Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (42)

8.

Никол се наведе над умивалника, за да разгледа по-отблизо лицето си в огледалото. Прокара пръсти по бръчките под очите си й приглади посребрения бретон. Вече съм почти стара жена — си каза наум, а после се усмихна.

— Остарявам, остарявам. Дъното на панталоните ми ще увисне — изрече на глас. Позасмя се и се дръпна от огледалото, като се изви тика, че да се види изотзад. Фантастичната зелена рокля, която възнамеряваше да облече за сватбата на Ели, прилепваше плътно към тялото, а то все още беше атлетично и стегнато след всичките тези години. Не е лошо — помисли си одобрително Никол. — Ели няма да се срамува.

На нощното шкафче бяха сложени фотографиите на Женевиев и съпруга й, които Кенджи Уатанабе беше дал на Никол. Тя се върна в спалнята, взе ги и се загледа в тях. Не можах да присъствам на сватбата ти, Женевиев. — Заля я тъга. — Дори не се запознах със съпруга ти.

Опитвайки се да потисне чувствата, Никол набързо прекоси стаята и се спря в другия й край. Почти цяла минута се взира във фотографията на Симон и Майкъл О’Туул, направена в деня на сватбата им на Пресечната точка. А теб напуснах само седмица след женитбата… Беше толкова млада, Симон, но в много отношения беше по-зряла от Ели…

Не си позволи да продължи да мисли за това. Спомените за Симон и Женевиев бяха прекалено болезнени. По-здравословно бе да се концентрира върху настоящето. Съвсем преднамерено Никол се пресегна и откачи самостоятелната снимка на Ели, която висеше на стената редом с тези на братята и сестрите й. Ти си третата ми дъщеря, която се омъжва. Звучи невероятно. Понякога животът препуска така бързо.

Калейдоскоп от спомени за Ели заискри в мислите на Никол. Тя отново видя малкото, срамежливо момиченце, което лежеше до нея в Бялата стая на РАМА III, обзетото от страхопочитание личице, когато приближаваха Пресечната точка със совалката, непознатите, юношески черти, когато се пробуди от дългия сън и накрая зрялата решителност и смелост, когато се изправи пред гражданите на Ню Идън в защита на програмата, на доктор Търнър. Това пътуване в миналото я разтърси до дъното на душата.

Никол окачи фотографията на Ели на мястото й и започна да се съблича. Току-що бе прибрала роклята си в дрешника, когато дочу странен звук, едва доловим, сякаш някой плачеше. Какво ли беше това? — зачуди се тя. Остана неподвижна няколко секунди, но шумът не се повтори. Когато се изправи обаче, изведнъж изпита свръхестествено усещане, че Женевиев и Симон са заедно с нея в стаята. Никол припряно се огледа, но все така продължаваше да е сама.

Какво става с мен? Да не би да се преуморих от работа? Може би съчетанието на делото Мартинес и женитбата ми дойдоха прекалено много? Или това е поредният психологически епизод?

Никол се опита да се успокои, като започна да диша бавно и дълбоко. Въпреки това не беше в състояние да се отърси от чувството, че Женевиев и Симон са действително в стаята. Усещането бе толкова силно, че тя едва се въздържа да не ги заговори.

Съвсем ясно си припомни разговора със Симон преди омъжването й за Майкъл О’Туул. Може би затова са тук. Дошли са да ме подсетят, че не съм си провела предбрачния разговор с Ели. Никол се разсмя нервно на глас, но кожата по ръцете й си оставаше настръхнала.

Простете ми, скъпи мои — обърна се тя както към фотографията на Ели, така и към духовете на Женевиев и Симон, които витаеха наоколо. — Обещавам, че утре…

Този път писъкът се чу съвсем ясно. Никол се вцепени, адреналинът нахлу в кръвта й. Само след секунди тя тичешком пресичаше къщата към кабинета на Ричард.

— Ричард — извика, още преди да стигне вратата, — чу ли…?

Никол се спря по средата на изречението. Кабинетът беше в пълен безпорядък. Ричард се намираше на пода, заобиколен от два електронни монитора и разбъркана купчина електронни части. В едната си ръка държеше малкия робот Принц Хал, а в другата скъпоценния портативен компютър, останал му още от нютоновата експедиция. Три хуманоида — две Гарсия и един полуразглобен Айнщайн се бяха навели над него.

— Хей, здрасти, скъпа — изрече безгрижно Ричард. — Какво правиш тук? Мислех, че вече си заспала.

— Ричард, сигурна съм, че чух да пищи птицеподобно. Само преди минута. Беше съвсем наблизо. — Никол се поколеба, опитвайки се да реши дали да му каже за посещението на Женевиев и Симон.

Ричард присви вежди.

— Не съм чул нищо — отвърна. — Чул ли е някой от вас? — попита той хуманоидите. Всички поклатиха отрицателно глави, включително и Айнщайн, чийто гръден кош зееше и беше свързан с четири кабела към мониторите на пода.

— Сигурна съм, че чух нещо — заинати се Никол. За момент замълча. Нима това е още един белег на краен стрес? — запита се наум. После огледа по-внимателно хаоса, който цареше на пода. — Между другото, скъпи, какво правиш?

— Това ли? — Ричард обхвана бъркотията с жест. — О, нищо особено. Просто поредната идея.

— Ричард Уейкфийлд — побърза да го прекъсне тя — не ми казваш истината. Тази бъркотия по пода в никакъв случай не може да бъде „нищо особено“, познавам те достатъчно добре. Казвай сега, какво толкова криеш…?

Ричард бе сменил дисплеите на всичките три действащи монитора и сега енергично клатеше глава.

— Това не ми харесва — мърмореше той. — Ама никак. — Погледна към Никол. — Наскоро да си влизала в последните ми файлове, които са вкарани в централния суперкомпютър? Дори случайно, без да искаш?

— Не, разбира се, че не. Аз даже не знам паролата за влизане… Но не за това исках да разговаряме…

— Някой е… — с помощта на клавиатурата Ричард набързо въведе тестова парола и няколко секунди я изучава. — Поне пет пъти през последните три седмици… Сигурна ли си, че не си ти?

— Да, Ричард — отвърна разгорещено Никол. — Но ти пак се опитваш да смениш темата… Искам да ми кажеш ЗА КАКВО всъщност става въпрос.

Ричард остави Принц Хал на пода пред себе си и вдигна поглед към Никол.

— Все още не съм напълно готов да ти съобщя, скъпа — изрече след минутно колебание. — Моля те, дай ми няколко дни.

Никол бе объркана. Най-накрая лицето й просветна.

— Дадено, мили, ако става въпрос за сватбен подарък за Ели, ще изчакам с удоволствие…

Ричард се върна към работата си. Никол се отпусна върху единствения стол в стаята, който беше свободен. Докато наблюдаваше съпруга си, тя си даде сметка колко е изморена. Опита се да си внуши, че писъкът на птицеподобното е слухова халюцинация, предизвикана от изтощението й.

— Скъпи — обади се тя минута или две по-късно.

— Да — той вдигна поглед към нея от пода.

— Задаваш ли си някога въпроса какво всъщност става тук, в Ню Идън? Искам да кажа, защо бяхме така напълно изоставени от създателите на РАМА? Повечето колонисти си живеят живота, без дори да се сещат, че пътуват на междузвезден космически кораб, конструиран от извънземни. Как е възможно това? Защо например не се появи Орелът или някоя от другите също толкова изумителни прояви на тяхната превъзхождаща ни цивилизация? Тогава може би нашите дребни проблеми…

Никол млъкна, защото Ричард взе да се смее.

— Какво има? — попита тя.

— Това ми напомня един разговор, който водих с Майкъл О’Туул. Беше разстроен, защото не желаех да приема на доверие свидетелските показания на апостолите. Тогава той ми каза, че Господ би трябвало да знае, че ние сме неверници, подобно на Тома, и да програмира по-чести посещения на възкръсналия Исус.

— Но онази ситуация е била съвсем различна! — възпротиви се Никол.

— Нима? Това, което ранните християни са разказвали за Христос, е било точно толкова трудно за вярване, колкото нашето описание на Пресечната точка и дългото ни, разтеглено във времето пътешествие при относителни скорости… Много по-успокоително е за колонистите да си мислят, че космическият кораб е създаден от МКА като част от някакъв експеримент. Малцина от тях са толкова запознати с науката, за да си дават сметка, че РАМА далеч надхвърля нашите технологични възможности.

Известно време Никол остана мълчалива.

— В такъв случай нищо не може да ги убеди!

Беше прекъсната от трикратното избръмчаване, което означаваше смешно телефонно повикване. Никол се запрепъва през стаята, за да вдигне. На монитора се появи загриженото лице на Макс Пъкет.

— Тук пред центъра за изолация е доста напечено. Събрала се е гневна тълпа, може би седемдесет или осемдесет души, предимно от Хаконе. Искат да бъдат пуснати при Мартинес. Вече унищожиха два биота Гарсия и нападнаха други три. Съдия Мишкин се опитва да ги вразуми, но те са агресивно настроени. Очевидно преди около два часа Марико Кобаяши се е самоубила. Тук е цялото й семейство, включително и баща й…

За по-малко от минута Никол се облече в непромокаем костюм. Напразно Рихард се опита да я възпре.

— Решението беше мое — отвърна му, докато се качваше на колелото. — Трябва да съм там и да се оправя с последиците.

Спусна, се по инерция към главната велосипедната алея и после бясно завъртя педалите. Ако се движеше с максимална скорост, можеше да стигне до административния център за четири или пет минути (два пъти по-бързо, отколкото ако беше чакала влака през този час на нощта). Кенджи не беше прав. Още тази сутрин трябваше да свикаме пресконференция. Тогава можехме да обясним решението.

Почти сто колонисти се бяха събрали на главния площад на Сентръл Сити. Те обикаляха около главния вход на комплекса за изолация на Ню Идън, където бе затворен Педро Мартинес от момента, когато беше обвинен в изнасилването на Марико Кобаяши. На най-горното стъпало пред входа стоеше съдия Мишкин. Обръщаше се към гневната тълпа с мегафон. Двадесетина хуманоида, предимно Гарсия, но и няколко Линкълна и Тиасо, се бяха хванали за ръце и образуваха верига, за да попречат на тълпата да се изкачи по стъпалата до съдията.

— Хайде, хора — говореше той, — нали ако Педро Мартинес беше доказано виновен, съдът веднага щеше да го осъди. Но нашата конституция му осигурява правото на справедлив процес…

— Млъквай, старче — извика някой от присъстващите.

— Искаме Мартинес — чу се друг глас.

Малко по-Наляво, пред театъра, шестима млади азиатци довършваха подвижен ешафод. От тълпата се разнесоха одобрителни викове, когато единият от тях завърза дебело въже с клуп на напречната греда. Около двадесетгодишен широкоплещест японец си проби път през тълпата.

— Махай се от пътя, старче. И разкарай тези механични тъпаци. С теб нямаме приказка. Тук сме да дадем справедливост на семейство Кобаяши.

— Спомни си Марико! — извика млада жена. Разнесе се трясък, защото рижо момче нанесе удар по лицето на Гарсия с алуминиева бейзболна бухалка. Очите на хуманоида бяха унищожени, лицето обезобразено, но той не отговори, нито отстъпи от мястото си във веригата.

— Биотите няма да отвърнат на удара — извика съдия Мишкин в мегафона. — Те са програмирани за пацифист. Но няма смисъл да ги унищожавате. Това е излишно, безразсъдно насилие.

Откъм Хаконе на бегом пристигнаха още двама души и за момент вниманието на тълпата беше отклонено. Миг по-късно, неуправляемата сган нададе радостни възгласи при появата на две огромни греди, всяка една носена от около десетина души.

— Сега ще отстраним биотите, които защитават убиеца Мартинес — извика младият японец, който беше станал нещо като говорител на тълпата. — Това е последният ти шанс, старче. Махни се, преди да си пострадал.

Много хора се отделиха от тълпата и се завтекоха да заемат място край гредите, които възнамеряваха да използват като тарани. Точно в този момент на площада пристигна Никол Уейкфийлд с велосипеда.

Тя бързо слезе от него, пресече кордона и взе на бегом стъпалата, заставайки редом със съдия Мишкин.

— Хиро Кобаяши — извика в мегафона, преди тълпата да успее да я разпознае, — дойдох да ти обясня защо срещу Педро Мартинес няма да бъде повдигнато обвинение. Ще излезеш ли напред, та да те виждам?

Възрастният Кобаяши, който стоеше в единия край на площада, бавно прекрачи към основата на стълбището.

— Кобаяши-сан — започна на японски Никол, — бях много натъжена, когато научих за смъртта на дъщеря ти…

— Лицемерка — извика някой на английски и тълпата започна да роптае.

— Аз самата съм родител — продължи Никол — и мога да си представя какъв ужас е да преживееш смъртта на детето си…

— А сега — Никол превключи на английски и се обърна към събралото се множество, — нека да обясня на всички вас днешното си решение. Конституцията на Ню Идън гласи, че всеки гражданин има право на „справедлив процес“. При всички други дела в тази колония обвинението в криминално престъпление винаги е било последвано от процес, в който присъдата се произнася от независими и непредубедени съдебни заседатели. По делото на Мартинес обаче поради широката му разгласа, трудно може да бъде намерен дори един непредубеден съдебен заседател.

За малко свиркането и дюдюкането на тълпата я прекъсна.

— Нашата конституция — продължи Никол — не определя как трябва да се постъпи, за да се осигури „справедлив процес“, ако в делото не могат да участват равнопоставени съдебни заседатели. Нашите съдии обаче по конституция са упълномощени да прилагат закона и са обучени да решават дела въз основа на предоставените им доказателства. Ето защо предадох обвинителния акт срещу Мартинес на юрисдикцията на Специалния Съд в Ню Идън. Всички доказателства (а някои от тях изобщо не са ставали обществено достояние) ще бъдат претеглени много внимателно от него.

— Но ние всички знаем, че Мартинес е виновен — извика обърканият господин Кобаяши. — Той дори си призна, че е правил секс с дъщеря ми. Освен това знаем, че е изнасилил едно момиче и в Никарагуа, на Земята… Защо го защитавате? Къде е справедливостта за нашето семейство?

— Защото законът… — започна да отговаря Никол, но беше прекъсната от викове.

— Искаме Мартинес! Искаме Мартинес! — тълпата заприпява все по-силно, когато огромните греди, които след появата на Никол бяха оставени на земята, бяха отново вдигнати от хората на площада. Докато тази сган се мъчеше да насочи тарана, едната греда по невнимание се блъсна в паметника, който отразяваше придвижването на РАМА. Цилиндърът се разтроши и електронните части, които маркираха близките звезди, се разпиляха по паважа. Малката мигаща светлинка, която представляваше самата РАМА, се пръсна на стотици парченца.

— Граждани на Ню Идън — извика Никол в мегафона, — чуйте ме. В това дело има неща, които не знае нито един от вас. Ако ме изслушате…

— Убийте тая черна кучка — извика рижото момче, което бе ударило биота Гарсия с бейзболната бухалка.

Никол заплашително се вторачи в него, в погледа й гореше огън.

— Какво каза? — гласът й изгърмя.

Припяването моментално секна. Момчето се оказа изолирано. То се огледа наоколо и се ухили.

— Убийте тая черна кучка — повтори.

След миг Никол беше слязла по стълбите. Тълпата се раздели, когато тя се отправи към момчето.

— Повторете го още веднъж. — Ноздрите й бяха разширени, намираше се само на метър от своя противник.

— Убийте… — започна той.

Тя го зашлеви през лицето с цяла длан. Шамарът отекна из целия площад. Никол се извърна рязко и се отправи към стълбата, но от всички страни я сграбчиха ръце. Шокираното момче сви юмруци…

В този момент два пронизителни гърмежа разтърсиха площада. Докато всички се опитваха да разберат какво става, още два куршума изгърмяха в небето над главите на тълпата.

— Това сме само аз и пушката ми — на мегафона беше Макс Пъкет. — А сега, хора, ако позволите на госпожа съдията да мине… ето, така е по-добре… и вече си вървете вкъщи, най-добре е всички да си ходим.

Никол се освободи от ръцете, които я държаха, но тълпата не се разпръсна. Макс вдигна пушката, прицели се в дебелия възел на примката над подвижния ешафод и стреля отново. Парчета въже се разлетяха навсякъде, част от тях заваляха над тълпата.

— Народе, аз съм много по-противен от тези съдии тук. И вече зная, че ще изкарам известно време в изолационното за нарушаване на законите на колонията срещу огнестрелното оръжие. Дяволски сигурен съм, че хич няма да ми е приятно да застрелям някого от вас…

Макс насочи пушката към тълпата. Всички инстинктивно се снишиха. Макс стреля над главите им без да се цели и се разсмя от сърце, когато хората се разбягаха от площада.

 

 

Никол не можеше да заспи. Отново и отново в ума й изплуваше една и съща сцена. Продължаваше да се вижда как минава през тълпата и удря шамар на рижото момче. Принизих се до него — мислеше тя.

— Още си будна, нали? — попита Ричард.

— Ъ-хъ.

— Добре ли си?

Кратко мълчание.

— Не, Ричард — отвърна Никол. — Не съм… Безкрайно съм разстроена от това, че ударих момчето.

— Хайде, хайде, престани… Спри да се самообвиняваш… Той си го заслужи… Обиди те по най-грозен начин… Хора като него признават само силата.

Ричард се пресегна и започна да разтрива гърба на Никол.

— Господи, никога не си била толкова напрегната… мускулите ти са като възли…

— Разтревожена съм. Имам чувството, че цялата структура на живота ни в Ню Идън се разпада на части… И че всичко, което съм направила или правя, е безполезно…

— Направи всичка, което зависеше от теб, скъпа. Трябва да призная, че съм удивен от усилията ти… — Ричард продължаваше да разтрива гърба на Никол много нежно. — Но не бива да забравяш, че си имаш работа с човешки същества… Можеш да ги превозиш в друг свят да им предоставиш рая, но те пристигат там изпълнени със своите страхове и несигурност и културни пристрастия. Един нов свят може наистина да бъде нов, ако всички хора, които ще го изграждат, са с абсолютно празни умове, като нови компютри с празен софтуер и никаква оперативна система, просто маса освободен потенциал.

Никол успя да се усмихне:

— Не си голям оптимист, скъпи.

— А защо трябва да съм? Нищо от това, което видях тук, в Ню Идън, или на Земята, не ми подсказва, че човечеството е способно да постигне хармония в отношенията със самото себе си, а още по-малко с други живи същества. От време на време се появява някой индивид, или дори група, които надмогват основните генетични и социални недостатъци на своя вид… Но тези хора са чудо, определено не са правило.

— Не съм съгласна — изрече тихо Никол. — Възгледите ти са прекалено песимистични. Аз вярвам, че повечето хора болезнено, копнеят да постигнат тази хармония. Ние просто не знаем как да го направим. Ето защо се нуждаем от повече знания. И повече добри примери.

— Дори и това рижо момче? Вярваш ли, че той може да бъде образован и неговата нетърпимост да изчезне?

— Трябва да вярвам, скъпи. В противен случай… страхувам се, че просто ще се откажа.

Ричард издаде нещо средно между смях и кашлица.

— Какво има? — попита Никол.

— Просто се питах дали и Сизиф не се е самозалъгвал, че може би следващия път скалата няма да се изтърколи надолу по склона?

Никол се усмихна.

— Сигурно е вярвал, че има някакъв начин скалата да се закрепи на върха, в противен случай е нямало да се труди ТОЛКОВА упорито… Поне аз мисля така…