Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сълза (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Teardrop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Лорън Кейт

Заглавие: Сълза

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Intense; Локус Пъблишинг

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 24.04.2014

Редактор: Стела Арабаджиева

Художник: Colin Anderson

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-202-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13683

История

  1. — Добавяне

8
Наследство

Еврика дъвчеше нокътя на палеца си, забила поглед в поклащащите се колене под лакираната дъбова маса в осветената от флуоресцентни лампи заседателна зала. Ужасяваше се от този четвъртък следобед, откакто баща й беше повикан да се яви в кабинета на Дж. Пол Фонтнот, Ескуайър, от Югоизточен Лафайет.

Диана никога не беше споменавала, че има завещание. Еврика не би си представила, че майка й и адвокатите дишат един и същ въздух. Но ето че сега бяха в кабинета на адвоката на Диана, събрани да чуят завещанието, притиснати между другите живи роднини на Диана — чичото на Еврика, Бо и леля й Морийн. Еврика не ги беше виждала от погребението.

Погребението всъщност не беше истинско погребение. Семейството й го наричаше мемориална служба, защото още не бяха открили тялото на Диана, но всички в Ню Иберия нарекоха онзи час в „Сейнт Питър“ с това определение — било то от уважение или от невежество. Границата бе твърде неясна.

Тогава лицето на Еврика беше изпорязано, китките й — в гипс, тъпанчето й пищеше след катастрофата. Не чу нито дума, казана от свещеника, дори не помръдна от скамейката си, докато всички останали вече не бяха минали покрай увеличената снимка на Диана, подпряна върху затворения ковчег. Щяха да погребат празния ковчег в парцела, за който Шугър беше платила преди десетилетия. Какво прахосничество.

Сама в параклиса, боядисан в смарагдови нюанси, Еврика се промъкна към снимката, изучавайки бръчиците от смях около зелените очи на Диана, снимана, надвесена от един балкон в Гърция. Еврика беше направила снимката предното лято. Диана се смееше на козата, която ближеше прането им, окачено да съхне в двора отдолу.

Козата не смята, че е напълно изпрано, бе казала Диана.

Възпираните от гипса пръсти на Еврика внезапно бяха стиснали ръбовете на рамката. Искаше й се да поплаче, но не можеше да почувства нищо от Диана през равната, лъскава повърхност на снимката. Душата на майка й бе отлетяла. Тялото й беше още в океана — подпухнало, синьо, изгризано от рибите, преследващо Еврика като видение всяка нощ.

Еврика остана там, сама, притиснала гореща буза към стъклото, докато баща й влезе и откопчи рамката от ръцете й. Запълни ги със своите и я поведе към колата.

— Гладна ли си? — беше попитал, защото храната бе начинът баща й да оправя нещата. От въпроса на Еврика й се беше догадило.

Нямаше помен, както след погребението на Шугър, единственият друг починал близък човек на Еврика. Когато Шугър почина пет години преди това, й устроиха истинско „джазово“ погребение в стила на Ню Орлиънс: мрачно-тържествена музика, изпълнявана от първи ред музиканти на влизане в гробището, после радостна музика, изпълнявана от втори ред преди вдигането на тост с местен коняк „Сазерак“ в чест на живота, който бе имала. Еврика си спомни как Диана се беше превърнала в център на вниманието по време на погребението на Шугър, режисирайки тост след тост. Спомни си как си помисли, че не би могла да си представи да се справи със смъртта на Диана с такъв размах и елегантност независимо колко стара можеше да е тя или колко спокойни — обстоятелствата.

Както се оказа, това нямаше значение. Никой не искаше да празнува след възпоменателната служба на Диана. Еврика прекара остатъка от деня сама в стаята си, втренчена в тавана, питайки се кога ще намери енергията да помръдне отново, изживявайки първата си истинска мисъл за самоубийство. Имаше чувството, че я притискат тежести, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Три месеца по-късно, ето че беше тук, на прочитането на завещанието на Диана, с не повече енергия отпреди. Заседателната зала беше просторна и слънчева. От прозорци с дебели стъкла се разкриваха гледки към безвкусни мезонети. Еврика, баща й, Морийн и Бо седяха в единия ъгъл на огромната маса. От другата страна на стаята имаше двайсет празни въртящи се стола. Не очакваха никой друг, освен адвоката на Диана, който беше „на повикване“, когато пристигнаха, според секретарката му. Тя сложи картонени чаши със слабо кафе пред семейството.

— О, миличка, корените ти! — Леля Морийн трепна от другата страна на масата, когато видя Еврика. Духна в чашата си с кафе и сръбна една глътка.

За момент Еврика си помисли, че Морийн говори за фамилните й корени, единствените, за които я беше грижа през този ден. Предполагаше, че двете неща са свързани; корените, повредени от смъртта на Диана, бяха довели до грозните и прорастващи на главата й.

Морийн беше най-голямата от децата Де Лин, осем години по-възрастна от Диана. Сестрите бяха имали една и съща свежа кожа и твърда червена коса, трапчинки по раменете, зелени очи зад очилата. Диана беше наследила безкрайно повече класа; Морийн бе взела налетите, пълни гърди на Шугър и носеше опасно ниско изрязани блузи, за да се перчи с „наследствените си реликви“. Гледайки изучаващо леля си през масата, Еврика осъзна, че главната разлика между сестрите бе, че майка й беше красива. Човек можеше да погледне Морийн и да види изопачена версия на Диана. Тя беше като жестока пародия.

Косата на Еврика беше влажна от душа след бягането същия следобед. В четвъртъците отборът правеше десеткилометрова обиколка през горите на „Еванджелин“, но Еврика правеше собствена самотна обиколка из потъналия в зеленина кампус на университета.

— Почти непоносимо ми е да те гледам. — Морийн скръцна със зъби, оглеждайки влажната коса, която Еврика замяташе настрани, така че за леля й да е по-трудно да вижда лицето й.

— И на мен така — промърмори Еврика.

— Миличка, това не е нормално. — Морийн поклати глава. — Моля те, намини през „Американски прически“. Наистина хубаво ще те издокарам. За сметка на заведението. Роднини сме все пак, нали?

Еврика погледна към баща си за помощ. Той беше пресушил чашата си с кафе и се взираше в нея сякаш можеше да гадае по утайката като по чаени листа. Ако се съдеше от изражението му, утайката май нямаше какво хубаво да предскаже. Не беше чул и една дума, която Морийн беше изрекла, и Еврика му завидя.

— Затваряй си устата, Мо — каза чичо Бо на по-голямата си сестра. — Става дума за по-важни неща, отколкото косата. Дошли сме заради Диана.

Еврика не се сдържа и си представи как косата на Диана се люлее леко под водата, като на русалка, като на Офелия. Затвори очи. Искаше й се да затвори въображението си, но не можеше.

Бо беше средното дете. Като по-млад се отличаваше със съкрушителна красота — тъмна коса и широка усмивка, истинско копие на баща си, който, когато се оженил за Шугър, се сдобил с прякора Шугър Деди.

Шугър Деди беше починал преди Еврика да е достатъчно голяма, за да го помни, но едно време тя обичаше да гледа черно-белите му снимки върху полицата на камината на Шугър, представяйки си как ли щеше да звучи гласът му, какви истории щеше да й разправя, ако беше още жив.

Бо изглеждаше изцеден и кльощав. Косата му оредяваше на темето. Също като Диана той нямаше постоянна работа. Пътуваше много, придвижваше се на автостоп до повечето места, веднъж някак беше срещнал Еврика и Диана на терен за археологически разкопки в Египет. Беше наследил малката ферма на Шугър и Шугър Деди в околностите на Ню Иберия, в съседство с къщата на Брукс. Именно там беше отсядала Диана, винаги когато беше в града между отделните разкопки, така че Еврика също прекарваше там много време.

— Как я караш в училище, Рика? — попита той.

— Добре. — Беше почти сигурна, че се е провалила на контролното си по висша математика тази сутрин, но се беше справила добре на теста по науки за земята.

— Бягаш ли още?

— Тази година съм капитан — излъга тя, когато баща й повдигна глава. Сега не беше моментът да разкрива, че е напуснала отбора.

— Браво на теб. Майка ти също е много бърза бегачка. — Гласът на Бо пресекна и той извърна поглед сякаш се опитваше да реши дали да се извини, задето е използвал сегашно време, за да опише сестра си.

Вратата се отвори и адвокатът, господин Фонтнот, влезе с едри крачки, провирайки се покрай бюфета, за да застане пред тях начело на масата. Беше мъж с приведени рамене, в маслиненозелен костюм. На Еврика й се струваше невъзможно майка й изобщо да е могла да срещне, а още по-малко пък — да е наела този човек. Дали го бе избрала наслуки от телефонния указател? Той не ги погледна в очите, само вдигна кафява папка от масата и прелисти страниците.

— Не познавах добре Диана. — Гласът му беше мек и муден, и в звуците „с“ и „з“ се долавяше леко свистене. — Тя се свърза с мен две седмици преди смъртта си, за да депозира при мен това копие на последната си воля и завещание.

Две седмици преди да умре? Еврика осъзна, че това трябва да е било в деня преди двете с Диана да излетят за Флорида. Дали майка й беше подготвяла завещанието си, докато Еврика мислеше, че тя опакова багажа си?

— Тук няма кой знае какво — каза Фонтнот. — Имало е трезор в „Ню Иберия Сейвингс енд Лоун“. — Той вдигна поглед, с извити гъсти вежди и огледа масата. — Не знам дали сте очаквали повече.

Леки поклащания на глави и шушукания. Никой не беше очаквал дори наличие на трезор.

— И така, продължаваме — каза Фонтнот. — На господин Уолтър Бо Де Лин…

— Тук. — Чичо Бо вдигна ръка като ученик, когото са възпирали в продължение на четирийсет години.

Фонтнот погледна чичо Бо, после сложи отметка в една графа на формуляра в ръката си.

— Сестра ви Диана ви завещава съдържанието на банковата си сметка. — Той бързо си отбеляза нещо. — Като се извадят средствата, използвани за разноските по погребението, налице е обща сума от шест хиляди четиристотин и тринайсет долара. Както и това писмо. — Той измъкна малък бял плик с името на Бо, надраскано отгоре с почерка на Диана.

Еврика насмалко не ахна при вида на изпълнения с едри завъртулки почерк на майка си. Копнееше да посегне и да изтръгне пощенския плик от пръстите на Бо, да подържи нещо, което майка й беше докосвала толкова неотдавна. Чичо й изглеждаше зашеметен. Той пъхна плика във вътрешния джоб на сивото си кожено яке и сведе поглед към скута си.

— На госпожица Морийн Тоуни, по баща Де Лин…

— Това съм аз, ето ме. — Леля Морийн изправи гръб на стола си. — Морийн Де Лин. Бившият ми съпруг, той… — Тя преглътна и си намести сутиена. — Няма значение.

— Наистина. — С носовия, типичен за залива акцент на Фонтнот думата се провлече до безкрайност. — Диана пожела да вземете бижутата на майка ви…

— Най-вече разни труфила. — Устните на Морийн потрепнаха конвулсивно, когато посегна да вземе велурената торбичка с бижута от Фонтнот. После сякаш се чу колко абсурдно звучи. Потупа кесията сякаш тя беше малък домашен любимец. — Разбира се, има си сантиментална стойност.

— Освен това Диана ви е завещала колата си, макар за нещастие тя да е… — той хвърли кратък поглед към Еврика, после сякаш му се прииска да не беше — невъзможна за откриване.

— На косъм се размина — промърмори Морийн под нос. — И бездруго си имам кола на лизинг.

— Ах, добре, ето и едно писмо, написано от Диана — допълни Фонтнот.

Еврика гледаше как адвокатът изважда плик, същият като този, който бе връчил на Бо. Морийн посегна през масата и взе плика. Пъхна го в бездънната паст на дамската си чанта, където слагаше неща, от които копнееше да се отърве.

Еврика мразеше този адвокат. Беше й омразна цялата тази среща. Мразеше глупавата си, мрънкаща леля. Вкопчи се в грубата тъкан на грозния стол под себе си. Мускулите на раменните й лопатки се напрегнаха и се свиха на възел в средата на гърба й.

— Сега. Госпожица Еврика Бодро.

— Да! — Тя подскочи, изпружвайки тяло, така че здравото й ухо да е по-близо до Фонтнот, който хвърли съжалителна усмивка в нейната посока.

— Баща ви е тук като ваш настойник.

— Да — обади се баща й дрезгаво. И изведнъж Еврика се зарадва, че Рода беше още на работа, че за близнаците се грижеше съседката госпожа Льо Блан. За половин час баща й не трябваше да се преструва, че не скърби за Диана. Лицето му беше бледо, пръстите му — здраво преплетени на скута. Еврика беше толкова вглъбена в себе си, че не се беше замисляла как баща й приема смъртта на Диана. Плъзна ръка върху тази на баща си и я стисна.

Фонтнот прочисти гърло:

— На вас майка ви оставя в завещанието си следните три неща.

Еврика се надвеси напред в стола си. Искаше тези три неща: очите на майка си, сърцето на майка си, ръцете на майка й, обвити здраво около нея сега. Собственото й сърце започна да бие по-бързо, а стомахът й се разбунтува.

— В тази торбичка има медальон. — Фонтнот извади синя кожена торбичка за бижута от куфарчето си и внимателно я плъзна през масата към Еврика.

Пръстите й разкъсаха копринения шнур, който придържаше торбичката затворена. Бръкна вътре. Знаеше как изглежда колието още преди да го извади. Майка й носеше непрекъснато медальона с гладката, обсипана със златни петънца лицева страна от лазурит. Висулката представляваше голям триъгълник, всяка от чиито страни беше с дължина около пет сантиметра. Медният обков, който придържаше лазурита, беше покрит със зелен меден окис. Медальонът беше толкова стар и замърсен, че закопчалката не се отваряше, но блестящата синя лицева страна беше достатъчно красива, че Еврика да няма нищо против. Медната му задна част беше белязана с шест застъпващи се кръга, някои — вдлъбнати, други — релефни, които винаги бяха напомняли на Еврика за карта на далечна галактика.

Внезапно си спомни, че майка й не беше носила медальона във Флорида, а Еврика не бе попитала защо. Какво би подтикнало Диана да съхрани медальона в трезора преди пътуването им? Еврика никога нямаше да узнае. Тя затвори пръсти около медальона, после нахлузи дългата му медна верижка през главата си. Притисна медальона към сърцето си.

— Освен това остави указания да получите тази книга.

Дебела книга с твърди корици бе поставена на масата пред Еврика. Беше пъхната в нещо, което приличаше на найлонов плик, но по-плътно от всяка херметична найлонова торбичка, която беше виждала някога. Тя измъкна книгата от предпазната й обвивка. Не я беше виждала никога преди.

Беше много стара, подвързана в напукана зелена кожа с вдлъбнатини по гърба. В центъра на корицата имаше релефен кръг, но той беше толкова протрит, че Еврика не можеше да определи дали е бил част от дизайна на корицата, или е петно, оставено от някоя влязла в историята чаша с вода.

Книгата нямаше заглавие, затова Еврика предположи, че е дневник, докато не отгърна корицата. Страниците бяха изпълнени с непознат за нея език. Бяха тънки и пожълтели, направени не от хартия, а от пергамент. Дребният, гъст шрифт, с който бяха изписани, беше толкова непознат, че очите й се измориха, докато се взираше в него. Приличаше на кръстоска между йероглифи и рисунка на близнаците.

— Спомням си тази книга. — Баща й се надвеси напред. — Майка ти я обичаше и така и не разбрах защо. Държеше я до леглото си, макар че не можеше да я чете.

— Откъде се е взела? — Еврика докосна страниците с груби ръбове. Част от задните страници се бяха слепнали толкова здраво сякаш бяха запоени. Това й напомни какво стана с учебника й по биология, когато разля бутилка кока-кола върху него. Еврика не рискува да разкъса страниците, като се опита да ги разтвори насила.

— Взела я от един антиквариат в Париж — каза баща й. — Не знаеше нищо друго за нея. Веднъж, за рождения й ден, платих на един от приятелите й археолози петдесет долара, за да определи възрастта й чрез радиовъглеродно датиране. Дори не се появи на тяхната скала.

— Вероятно фалшификат — заяви Морийн. — Марси Додсън — едно момиче в салона — беше в Ню Йорк Сити миналото лято. Купила си чанта на „Гояр“ на Таймс Скуеър, и тя дори не беше истинска.

— Още едно нещо за Еврика — каза Фонтнот. — Нещо, което майка ви нарича „гръмотевичен камък“. — Той плъзна през масата към нея дървено ковчеже с размерите на музикална кутийка. Имаше вид сякаш някога е било боядисано в изящни сини шарки, но боята беше избледняла и олющена. Върху кутията имаше кремав плик, върху който с почерка на майка й беше написано: Еврика.

— За вас също има писмо.

Еврика скочи да вземе писмото. Но преди да го прочете, погледна за втори път кутията. Отваряйки капака, видя пласт марля, бяла като избледняла кост, увита на кълбо около нещо с големината на бейзболна топка. Вдигна го. Тежеше.

Гръмотевичен камък? Нямаше представа какво е това. Майка й не го бе споменавала никога преди. Може би писмото щеше да обясни. Когато извади писмото от плика, Еврика разпозна специалната хартия за писма на майка си.

Тъмнолилавите букви отгоре гласяха: Fluctuat nec mergitur. Това беше латински. Еврика беше запомнила надписа от тениската на Сорбоната, с която спеше през повечето нощи. Диана й я беше донесла от Париж. Върху нея беше девизът на града, който бе девиз и на майка й. „Подмятана от вълните, тя не потъва.“ Сърцето на Еврика се изпълни с мъка при тази жестока ирония.

Морийн, която пробваше наследените бижута, издърпа от меката част на ухото си една от обиците с клипсове на Шугър. После адвокатът каза нещо и тихият глас на Бо се повиши в знак на протест, а баща й бутна назад стола си — но нищо от това нямаше значение. Еврика вече не беше в заседателната зала с тях.

Беше с Диана, в света на написаното на ръка писмо:

Безценна моя Еврика,

Усмихни се!

Ако четеш това, предполагам, че може би ти е трудно да го сториш. Но се надявам, че ще го направиш — ако не днес, то скоро. Имаш прекрасна усмивка, непринудена и искряща.

Докато пиша това, ти спиш до мен в старата ми спалня в къщата на Шугър — опа, пардон, на Бо. Днес отидохме с колата до Сайпърморт Пойнт и ти плуваше като тюлен в банския си костюм на точки. Слънцето грееше ярко и ние се сдобихме с едни и същи загорели места по раменете тази вечер, докато похапвахме варени миди долу на кея. Позволих ти да изядеш една допълнителна царевица, както правя винаги.

Изглеждаш толкова умиротворена и млада, когато спиш, Еврика. Трудно е да повярвам, че си на седемнайсет.

Ти растеш. Обещавам да не се опитвам да те спирам.

Не знам кога ще прочетеш това. На повечето от нас не е дадено да знаят как ще ни споходи смъртта. Но ако това писмо стигне до теб по-скоро рано, отколкото късно, моля те… не допускай смъртта ми да определи хода на живота ти.

Опитах се да те възпитам така, че да няма много за обясняване в едно писмо като това. Имам чувството, че се познаваме взаимно по-добре, отколкото които и да било други двама души могат да се познават. Разбира се, тепърва ще има неща, които трябва да откриеш сама. Мъдростта не може да се сравнява с опита, но ти трябва да се поучиш от опита и да вървиш сама.

Не плачи. Носи със себе си онова, което обичаш в мен; остави болката зад гърба си.

Уповавай се на гръмотевичния камък. Той е озадачаващ, но мощен.

Носи медальона ми, когато копнееш да ме имаш близо до себе си; може би ще ти помогне да намериш пътя.

И се наслаждавай на книгата. Знам, че ще е така.

С дълбока любов и възхищение:

Мама