Лорън Кейт
Сълза (20)

19
Буреносни облаци

В петък сутринта, преди звънеца, Брукс чакаше до шкафчето на Еврика.

— Не беше в кръжока по латински.

Ръцете му бяха пъхнати в джобовете и той имаше вид сякаш чака там от доста време. Препречваше шкафчето до това на Еврика, принадлежащо на Сара Пико — момиче, толкова ужасно стеснително, че никога не би помолила Брукс да се отмести, дори ако това означаваше да влезе в час без учебниците си.

Рода беше заявила, че ще вали и макар пътят с колата до училище да беше ясен и ведър, Еврика носеше сиво-зеления си дъждобран. Обичаше да се крие под качулката му. Почти не беше спала и не искаше да е на училище. Не искаше да говори с никого.

— Еврика… — Брукс я гледаше как завърта комбинацията за ключалката на шкафчето си. — Разтревожих се.

— Добре съм — каза тя. — И съм закъсняла.

Зеленият пуловер на Брукс беше прекалено тесен и впит. Носеше лъскави нови мокасини. Коридорът беше задръстен с викащи ученици и наченка на главоболие разцепваше мозъка на Еврика и сякаш забиваше остро като бодлива тел бобено стъбло в него.

От звънеца ги деляха пет минути, а часът й по английски беше два етажа нагоре и чак в другия край на сградата. Тя отвори шкафчето си и хвърли вътре няколко папки. Брукс кръжеше над нея като камера за наблюдение от тийнейджърски филм от осемдесетте.

— На Клеър й беше лошо снощи — каза тя, — а Уилям повърна тази сутрин. Рода я нямаше, затова аз трябваше да… — Махна с ръка сякаш той би трябвало да разбере мащаба на отговорностите й от само себе си.

Близнаците не бяха болни. Еврика бе онази, чието цяло същество бе сгърчено от спазъм, от онези, които получаваше едно време преди състезания по бягане, когато беше в първи курс. Не можеше да спре да преживява отново случката с Андър и пикапа му, четиримата пешеходци от ада, които сияеха в тъмнината — и мистериозната зелена светлина, която Андър беше насочил към тях като оръжие. Предната вечер на три пъти беше посягала към телефона си, за да се обади на Кат. Искаше да пусне историята на свобода, да се разтовари от бремето.

Но не можеше да каже на никого. След като стигна вкъщи, беше прекарала още десет минути, изтръгвайки захарна тръстика от бронята на Магда. После изтича горе в стаята си, като извика към Рода на долния етаж, че е твърде затънала в блато от домашни, за да яде. „Заблатени в блатото“ беше шега между нея и Брукс, но вече нищо не й се струваше смешно. Беше се взирала навън през прозореца, представяйки си, че всеки автомобилен фар е блед психопат, който я издирва.

Когато чу стъпките на Рода по стълбите, Еврика бе грабнала учебника си по география и го бе отворила точно навреме, преди Рода да внесе чиния с пържола и картофено пюре.

— По-добре не оплесквай нещата тук — каза Рода. — Още не ти се е разминало напълно след онази издънка с д-р Ландри.

Еврика размаха учебника си.

— Нарича се „домашна работа“. Казват, че води до силно пристрастяване, но мисля, че мога да се справя, ако го пробвам само на партита.

Не беше в състояние да яде. В полунощ бе изненадала Скуот с такова ядене, каквото някое осъдено на смърт куче би си пожелало за последно. В два чу баща си да се прибира. Стигна чак до вратата си, преди да се възпре да се втурне в ръцете му. Той не можеше да направи нищо за неприятностите й, а не му трябваше още едно бреме, което да го притиска. Точно тогава тя си провери имейла и откри втория превод от Мадам Блаватски.

Този път, докато четеше от „Книгата на любовта“, Еврика забрави да се запита как историята в нея може да се отнася за Диана. Откри твърде много странна симетрия между тежкото положение на Селена и своето собствено. Знаеше какво е в живота ти да нахлуе момче, ей така, от нищото, оставяйки те обсебена и изпълнена с желание за още. Двете момчета дори имаха подобни имена. Но за разлика от момчето в историята, момчето в мислите на Еврика не я вдигаше като вихър от земята и не я целуваше. Блъскаше се в колата й, преследваше я и й разправяше, че е в опасност.

Когато слънчевите лъчи предпазливо докоснаха прозореца й тази сутрин, Еврика беше осъзнала, че единственият човек, към когото може да се обърне с всичките си въпроси, е Андър. А не зависеше от нея кога ще го види.

Брукс се подпря небрежно на шкафчето на Еврика.

— Стресна ли те?

— Кое?

— Че близнаците са болни.

Еврика се втренчи в него. Погледът му отказваше да издържи на нейния за повече от миг. Бяха се сдобрили — но наистина ли беше така? Сякаш бяха подели вечна война, такава, от която можеш да отстъпиш, но никога да не приключиш истински, война, в която полагаш всички усилия да не виждаш отблизо противника си. Сякаш се бяха превърнали в непознати.

Еврика се приведе зад вратата на шкафчето си, отделяйки се от Брукс. Защо шкафчетата винаги са сиви? Нима училището не прилича достатъчно на затвор и без допълненията?

Брукс бутна вратата на шкафчето право в шкафчето на Сара Пико. Между тях нямаше преграда.

— Знам, че си видяла Андър.

— И сега си бесен, че имам зрение?

— Не е смешно.

Еврика бе удивена, че той не се беше засмял. Вече и да се шегуват ли не можеха?

— Нали знаеш, ако пропуснеш още две сбирки на кръжока по латински — каза Брукс, — няма да включат името ти в годишника на страницата на клуба, а после няма да можеш да го включиш в заявлението си за колежа.

Еврика поклати глава, сякаш не го бе чула както трябва:

— Ъъъ… какво?

— Съжалявам. — Той въздъхна, лицето му се отпусна и за момент нямаше нищо странно. — На кого му пука за кръжока по латински, нали така? — После в очите му проблесна нещо, някакво самодоволство, което беше ново. Отвори ципа на раницата си и извади херметична найлонова торбичка със сладки. — Мама пече като бясна напоследък. Искаш ли една? — Отвори торбичката и й поднесе. От мириса на овесени ядки и масло стомахът й се преобърна. Зачуди се какво беше накарало Ейлийн да стои будна и да пече сладки нощес.

— Не съм гладна — Еврика хвърли поглед към часовника си. Четири минути до звънеца. Когато бръкна в своето шкафче за учебника си по латински, на земята с пърхане падна оранжева листовка. Някой трябва да я беше пъхнал през процепите.

ПОКАЖИ ЛИЦЕТО СИ.

ПЕТА ГОДИШНА ГОНЕНИЦА ИЗ ЛАБИРИНТА НА ТРЕДЖЪН.

ПЕТЪК, 11 ОКТОМВРИ, В 7 ВЕЧЕРТА.

ОБЛЕКЛО: КАТО ЗА ПЛАШЕНЕ НА ГАРГИТЕ.

Брад Треджън беше най-популярният ученик от горните курсове в „Еванджелин“ предишната година. Беше шумен и буен, червенокос, вечно готов да флиртува. Повечето момичета, включително Еврика, си бяха падали по него в някакъв момент. Беше като работа, която вършеха на смени, макар Еврика да се беше отказала още първия път, щом Брад, който разбираше само от университетски футбол и нищо друго, наистина я заговори.

Всеки октомври родителите на Брад заминаваха за Калифорния и той организираше най-хубавото парти на годината. Приятелите му построяваха лабиринт от бали сено и изрисуван със спрей кадастрон в обширния двор на семейство Треджън в лагуната. Хората плуваха и с напредването на партито се къпеха голи. Брад забъркваше питието, превърнало се в негова запазена марка, „Треджън Колада“, което беше ужасно и достатъчно силно, за да гарантира купон с епични мащаби. Късно вечерта винаги се провеждаше разрешена само за ученици от горните курсове игра на „Никога, ама никога“, преувеличени подробности за която се пускаха да „изтекат“ до останалите от училището.

Еврика осъзна, че Лора, по-малката сестра на Брад, продължаваше традицията. Тя беше второкурсничка, не толкова прочута като Брад. Но беше мила и не беше фанатичка на тема „маркови етикети“ за разлика от повечето други второкурсници. Започна в отбора по волейбол, така че двете с Еврика често се виждаха в съблекалнята след училище.

През последните три години Еврика научаваше за партито един месец предварително от Фейсбук. Двете с Кат отиваха на пазар за тоалети предишния уикенд. Не беше влизала във Фейсбук от цяла вечност и като си помисли сега за това, си спомни, че в един есемес Кат предлагаше да пазаруват миналата неделя след църква. Умът на Еврика беше твърде зает с кавгата с Брукс, за да мисли за мода.

Вдигна листовката и се опита да се усмихне. Миналата година с Брукс бяха прекарали една от най-забавните си вечери на това парти. Той беше донесъл черни чаршафи от къщи и се бяха направили на „невидими“, за да обикалят из онова, което бе известно като Лабиринта. Бяха хвърлили в ужас няколко ученици от горните курсове в доста компрометиращи пози.

— Аз съм призракът на бащиното ти зрение. — Беше прошепнал с натежал глас Брукс на едно момиче с наполовина разкопчана блуза. — Утре заминаваш в манастира.

— Не си интересен! — Беше креснало момчето с нея, но бе прозвучало изплашено. Цяло чудо, че никой така и не разбра кой стои зад призраците в Лабиринта.

— Преследвачите на духове ще се върнат ли тази година? — Еврика размаха листовката.

Той я взе от ръката й. Не я погледна. Тя се почувства сякаш я беше зашлевил.

— Твърде лековато гледаш на нещата — каза той. — Онзи психар иска да те нарани.

Еврика изпъшка, после долови лек дъх на пачули, което означаваше само едно.

Приближаваше се Мая Кейс. Косата й беше сплетена на дълга, сложна плитка „рибя кост“, която се спускаше надолу, отстрани на тялото й, а очите й бяха плътно очертани с аркансил. Беше си направила пиърсинг на носа, точно между двете ноздри. Мъничка черна халка пронизваше носа й.

— За тази психарка ли говориш? — обърна се Еврика към Брукс. — Защо не ме защитиш? Върви да й нариташ задника.

Мая спря пред вратата на тоалетната. Отметна плитката си на другата страна и погледна към тях през рамо. Правеше тоалетната да изглежда най-секси мястото на земята.

— Получи ли съобщението ми, Би?

— Да — Брукс кимна, но, изглежда, не проявяваше интерес. Погледът му все се местеше към Еврика. Да я накара да ревнува ли искаше? Не се получаваше. Не и наистина.

Мая примигна драматично, а когато отвори очи, погледът й бе прикован върху Еврика. Втренчи се за момент, подсмръкна, после се вмъкна в тоалетната. Еврика я гледаше как изчезва, когато чу звук от разкъсване.

Брукс беше разкъсал листовката.

— Няма да ходиш на това парти.

— Не разигравай такива драми. — Еврика затръшна вратичката на шкафчето си, завъртя се рязко и тръгна — право към Кат, която се бе появила зад ъгъла, с разчорлена коса и размазан грим, сякаш току-що я бяха прекъснали в Лабиринта. Но доколкото познаваше Кат, тя като нищо можеше да е прекарала цял час в усъвършенстване на този си вид.

Брукс сграбчи китката на Еврика. Тя се изви, погледна го яростно, и това въобще не беше като боричкането, когато бяха деца. Очите й бяха като удивителни знаци от гняв. Никой от тях не проговори.

Той бавно пусна китката й, но докато тя се отдалечаваше, той се обади:

— Еврика, имай ми доверие. Не отивай на онова парти.

В отсрещния край на коридора Кат протегна лакът към Еврика, която провря ръка през него.

— За какво се е разпенил така? Надявам се, нещо скучно, защото звънецът бие след две минути и много повече предпочитам да клюкарстваме за последния имейл от Мадам Блаватски. Гореща тема. — Тя разпери длан като ветрило и взе да си маха, и дръпна Еврика в тоалетната.

— Кат, чакай. — Еврика огледа тоалетната. Не се налагаше да коленичи и да търси, за да разбере, че Мая Кейс е в една от кабинките. Пачулито имаше отчетлив аромат.

Кат тръсна дамската си чанта на мивката и извади флакон с червило.

— Просто се надявам в следващия имейл да има истинска секс сцена. Мразя книги, в които е пълно с предварителна любовна игра. Искам да кажа, обичам предварителната любовна игра, но в някакъв момент почва да прилича на, ами… на „Хайде да си поиграем“. — Тя хвърли поглед към Еврика в огледалото. — Какво? Плащаш добри пари за това. Мадам Б. трябва да достави „стоката“.

Еврика не смяташе да обсъжда „Книга на любовта“ пред Мая Кейс.

— Аз не… не можах да го прочета наистина.

Кат примижа:

— Момиче, не знаеш какво изпускаш.

От една от кабинките се чу шум от пускане на вода. Изщрака ключалка на врата. Мая Кейс излезе, провирайки се между Еврика и Кат, за да застане пред огледалото и да оправи дългата си тъмна коса.

— Искаш ли да ти дам назаем малко от специалния ми гланц за сваляне на момчета, Мая? — обади се Кат, като тършуваше из чантата си. — О, забравих. Ти изкупи всички флакони на света.

Мая продължаваше да приглажда плитката си.

— Не забравяй да си измиеш ръцете — изчурулика Кат.

 

 

Мая пусна крана на чешмата и се пресегна през Кат да вземе малко сапун. Докато го размазваше по ръцете си, наблюдаваше Еврика в огледалото.

— Аз отивам на партито с него, не ти.

Еврика насмалко не се задави. Затова ли Брукс й беше казал да не ходи?

— И без това имам други планове. — Тя живееше в свят на постоянно страдание, където всичко я нараняваше постоянно, една болка изостряше друга.

Мая спря водата, тръсна мокрите си ръце в посоката на Еврика и излезе от банята като диктатор, който слиза от подиум.

— За какво беше това? — засмя се Кат, след като Мая Кейс си отиде. — Отиваме на онова парти. Вече се регистрирах във „Форскуеър“.

— Казвала ли си на Брукс, че съм видяла Андър вчера?

Кат примигна.

— Не. Почти не съм говорила с него.

Еврика се взря в Кат, която разтвори широко очи и сви рамене. Кат заекваше, когато лъже; Еврика знаеше това от многобройните пъти, когато родителите им ги бяха хващали. Но откъде иначе щеше Брукс да знае, че тя бе видяла Андър?

— И което е по-важно — каза Кат, — няма да позволя Мая Кейс да те сплаши и да те накара да пропуснеш най-доброто парти на годината. Имам нужда от дружката си, за да ме подкрепя в свалките. Ясно? — Звънецът удари и Кат се отправи към вратата, подвиквайки през рамо: — Нямаш думата по въпроса. Ще се облечем така, че да привлечем гаргите.

— От нас се очаква да изплашим гаргите, Кат.

Кат се ухили:

— Значи можеш да четеш.