Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (46)

3.

Ричард не знаеше откога живее в сумрачната стая. Бе загубил представа за времето малко след като му бяха отнели торбата. Ден след ден правеше все едно и също. Спеше в ъгъла на помещението. Винаги когато се събудеше, било от дрямка, било от продължителен сън, две птицеподобни влизаха при него и му поднасяха една манна диня — плодът, който навремето с Никол бяха кръстили „естествен пъпеш“. Знаеше, че влизат откъм заключената врата в края на коридора, но всеки път, когато се опитваше да спи близо до нея, биваше лишаван от храна. Този урок лесно се научаваше.

Горе-долу през ден различна двойка птицеподобни влизаха в неговия затвор и почистваха изпражненията. Дрехите му бяха станали на дрипи и Ричард знаеше, че е непоносимо мръсен, но не успя да открие начин да обясни на своите тъмничари, че иска да се изкъпе.

В началото тържествуваше. Когато двете млади птицеподобни най-накрая бяха приближили достатъчно, за да разгледат графиката и после бяха направили първия си опит да му отнемат компютъра — само няколко минути след това Ричард реши да остави компютъра в режим на непрекъснато повтаряне.

След по-малко от час двете млади същества се върнаха съпроводени от най-голямото птицеподобно, което Ричард някога бе виждал. Тялото му бе като сиво кадифе, а на врата му имаше три искрящи черешовочервени пръстени. Птицеподобните вдигнаха Ричард с нокти. Бяха го пренесли през рова и временно го бяха оставили в една пустинна местност. През това време бръщолевеха нещо помежду си. Това очевидно бе обсъждане за най-добрия начин, по който да го пренесат. После го вдигнаха високо във въздуха.

Този полет спираше дъха. Пейзажът на поселището му напомни за едно пътуване с балон над Северна Франция. В ноктите на птицеподобните той прелетя цялото разстояние до върха на кафявия цилиндър, почти под ярката качулата сфера. По пътя ги пресрещнаха още половин дузина от тези същества; едно от тях стискаше компютъра на Ричард, който все още повтаряше графиката; после бяха ескортирани надолу в широката вертикална шахта в центъра на цилиндъра.

През първите петнадесет часа Ричард бе развеждан от една голяма група птицеподобни към друга. Той си помисли, че неговите домакини го представят на всички граждани в страната на птицеподобните. Птиците, които присъстваха повече от един път на кратките сбирки с бръщолевене и пищене не бяха много, така че Ричард предположи, че общият им брой не е по-голям от седемстотин индивида.

След като го разведоха из залите за конференции във владението на птицеподобните, Ричард бе закаран в едно малко помещение. Двама от неговите придружители, също едри екземпляри с по три червени пръстена, го наблюдаваха ден и нощ в продължение на седмица. През този период му бе разрешено да борави с компютъра и вещите от торбата. Обаче накрая всичките принадлежности му бяха отнети и той бе преместен в настоящия затвор.

Трябва да е било преди три месеца, плюс-минус седмица — замисли се един ден Ричард, когато тръгна на разходка, единственото и редовно упражнение, което правеше по два пъти дневно. Коридорът извън стаята бе дълъг приблизително двеста метра. Както обикновено Ричард направи осем пълни обиколки между вратата в края на коридора и каменната стена на стаята си.

И през цялото това време не ме посети никой от водачите. Значи периодът на наблюдение трябва да е бил процес срещу мен… или еквивалент на птицеподобните за такова нещо… Намериха ли, че съм виновен? Затова ли съм затворен в тази мръсна килия?

Обувките му бяха вече износени, дрехите — превърнати в парцали. Понеже температурата бе умерена (по негови предположения бе някъде към 26 градуса Целзий в цялото поселище). Ричард не се страхуваше, че ще му бъде студено. Но по ред причини не изгаряше от желание да остане гол, когато дрехите му се разпаднат напълно. Усмихна се вътрешно, когато си спомни своята стеснителност в периода на наблюдението. Не е лесно да ходиш по нужда, когато те наблюдават огромни птици.

Беше му втръснало на всяко хранене да яде манна диня; божествена или не, тя поне бе хранителна. Течността в средата беше освежаваща, а сочната месеста средина имаше приятен вкус. Но Ричард копнееше да хапне нещо друго. Дори онези синтетични боклуци от бялата стая биха били приятно разнообразие.

В тази изолация най-голямото предизвикателство бе да запази остротата на ума си. Бе започнал да решава наум математически задачи. Напоследък, разтревожен, че паметта му ще започне да му изневерява от възрастта, реши да прекарва времето във възстановяване в хронологичен ред, събитие по събитие, на най-важните периоди от живота си.

По време на тези упражнения на паметта Ричард най-често се замисляше върху огромните празноти, свързани с одисеята из РАМА II, когато пътуваха от Земята към Пресечната точка. Яденето на манна диня винаги събуждаше у него някакви откъслечни спомени за дългия престой при птицеподобните, независимо че му бе трудно да си припомни повечето събития от своята одисея.

Веднъж, след като се нахрани, внезапно в паметта му изплува внушителна церемония с голям брой птицеподобни. Припомни си нещо като пожар в куполообразна конструкция и всичките птицеподобни, които ридаеха в един глас след угасването на огъня. Ричард бе объркан. Не бе в състояние да възстанови нищо от контекста на този спомен. „Къде се случи? Не беше ли точно преди да ме пленят октопаяците?“ — питаше се той. Но както обикновено при всеки опит да си припомни нещо, което бе преживял при откосите, го налягаше страхотно главоболие.

Ричард отново мислеше за предишното си излизане, когато при последната обиколка от своята дневна разходка мина под единствената лампа в коридора. Погледна пред себе си и видя вратата на своя затвор отворена. Ето на — рече наум, — Най-накрая полудях. Привиждат ми се разни неща.

Но вратата остана отворена, дори когато той я доближи. Ричард излезе, спря да я докосне, за да се увери, че не е загубил разсъдъка си. Подмина още две лампи, преди да стигне до малък отворен склад вдясно. На полиците бяха прегледно подредени осем или девет манни дини. Аха, разбирам. Разширили са затвора. От сега нататък сам ще си вземам храната. Ако имаше и една баня наблизо…

По-надолу по коридора в другото малко помещение отляво действително имаше течаща вода. Ричард се напи до насита, изми лицето си и бе силно изкушен да се изкъпе. Любопитството му, обаче бе прекалено силно. Искаше да узнае докъде се простира новото му владение. Коридорът, който започваше от неговата килия, завършваше, в перпендикулярно разположена пресечка. Ричард можеше да тръгне накъдето си поиска. Той предположи, че това може би е някакъв лабиринт, за да изпитат умствените му възможности, така че пусна горната риза на пресечката и продължи вдясно. В тази посока определено имаше повече светлини.

След като бе изминал около двадесетина метра, видя в далечината да се приближават две птицеподобни. Всъщност най-напред чу бръщолевенето им, защото те бяха потънали в оживен разговор. Когато им останаха само пет метра, Ричард спря. Двете птици погледнаха към него, отбелязаха присъствието му с къс крясък с различна височина и продължиха нататък.

След това срещна още три птицеподобни и всичко протече по същия начин. Какво става? — питаше се Ричард, докато продължаваше да върви. — Не съм ли вече затворник?

В първата по-голяма стая, покрай която премина, четири птицеподобни седяха в кръг, подаваха си едно на друго комплект лъснати пръчици и непрекъснато бръщолевеха. Малко по-нататък, точно преди коридора да се разшири и да премине в голяма зала за събрания, Ричард се спря на входа на друго помещение и омагьосан загледа как двойка многокраки, намиращи се на квадратна маса, сякаш вдигаха тежести. Половин дузина мълчаливи птицеподобни ги наблюдаваха напрегнато.

В залата за събрания имаше двадесетина от птицеподобните същества. Всички бяха събрани около една маса и се бяха втренчили в документ, изработен от хартиеноподобна материя и разгънат на масата пред тях. Едно от птицеподобните с показалка посочваше отделни точки по документа. На хартията се виждаха странни, напълно неразбираеми сигли, но Ричард се опита да си внуши, че птиците разглеждат карта.

Когато приближи масата, за да види по-добре, птицеподобните пред него любезно се отместиха встрани. Дори веднъж му се стори, че в последвалия разговор единият от въпросите бе отправен към него. Наистина започвам да полудявам — поклати глава.

И все още не зная защо всъщност ми бе дадена цялата тази свобода — мислеше Ричард, докато си седеше в стаята и ядеше манна диня. Бяха изминали шест седмици, откакто бе намерил вратата на затвора си отключена. В неговата килия бяха извършени много промени. На стените бяха монтирани две лампи, подобни на фенери, и сега Ричард спеше върху нещо, което му приличаше на сено. Дори един контейнер с прясна вода постоянно се намираше в ъгъла на помещението.

В началото след освобождаването си Ричард бе убеден, че само след часове или най-много ден ще се случи нещо действително значимо. В известен смисъл се оказа прав, защото още на следващата сутрин две млади птицеподобни го събудиха и той започна уроците по езика. Най-напред се занимаваха с прости неща като манна диня, вода и самия Ричард — птиците посочваха предмета, след това бавно повтаряха някакъв звук, очевидно думата бръщолевене, която съответстваше на него. С известно усилие Ричард натрупа доста голям речник, макар че с труд различаваше близките по звучене крясъци и избърборвания. Когато дойде ред самият той да проговори, се оказа абсолютно безпомощен. Чисто и просто не разполагаше с анатомичното съоръжение да говори езика на птицеподобните.

Някак си Ричард очакваше да получи по-широка представа за положението на нещата, а това не стана. Очевидно птицеподобните се опитваха да го образоват, бяха му дали свобода да броди накъдето пожелае, дори от време на време се хранеше с тях (когато бе в компанията им и донесяха манните дини), но защо бе всичко това? Начинът, по който го гледаха, особено водачите, му подсказваше, че очакват от него някаква реакция. но каква? — запита се за стотен път Ричард, докато привършваше манната диня.

Доколкото бе успял да разбере, птицеподобните нямаха писмен език. Не бе виждал книги, нито пък някое от тези същества да пише нещо. Разбира се, съществуваха онези странни, наподобяващи карти документи, които те периодично изучаваха или поне Ричард така тълкуваше заниманията им с тях, но никога не ги видя да създават подобен документ… Или поне да отбелязват нещо по него… Това бе загадка.

Ами многокраките? Ричард се срещаше с тези създания два и три пъти седмично и дори веднъж една двойка прекара повече от час в стаята му; но те никога не застанаха на едно място и не му дадоха възможност да ги огледа подробно. Веднъж, когато се опита да улови едно многокрако с ръка, бе грубо разтърсен, със сигурност от електричество, и това го накара тутакси да пусне създанието.

В съзнанието му изникваха сцена след сцена. Опитваше се да придаде някакъв смисъл на всичко, което се бе случило, откакто живееше при птицеподобните. Чувстваше се в безизходица. И въпреки това отказваше да приеме, че пленяването му и последвалата свобода на придвижване са лишени от предварителен замисъл. Продължаваше да търси отговор, обмисляйки отново и отново преживелиците си в тяхното царство.

В обителта на птицеподобните оставаше само още един обширен район, който бе извън пределите, достъпни за Ричард. Пък и той не бе в състояние да стигне дотам, тъй като не можеше да лети. От време на време виждаше едно или две птицеподобни да се спускат в широка вертикална шахта или да слизат под нивото, на което обичайно се движеха. Веднъж дори видя как двойка пиленца, не по-големи от човешка длан, бяха изнесени навън от мрака долу. При друг случай Ричард бе посочил натам, но придружаващото го птицеподобно бе поклатило глава. Повечето от тези същества бяха научили простите жестове за „да“ и „не“ на езика на хората.

Но някъде — мислеше Ричард — трябва да съществува и друга информация. Сигурно изпускам нещо съществено. Даде си дума да осъществи подробно проучване на цялата територия, обитавана от птицеподобните — не само нагъсто подредените апартаменти от противоположната страна на вертикалната шахта, където обикновено се чувстваше нежелан, но също и големия склад за манни дини, разположен на дъното. Ще съставя подробна карта, за да съм сигурен, че не изпускам нещо важно.

В мига, в който получи триизмерната графика на обителта на птицеподобните, Ричард разбра какво бе пропуснал. Никога не бе свързвал в цялостна смислена картина безразборно разхвърляните проходи на цилиндъра — хоризонтални и вертикални, за ходене и за летене. Разбира се — рече на себе си, докато извикваше на монитора различни ракурси на сложната карта. — Как може да съм толкова изглупял? Все още не зная какво има в повече от седемдесет процента от цилиндъра.

Ричард реши да занесе компютърното изображение на един от водачите на птицеподобните и по някакъв начин да помоли да види останалата част от цилиндъра. Задачата не беше никак лесна. Точно в този ден някаква криза бе обезпокоила птицеподобните, защото коридорите бяха изпълнени с бърборене, крясъци и тичащи напред-назад птици. Ричард видя как тридесет или четиридесет от най-големите създания, подредени в някаква смислена формация, излитат нагоре и навън през голямата вертикална шахта.

Най-накрая успя да заангажира вниманието на един от трипръстенните гиганти. Птицеподобното бе очаровано от подробностите, които видя на компютърния монитор и от разнообразните геометрични представяния на неговия дом. Но Ричард не успя да предаде основното послание — че иска да види и останалата част от цилиндъра.

Лидерът привика няколко свои колеги да наблюдават демонстрацията и оценяващо бръщолевене заобиколи Ричард. Обаче, когато поредната птица прекъсна срещата с очевидно важно съобщение за продължаващата криза, той бе подканен да си иде.

Ричард се завърна в своята килия. Беше унил. Лежеше на дюшека от сено и мислеше за семейството, което бе оставил в Ню Идън. МОЖЕ БИ Е ВРЕМЕ ДА СИ ТРЪГВАМ — помисли, питайки се какъв ли е протоколът в страната на птицеподобните, когато искаш да получиш разрешение да си ходиш. Докато лежеше, в стаята му влезе посетител.

Точно това птицеподобно Ричард не бе виждал никога преди. Около врата му имаше четири кобалтовосини пръстена, а кадифеното оперение на тялото му бе антрацитночерно, тук-таме с бели снопчета. Очите бяха удивително ясни и (или може би на Ричард така му се струваше), много тъжни. Птицеподобното изчака Ричард да стане и после започна да говори, много бавно. Той успя да разбере някои от думите и най-важното — често повтаряната комбинация „последвай ме“.

Отвън пред килията му почтително чакаха три други птицеподобни. Те тръгнаха зад Ричард и важния му посетител. Групата напусна района, прекоси вертикалната шахта по единствения съществуващ мост и навлезе до онази част на цилиндъра, където се съхраняваха маниите дини.

В задната част на един от складовете за манни дини се намираха ниши, които Ричард не бе забелязвал при обиколката си. Когато доближиха на няколко метра от тях, стената се плъзна встрани и откри нещо, което приличаше на огромен асансьор. Височайшият водач на птицеподобните го покани с жест да влезе в него.

Щом се оказа вътре, четирите птицеподобни избърбориха „довиждане“ и образуваха кръг, за да придадат на сбогуването официален характер — с пирует и поклон. Ричард положи всички усилия да произнесе възможно най-добре бръщолевенето, което съответстваше на „довиждане“, преди също да се поклони и да се оттегли в асансьора. Секунди по-късно стената се затвори.