Лорън Кейт
Сълза (13)

12
Нептюн’с

Еврика вдигна гръмотевичния камък и го запрати към стената: искаше й се да смачка и размаже всичко, което се беше случило, откакто тя и Брукс спряха да се целуват. Камъкът остави вдлъбнатина в мазилката, по която тя беше изрисувала сини точки през някой по-щастлив живот. Той се приземи с глухо тупване до вратата на дрешника й.

Коленичи да огледа щетите: купеният й на старо персийски килим беше мек и гладък под ръцете й. Вдлъбнатината не беше толкова дълбока, колкото онази отпреди две години, когато беше ударила с юмрук стената до печката, спорейки с баща си дали може да отсъства за една седмица от училище, за да отиде в Перу с Диана. Не беше толкова стряскащо като щангата, която баща й беше счупил, когато Еврика беше на шестнайсет — крещейки й, след като тя се беше издънила на лятната работа, която й намери в ателието за химическо чистене на Рути. Но вдлъбнатината беше достатъчно голяма, за да скандализира Рода, която, изглежда, смяташе, че мазилката не може да се поправи.

— Еврика? — изкрещя Рода от кабинета. — Какво направи?

— Просто едно упражнение, на което ме научи д-р Ландри! — провикна се тя, правейки гримаса, която й се прищя Рода да можеше да види. Беше бясна. Ако беше вълна, щеше да накара цели континенти да се натрошат като стар хляб.

Искаше да нарани нещо така, както Брукс беше наранил нея. Грабна книгата, от която той толкова се беше заинтересувал, хвана разгърнатите й страници и си помисли да я разкъса на две.

Измъкни се от лисичата дупка, момиче. Гласът на Диана я намери отново.

Лисичите дупки бяха малки, тесни и замаскирани. Човек не осъзнаваше, че е попаднал в някоя, докато не станеше невъзможно да диша и трябваше да се освободи. Те бяха равни на клаустрофобията, която за Еврика винаги представляваше враг. Но лисиците живееха в лисичи дупки; създаваха и отглеждаха семейства там. Войниците стреляха от вътрешността им, скрити от враговете си. Може би Еврика не искаше да се измъква от тази. Може би беше воюваща лисица. Може би именно в тази лисича дупка, изпълнена с гнева й, й беше мястото.

Издиша продължително и шумно, отпусна хватката си върху книгата. Остави я внимателно сякаш е някоя от рисунките на близнаците. Отиде до прозореца, подаде глава навън и потърси с поглед звездите. Звездите я успокояваха. Тяхната отдалеченост й даваше перспектива, когато не можеше да види отвъд собствената си болка. Но звездите в небето на Еврика не бяха изгрели тази вечер. Бяха скрити зад плащ от гъсти сиви облаци.

Мълния процепи тъмнината. Отново избумтя гръмотевица. Дъждът заваля по-силно, блъскайки дърветата отвън. Една кола на улицата мина с плясък през локва с големината на езеро. Еврика си представи как Брукс шофира към къщи в Ню Иберия. Пътищата бяха тъмни и хлъзгави, а той беше потеглил така припряно…

Не. Беше ядосана на Брукс. Тя потръпна, после затвори капаците на прозореца и облегна глава на студеното стъкло.

Ами ако онова, което той каза, беше вярно?

Тя не се смяташе за по-добра от когото и да било — но дали не създаваше впечатление, че смята така? С няколко остри подмятания Брукс беше насадил в ума й мисълта, че цялата планета е против нея. А тази нощ дори нямаше звезди, което правеше всичко още по-мрачно.

Взе телефона си, блокира номера на Мая Кейс, натискайки намръщено три бутона, и прати съобщение на Кат.

Здрасти.

Времето е кофти, отговори приятелката й незабавно.

Да, написа бавно Еврика. А аз?

Не и доколкото съм чувала. Защо? Рода пак ли се държи в свой стил?

Еврика си представи как Кат надава тих, сумтящ смях в осветената си със свещи спалня, с вдигнати на бюрото крака, докато следи бъдещи гаджета на екрана на лаптопа си. Бързината, с която Кат отговори, утеши Еврика. Тя вдигна отново книгата, отвори я в скута си и прокара пръсти около кръговете на последната илюстрация, онази, която й се стори, че вижда отразена като в огледало в раната на Брукс.

Брукс не се държи като Брукс, написа тя в отговор. Огромна кавга.

Миг по-късно телефонът й иззвъня.

— Вие двамата се джафкате като стара брачна двойка — каза Кат веднага щом Еврика вдигна.

Еврика погледна към вдлъбнатината в стената си на точки. Представи си синина с подобен размер върху гърдите на Брукс, където го беше ударила с телефона.

— Беше лошо, Кат. Каза ми, че се мисля за по-добра от всички останали.

Кат въздъхна:

— Само защото иска да те изчука.

— Ти си мислиш, че всичко се върти около секса. — Еврика не искаше да признава, че се бяха целували. Не искаше да мисли за това след казаното от Брукс. Каквото и да означаваше онази целувка, вече беше далече в миналото, като мъртъв език, който вече никой не умееше да говори, по-недостижима от книгата на Диана. — Това беше по-сериозно.

— Виж — каза Кат, като дъвчеше нещо хрупкаво, вероятно мексикански чипс. — Познаваме Брукс. Ще се извини. Давам му време до първия час в понеделник. Междувременно имам някои добри новини.

— Кажи ми — каза Еврика, макар че би предпочела да се завие презглава и да си остане така до Деня на Страшния съд или до колежа.

— Родни иска да се срещне с теб.

— Кой е Родни? — изпъшка тя.

— Онзи студент по класически науки, дето го свалям, помниш ли? Иска да види книгата ти. Предложих „Нептюн’с“. Знам, че не ти е най-любимото място, но къде другаде можем да отидем?

Еврика се сети как Брукс искаше да я придружи, когато занесе книгата да я преведат. Това беше, преди да избухне като наводнена дига.

— Моля те, не се чувствай виновна заради Брукс. — Кат проявяваше изненадващи телепатични способности. — Облечи си нещо симпатично. Родни може да доведе някой приятел. Ще те чакам в „Тюнс“ след половин час.

„Нептюн’с“ беше кафене на втория етаж на един базар, над химическото чистене на Рути и един бавно западащ магазин за видеоигри. Еврика обу маратонките си и взе дъждобрана си. Измина, подтичвайки в дъжда, трите километра, за да не й се налага да пита баща си или Рода дали може да вземе назаем някоя от колите им.

Нагоре по дървеното стълбище, през вратата от затъмнено стъкло знаеше, че ще открие поне две дузини ученици от „Еванджелин“, залегнали над лаптопи и учебници с големината на входни изтривалки. Стените бяха червени като захаросана ябълка и имаха износен вид, като в жилището на някой стар ерген. Дъх на канал висеше като облак над скосената билярдна маса и счупената машина за пинбол като от „Чудовището от черната лагуна“. „Нептюн’с“ сервираше храна, която никой не ядеше втори път, бира на хлапетата от колежа и достатъчно кафе, сода и атмосфера, за да се мотаят хлапетата от гимназията там по цяла вечер.

Едно време Еврика беше редовна посетителка тук. Миналата година дори спечели турнира по билярд — късметът на начинаещия. Но от катастрофата насам не беше идвала. Струваше й се нелогично, че такова нелепо място като „Нептюн’с“ още съществува, а Диана беше пометена от стихията.

Тя не забеляза, че е вир-вода, докато не влезе и върху нея не паднаха тежки погледи. Изстиска конската си опашка. Забеляза плитките на Кат и се отправи към ъгловата маса, където винаги сядаха. Джубоксът свиреше Hurdy Gurdy Man от Донован, докато по телевизията се въртяха кадри от NASCAR. „Нептюн’с“ си беше същият, но Еврика се бе променила толкова много, че тук със същия успех можеше да е „МакДоналдс“ — или „Галатоар’с“ в Ню Орлиънс.

Подмина една маса със стряскащо еднакво изглеждащи мажоретки, помаха на приятеля си Люк от курса по науки за земята, който май беше под впечатлението, че „Нептюн’с“ е добро място за романтична среща, и отправи лека усмивка към една маса с първокурснички от отбора по бягане, достатъчно смели, за да са там. Чу някой да промърморва: „Не мислех, че й позволяват да излиза от отделението“, но Еврика беше тук по работа, а не за да я е грижа какво мисли за нея някакво си хлапе.

Кат носеше къс пурпурен пуловер, прокъсани джинси и по-лек от обичайния грим, целящ да впечатлява студентите в колежа. Най-новата й жертва седеше до нея на пейката с прокъсана винилова тапицерия. Той имаше дълги руси плитчици и ъгловат профил. Миришеше на кленов сироп — от онзи, фалшивия, с много захар, който баща й не използваше. Ръката му беше върху коляното на Кат.

— Привет. — Еврика се вмъкна на отсрещната пейка. — Родни?

Той беше само с няколко години по-голям, но имаше толкова колежански вид с обицата на носа и избелял суичър на Университета на Луизиана, че Еврика се почувства като малко дете. Имаше руси мигли, хлътнали бузи и ноздри като две различно големи зърна фасул.

Усмихна се:

— Дай да видим тази щура книга.

Еврика измъкна книгата от раницата си. Избърса масата със салфетка, преди да я плъзне към Родни, чиято уста се разтегли в заинтригувана, учена гримаса.

Кат се надвеси, подпряла брадичка на рамото на Родни, докато той обръщаше страниците.

— Взирахме се в това нещо цяла вечност в опит да го проумеем. Може би идва от открития космос.

— По-вероятно от някой вътрешен космос — рече Родни.

Еврика го наблюдаваше: как вдигна поглед към Кат и се усмихва, как сякаш се наслаждава на всяка нейна чудата забележка. Не смяташе, че Родни е особено привлекателен, затова се изненада от внезапния прилив на ревност, промъкнал се в гърдите й.

Флиртуването му с Кат караше случилото се между нея и Брукс да изглежда като Вавилонска кула от неправилно общуване. Вдигна поглед към колите, обикалящи пистата по телевизията, и си представи, че кара някоя от тях, но вместо колата й да е покрита с реклами, беше цялата изписана на неразгадаемия език на книгата, която Родни се преструваше, че чете през масата.

Изобщо не биваше да целува Брукс. Това беше такава огромна грешка. Познаваха се твърде добре, за да се опитват да се опознават още по-добре. И вече бяха късали веднъж преди. Ако Еврика щеше изобщо да се обвързва романтично с някого — което, след катастрофата, не би пожелала дори на най-лошия си враг, — това трябваше да е някой, който не знае нищо за нея, някой, който встъпва в тази връзка, без да знае нейните странности и недостатъци. Не биваше да бъде с критично настроен човек, готов да се отдръпне от първата им целувка и да изброи всичко у нея, което не беше както трябва. Тя по-добре от всеки знаеше, че списъкът е безкраен.

Брукс й липсваше.

Но Кат беше права. Той се беше държал като идиот. Редно беше да се извини. Еврика дискретно провери телефона си. Не й беше пратил есемес.

— Какво мислиш? — попита Кат. — Да го направим ли?

Лявото ухо на Еврика пищеше. Какво беше пропуснала?

— Съжалявам, аз… — обърна здравото си ухо към разговора.

— Знам какво си мислите — рече Родни. — Мислите си, че ви пращам при някоя ню ейдж откачалка. Обаче знам класически и простонароден латински, три диалекта от ранногръцкия и малко арамейски. А това писание — той почука с пръст по една страница с гъсто напечатан текст — не прилича на нищо, което съм виждал.

— Не е ли гений? — изписка Кат.

Еврика припряно се опита да навакса пропуснатото:

— Значи мислиш, че трябва да занесем книгата на…?

— Тя е малко ексцентрична, самоук експерт по мъртви езици — каза Родни. — Изхранва се като гадае бъдещето. Просто я помолете да погледне текста. И не й позволявайте да ви свали кожата. Ще ви уважава повече. Колкото и да поиска, предложете половината и се разберете за една четвърт по-малко от първоначалната й цена.

— Ще си взема калкулатора — рече Еврика.

Родни се пресегна през Кат, измъкна една салфетка от поставката и надраска: Мадам Юки Блаватски, Гриър Съркъл 321.

— Благодаря. Ще идем да я видим. — Еврика пъхна книгата обратно в чантата си и затвори ципа. Направи знак на Кат, която се отлепи от Родни, и изрече само с устни: „Сега?“

Еврика се надигна от сепарето:

— Да вървим да сключим сделка.