Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (23)

9.

Според календара, към който строго се придържаха Ричард и Никол, откакто Рама беше избегнала удара на ядрената фаланга, денят на отпътуването беше тринадесети януари, 2215. Тази дата бе съвсем условна и не значеше нищо за никого, освен за тях. Продължителното пътуване до Сириус със скорост малко по-висока от половината скорост на светлината, беше забавило времето вътре в Рама или поне времето по отношение на Земята. Така че датата, която използваха, беше напълно измислена. Ричард пресметна, че по време на тяхното отпътуване от Пресечната точка действителната дата на Земята ще е отместена с три или четири години напред. Но не беше в състояние да изчисли точната земна дата, защото не разполагаше с данните за промяната на скоростта във времето през годините, в които бяха пътували с Рама. Ето защо Ричард можеше само приблизително да прецени корекциите в относителността, които бяха нужни, за да се прехвърли изходната точка на тяхното време към това, което беше изминало на Земята.

— Обаче точно сега фактическата земна дата няма никакво значение за нас — заяви той на Никол малко след като се събудиха в последния за тях ден на Пресечната точка. — Освен това почти сигурно е, че ще се връщаме към нашата Слънчева система с огромна скорост. Това означава, че ще има допълнително изкривяване във времето, преди да се срещнем на орбита край Марс.

За Никол теорията на относителността винаги е била и продължаваше да бъде неясна, тъй като беше абсолютно несъвместима с нейната интуиция. Ето защо Никол определено не възнамеряваше да хаби енергия в тревоги за нея точно в последния ден на раздяла със Симон и Майкъл. Съзнаваше, че сбогуването завинаги ще бъде мъчително за всички тях и искаше да събере всичките с;и сили за тези последни, изпълнени с мъка мигове.

— Орелът спомена, че ще дойде да ни вземе в единадесет — каза тя на Ричард, докато се обличаха. — Надявам се, че след закуска всички ще можем да поседнем във всекидневната. Искам да помогна на децата да изразят чувствата си.

Закуската мина леко, дори оживено, но когато семейството се събра във всекидневната, всеки от тях бе завладян от мисълта, че разполага с по-малко от два часа, преди Орелът да дойде и да отведе всички, с изключение на Майкъл и Симон. Разговорът стана принуден и напрегнат.

Младоженците седяха на канапенцето срещу Никол, Ричард и останалите четири деца. Както обикновено Кати беше напълно обезумяла. Говореше непрекъснато. Скачаше от тема на тема и много внимателно заобикаляше въпроса за надвисналата раздяла. Тъкмо се намираше посред дълъг монолог за откачения сън, който бе сънувала миналата нощ, когато разказът й бе прекъснат от някакви гласове, долитащи от коридора.

— Дявол го взел. Сър Джон — първият глас бе на Ричард — това е последната ни възможност. Отивам там да се сбогувам, независимо дали ти ще дойдеш с мен или не.

— Тези сбогувания, мой принце, наистина измъчват душата ми. Все още не съм гаврътнал достатъчно чашки, за да притъпят болката. Самият ти каза, че момата е истински ангел. Как бих могъл…

— Е, добре, тогава отивам без теб, — отвърна Принц Хал.

Погледите на цялото семейство бяха вперени върху миниатюрния принц робот на Ричард, който се приближаваше по коридора към всекидневната. Фалстаф се тътреше след него, като спираше на всеки пет-шест крачки, за да отпие от шишенцето си.

Хал се приближи и застана пред Симон.

— Най-скъпа дамо — изрече той и подви коляно в поклон. — Не мога да намеря подходящите думи, за да изразя колко ще ми липсва усмихнатото ти лице. Из цялото ми кралство няма друга от нежния пол, която да е равна с теб по красота…

— Дявол да го вземе — прекъсна го Фалстаф и се просна на колене редом със своя принц. — Може би сър Джон прави грешка. Защо да тръгвам с този пъстър екипаж (той размаха ръка в посока на Ричард, Никол и другите деца, а те всички бяха широко усмихнати), когато мога да остана тук, в компанията на такава великолепна грация и само с един стар мъж за конкурент? Спомням си Кукла Рекламен купон…

Докато двойката двадесетсантиметрови роботи забавляваха семейството, Бенджи се надигна от стола и приближи към Майкъл и Симон.

— Си-мон — изрече той, като се бореше със сълзите, — ще ми лип-сваш. Обичам те. — За момент Бенджи направи пауза, като най-напред погледна Симон, а после баща си. — Надявам се, че ти и тат-ко ще бъдете мно-го щаст-ли-ви.

Симон също стана и обгърна с ръце треперещото си по-малко братче.

— О, Бенджи, благодаря ти. И ти ще ми липсваш. Всеки ден ще си мисля за теб.

Прегръдката й дойде твърде много на Бенджи. Телцето му се разтресе от ридание и тихите му, печални вопли предизвикаха сълзи в очите на всички. Миг по-късно Патрик се беше сгушил в скута на баща си. Зарови подутото си от плач лице в гърдите на Майкъл.

— Татко… татко — повтаряше отново и отново.

И поет не би могъл да създаде по-красива картина на сбогуване. Лъчезарната Симон, която въпреки сълзите изглеждаше някак спокойна, се движеше плавно из стаята и се сбогуваше продължително с всеки от членовете на семейството поотделно. Майкъл О’Туул остана седнал на канапенцето с Патрик в скута и Бенджи край него. Всеки път, когато някой от групата на отпътуващите се доближеше до него за прощална прегръдка, очите му се изпълваха със сълзи.

Искам да запомня този миг завинаги. В него има толкова много любов — помисли си Никол, докато оглеждаше стаята. Майкъл държеше малката Ели на ръце; Симон обясняваше на Кати колко ще й липсват техните тайни разговори. За първи път дори Кат се бе превърнала в кълбо от скръб — остана удивително мълчалива, когато Симон прекоси стаята, за да се присъедини към съпруга си.

Майкъл внимателно свали Патрик от скута си и хвана протегнатата ръка на Симон. Двамата се извърнаха към другите и паднаха на колене, а ръцете им бяха събрани за молитва.

— Отче наш. Ти, който си на небето — изрече Майкъл със силен глас. Изчака няколко секунди, докато останалата част от семейството, дори и Ричард, коленичиха на пода край двойката.

— Благодарим Ти, че ни разреши щастливата обич на това прекрасно семейство. Благодарим Ти също, че ни показа великолепните си творения из цялата Вселена. В този момент ние Те умоляваме, ако такава е волята Ти, да се грижиш за всички нас, защото пътищата ни се разделят. Не знаем дали е в Твоя промисъл някой ден отново да споделим другарството и любовта, които възвисиха всички ни. Но остани с нас, където и да ни заведе пътят по Твоята воля, и нека, Боже, някой ден отново да се съберем — в този свят или в отвъдния. Амин.

Секунди по-късно на входната врата се позвъни. Орелът беше пристигнал.

Никол напусна къщата, умишлено проектирана като умален модел на вилата им в Бовоа, Франция, и тръгна по тясната алея към гарата. Подмина други къщи, всичките тъмни и пусти, и се опита да си представи как ли ще бъде, когато се изпълнят с глъчка. Животът ми ще бъде като сън — рече на себе си. — Със сигурност никой друг човек не е имал толкова разнообразни преживявания.

Някои от къщите дори хвърляха сенки по алеята, докато имитацията на слънце довършваше дъговидния си път по тавана високо над главата й. Още един забележителен свят — потъна в мисли Никол, докато преценяваше селището на югоизточния ъгъл на Ню Идън. — Орелът беше прав, че жилищната ни територия няма да се различава от Земята.

За един кратък миг Никол си припомни синята, покрита с океани планета, която се намираше на разстояние девет светлинни години оттук. В мислите си тя стоеше редом с Янош Тапори. Беше преди петнадесет години и космическият кораб „“Нютон"" току-що се беше отделил от ЛЕО-3.

— Това е Будапеща — беше казал Янош, галейки с пръсти една особена точка на осветения глобус, който примигваше в панорамния прозорец.

Тогава и Никол откри Бовоа, или най-малкото района, в който се намираше, като с пръст се върна назад по течението на река Лоара от устието й в Атлантика.

— А моят дом се намира някъде тук — беше казала на Янош. — Може би баща ми и дъщеря ми точно сега гледат в нашата посока.

Женевиев — помисли си Никол, докато краткият спомен избледняваше. — Моя Женевиев. Ти сигурно си вече млада жена. Почти на тридесет. Тя продължи да се разхожда по алеята край новата си къща в земната жилищна територия на Рама. Мисълта за първата й дъщеря върна Никол към един кратък разговор с Орела по време на прекъсване в записа на видеофилма на Пресечната точка.

— Ще мога ли отново да видя дъщеря си Женевиев, когато се доближим до Земята? — беше попитала Никол.

— Не знаем — отвърна й Орелът след кратко колебание. — Зависи изцяло от това как вашите съграждани ще отговорят на посланието. Вие самите ще останете в Рама дори ако бъдат пуснати в ход резервните варианти, но е възможно дъщеря ви да е сред двете хиляди души, които ще дойдат от Земята да живеят в Ню Идън. Случвало се е и преди с други космически видове…

— Ами Симон? — беше запитала Никол, когато Орелът млъкна. — Ще я видя ли отново?

— На този въпрос е още по-трудно да се отговори. Има твърде много неизвестни величини. — Чуждопланетното същество се беше втренчило в унилата си земна приятелка. — Съжалявам, госпожо Уейкфийлд.

Едната ми дъщеря остана на Земята. Другата — в чуждопланетно пространство на стотици хиляди милиарди километри оттук. А аз ще бъда на съвсем различно място. Кой знае къде. Никол се чувстваше безкрайно самотна. Тя прекъсна разходката си и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Намираше се край едно оформено като кръг пространство в селския парк. В средата на скалистата окръжност имаше пързалка, пясъчник, лабиринт и въртележка — идеално място за игра за земните деца. Под краката й мрежата СОГ беше вмъкната през онези части от парка, които може би щяха да бъдат покрити с треви, донесени от Земята.

Никол се наведе да разгледа отделните съоръжения за обмяна на газовете. Те представляваха плътни, кръгли обекти, само два сантиметра в диаметър. Бяха няколко хиляди, подредени в редици и колонки. Кръстосваха парка. Електронни растения — помисли си Никол. — Превръщат въглеродния двуокис в кислород и дават възможност на нас, животните, да оцелеем.

В мислите си Никол си представяше парка с трева, дървета и лилии в малкото изкуствено езерце, точно както изглеждаше на холографското изображение в залата за обсъждане на Пресечната точка. И макар да знаеше, че Рама се завръща към Слънчевата система, за да се „сдобие“ с човешки същества, които ще изпълнят този технологичен рай, на нея й беше трудно да си представи парка, гъмжащ от деца Та аз от петнадесет години не съм виждала друго човешко същество, като изключим членовете на семейството!

Никол излезе от парка и продължи към гарата. Жилищните сгради, които се намираха от двете страни на тесните алеи, бяха заменени с по-груби постройки, които в бъдеще може би щяха да станат малки магазини. Разбира се, сега всичките бяха празни, също като просторната правоъгълна конструкция предназначена за супермаркет, която се намираше от другата страна на гарата.

Тя мина през портала и се качи на чакащия влак, като застана точно зад контролната кабина, управлявана от робот тип Бенита Гарсия.

— Почти мръкна — изрече на глас Никол.

— Има още осемнадесет минути — отвърна роботът.

— Колко е пътят до сомнариума^[1]? — запита Никол.

— Пътуването до Голямата централна гара трае десет минути — отвърна Бента, докато влакът напускаше югоизточната гара. — После имате две минути пеша.

Никол знаеше отговора на въпроса си. Просто й се искаше да чуе друг глас. Това беше вторият ден, в който беше сама, а разговорът с робота Гарсия беше за предпочитане пред това да си говори сама.

Влакът я отведе от югоизточния край на колонията до нейния географски център. По пътя Никол видя отляво езерото Шекспир, а отдясно склоновете на планината Олимп (те бяха покрити с много СОГ). Електронни съобщителни монитори, намиращи се вътре във влака, даваха информация за забележителностите, покрай които минаваха, а също за часа и за разстоянието, което е изминало.

Вие с Орела свършихте добра работа с тази транспортна система — си каза наум Никол, като мислеше за съпруга си Ричард. Той вече спеше заедно с останалите членове на семейството. — Скоро и аз ще се присъединя към вас в кръглото помещение.

На практика сомнариумът беше просто едно разширение на главната болница, която беше разположена на около двеста метра от централната влакова станция. След като слезе от влака и мина покрай библиотеката, Никол влезе в болницата, прекоси я и през един дълъг тунел стигна до сомнариума. Всички останали от семейството спяха в едно просторно кръгло помещение на втория етаж. Всеки от тях се намираше в отделна „каюта“ покрай стената — дълга, наподобяваща на ковчег измишльотина, херметически запечатана срещу влиянията на външния свят. През малките прозорчета се виждаха само лицата им. Така както я беше обучил Орелът, Никол провери мониторите, които съдържаха информация за физическото състояние на съпруга й, двете дъщери и двамата сина. Всичко беше наред. Липсваше и намек за някакъв дисбаланс.

Никол спря и се загледа с копнеж във всеки един от любимите си хора. Това щеше да бъде последната инспекция. Според процедурата, щом като жизненоважните параметри на всички се намират в нормалните граници, значи беше настъпило времето да заспи и самата Никол. Можеха да минат много години, преди да види отново някого от семейството.

— Скъпи, скъпи Бенджи — въздъхна тя, докато гледаше заспалия си син. — Това прекъсване в живота ще се отрази най-тежко на теб. Кати, Патрик и Ели ще се справят бързо. Техните умове са пъргави и будни. Но ти ще пропуснеш годините, които може би щяха да те направят независим.

Каютите се издаваха напред от кръглата стена, крепени от нещо като желязно скеле. Между частта за главата на едната каюта и тази за краката на другата имаше само метър и половина разстояние. Празната каюта на Никол се намираше по средата — Ричард и след него Кати бяха от страната на главата й; Патрик, Бенджи и Ели откъм краката.

Няколко минути тя се помота край капсулата на Ричард. Той бе заспал последен — само преди два дни. Според молбата му Принц, Хал и Фалстаф лежаха върху гърдите му в запечатания контейнер. Тези последни три дни бяха фантастични, любов моя, помисли си Никол, докато стоеше втренчена в безизразното лице на съпруга си. — Не съм и мечтала за нещо повече.

Бяха плували и дори бяха карали водни ски на езерото Шекспир. Бяха изкачили планетата Олимп. Бяха се любили всеки път, когато някой от тях изпиташе и най-малкото желание. През една цяла нощ се бяха притискали един до друг в голямото легло в новия см дом. Проверяваха спящите си деца веднъж дневно, но главно използваха времето си да изследват цялостно новото си владение.

Беше време на възбуда, на преживявания. Последните думи на Ричард, преди Никол да задейства системата, която щеше да го приспи, бяха: „Ти си великолепна жена и аз те обичам много.“

Сега идваше ред на самата Никол. Не можеше да отлага повече. Покатери се в своята капсула, както беше репетирала по време на първата седмица в Ню Идън, и щракна всички ключове, с изключение на един. Пяната около нея беше невероятно удобна. Горната част на капсулата се затвори над главата й. Трябваше само да дръпне последния контакт, и в капсулата щеше да нахлуе газът, който да я приспи.

Въздъхна дълбоко. Докато лежеше по гръб, си припомни един от последните сънища, които бе имала по време на сънните тестове на пресечната точка — този за Спящата красавица. Тогава мислите й я върнаха в детството, в онези великолепни слънчеви дни, които бе прекарала с баща си, наслаждавайки се на празненствата в чест на Спящата красавица в Шато Д’Усе.

Този начин да заспиш е приятен — помисли си Никол, усещайки замайването, което я обземаше, докато газът полека-лека нахлуваше в капсулата й. — Да си мислиш, че ще те събуди очарователният принц.