе създадена от Ричард. Бяха ни необходими няколко седмици, докато разберем как да я използваме, въпреки че Ричард ни беше оставил изчерпателни инструкции. Веднъж седмично проверяваме дали все още се движим в посока Сириус По курса на кораба няма други звездни системи.

Независимо от грижите за Бенджи сега сякаш разполагам с повече време за самата себе си, отколкото имах преди. Чета ненаситно и интересът ми към двете героини, които владееха ума и въображението на юношеските ми години, се възобнови. Защо ли Жана д’Арк и Елеонора Аквитанска винаги са ми допадали толкова много? Може би защото те не само са проявявали вътрешна сила и независимост, но и всяка от тях е постигнала успех, разчитайки единствено на своите способности в едно общество, в което господстващата роля е принадлежала на мъжете.

Аз бях много самотно момиче. Бях добре материално, обкръжаващата ме среда в Бовоа беше великолепна, любовта на баща ми беше неизчерпаема, но на практика аз прекарвах цялото си юношество съвсем сама. Постоянно изпитвах подсъзнателен ужас, че смъртта или повторен брак ще ми отнемат моя скъпоценен баща. Исках да стана независима, за да избегна болката, която би ми причинила раздялата с него. Жана и Елеонора бяха съвършените идеали. Дори и днес, когато чета нещо за живота им, постигам успокоение. Нито една от тези жени не е позволила на света около нея да определя ценностите в живота.

Всички тук все още се радваме на добро здраве. През пролетта, колкото да има с какво да се занимавам, въведох във всекиго от нас по един комплект временни биометрични датчици и в продължение на няколко седмици проследявах данните. Всичко това ми припомни дните на Нютоновата експедиция; възможно ли е да са изминали повече от шест години, откак шестимата напуснахме Земята, за да се срещнем с Рама?

Във всеки случай Кати беше очарована от биометрията. Докато сканирах Симон или Майкъл тя седеше край мен и задаваше стотици въпроси за данните, които излизаха на дисплея. За много кратко време разбра принципа на действие на системата и предназначението на предупредителните файлове. Майкъл отбеляза, че тя е забележително интелигентна. Също като баща си. Ричард все още ужасно й липсва.

Въпреки приказките си, че се чувства остарял, Майкъл е в отлична форма за един шестдесет и четиригодишен мъж. Поддържа физическата си активност, защото е загрижен за бъдещето на момичетата. От началото на бременността ми тичаше по два пъти седмично. Два пъти седмично. Колко странно понятие. Придържам се стриктно към земния календар, макар че тук, на Рама, той няма никакво значение. Миналата нощ Симон взе да ме разпитва за дните, месеците и годините. Докато Майкъл обясняваше за въртенето на Земята около оста й, за годишните сезони, за орбитата й около Слънцето, аз внезапно си спомних великолепния залез в Ута, на който се бяхме наслаждавали заедно с Женевиев по време на едно пътешествие из американския запад. Исках да разкажа на Симон за това. Но как да опишеш залеза на някого, който не е виждал Слънцето?

Календарът ни напомня кои сме. Ако някога пристигнем на нова планета с истински дни и нощи, вместо изкуствено създаваните денонощия в Рама, най-вероятно ще изоставим земния календар. Но засега празниците, смяната на месеците и преди всичко рождените дни ни напомнят за нашите корени, за онази прекрасна планета, която вече не можем да открием дори и с най-съвършения рамиански телескоп.

Бенджи е готов за хранене. Може и да не е най-умното дете на света, но не среща никакви затруднения да ме осведоми, когато е гладен. По взаимно съгласие ние с Майкъл все още не сме казали на Симон и Кати за състоянието на тяхното братче. Ще им бъде доста трудно да разберат, че докато е кърмаче, брат им ще отнема по-голямата част от вниманието, което се полага на тях. Прекалено е да се очаква от малките им главици да проумеят, че той все така ще се нуждае от специални грижи и внимание, и че тази необходимост дори ще нарасте, когато проходи и стане малко момче.

13 март 2207

Днес Кати навършва четири години. Когато преди две седмици я запитах какво би си пожелала за рождения ден, тя не се поколеба и за секунда.

— Искам тати да се върне.

Тя е самотно и вглъбено в себе си дете. Учи изключително бързо и от всичките ми деца най-силно се поддава на настроения. Ричард също беше безкрайно непостоянен. На моменти беше така въодушевен и изпълнен с енергия, че не го сдържаше на едно място. Обикновено това се случваше когато беше преживял нещо за първи път. Но меланхолията му беше страхотна. Имаше случаи, когато изминаваше по седмица или повече, без той да се разсмее или дори да се усмихне.

Кати е наследила неговия математически талант. Вече може да събира и изважда, да умножава и дели — естествено с по-малки числа. Симон, която определено не е мързелива, изглежда притежава по-разнообразни таланти. Интересуват я много повече неща. Но Кати я влече математиката.

През изминалите почти две години откак Ричард ни напусна, аз безуспешно се опитвам да го заместя в сърцето на Кати. Истината е, че тя и аз не си подхождаме. За майка и дъщеря характерите ни са несъвместими. Индивидуалността и необуздаността, които толкова обичах у Ричард, при Кати вземат застрашителни размери. Въпреки най-добрите ми намерения нашите разговори винаги завършват със спор.

Не успяхме да осигурим Ричард на Кати за рождения й ден. Но Майкъл и аз наистина се опитахме да й направим някои интересни подаръци. Въпреки че нито един от нас двамата не е особено вещ в областта на електрониката, успяхме да създадем малка видеоигра, наречена „Загубени на Рама“ (наложи се многократно да се свързваме с рамианите, за да получим съответните части, и нощи наред работихме заедно, за да сътворим нещо, което Ричард вероятно би завършил само за ден). Програмирахме я много елементарна, защото Кати е едва четиригодишна. След като си игра с нея два часа, тя изчерпа всичките възможности и откри начин да се прибере у дома, в нашата пещера, от която и да е начална точка на Рама.

Но Кати ни поднесе най-голямата си изненада снощи, когато я запитахме (за нас на Рама това се бе превърнало в традиция) какво желае да прави през вечерта на самия си рожден ден.

— Искам да вляза в пещерата на птицеподобните — изрече Кати с дяволити искрици в очите.

Опитахме се да я придумаме да се откаже. Като главна причина изтъкнахме, че разстоянието между терасите е по-голямо от нейния ръст. В отговор Кати отиде до въжената стълба, която висеше на едната стена на детската стая, и ни показа, че може да се катери по нея. Майкъл се усмихна.

— Някои неща е наследила от майка си.

— Моля те, мамо — изрече тогава Кати с глас на възрастен човек, — всичко останало е толкова отегчително. Искам сама да разгледам танка пазач. Отблизо.

Въпреки че имах някои лоши предчувствия, придружих Кати до пещерата на птицеподобните и й наредих да чака, докато поставя въжената стълба. На първата площадка, срещу танка пазач, аз се спрях за миг и се вторачих над бездната в постоянно движещата се машина, която охраняваше входа към хоризонталния проход. Винаги ли си тук, питах се аз. Била ли си някога през цялото това време заменяна или поправяна?

— Готова ли си, мамо? — чух да вика отгоре дъщеря ми.

Преди да успея да се изкатеря и да я пресрещна, Кати вече слизаше по стълбата. Сгълчах я, когато се срещнахме на второто стъпало, но тя не ми обърна никакво внимание. Беше безкрайно възбудена.

— Видя ли, мамо? И сама мога!

Поздравих я, макар че все още ми се виеше свят от представата за Кати, която се свлича от стълбата, блъска се в терасите и после започва да се премята в бездънната шахта. Продължихме да слизаме, аз бях пред нея и й помагах, докато стигнахме до първата площадка и първата двойка хоризонтални галерии. От другата страна на бездната танкът пазач продължаваше монотонното си движение. Кати изпадна в екстаз.

— Какво има зад този танк? Кой го е направил? Какво прави тук? Ти наистина ли си прескочила тази дупка?

След като отговорих на тази поредица от въпроси, аз се извърнах и направих няколко крачки в галерията зад нас, следвайки лъча на фенерчето, като бях сигурна, че Кати е зад мен. Миг по-късно се вцепених от ужас, когато открих, че тя все още стои на ръба на пропастта. Видях я да измъква нещо дребно от джоба на роклята и да го мята към танка пазач.

Изкрещях й, но беше твърде късно. Предметът удари предната броня на танка. Тутакси се чу силен пукот, наподобяващ изстрел, и два снаряда се сплескаха в стената на пещерата, на не повече от метър над главата й.

— Ура! — извика Кати, докато я дърпах назад от пропастта.

Бях бясна. Дъщеря ми се разплака. Шумът в пещерата беше оглушителен.

Няколко секунди по-късно плачът на Кати неочаквано утихна.

— Чу ли?

— Какво? — сърцето ми все още се блъскаше в гърдите.

— Хей там — посочи тя отсрещната страна на вертикалната галерия към мрака зад танка пазач. Осветих с фенерчето празното пространство, но не видяхме нищо.

И двете стояхме съвършено безмълвни и се държахме за ръце. Наистина откъм галерията иззад пазача се чуваше нещо, но за да го доловя, трябваше да се напрегна. Не можех да разбера какво е.

— Птицеподобно е — изрече убедено Кати. — Чувам плясъка на крилете му.

Звукът изчезна. Макар че изчакахме петнадесетима минути, преди да се измъкнем навън от пещерата, не чухме нищо повече. Кати разказа на Симон и Майкъл, че сме чули птицеподобно. Не можех да потвърдя нейния разказ, но предпочетох да не споря с нея. Тя беше щастлива. Този рожден ден беше изпълнен с приключения.

8 март, 2208

Вечерта, в два и петнадесет следобед, се роди Патрик Айрин О’Туул — съвършено здраво бебе във всяко едно отношение. Сега гордият му баща го държи и се усмихва, докато пръстите ми препускат по клавиатурата на електронния бележник.

Късно през нощта Симон сложи Бенджи да спи, както прави всяка вечер в девет часа, а после и тя си легна. Беше много изморена. През цялото време на неочаквано продължителното раждане тя се грижеше за Бенджи сама, без ничия помощ. Всеки път, когато аз надавах вик, Бенджи също се разплакваше в отговор, а Симон се опитваше да го успокои.

Кати вече предяви претенциите си към Патрик като за свое бебе братче. Щом Бенджи е на Симон, тогава Патрик трябва да принадлежи на Кати. Е, поне показва някакъв интерес към друг член на семейството.

Раждането на Патрик не беше запланувано, но и двамата с Майкъл се радваме, че той се появи на бял свят и се присъедини към нашето семейство. Зачеването му е било през миналата година, някъде към края на пролетта, може би още в първия месец, през който ние с Майкъл започнахме да прекарваме нощите заедно в неговата спалня. Идеята да спим заедно беше моя, макар да съм сигурна, че и Майкъл си беше мислил за това.

В нощта, когато се навършваха точно две години от изчезването на Ричард, изобщо не можех да заспя. Както обикновено се чувствах самотна. Опитвах се да си представя всички останали нощи, които трябваше да прекарам сама, и се отчаях. Точно след полунощ прекосих коридора към стаята на Майкъл.

Този път още от началото и двамата се чувствахме освободени и спокойни. Предполагам, че вече бяхме подготвени. След раждането на Бенджи Майкъл беше постоянно зает да ми помага за децата. През този период той се поотпусна и поизостави религиозната си дейност. Стана по-достъпен за всички нас, включително и за мен. В края на краищата първоначално съществуващото естествено сходство помежду ни се възстанови. Оставаше само и двамата да признаем, че Ричард няма никога да се завърне.

Спокойни. Така най-добре се характеризират отношенията ни с Майкъл. С Хенри беше екстаз. С Ричард — страст и възбуда, дяволска въртележка в живота и в леглото. Майкъл ме успокоява. Ние спим уловени за ръце — най-точният символ на нашите взаимоотношения. Рядко се любим, но и това е достатъчно.

В някои отношения му отстъпих. Дори от време на време се моля, защото това прави Майкъл щастлив. От своя страна той стана по-толерантен по отношение на идеите и ценностите на католицизма, които внушава на децата. Съгласихме се, че и двамата търсим най-вече хармония и отстъпчивост в упражняването на родителските си задължения.

Сега сме шестима; едно-единствено семейство от човешки същества, което се намира по-близо до няколко други звезди, отколкото до планетата и звездата на своето рождение. Все още не знаем, дали този гигантски цилиндър, който пресича пространството, отива нанякъде. В дадени моменти това сякаш няма значение. Тук, на Рама, ние създадохме наш собствен свят и макар той да е ограничен, мисля, че сме щастливи.