Лорън Кейт
Сълза (4)

3
Евакуация

Еврика докосна ъгълчетата на очите си с палец и показалец. Примигна и си спомни последния път, когато бе плакала…

Беше в нощта, преди ураганът Рита да опустоши Ню Иберия. В една топла, влажна вечер в края на септември, няколко седмици след Катрина, ураганът удари града им… и крехките диги, крепящи брака на родителите на Еврика, най-накрая също се скъсаха и потопът започна.

Еврика беше на девет. Беше прекарала неловко лято, през което родителите й се грижеха за нея един по един. Ако Диана я заведеше на риболов, в мига, щом се приберяха у дома, изчезваше в спалнята, оставяйки баща й да почисти и изпържи рибата. Ако баща й вземеше билети за кино, Диана си намираше други планове и някой друг, който да заеме свободното й място.

Ранните лета, в които тримата плаваха из Сайпърморт Пойнт и баща й тъпчеше купен от щатския панаир захарен памук в устата на Еврика и Диана, й се струваха като сън, който едва можеше да си спомни. През онова лято единственото, което родителите й правеха заедно, беше да се карат.

Голямата кавга назряваше от месеци. Родителите й вечно спореха в кухнята. Нещо в спокойствието на баща й там, докато разбъркваше и вареше сложни ястия, сякаш възпламени Диана. Колкото повече се нажежаваше положението между тях, толкова повече от кухненското оборудване на баща й чупеше тя. Беше повредила месомелачката му и изкривила инструмента за навиване на спагети. Когато ураганът Рита удари града, в шкафа бяха останали само три здрави чинии.

С наближаването на нощта дъждът се усили, но не достатъчно, за да удави кавгата на долния етаж. Тази беше започнала, когато една приятелка на Диана им предложи да ги качи в микробуса, с който отиваше към Хюстън. Диана искаше да се евакуират; баща й искаше „да яхне бурята“. Бяха се карали така петдесет пъти, под урагани и безоблачни небеса. Еврика ту заравяше лице в някоя възглавница, ту притискаше ухо към стената да чуе какво говорят родителите й.

Чу гласа на майка си:

— Мислиш си най-лошото за всички!

И татко й:

— Поне изобщо мисля!

После се разнесе звукът от стъкло, разбиващо се върху мозаечния под на кухнята. Остър, солен като морска вода мирис се понесе нагоре и Еврика разбра, че Диана беше счупила бурканите с бамя, която татко й бе сложил да се маринова на перваза на прозореца. Чу ругатни, после още трясък от чупене. Отвън пред къщата вятърът виеше. По прозорците трополеше градушка.

— Няма просто да си седя тук! — изкрещя Диана. — Няма да чакам да се удавя!

— Погледни навън — каза бащата на Еврика. — Не можеш да отидеш сега. По-лошо ще е да тръгнем.

— Не и за мен. Не и за Еврика.

Баща й мълчеше. Еврика си го представи как гледа внимателно съпругата си, която сигурно кипеше така, както той никога не би оставил сосовете си да кипнат. Винаги казваше на Еврика, че единствената топлина, която трябва да използваш, когато обичаш един сос, е само най-лекото къкрене. Но Диана никога не се поддаваше на укротяване.

— Просто го кажи! — изкрещя тя.

— Щеше да искаш да си тръгнеш дори да нямаше ураган — каза той. — Ти бягаш. Такава е природата ти. Но не можеш да изчезнеш. Имаш дъщеря…

— Ще взема Еврика.

— Имаш мен — гласът на баща й потрепери.

Диана не отговори. Светлините потрепнаха и изгаснаха, сетне светнаха, после изгаснаха окончателно.

Точно пред вратата на спалнята на Еврика имаше площадка, от която се виждаше надолу към кухнята. Тя се измъкна безшумно от стаята си и се вкопчи в парапета. Загледа как родителите й палят свещи и се надвикват кой е виновен, че нямат достатъчно. Когато Диана сложи една поставка за свещ на полицата на камината, Еврика забеляза куфара на цветя, приготвен в подножието на стълбите.

Диана бе взела решение да се евакуира още преди тази караница изобщо да бе започнала.

Ако баща й останеше, а майка й си тръгнеше, какво щеше да стане с нея? Никой не й беше казал да си опакова багажа.

Мразеше, когато майка й заминаваше за едноседмични археологични разкопки. Сега й се струваше различно, окъпано в противен блясък на завинаги. Свлече се на колене и облегна чело на парапета. По бузата й се плъзна сълза. Сама най-горе на стълбите, Еврика издаде мъчително ридание.

Над нея прозвуча експлозия от счупено стъкло. Тя се сниши и покри глава. Надзъртайки през пръстите си, видя, че вятърът е блъснал извития край на един голям клон от дъба в задния двор в прозореца на втория етаж. По косата й се посипа дъжд от стъкло. През голямата дупка в прозоречното стъкло бликна вода. Гърбът на памучната й нощница беше подгизнал.

— Еврика! — изкрещя баща й, тичайки нагоре по стълбите. Но преди да успее да стигне до нея, от коридора отдолу се чу странно скърцане. Когато баща й се извъртя рязко, за да открие откъде идва, Еврика видя как вратата на килера с нагревателя за вода изхвърча от пантите си.

Мощна струя вода бликна от вътрешността на малкия килер. Дървената врата се завъртя на едната си страна като сал, издигащ се да яхне вълна. На Еврика й отне един миг да осъзнае, че резервоарът за вода се е разцепил по дължина точно в средата и съдържанието му превръщаше коридора в гигантска вана. От тръбите със съскане излизаха потоци вода и обливаха стените, извивайки се като големи водни змии. Водата напои килима и започна да се плиска в най-долното стъпало на стълбището. Силата на изблика събори кухненските столове. Един от тях препъна Диана, която също се беше отправила към Еврика.

— Само ще става по-лошо — изкрещя Диана на съпруга си. Изблъска стола и се изправи. Когато погледна Еврика, по лицето й премина странно изражение.

Баща й беше на половината път нагоре по стълбите. Погледът му се стрелкаше между дъщеря му и бълващия вода резервоар сякаш не знаеше за кое да се погрижи първо. Когато водата запрати избитата врата на килера в масичката за кафе в дневната, трясъкът на разбиващо се стъкло накара Еврика да подскочи. Баща й стрелна Диана с изпълнен с омраза поглед, който пресече пространството между тях като светкавица.

— Казах ти, че трябваше да повикаме истински водопроводчик вместо оня идиот, брат ти! — той рязко протегна ръка към Еврика, чийто жален плач беше преминал в плътен дрезгав стон: — Успокой я.

Но Диана вече се беше провряла покрай съпруга си и се беше качила на стълбите. Грабна Еврика в ръце, изтръска стъклата от косата й и я понесе обратно към спалнята й, далече от прозореца и дървото нашественик. Стъпалата й оставяха подгизнали отпечатъци по килима. Лицето и дрехите й бяха вир-вода. Тя остави Еврика на старото легло с колони в четирите краища и я хвана здраво за раменете. Безумно напрежение изпълваше очите й.

Еврика подсмръкна:

— Страх ме е.

Диана се втренчи в дъщеря си сякаш не я познаваше. После дланта й литна назад и тя я зашлеви силно.

Еврика застина насред стенанието, твърде зашеметена, за да помръдне или дори да диша. Цялата къща сякаш отекна, повтаряйки като ехо звука от плесницата. Диана се наведе плътно към нея. Очите й се забиха като свредели в тези на дъщеря й. Изрече с най-суровия тон, който Еврика някога беше чувала:

— Никога, абсолютно никога, не плачи отново.