Лорън Кейт
Сълза (21)

20
Никога-ама-никога

Семейство Треджън живееха в преустроена плантация в „богаташкия квартал“ южно от града. Поля с памук се простираха от двете страни на малкия исторически квартал. Къщите бяха украсени с колони, двуетажни, сгушени в стени от розови азалии и засенчени от вековни дъбове. Лагуната се извиваше около задния двор на семейство Треджън като лакът, разкривайки двойна гледка към водата.

Всички ученици от горния курс и някои от долните класове, които имаха по-добри връзки, бяха поканени на Гонитбата в Лабиринта. Беше обичайно да се качат на някоя лодка и да спрат от онази страна на лагуната, където се провеждаше партито. Предната година Еврика и Кат бяха дошли с паянтовата моторница със скърцащ румпел, която по-големият брат на Брукс, Сет, заряза, когато постъпи в Университета на Луизиана. Мразовитото половинчасово пътуване по лагуната от Ню Иберия се беше оказало почти толкова забавно, колкото партито.

Тази вечер, тъй като вариантът с Брукс отпадаше, Кат беше „опипала почвата“ за други възможности за превоз. Докато се обличаше, Еврика не се сдържа и си представи как Мая Кейс седи до Брукс в лодката, включвайки тежкия си, солиден айпод в преносимите високоговорители, галейки Брукс по бицепса. Представи си как косата на Мая се простира зад нея като пипалата на черен октопод, докато лодката се носи леко през водата.

Накрая Кат уреди да ги откара Джулиън Марш, чийто приятел Тим имаше ментовозелена увеселителна лодка от 60-те с празни седалки. В осем часа, когато пикапът на Джулиън спря пред къщата на Еврика, баща й стоеше на прозореца, пиейки студено останало от сутринта кафе от червеникавокафявата керамична чаша, на която едно време имаше надпис „Обичам мама“, преди съдомиялната машина да олющи боята.

Еврика вдигна ципа на дъждобрана си, за да прикрие ниско изрязаното украсено с пайети деколте на една рокля, за която Кат току-що я бе убеждавала в продължение на пет минути във Фейсбук, че не й придава вид на уличница. Беше заела сатенената дреха от дрешника на Кат днес следобед, макар че изглеждаше ужасно в кафяво. Кат носеше подобна рокля в оранжево. Трябваше да минават за есенни листа. Кат каза, че харесва ярките, чувствени цветове. Еврика не изрази гласно перверзната си наслада от това, да се облече като нещо с втори живот, когато беше мъртво.

Баща й вдигна една от щорите, за да погледне форда на Джулиън.

— На кого е пикапът?

— Нали знаеш какви неща допадат на Кат.

Той въздъхна, изтощен, току-що приключил смяната си в ресторанта. Миришеше на раци. Докато Еврика се измъкваше през вратата, той каза:

— Знаеш, че ти трябват по-добри от тези момчета, нали?

— Онзи пикап няма нищо общо с мен. Това е превоз до едно парти, това е всичко.

— Ако някой все пак има нещо общо с теб — каза баща й, — нали ще го доведеш вътре? Ще се срещна с него? — Погледът му се насочи надолу — изражение, което близнаците добиваха, когато се канеха да се разплачат, като набъбнал облак, идващ от Залива. Никога не си беше давала сметка, че са наследили тази „метеорологична черта“ от него. — Майка ти винаги е искала само най-доброто за теб.

— Знам, татко. — Студенината, с която Еврика грабна чантата си, я накара да зърне дълбините на гнева и объркването, вкоренени у нея. — Трябва да вървя.

— Да се върнеш до полунощ — каза баща й, докато тя излизаше от вратата.

Увеселителната лодка беше почти пълна, когато Еврика, Кат и Джулиън пристигнаха на семейния кей на Тим. Тим беше рус и кльощав, с халка на веждата, големи ръце и усмивка, неизменна като Вечния огън. Еврика никога не беше имала часове с него, но бяха приятели от едно време, когато тя ходеше на партита. Костюмът му беше футболен екип на Луизианския университет. Протегна й ръка, за да й помогне да запази равновесие, когато тя стъпи на борда на увеселителната лодка.

— Радвам се да те видя навън, Бодро. Запазих ви три места.

Сместиха се до няколко мажоретки, няколко хлапета от театралния кръжок и едно момче от отбора по бягане на име Мартин. От шегите, които пускаха, Еврика разбра, че останалите бяха пътували с увеселителната лодка миналия уикенд. Това беше първият път през цялата година, в който излизаше с някой друг, освен Кат или Брукс.

Откри задния ъгъл на една пейка, където щеше да изпитва най-малко чувство за клаустрофобия. Спомни си какво бе казал Андър под дървото — че му харесва да се чувства като в пашкул. Не можеше да го разбере. Целият свят беше твърде тясно пространство за Еврика.

Посегна надолу, за да докосне водата, черпейки утеха от крехкото й безвремие. Нямаше особена вероятност през нея да премине вълна, по-голяма от водната диря на лодка. И въпреки това ръката й потрепери върху повърхността на водата, която й се стори по-студена, отколкото знаеше, че е.

Кат седна до нея, на скута на Джулиън. Докато рисуваше няколко листа върху лицето на Еврика със златна очна линия, тя измисли песен за Гонитбата из Лабиринта по мелодията на „Любовта вони“, като си акомпанираше, потропвайки с пръсти по гърдите на Джулиън.

— Гонитбата из Лабиринта, йе, йе.

Докато Тим пълнеше резервоара, се появи опаковка с шест кутии бира. Пукащите звуци от отварянето на металните кутийки се разнесоха из лодката като гърмежи от фойерверки. Въздухът миришеше на бензин и на мъртви водни бръмбари, и на гъбите, които никнеха от пръстта покрай брега. Нутрия с лъскава козина проряза миниатюрна следа, докато плуваше покрай тях в лагуната.

Докато увеселителната лодка бавно излизаше от кея, остър бриз удари лицето на Еврика и тя обви ръце около гърдите си. Хлапетата около нея се гушеха едно до друго и се смееха не защото се беше случило нещо забавно, а защото бяха заедно и очакваха с нетърпение предстоящата вечер.

Докато стигнат на партито, вече бяха обзети от тръпнещо вълнение — или се преструваха, че са. Еврика прие помощта на Тим, за да слезе от баржата. Ръката му, обгърнала с пръсти нейната, беше суха и голяма. Извика у нея спазъм на копнеж, защото по нищо не приличаше на ръката на Андър. Усети пристъп на гадене, когато си спомни захарната тръстика и кожата, бяла като морска пяна, и призрачната зелена светлина в тревожните очи на Андър предишната вечер.

— Ела с мен, мое крехко чупливо листенце — Кат преметна ръка около Еврика. — Нека се търкулнем през този празник, опечалявайки всички щастливи мъже.

Влязоха на партито. Лора Треджън беше подобрила установената от брат й традиция. Високи хавайски факли осветяваха настланата с чакъл алея от кея до желязната порта, която водеше към задния двор. Ламаринени фенери блещукаха в гигантските плачещи върби. Горе на балкона, обърнат към осветения от луната басейн, любимият на всички местен оркестър „Фейт Хишгърс“ настройваше инструментите си. Групичката на Лора се мотаеше из моравата, разнасяйки алуминиеви подноси с типични луизиански ордьоври.

— Удивително е какво може да се постигне с намесата на една жена — каза Еврика на Кат, която грабна един минисандвич с пържени скариди от минаващ поднос.

— И той така каза — промърмори Кат с уста, пълна с хляб и маруля.

Не беше нужно някой да повтаря на хлапетата от католическото училище как да се издокарат за парти. Всички дойдоха костюмирани. „Гонитбата в Лабиринта“ категорично не беше парти за Хелоуин; беше празник в чест на жътвата. Сред множеството пуловери с логото на Луизианския университет Еврика зърна няколко опита за нещо по-новаторско. Имаше няколко плашила и клатушкащи се тиквени фенери. Едно момче от долните курсове беше залепило с тиксо стъбла от захарна тръстика върху тениската си, в чест на жътвата по-късно същия месец.

Кат и Еврика подминаха тайфа облечени като пилигрими първокурсници, събрани около яма със запален в нея огън в центъра на моравата, с лица, осветени в оранжево и жълто от пламъците. Когато минаха покрай Лабиринта и чуха смях вътре, Еврика се опита да не мисли за Брукс.

Кат я насочи нагоре по стълбите към задния вътрешен двор, покрай голям черен котел с раци, заобиколен от хлапета, които откъртваха опашките и изсмукваха мазнина от главите. Беленето на раци беше един от първите „ритуали на приемане“ за едно дете от лагуната, затова варварската му същност изглеждаше естествена навсякъде, дори когато си маскиран, дори когато си пиян пред момчето или момичето, по което си падаш.

Когато се наредиха на опашка за пунш, Еврика чу висок мъжки глас в далечината да се провиква:

— Изчезвайте като есенни листа от дърветата.

— Мисля, че ние сме най-готините листа тук — каза Кат, когато оркестърът засвири от вътрешния двор горе. Побутна Еврика през учениците от долните класове към предния край на опашката за питиета. — Сега можем да се отпуснем и да се забавляваме.

Представата за една отпусната Кат накара Еврика да се ухили. Загледа се към партито. „Фейт Хийлърс“ свиреха „Четири стени“ и звучаха добре, придавайки душа на партито. Беше чакала този момент, да изпита радост, без незабавно да последва прилив на вина. Знаеше, че Диана не би искала тя да се отдава на скръб и меланхолия в стаята си. Диана би искала тя да е на Гонитбата из Лабиринта в къса кафява рокля, да пие пунш с най-добрата си приятелка, да се забавлява. Диана щеше да си представя там и Брукс. Да изгуби приятелството му, би било като да скърби за още една смърт, но Еврика не искаше да мисли за това сега.

Кат пъхна пластмасова чаша пунш в ръката й. Не беше убийствено силната пурпурна отрова на „Коладата на Треджън“ от предишни години. Беше в съблазнителен червен нюанс. Всъщност имаше плодов аромат. Еврика се канеше да отпие, когато чу познат глас зад гърба си:

— Носи лош късмет да пиеш без тост.

Без да се обръща, Еврика отпи голяма глътка пунш.

— Здрасти, Брукс.

Той пристъпи пред нея. Тя не можеше да схване какво представлява маскарадното му облекло — тънка сива риза с дълъг ръкав с едва доловим сребрист блясък, съчетана с нещо, което приличаше на долнище на пижама, вървящо в комплект с нея. Косата му беше разчорлена от плаването с лодката, което — представи си тя — беше направил заедно с Мая. В безизразните му очи не се виждаше нищо от обичайната им дяволитост. Беше сам.

Кат посочи към маскарадното му облекло и подметна насмешливо:

— Тенекиения дървар?

Брукс я погледна с ледено изражение.

— Това е точна имитация на древно облекло за жътва. Точна и практична.

— Къде? — подметна Кат. — На Марс ли?

Брукс оглеждаше изучаващо изрязаната рокля на Еврика.

— Мислех, че сме по-добри приятели. Помолих те да не идваш.

Еврика се наведе към Кат:

— Може ли да ни дадеш една минутка?

— Забавлявайте се, вие двамата — Кат отстъпи заднешком, намирайки Джулиън на ръба на балкона. Той носеше викингска шапка с рога, която Кат повдигна от главата му и сложи на своята. Миг по-късно се заливаха от смях, преплели ръце.

Еврика сравни чудноватия маскараден костюм на Брукс с миналогодишния му сложно изработен костюм от испански мъх. Беше му помогнала да прикрепи сто изрязани ивици от него върху жилетка, която беше измайсторил от книжна торба.

— Помолих те да не идваш заради собствената ти безопасност — каза той.

— Справям се чудесно, като си създавам собствени правила.

Ръцете му се вдигнаха сякаш се канеше да я улови за раменете, но сграбчи само въздух.

— Мислиш ли, че си единствената, засегната от смъртта на Диана? Мислиш ли, че може да се нагълташ с цял флакон хапчета и да не съсипеш хората, които те обичат? Затова се грижа за теб, защото ти се отказа да се грижиш за себе си.

Еврика преглътна, оставайки безмълвна за един миг повече от необходимото.

— Ето те къде си — От плътния глас на Мая Кейс по кожата на Еврика полазиха тръпки. Тя носеше черни ролери, миниатюрна черна рокля, разкриваща девет от десетте й татуировки, и обици с черни гарванови пера, докосващи раменете й. Плъзна се към Брукс от отсрещния край на верандата. — Изгубих те.

— Заради безопасността ми? — промърмори Еврика бързо. — Да не мислеше, че ще умра от шок, като те видя тук с нея?

Мая се плъзна и спря в Брукс, като вдигна ръката му, за да я преметне около врата си. Покачена на ролерите си, беше петнайсет сантиметра по-висока от него. Изглеждаше зашеметяващо. Ръката на Брукс се полюшваше близо до гърдите й, където Мая я беше поставила. Това влудяваше Еврика по-силно, отколкото би си признала. Той я беше целунал преди по-малко от седмица.

Ако беше на нейно място, Кат щеше да се конкурира с потискащата чувственост на Мая Кейс. Щеше да извие тялото си в поза, която караше кръвта на мъжете да ври. Щеше да е преплела тяло с това на Брукс, преди Мая да успее да изпърха с изкуствените си мигли. Еврика не умееше да играе такива игри, особено не и с най-добрия си приятел. Разполагаше единствено с честност.

— Брукс… — Погледна го право в очите. — Имаш ли нещо против да поговоря с теб насаме?

Дори официалните отчитащи времето съдии на Олимпийските игри не биха могли да отчетат бързината, с която ръката на Брукс се смъкна от Мая. Миг по-късно той и Еврика тичаха надолу по стълбите на вътрешния двор, към заслона на една мелия, почти като приятели, каквито бяха някога. Оставиха Мая да кипи от гняв на верандата.

Еврика се облегна на дървото. Не беше сигурна откъде да започне. Въздухът беше сладък, а земята мека от гниещите листа. Шумът от партито беше далечен, като изящен саундтрак за личен разговор. Тенекиените фенери в клоните хвърляха отблясъци върху лицето на Брукс. Той се беше отпуснал.

— Съжалявам, че се държах така откачено — каза той. Вятърът духна и събори няколко от малките жълти плодове от клоните на дървото. Плодовете леко докоснаха голите рамене на Еврика, докато падаха към земята. — Тревожа се за теб, откакто срещна онзи тип.

— Да не говорим за него — каза Еврика, защото от нея можеше да се изтръгне смущаващ изблик на емоция, ако говореха за Андър. Брукс, изглежда, прие по друг начин това, че тя отхвърли темата. Това сякаш го направи щастлив.

Докосна бузата й.

— Не искам никога да ти се случват лоши неща.

Еврика наклони буза и я притисна в дланта му.

— Може би най-лошото е свършило.

Той се усмихна: беше си пак старият Брукс. Задържа дланта си, отпусната върху лицето й. След миг погледна през рамо към партито. Следата от получената миналата седмица рана на челото му сега беше много бледорозов белег.

— Може би най-доброто тепърва предстои.

— Не мога да се надявам случайно да си донесъл няколко чаршафа, нали? — Еврика кимна към лабиринта.

Дяволитото изражение се върна в очите му. Дяволитостта правеше Брукс да изглежда като Брукс.

— Мисля, че довечера ще сме твърде заети за това.

Тя си помисли за устните му върху нейните, как топлината на тялото му и силата на ръцете му я бяха завладели, когато се целунаха. Целувка, толкова сладка, че изобщо не биваше да бъде помрачена от толкова горчиви последици. Дали Брукс искаше да я пробва отново? Дали тя искаше?

Когато се бяха одобрили онзи ден, Еврика не се бе чувствала способна да изясни къде точно в схемата приятели/повече от приятели се намират. Сега всяка размяна на реплики имаше потенциала да обърква. Дали той флиртуваше? Или тя задълбаваше в нещо невинно?

Изчерви се. Той забеляза.

— Имам предвид „Никога-ама-никога“. В горния курс сме, помниш ли?

Еврика не беше мислила да играе тази глупава игра, независимо от статута си на ученичка в горния курс и статута на традиция, с който се ползваше играта. Гонитбата из Лабиринта звучеше по-забавно.

— Тайните ми изобщо не влизат в работата на цялото училище.

— Сподели само каквото искаш да споделиш, а аз ще съм там, точно до теб. Освен това — потайната усмивчица на Брукс й подсказа, че той има някакъв скрит коз, — може би ще научиш нещо интересно.

Правилата на „Никога-ама-никога“ бяха прости: Участниците сядаха в кръг и играта се движеше по посока на часовниковата стрелка. Когато дойдеше редът на някой участник, той започваше с „Никога-ама-никога не съм…“ и признаваше нещо, което не е правил никога преди; колкото по-пикантно, толкова по-добре.

НИКОГА, АМА НИКОГА НЕ СЪМ…

• лъгал/а на изповед;

• флиртувал със сестрата на приятеля си;

• изнудвал/а учител;

• пушил/а джойнт;

• губила/а девствеността си.

Във версията, в която я играеха в „Еванджелин“, хората, които бяха правили това, което другите не бяха, трябваше да разкажат историята си и да ти подадат питието си, за да пиеш от него. Колкото по-чисто е миналото на някого, толкова по-бързо се напиваше. Това беше покваряване на невинните, преобърната изповед. Никой не знаеше как се бе зародила традицията. Говореше се, че учениците от горните курсове в „Еванджелин“ я играели през последните трийсет години, макар че ничии родители не биха си го признали.

В десет часа Еврика и Брукс се присъединиха към опашката от ученици в горните курсове, които държаха пластмасови чаши, пълни с пунш. Тръгнаха по пътеката от чували за боклук, залепени с тиксо за килима, влизайки един по един в една от спалните за гости. Тя беше студена и обширна — огромно легло с масивна резбована табла в единия край, с мрачни черни велурени завеси по цялата дължина на стената от прозорци в другия.

Еврика влезе в кръга на пода и седна с кръстосани крака до Брукс. Загледа как стаята се пълни със сексапилни тикви, плашила в стил „готик“, членове на групата „Блек Кроус“, гей-хлапета, облечени като фермери, и половината хора от Футболната Зала на славата на Луизианския университет. Хората се проснаха на леглото, на двуместното канапе близо до тоалетката. Кат и Джулиън влязоха, носейки сгъваеми столове от гаража.

От общо петдесет и четирима ученици в горния курс за играта се бяха появили четирийсет и двама. Еврика завиждаше на онези, които бяха болни, наказани да не излизат, проявяващи „целомъдрие“ или отсъстваха по друга причина. Те щяха да бъдат пренебрегнати за остатъка от годината. Еврика беше научила, че да бъдеш пренебрегнат и изолиран, е един вид свобода.

Стаята беше претъпкана до пръсване с тъпи маскарадни костюми и плът, изложена на показ. Отвън долитаха безкрайните извивки точно на онази песен на „Фейт Хийлърс“, която бе най-малко любима на Еврика. Тя кимна към велурените завеси от дясната си страна и промърмори на Брукс:

— Не ти ли се приисква да скочиш през онзи прозорец заедно с мен? Може би ще се приземим в басейна.

Той се засмя леко:

— Ти обеща.

Джулиън беше свършил с броенето на присъстващите и се канеше да затвори вратата, когато Мая Кейс се плъзна вътре с кънките си. Момче, маскирано като лост, и приятелят му, който бе направил несполучлив опит да се издокара като гладиатора на Ръсел Кроу, се разделиха, за да я пуснат да мине. Мая плавно се приближи към Еврика и Брукс и се опита да се вклини между тях. Но Брукс се премести по-плътно до Еврика, създавайки миниатюрно пространство от другата си страна. Еврика не можа да не се възхити на начина, по който Мая се възползва от това, което можеше да получи, сгушвайки се до Брукс, докато сваляше ролерите си.

Когато вратата беше затворена и стаята зажужа от нервен смях, Джулиън отиде в центъра на кръга. Еврика хвърли поглед към Кат, която се опитваше да прикрие гордостта си, че тайният й обожател за вечерта бе тайният тартор на това изключително тайно училищно събиране.

— Всички знаем правилата — започна Джулиън. — Всички имаме пунш. — Няколко хлапета подвикнаха и вдигнаха чашите си. — Нека играта „Никога-ама-никога“ за 2013 г. започне. И нека легендата за нея никога, никога не изчезва — нито напуска тази стая.

Още възгласи, още тостове, още искрен и недотам искрен смях. Когато Джулиън се завъртя и посочи наслуки към едно срамежливо пуерториканско момиче на име Наоми, можеше да се чуе дори примигването на алигатор.

— Аз? — гласът на Наоми потрепна. На Еврика й се прииска Джулиън да беше избрал някой по-открит и общителен, за да започне играта. Всички се взряха в Наоми с очакване. — Добре — каза тя. — Никога, ама никога досега… не съм играла „Никога-ама-никога“.

На фона на смутено кискане, Джулиън призна грешката си.

— Добре, хайде да опитаме отново. Джъстин?

Джъстин Бабино, с оформена на шипове и щръкнала към небето коса сякаш беше на средата на падането, можеше да бъде описан с две думи: богат футболист. Той се ухили:

— Никога, ама никога не съм имал работа.

— Идиот такъв — най-добрият приятел на Джъстин, Фреди Абеър, се засмя и подаде чашата си на Джъстин да отпие голяма глътка. — Това е последният път, в който получаваш безплатни хамбургери по време на смяната ми в „Хардис“. — Повечето от останалите в класа завъртяха очи, докато подаваха чашите си по кръга към жадно пиещия Джъстин.

После дойде ред на една мажоретка. След това — на момчето, което свиреше първи саксофон в оркестъра. Имаше популярни признания — „Никога, ама никога не съм целувала три момчета в една и съща вечер“ — и непопулярни — „Никога, ама никога, не съм си пукал пъпките“. Имаше признания, предназначени да изтъкнат друг ученик от горния курс — „Никога, ама никога не съм се натискала с господин Ричман след естествените науки осмия час в хранилището“ — и такива, направени единствено с цел перчене — „Никога, ама никога не са ми отказвали предложение за среща“. Еврика отпиваше от пунша си, без да обръща внимание на разкритията на съучениците си, които намираше за болезнено банални. Не така си беше представяла играта през всичките тези години.

Никога, ама никога, помисли си тя, реалността не бе могла да се сравнява с онова, което можеше да бъде, ако някой от съучениците й се осмелеше да се отнесе в мечтите си отвъд обикновения си свят.

Единственият поносим аспект на играта беше промърмореният коментар на Брукс за всеки техен съученик, който минаваше по реда си: „Никога, ама никога не си е помисляла да носи панталони, които да не очертават прашките й… Той никога, ама никога не е осъждал другите, задето правят неща, които той върши всеки ден… Тя никога, ама никога не е излизала от къщи без половин кило грим“.

Докато играта стигне до Джулиън и Кат, чашите за пунш на повечето хора бяха взети, пресушени, върнати и напълнени отново няколко пъти. Еврика не очакваше кой знае какво от Джулиън — той беше толкова увлечен по спорта, толкова наперен. Но когато дойде редът му, той каза на Кат:

— Никога, ама никога не съм целувал момиче, което наистина харесвам — но се надявам да променя това тази вечер.

Момчетата взеха да дюдюкат, а момичетата почнаха да надават викове и Кат драматично разпери тяло, наслаждавайки се на момента. Еврика беше впечатлена. Някой най-сетне бе проумял, че същността на тази игра не се състои в разкриването на срамни тайни. Очакваше се да използват „Никога-ама-никога“, за да се опознаят помежду си по-добре.

Кат вдигна чашата си, пое дъх и погледна Джулиън:

— Никога, ама никога не съм казвала на някое сладко момче, че — тя се поколеба — изкарах 2390 точки на тестовете SAT.

Беше приковала вниманието на цялата стая. Никой не можеше да я накара да пие за това. Джулиън я сграбчи и я целуна. След това играта стана по-добра.

Скоро дойде ред на Мая Кейс. Тя изчака, докато стаята утихне, докато всички насочиха очи към нея.

— Никога, ама никога — лакираният й в черно нокът проследи ръба на чашата й — не съм попадала в автомобилна катастрофа.

Трима ученици от горните курсове наблизо вдигнаха рамене и подадоха питиетата си на Мая, „отприщвайки“ разкази за неправилно преминаване на червен светофар и пиянски офроуд пътувания. Еврика стисна по-здраво чашата си. Тялото й се вдърви, когато Мая я погледна:

— Еврика, предполага се да ми подадеш питието си.

Лицето й пареше. Тя хвърли поглед из стаята, забелязвайки очите на всички, приковани върху нея. Чакаха я. Представи си как плисва питието си в лицето на Мая Кейс, как червеният пунш се стича в подобни на кръв ручейчета по бледата й шия, надолу по процепа между гърдите й, разкрит от деколтето.

— Направила ли съм нещо, с което да те обидя, Мая? — попита тя.

— Непрекъснато — каза Мая. — Точно сега например мамиш.

Еврика бутна грубо чашата си към нея, надявайки се Мая да се задави.

Брукс сложи длан на коляното й и промърмори:

— Не й позволявай да те тормози, Рика. Давай нататък. — Старият Брукс. Докосването му беше целебно. Тя се опита да го остави да подейства. Беше негов ред.

— Никога, ама никога, не съм… — Брукс наблюдаваше Еврика. Присви очи, повдигна брадичка и нещо се промени. Новият Брукс. Мрачният, непредсказуем Брукс. Внезапно Еврика се напрегна — правил опит за самоубийство.

Цялата стая ахна, защото всички знаеха.

— Копеле такова — каза тя.

— Играй играта, Еврика — отвърна той.

— Не.

Брукс грабна питието й и шумно изгълта остатъка, избърсвайки устата си с ръка като някой селяндур.

— Ти си на ред.

Тя отказваше да изпадне в нервна криза пред по-голямата част от учениците в горния курс. Но когато вдиша, гърдите й бяха наелектризирани от нещо, което искаха да пуснат на свобода, писък на неуместен смях или… сълзи.

Това беше.

— Никога не съм губила самообладание и избухвала в ридания.

За момент никой не каза нищо. Съучениците й не знаеха дали да й вярват, да я осъждат, или да го приемат като шега. Никой не посегна да подаде питието си на Еврика, макар тя да осъзна, че през дванайсетте училищни години заедно беше виждала повечето от тях да плачат. Напрежението се трупаше в гърдите й, докато вече не беше в състояние да го понесе.

— Вървете на майната си, всичките — Еврика се изправи. Никой не я последва, докато напускаше слисаните участници в играта и тичаше към най-близката баня.

 

 

По-късно, по време на мразовитото плаване с лодката обратно към вкъщи, Кат се наведе плътно към Еврика:

— Вярно ли е това, което каза? Никога не си плакала? Само Джулиън, Тим, Кат и Еврика плаваха бавно нагоре по лагуната. След играта Кат беше измъкнала Еврика от банята, където тя се взираше вцепенено в една тоалетна чиния. Кат настоя момчетата да ги отведат у дома незабавно. Еврика не беше видяла Брукс на излизане. Не искаше да го вижда никога повече.

Лагуната гъмжеше от скакалци. До полунощ оставаха десет минути, опасно близо до вечерния час, и изобщо не си заслужаваше неприятностите, които щеше да си навлече, ако закъснееше с една минута. Вятърът хапеше. Кат разтри ръцете на Еврика.

— Казах, че не съм хълцала от плач — Еврика сви рамене, мислейки си, че и всичките дрехи на света не можеха да преборят усещането за пълна голота, пулсиращо из тялото й. — Знаеш, че съм се просълзявала преди.

— Да. Разбира се — Кат погледна към брега, докато той се плъзгаше край тях сякаш се опитваше да си спомни отдавнашни сълзи върху бузите на приятелката си.

Еврика беше избрала думите „избухвала в ридания“, защото проливането на онази единствена сълза пред Андър й се беше сторило като измяна спрямо обещанието й към Диана преди години. Майка й я беше зашлевила, когато тя плачеше неудържимо. Ето това не беше направила никога повече, това беше клетвата, която никога нямаше да наруши, дори не и в нощ като сегашната.