Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (4)

3.

26 май, 2201

Преди пет часа във вътрешността на Рама започнаха да се случват поредица необичайни събития. По това време бяхме седнали да вечеряме всички заедно, а вечерята ни се състоеше от печено говеждо, картофи и салата. (В усилията си да се накараме да повярваме, че ядем нещо вкусно, ние даваме кодови названия на всяка една от химическите комбинации, които получаваме от рамианите. Кодовите названия най-общо произлизат от вида осигурена храна: така нашето „говеждо печено“ е богато на белтъци, „картофите“ са предимно въглехидрати и т.н.) Тогава чухме съвсем ясно някакво изсвирване в далечината. Спряхме да се храним, после мъжете набързо се изкачиха нагоре, блъскайки се един друг. Когато свиренето продължи, аз грабнах Симон и някои от по-дебелите дрехи, увих бебето в множество одеяла и последвах Майкъл и Ричард горе на студа.

На повърхността свиренето се чуваше много по-силно. Бяхме горе-долу сигурни, че то идва от юг, но тъй като на Рама беше тъмно, ние се колебаехме дали да се отдалечим от нашето леговище. След няколко минути обаче видяхме цветни светлинни петна, които се отразяваха в огледалната повърхност на заобикалящите ни небостъргачи, така че любопитството ни не можеше повече да бъде удържано. Предпазливо запълзяхме към южния бряг на острова, където между нас и внушителните хорни на Южната падина на Рама нямаше да има никакви сгради.

Когато пристигнахме на брега на Цилиндричното море, там вече беше започнало омагьосващо светлинно представление. Дъги от многоцветни светлини летяха наоколо и в продължение на повече от час осветяваха гигантските извивки на Южната падина. Дори бебето Симон беше омагьосано от дългите жълти, сини и червени серпентини, които подскачаха между извивките и образуваха в тъмнината картина, наподобяваща дъга след дъжд. Когато най-неочаквано представлението прекъсна, ние запалихме фенерчетата и се отправихме надолу към пещерата.

Повървяхме няколко минути, но оживеният ни разговор бе прекъснат от далечен, продължителен писък — несъмнено това беше звук от едно от птицеподобните същества, които миналата година помогнаха на мен и Ричард да избягаме от Ню Йорк. Спряхме рязко и се вслушахме. Откакто се върнахме в Ню Йорк да предупредим рамианите за идващия ядрен направляем снаряд, нито бяхме виждали, нито бяхме чували някакви птицеподобни, така че ние с Ричард много се тревожехме. Ричард дори беше прескачал до тяхната пещера на няколко пъти, но на виковете му, отправени надолу по широкия, вертикално спускащ се коридор, не се беше отзовал никой. Само преди месец Ричард изказа подозрение, че птицеподобните окончателно са напуснали Ню Йорк, но тазвечерният писък ясно показа, че поне един от нашите приятели все още се навърта наоколо.

Секунди след това, още преди да успеем да обсъдим въпроса, дали един от нас да не тръгне по посока на писъка, ние чухме друг шум, също познат, който беше прекалено силен, за да останем спокойни. За щастие, тътрещите се четки не се намираха между нас и нашата пещера. Прегърнах Симон с две ръце и спринтирах към дома, а от бързането в тъмнината поне на два пъти щях да се блъсна в близките сгради. Майкъл пристигна последен. Дотогава аз вече бях приключила с отварянето както на прикритието, така и на скарата. Няколко са, изрече Ричард, останал без дъх, докато шумовете от октопаяците ставаха все по-силни и ни обкръжаваха. Той насочи лъча на фенерчето към дългата пътека, която водеше на изток от нашата пещера, и всички ние видяхме два големи, тъмни обекта, които се движеха в нашата посока.

Обикновено си лягаме да спим два или три часа след вечерята, но тази нощ направихме изключение. Светлинното шоу, писъкът на птицеподобното и срещата отблизо с октопаяците изпълни и трима ни с енергия. Говорехме ли, говорехме. Ричард беше убеден, че предстои да се случи нещо наистина голямо. Припомни ни, че маневрата на Рама, преди Земята да нанесе ядрения удар, също се предхождаше от малко светлинно шоу в Южната падина. Сети се, че тогава космонавтите от „Нютон“ бяха стигнали до общо заключение за целта на тази демонстрация: нещо като известие за нас или твърде възможно — сигнал за тревога. Ричард се питаше какво ли е значението на тазвечерното главозамайващо представление.

Преди близкото преминаване на Рама край Земята Майкъл не беше влизал в нея за по-дълго време и никога по-рано не бе имал възможност за контакти нито с птицеподобните, нито и с октопаяците, така че за него събитията от тази вечер бяха още по-значителни. Мимолетният поглед, хвърлен към пипалатите същества, които се приближаваха към нас по пътеката, му даде известна представа за ужаса, който миналата година бяхме изпитали с Ричард, препускайки нагоре по онези чудновати колове, за да се измъкнем от октопаяците.

— Октопаяците ли са рамианите? — попита тази вечер Майкъл. — Ако е така — продължи той, — защо бягаме от тях? Технологията им дотолкова е надскочила нашата, че на практика те могат да си правят с нас каквото им хрумне.

— Октопаяците са пътници на това возило — отвърна бързо Ричард, — също като нас. И като птицеподобните. Октосите си мислят, че може би ние сме рамианите, но не са сигурни. Птицеподобните пък са загадка. Ей богу, не вярвам да представляват транспортен космически вид. Но как ли са се качили за първи път на борда? Може би са част от най-ранната екосистема на Рама?

Инстинктивно притиснах Симон към тялото си. В съзнанието ми проблесна споменът за нещастния доктор Такагиши, който стоеше в музея на октопаяците, препариран като огромна риба или тигър; полазиха ме тръпки.

— Ако сме пътници — изрекох тихо, — тогава къде отиваме?

Ричард въздъхна.

— Направих някои изчисления и резултатите не са много окуражаващи. Макар че пътуваме с голяма бързина спрямо Слънцето, скоростта ни е ниска по отношение на локалната звездна система. Ако траекторията ни не се промени, ще напуснем Слънчевата система в посока приблизително към звездата на Барнард. Ще пристигнем в системата на Барнард след няколко хиляди години.

Симон се разплака. Беше станало късно и тя бе много изморена. Извиних се и отидох да я накърмя в стаята на Майкъл, докато мъжете останаха да преглеждат върху черния екран сензорните изходи, за да проверят дали биха могли да си изяснят какво става. Симон сучеше нервно, дори веднъж ме ухапа. Тази раздразнителност не е характерна за нея. Обикновено е такова лъчезарно бебе.

— Чувстваш нашия страх, нали? — рекох й аз. Чела съм, че бебетата могат да усещат емоциите на заобикалящите ги възрастни. Сигурно е вярно.

Все още не мога да се отпусна и да почивам, въпреки че Симон вече най-спокойно спи върху одеялото на пода. Шестото ми чувство ме предупреждава, че събитията от тази вечер сигнализират за преход в живота ни на борда на Рама към нова фаза. Не съм очарована от прогнозата на Ричард, че Рама може да се носи в междузвездната пустош повече от хиляда години. Опитах се да си представя, че прекарвам остатъка от живота си при условията на настоящето, но разумът ми направи засечка. За Симон преживяването определено щеше да бъде отегчително. Открих, че подбирам думи за молитва към Господ, към рамианите или към всеки друг, който има властта да промени бъдещето. Молитвата ми беше много простичка. Помолих се предстоящите промени по някакъв начин да обогатят бъдещия живот на малката ми дъщеричка.

28 май, 2201

Снощи отново имаше продължително изсвирване, последвано от импозантно светлинно представление в Южната падина на Рама. Не отидох да го видя. Останах в пещерата със Симон. Майкъл и Ричард не срещнаха други обитатели на Ню Йорк, Ричард каза, че продължителността на спектакъла е била приблизително същата като по-рано, но индивидуалните изяви са били значително по-различни. А впечатлението на Майкъл бе, че единствената голяма промяна в представлението са били цветовете. Според него този път водещият цвят бил синият, докато преди два дни беше жълтият.

Ричард е сигурен, че рамианите са влюбени в числото три, затова довечера ще има още едно представление. Денят и нощта на Рама сега са приблизително по двадесет и три часа (Ричард го нарича рамианско равноденствие и това бе точно предсказано от свръхинтелигентния ми съпруг в дневника, който връчи на Майкъл и мен преди четири месеца), така че третото представление ще започне след около два земни дни. След тази трета демонстрация всички очакваме да се случи нещо необикновено. Този път със сигурност ще отида да гледам, освен ако не възникне някаква опасност за Симон.

30 май, 2201

Преди повече от четири часа нашият масивен цилиндричен дом започна да набира все по-голямо ускорение. Ричард е толкова развълнуван, че едва се сдържа. Той е убеден, че под горния край на вдигнатия Южен полуцилиндър се намира изтласкваща система, която работи на физически принципи, надхвърлящи най-необузданите фантазии на учените и инженерите от човешкия род. Вторачил се е в данните на външните сензори, които се изписват на черния екран, държи любимия си портативен компютър и от време на време въвежда в него по нещо в зависимост от това, какво е видял на монитора. Периодично измърморва по някоя дума на себе си и на нас за това, какъв според него е ефектът на тази маневра върху траекторията.

Навремето, когато посред пътя си Рама промени своята орбита, за да поеме удара на Земята, аз лежах в безсъзнание на дъното на шахтата, така че днес не ми е известно колко силно се е тресъл подът при предишната маневра. Според Ричард онези вибрации са били дреболия в сравнение с това, което преживяваме сега. В момента най-обикновеното ходене представлява трудност. Подът подскача нагоре-надолу с голяма честота, сякаш само на няколко метра оттук работи пневматичен чук. Държим Симон на ръце от мига, в който започна ускоряването. Не можем да я оставим на пода или в люлката, защото вибрациите я плашат. Единствено аз се разхождам със Симон на ръце и тогава съм особено предпазлива. Наистина има опасност да загубя равновесие и да падна. И Ричард, и Майкъл падаха вече по два пъти. Симон ще бъде сериозно наранена, ако взема да се стоваря върху нея.

Оскъдната ни мебелировка танцува из цялото помещение. Всъщност преди половин час един от столовете изскочи в коридора и се отправи към стълбите. Първоначално на всеки десет минути връщахме мебелите по местата им, но сега просто не им обръщаме внимание, освен ако не се отправят към входа за коридора.

Общо взето всичко това е направо невероятно и започна с третото (и последно) светлинно представление на юг. Снощи Ричард излезе навън пръв, сам, точно преди мръкване. Няколко минути по-късно той се втурна обратно и възбудено задърпа Майкъл нагоре. Когато се върнаха, Майкъл изглеждаше така, сякаш бе видял дух.

— Октопаяци — извика Ричард. — Струпали са се по бреговата линия два километра на изток. С дузини…

— Е, всъщност не знаеш точно колко са — каза Майкъл. Гледахме ги най-много десет секунди, преди светлината да изгасне.

— Аз ги наблюдавам от по-дълго време, нали бях горе сам — настоя Ричард. — С бинокъла успях да ги огледам много добре. Отначало бяха само няколко, после взеха да прииждат на тълпи. Направих опит да ги преброя, когато видях, че те се организират в нещо като боен строй. Начело на тази формация излезе един гигантски октос с глава на червени и сини черти.

— Аз не забелязах подобен синьо-червен гигант, нито пък някаква „формация“ — добави Майкъл, когато втренчих в тях невярващ поглед. — Но съвсем ясно видях голям брой от съществата с тъмните глави и пипала в черно и златисто. Според мен те са се обърнали на юг в очакване на светлинното шоу.

— Видяхме и птицеподобните — извърна се към мен Ричард, а после погледна Майкъл. — Според теб колко от тях бяха в ятото?

— Двадесет и пет, може би тридесет — отвърна Майкъл.

— Кръжаха високо във въздуха над Ню Йорк, надаваха писъци, когато се издигаха, а после отлитаха на север, пресичайки Цилиндричното море… — За момент Ричард млъкна. — Мисля, че тези тъпи птици са преживявали нещо такова и преди. Мисля, че знаеха какво ще се случи.

Започнах да увивам Симон в одеялото й.

— Какво правиш? — попита ме Ричард.

Обясних му, че нямам и намерение да изпусна финалното светлинно представление. Напомних му също как ми се беше заклел, че октопаяците дръзват да се появяват само нощно време.

— Случаят е по-особен — отвърна уверено той точно когато прозвуча свирката.

Тази вечер представлението ми се стори още по-впечатляващо. Може би точно това очаквах. Червеното определено беше водещият цвят на нощта. В един момент пламтяща червена арка описа пълен и съвършен шестоъгълник, който свърза върховете на шестте по-малки хорни. Но колкото и впечатляващи да бяха рамианските светлини, те не успяха да останат в центъра на вниманието тази вечер. Около тридесет минути след началото Майкъл изкрещя:

— Погледнете! — И посочи надолу по бреговата линия, в посоката, където по-рано Ричард беше видял октопаяците.

В небето над замръзналото Цилиндрично море едновременно се бяха възпламенили няколко светлинни кълба. Пламъците се намираха на около петдесет метра над земята и осветяваха приблизително един квадратен километър от простиращия се под тях лед. През минутата, в която можехме да различим някои подробности, видяхме как по леда на юг се придвижва голяма тъмна маса. Ричард ми подаде бинокъла си точно когато пламъците бяха започнали да избледняват. Успях да различа, някои индивиди сред тълпата. Удивително голям брой от октопаяците имаха шарки по главите си, но повечето бяха тъмни, черни като въглища, точно като онзи, който ни гони до пещерата. Както черно-златистите пипала, така и формата на телата им потвърждаваха, че тези същества са от същия вид, който бяхме видели миналата година, когато се покатерихме на коловете. Ричард наистина беше прав. Бяха с дузини.

Когато маневрата започна, бързо се завърнахме в пещерата. Опасно е да се намираш навън по време на силни вибрации в Рама, От време на време малки части от околните небостъргачи се отчупват и се стоварват с грохот на земята. Веднага след започването на трусовете, Симон се разплака.

След трудното спускане в пещерата Ричард се залови да проверява външните сензори: разглеждаше предимно разположението на звездите и планетите (например Сатурн изобщо не може да бъде идентифициран от позицията на Рама), а после правеше изчисления, основани на данните от наблюденията. Ние с Майкъл се редувахме да държим Симон; накрая седнахме в ъгъла на помещението — срещата между двете стени ни създаваше някакво чувство за стабилност — и разговаряхме за този удивителен ден.

Почти цял час по-късно Ричард оповести резултатите от предварителното определяне на орбитата. Първоначално нанесе точките на орбитата на хиперболичната ни траектория спрямо Слънцето преди започването на маневрата. После представи с драматизъм новите допирателни елементи (както ги нарече) на моментната ни траектория. Някъде в дълбините на паметта ми трябва да е скътана информация, която изяснява термина допирателни елементи, но за щастие не ми се наложи да я търся. От контекста можех да разбера, че Ричард използва съкратен начин да й съобщи колко много се е променила нашата хипербола през първите три часа на маневрата. Обаче цялостното значение на промяната в хиперболичната ексцентричност ми убягваше.

Майкъл явно си спомняше повече неща от звездната механика.

— Сигурен ли си? — попита почти веднага.

Количествените резултати са с широк диапазон на грешка — отвърна Ричард. — Но по отношение на качественото значение за промяната на траекторията не може да съществува никакво съмнение.

— Значи скоростта, с която напускаме Слънчевата система нараства?

— Точно така — кимна Ричард. — На практика цялото ускорение е насочено към нарастване на скоростта ни спрямо Слънцето. Маневрата вече е добавила към нея много километри в секунда.

— Това е потресаващо — подсвирна Майкъл.

Разбрах същината на това, което казваше Ричард. Ако досега бяхме хранили някаква надежда, че сме тръгнали на обиколно пътешествие, което по магически начин ще ни върне на Земята, сега тези надежди бяха разбити. Рама щеше да напусне Слънчевата система много по-бързо, отколкото бяхме очаквали. Докато Ричард пееше дитирамби за изтласкващата система, която може да причини такава промяна в скоростта на този „космически кораб — мамут бегемот“, аз кърмех Симон и открих, че мисля за бъдещето й. Значи категорично напускаме Слънчевата система, мислех си аз, и отиваме някъде другаде. Дали ще видя някога новия свят? А Симон? Възможно ли е, дъще моя, Рама да бъде твой дом през целия ти живот?

Подът продължава да се тресе яко, но това ме успокоява. Ричард твърди, че скоростта на напускането ни продължава бързо да нараства. Добре. Щом сме се отправили към ново място, нека поне да пътуваме колкото е възможно по-бързо.