Лорън Кейт
Сълза (11)

10
Вода и мощ

Еврика изстиска малко лосион против слънце в дланта си и наплеска втори слой върху бледите рамене на Уилям. Беше топла, слънчева съботна сутрин и Брукс беше откарал Еврика и близнаците до мястото за къмпинг на семейството си на Сайпърморт Пойнт точно до Върмилиън Бей.

Всички, които живееха по протежение на южната ивица на Бойо Тек, искаха местенце на Пойнт. Ако нечие семейство нямаше място за къмпинг по протежение на дългия три километра „коридор“ на полуострова близо до пристанището, се сприятеляваше с някого, чието семейство притежаваше такова място. „Лагерите“ бяха вили за уикенда, най-вече оправдание за притежаването на лодка, и варираха от нещо като примитивни фургони, паркирани на някой тревист участък, до имения за милиони долари, издигнати върху кедрови подпори, с частни пристани за лодки. Спомените за ураганите бяха увековечени с черни строителни маркери по предните врати на лагерите, отбелязвайки всяка точка, до която се бе издигнала водата — Катрина’05, Рита’05, Айк’08.

„Лагерът“ на семейство Брукс представляваше дъсчено бунгало с четири спални, с покрив от гофрирана ламарина и петунии, засадени в избелели метални кутии от кафе „Фолгърс“, подредени по первазите на прозорците. Отзад имаше док от кедрово дърво, който изглеждаше безкраен на следобедното слънце. Еврика беше прекарала стотици щастливи часове там навън, като похапваше шоколадови бонбони с американски орех заедно с Брукс, държейки в ръка въдица от стъбло на захарна тръстика, оцветена в зелено с морска трева.

Планът онзи ден беше да наловят риба за обяд, после да хапнат стриди в „Бей Вю“ — единствения ресторант в градчето. Но близнаците се отегчиха от риболова в мига, щом червеите им изчезнаха под тъмната вода, така че всички бяха зарязали въдиците си и бяха подкарали по тясната плажна ивица, откъдето се разкриваше изглед към залива. Някои хора казваха, че изкуственият плаж е грозен, но когато слънчевата светлина хвърляше отблясъци по водата и златистата морска трева се полюшваше леко на вятъра, а чайките крякаха, докато се спускаха ниско, за да ловят риба, Еврика не можеше да си представи защо. Плесна един комар, за да го прогони от крака си и загледа черния неподвижен залив на ръба на хоризонта.

За пръв път от смъртта на Диана се намираше в близост до голямо водно пространство. Но — напомни си Еврика — това беше детството й; нямаше причина да е нервна.

Уилям строеше пясъчен замък със съсредоточено присвити устни, докато Клеър разрушаваше напредъка му стена след стена. Еврика обикаляше около тях с шишето лосион „Хавайски Тропици“, оглеждайки внимателно раменете им дори за най-леко порозовяване.

— Ти си следващата, Клеър — пръстите й втриха лосион покрай надуваемите оранжеви „водни криле“ на Уилям.

— А-ха — Клеър се изправи на крака, с колене, по които бе полепнал мокър пясък. Тя изгледа лосиона против слънце и понечи да побегне, но се препъна в басейна на пясъчния замък.

— Ураганът „Клеър“ връхлита отново — Брукс скочи, за да я подгони.

Когато той се върна с Клеър на ръце, Еврика я нападна с лосиона. Клеър започна да се гърчи и извива, надавайки писъци, когато Брукс започна да я гъделичка.

— Готово — Еврика щракна отново капачето на бутилката. — Защитени сте за още час.

Децата хукнаха, зарязвайки пясъчните строежи, за да търсят несъществуващи мидени черупки край водата. Еврика и Брукс се тръснаха обратно на одеялото и вкопаха пръсти в хладния пясък. Брукс беше един от малкото хора, които никога не забравяха да седнат от дясната й страна, за да може тя да го чува по-добре.

Като за съботен ден плажът не беше особено пренаселен. Вляво седеше семейство с четири малки деца, всички — криещи се на сянка под син насмолен брезент, разпънат върху два пръта. Пръснати тук-там рибари сновяха по брега с въдици, врязващи се в пясъка, преди водата да ги почисти. По-надолу група хлапета от средното училище, които Еврика разпозна от църквата, се замерваха с „въжета“ от водорасли. Тя загледа как водата се плиска в глезените на близнаците, напомняйки си, че седем километра навътре Марш Айлънд удържаше по-големите вълни на Залива.

Брукс й подаде запотена кутийка кока-кола от кошницата за пикник. Като за момче Брукс се справяше забележително добре с опаковането на храна за пикник. Винаги имаше разнообразие от вредна и здравословна храна: чипс, бисквити и ябълки, сандвичи с пуйка и студени напитки. Устата на Еврика се напълни със слюнка при вида на пластмасова кутия за храна с пикантно етуфе^[1] със скариди върху кафяв ориз на майка му Ейлийн. Отпи голяма глътка от колата и се подпря назад на лакти, прикрепвайки студената тенекиена кутийка между голите си колене. Една платноходка се носеше бавно на изток в далечината с платна, размазващи се в неясни очертания в ниските облаци по водата.

— Хубаво ще е скоро да те заведа на разходка с платноходка — каза Брукс, — преди времето да се развали. — Брукс умееше да управлява платноходка отлично — за разлика от Еврика, която все не можеше да си спомни накъде да натиска лостовете. Това беше първото лято, в което му бяха позволили да изведе приятели с лодката сам. Беше плавала с него веднъж през май и планираше да го прави всеки уикенд след това, но после стана катастрофата. Тя се опитваше отново да свикне да бъде близо до вода. Сънуваше кошмари, в които потъваше насред най-мрачния, най-бурния океан, на хиляди мили от каквато и да било суша.

— Може би следващия уикенд? — предложи Брукс.

Не можеше вечно да избягва океана. Той беше част от нея, толкова, колкото и бягането.

— Следващия път може да оставим близнаците вкъщи — каза тя.

Чувстваше се кофти, че ги е довела. Брукс вече беше направил далеч повече от очакваното, шофирайки над трийсет километра до Лафайет да вземе Еврика, тъй като колата й още беше в сервиза. Когато стигна до къщата й, познайте кой взе да се умилква, да умолява и да размахва юмручета, за да дойде с тях? Брукс не можа да им откаже. Баща й каза, че няма проблем, а Рода беше на някакво съвещание. Така че Еврика прекара следващия половин час в местене на столчета за кола от „Континентала“ на баща си на задната седалка на седана на Брукс, борейки се с двайсет различни закопчалки и вбесяващи ремъци. После трябваше да се оправи и с плажните чанти, детските спасителни пояси, които трябваше да се надуят, и екипировката за гмуркане с шнорхел, която Уилям настоя да измъкнат от най-затънтените кътчета на тавана. Еврика предположи, че такива препятствия не съществуват, когато Брукс излиза с Мая Кейс. Представи си Айфелови кули и осветени от свещи маси с блюда от задушени омари, появяващи се в поля с червени рози без бодли всеки път, когато Брукс се мотаеше с Мая Кейс.

— Защо да си стоят у дома? — засмя се Брукс, докато гледаше как Клеър залепва мустак от водорасли на лицето на Уилям. — Страшно ще им хареса. Имам детски спасителни жилетки.

— Защото така. Изтощителни са.

Брукс пъхна ръка в кошницата да извади „етуфе“-то. Загреба една вилица, после подаде кутията на Еврика.

— Щеше да си по-изтощена от чувството за вина, ако не ги доведеш.

Еврика се отпусна на пясъка и покри лице със сламената си шапка. Той беше дразнещо прав. Ако тя някога си позволеше да поеме цялото изтощение, вече събрало се от чувството за вина, то вероятно щеше да я повали на легло. Чувстваше се виновна за това, колко се е дистанцирала от баща си, за огромната вълна от паника, която бе стоварила върху семейството, като погълна онези хапчета заради смачкания джип, за чийто ремонт Рода настоя да плати, за да може да й натяква за разходите.

Сети се за Андър и изпита още вина, задето бе достатъчно наивна да повярва, че той ще се погрижи за колата й. Вчера следобед най-накрая беше събрала кураж да набере номера, който той беше пъхнал в портфейла й. Отсреща вдигна някаква жена на име Дестини с дебел груб глас и й каза, че са й свързали телефона едва предишния ден.

Защо му беше да шофира до къщата й само за да й даде фалшив номер? Защо да лъже, че е в отбора по бягане на „Мейнър“? Как я беше намерил в кантората на адвоката — и защо беше потеглил така внезапно?

Защо възможността да не го види никога повече я изпълваше с паника?

Всеки нормален човек би осъзнал, че Андър е противен тип. Такова беше заключението на Кат. При всичките глупости, с които Кат се примиряваше от страна на различните си момчета и мъже, тя не би търпяла лъжец.

Добре де, значи беше излъгал. Да. Но Еврика искаше да узнае защо.

Брукс повдигна ъгълчето на сламената й шапка и надникна към лицето й. Беше се претърколил по корем до нея. По загорилата му буза имаше полепнал пясък. Тя усети мириса на слънцето по кожата му.

— Какво се върти в любимия ми ум? — попита той.

Тя си спомни колко притисната се беше почувствала, когато Андър бе сграбчил Брукс за яката. Спомни си как Брукс беше побързал да се присмее на Андър след това.

— Не ти трябва да знаеш.

— Точно затова попитах — отбеляза Брукс. — Защото не искам да знам.

Не искаше да разказва на Брукс за Андър — и не само заради враждебността между тях. Потайността на Еврика беше свързана със самата нея, с напрегнатия начин, по който я караше да се чувства Андър. Брукс беше един от най-добрите й приятели, но не познаваше тази нейна страна. Самата тя не познаваше тази своя страна. А тази страна не искаше да си отиде.

— Еврика! — Брукс потупа леко с палец по долната й устна. — Какво става?

Тя докосна гърдите си, където почиваше триъгълният медальон от лазурит на майка й. За два дни бе свикнала с тежестта му около врата си. Брукс протегна ръка и докосна пръстите й върху лицевата страна на медальона. Вдигна медальона и опипа закопчалката.

— Не се отваря. — Тя дръпна закопчалката и я освободи: не искаше той да я счупи.

— Извинявай — той трепна, после се претърколи по гръб.

Еврика огледа очертаните му коремни мускули.

— Не, ти извинявай. — Тя облиза устни. Бяха солени на вкус. — Просто е нежен.

— Още не си ми казала как мина при адвоката — каза Брукс. Но не я гледаше. Взираше се нагоре към небето, където сив облак закриваше слънцето.

— Искаш да узнаеш дали съм милиардерка? — попита Еврика. Наследството й я беше оставило объркана и тъжна, но беше по-лесна тема за разговор от Андър. — Честно казано, не съм напълно сигурна какво ми е оставила Диана.

Брукс подръпна стрък морска трева, който се подаваше от пясъка:

— Какво имаш предвид? Прилича на счупен медальон.

— Оставила ми е също и книга на език, който никой не може да чете. Оставила ми е нещо, наречено гръмотевичен камък — някаква топка в археологическа марля, която не трябва да развивам. Написала е писмо, в което се казва, че тези предмети са важни. Но аз не съм археолог; аз съм просто нейна дъщеря. Представа си нямам какво да правя с тях и това ме кара да се чувствам глупава.

Брукс се извъртя върху одеялото и коленете му докоснаха ребрата на Еврика.

— Говорим за Диана. Тя те обичаше. Ако предметите, които ти е оставила, имат някаква цел, тя със сигурност не е да те накарат да се почувстваш зле.

Уилям и Клеър бяха отишли до насмоления брезент надолу по брега и бяха намерили две деца, заедно с които да се плискат във водата. Еврика беше признателна, че има няколко мига насаме с Брукс. Не си беше давала сметка колко обременена я караше да се чувства наследството й, какво голямо облекчение е да сподели товара. Загледа се към залива и си представи как наследените й предмети отлитат като пеликани, защото вече нямат нужда от нея.

— Ще ми се да ми беше казала за тези неща, докато беше жива — отбеляза тя. — Не мислех, че имаме тайни.

— Майка ти е една от най-умните хора, живели някога. Щом ти е оставила топка марля, може би си струва да я проучиш. Мисли си за това като за приключение. Това би направила тя. — Той метна пресушената си метална кутийка от кола в кошницата за пикник и свали широкополата си сламена шапка. — Ще се топна.

— Брукс? — Тя се надигна, седна и посегна за ръката му. Когато той се обърна да я погледне в лицето, косата му падна върху очите. Тя посегна да я отметне. Раната на челото му заздравяваше; имаше само тънка, кръгла коричка над очите му. — Благодаря.

Той се усмихна и се изправи, оправяйки синия си бански, който изглеждаше добре на фона на загорилата му кожа.

— Не бери грижа, Октоподче.

Докато Брукс се отправяше към водата, Еврика оглеждаше внимателно близнаците и новите им приятели.

— Ще ти помахам от големите вълни — извика тя на Брукс, както правеше винаги.

Имаше легенда за някакво момче от залива, удавило се във Върмилиън Бей в късен летен следобед, точно преди залез-слънце. В един миг се състезавал с братята си, шляпайки из плитките далечни кътчета на залива; в следващия — може би приемайки предизвикателство — заплувал покрай големите разбиващи се вълни и бил завлечен в морето. Съобразявайки се с това, като дете Еврика никога не се бе осмелявала да плува близо до означените с червено-бели шамандури високи вълни. Сега знаеше, че историята е лъжа, разказвана от родителите, за да държат децата си изплашени и защитени. Вълните в залива Върмилиън почти не заслужаваха това име. Марш Айлънд отблъскваше истинските като супергерой, отбраняващ родния си метрополис.

— Гладни сме! — извика Клеър, като изтръскваше пясък от късата си руса конска опашка.

— Поздравления — заяви Еврика. — За награда получавате пикник. — Тя отвори със замах капака на кошницата за пикник и разпростря съдържанието й пред децата, които притечаха да видят какво има там.

Тя пъхна сламки в кутийки със сок, отвори няколко пакета чипс и измъкна всякакви следи от домати от сандвича с пуешко на Уилям. Не се беше сещала за Андър от цели пет минути.

— Бива ли го яденето? — сдъвка колелце чипс.

Близнаците кимнаха с пълна уста.

— Къде е Брукс? — попита Клеър между хапките, които отхапваше от сандвича на Уилям, макар че си имаше свой.

— Плува — Еврика огледа водата. Очите й бяха заслепени от слънцето. Беше казала, че ще му помаха; дотогава сигурно вече беше стигнал до разбиващите се вълни. Шамандурите бяха само на десет метра от брега.

Нямаше много плуващи хора, само средношколците, които се смееха вдясно от нея, виждайки колко немощни се оказват дъските им за сърф срещу вълните. Беше видяла тъмните къдрици на Брукс да се поклащат над водата и дългия размах на загорелите му ръце на около половината път до разбиващите се вълни — но това беше преди доста време. Заслони очите си с ръка, за да не й блести слънцето. Загледа линията, разделяща водата от небето. Къде беше той?

Еврика се изправи на крака, за да вижда по-добре хоризонта. На този плаж нямаше спасители, никой не държеше под око хората, които плуваха надалече. Тя си представи, че може да вижда до безкрайност — отвъд Върмилиън, на юг до Уийкс Бей, до Марш Айлънд и отвъд до Залива, до Веракрус, Мексико, до ледените „шапки“ близо до Южния полюс. Колкото по-надалеч виждаше, толкова по-тъмен ставаше светът. Всички лодки бяха олющени и изоставени. Акули, змии и алигатори се прокрадваха из вълните. А Брукс беше някъде там, плувайки в свободен стил, надалече.

Нямаше причина да се паникьосва. Той беше силен плувец. И въпреки това тя изпадна в паника. Преглътна с усилие, докато гърдите й се стегнаха.

— Еврика. — Уилям намести ръчичка в нейната. — Какво има?

— Нищо — гласът й потрепна. Трябваше да се успокои. Нервността изопачаваше възприятията й. Водата изглеждаше по-неспокойна отпреди. Силен порив на вятъра се устреми към нея, понесъл наситен, тинест мирис на хумус и изхвърлени на брега дребни риби. Силният порив на вятъра накара черния кафтан на Еврика да прилепне към тялото и разпиля чипса на близнаците по пясъка. В небето се разнесе тътен. Зеленикав облак се дотъркаля изневиделица и надникна злобно иззад гъстите бананови дървета при западната извивка на залива. Наситеното, противно усещане, че се заражда нещо лошо изпълни стомаха й.

После видя високата вълна с гребен от бяла пяна.

Вълната докосна повърхността на водата, надигайки се и събирайки мощ на около половин километър от прибоя. Понесе се към тях в пенести спирали. Дланите на Еврика започнаха да се потят. Не можеше да помръдне. Вълната се приближаваше към брега сякаш привлечена от мощна магнитна сила. Беше грозна и накъсана, висока, а после — още по-висока. Уголеми се до пет метра, достигайки на височина колкото кедровите подпори, поддържащи редицата от къщи на южния край на залива. Подобно на размотаващо се въже тя се метна към полуострова от бунгала, после сякаш смени курса. В най-високата точка на вълната пенестият слой се насочи като показалка към центъра на плажа — към Еврика и близнаците.

Водната стена напредваше, наситена с безброй сини багри. Блестеше ярко с диаманти от прорязана от слънцето светлина. Малки островчета плавей се надигаха по повърхността й. Големи водовъртежи се вихреха, докато вълната се опитваше да погълне сама себе си. Вонеше на гниеща риба и — тя вдиша миризмата — свещи с мирис на лимонова трева?

Не, не миришеше на свещи с дъх на лимонова трева. Еврика подуши отново. Но мирисът беше загнезден в ума й по някаква причина сякаш го беше призовала от спомен за друга вълна и тя не знаеше какво означава това.

Застанала с лице към вълната, Еврика видя, че тя прилича на онази, която бе разкъсала Моста на Седемте мили във Флорида и целия свят на Еврика. Досега не си беше спомняла как изглежда тя. Стори й се, че от дълбокия рев на тази вълна дочу последната дума на майка си:

— Не!

Еврика запуши уши, но гласът, който крещеше, бе нейният собствен. Когато осъзна това, се изпълни с решителност. Усети в стъпалата си жужащото напрежение, което означаваше, че тича.

Вече беше изгубила майка си. Нямаше да изгуби най-добрия си приятел.

— Брукс! — хвърли се със спринт във водата. — Брукс! — нагазвайки с плясък вътре чак до коленете. После спря.

Земята потрепери от силата на отдръпващата се вода на залива. Океанът се втурна срещу прасците й. Тя се напрегна да се съпротиви на подводното течение. Когато вълната се дръпна назад към Залива, тя отнесе пясъка под стъпалата на Еврика, оставяйки смрадлива тиня, камениста утайка и неузнаваеми отломки.

Около Еврика кални снопове водорасли лежаха изоставени от вълните. По оголената пръст се мятаха риби. Раци напразно драпаха да стигнат до водата. За броени секунди морето се беше отдръпнало чак до вълнолома. Брукс не се виждаше никъде.

Заливът беше пресушен, водата му — събрана във вълната, за която тя знаеше, че е на път да се върне. Момчетата бяха пуснали дъските си за сърф и подтичваха към брега. Рибарски пръти лежаха зарязани. Родители грабваха децата си, което напомни на Еврика да направи същото. Затича към Клеър и Уилям и грабна по един близнак под всяка мишница. Побягна далече от водата, през гъмжащата от едри хапещи мравки трева, покрай малкия павилион и върху горещата настилка на паркинга. Държеше здраво децата. Спряха, оформяйки редица с останалите хора от плажа. Гледаха залива.

Клеър изхленчи, когато усети около кръста си хватката на Еврика, която се затегна, когато вълната се издигна в далечината. Гребенът й беше пенест, противно жълт на цвят.

Вълната се къдреше и пенеше. Точно преди да се разбие, ревът й удави ужасяващото съскане на гребена й. Птиците замлъкнаха. Нищо не издаваше звук. Всичко наблюдаваше как вълната се хвърли напред и се блъсна в тинестото дъно на залива, пронизвайки пясъка. Еврика се помоли това да е най-лошото.

Водата се втурна напред, наводнявайки плажа. Чадърите бяха изтръгнати от земята и понесени от нея като копия. Плажните кърпи се завъртяха в мощни вихри, раздробявайки се на късчета в наситените с арсен скали. Еврика гледаше как кошницата им за пикник се понесе плавно по повърхността на вълната и изплува върху тревата. Хората пищяха, тичайки през паркинга. Еврика се обръщаше да побегне, когато видя водата да нахлува към паркинга. Заля стъпалата й, оплисквайки краката й, и тя разбра, че никога няма да я надбяга…

Тогава внезапно, бързо, вълната се отдръпна, оттегли се от паркинга, обратно надолу по моравата, отнасяйки почти всичко на брега вътре в залива.

Пусна децата на мократа настилка. Плажът беше опустошен. Шезлонги се носеха плавно към морето. Чадъри се носеха по течението, преобърнати наопаки. Навсякъде бяха разхвърляни боклук и дрехи. А в средата на осеяния с боклук и мъртви риби пясък…

— Брукс!

Тя затича към приятеля си. Той лежеше по лице в пясъка. В нетърпението си да стигне до него, тя се препъна, падайки напряко върху подгизналото му тяло. Обърна го на една страна.

Беше толкова студен. Устните му бяха сини. Буря от емоции се надигна в гърдите й и тя едва не нададе ридание…

Но после той се претърколи по гръб. Усмихна се със затворени очи.

— Има ли нужда от сърдечно-белодробна реанимация? — попита някакъв мъж, провирайки се покрай събиращо се множество от хора около тях на плажа.

Брукс се закашля и отхвърли предложението на мъжа с махване на ръка. Вдигна поглед към тълпата. Взираше се във всеки сякаш никога преди не беше виждал такива хора. После очите му се фиксираха върху Еврика. Тя се хвърли на врата му, зарови лице в рамото му.

— Толкова се уплаших.

Той я потупа немощно по гърба. След миг се измъкна от прегръдката й и се изправи. Еврика също се надигна, несигурна какво да прави по-нататък, премаляла от облекчение, че той явно е добре.

— Нищо ти няма — каза тя.

— Ти майтапиш ли се? — Той я потупа по бузата и й отправи очарователно неуместна усмивка. Може би се чувстваше неловко с толкова много хора наоколо. — Видя ли ме как се нося без сърф по гребена на оная гадна вълна?

По гърдите, от дясната страна на тялото му, имаше кръв.

— Наранен си! — Тя се завъртя в кръг и видя четири успоредни разреза от всяка страна на гърба му, покрай извивката на гръдния му кош. По тях се стичаше кръв, примесена с морска вода.

Брукс трепна и се отдръпна от допира на пръстите й до ребрата му. Изтръска водата от ухото си и хвърли поглед към онова, което можеше да види от окървавения си гръб.

— Одрасках се в една скала. Не се притеснявай. — Засмя се и смехът не прозвуча като неговия. Отметна мократа си коса от лицето и Еврика забеляза, че раната на челото му е пламтящо червена. Вълната сигурно я беше раздразнила.

Зяпачите сякаш се увериха, че Брукс ще се оправи. Кръгът около тях се разкъса, когато хората взеха да търсят нещата си по плажа. Смутен шепот за вълната се понесе по брега.

Брукс вдигна ръка с пет разтворени пръста към близнаците, които изглеждаха несигурни и разтреперани:

— Трябваше да сте там с мен. Онази вълна беше направо епична.

Еврика го побутна:

— Полудя ли? Това не беше епично. Да се самоубиеш ли се опитваше? Мислех, че излизаш само до вълнолома.

Брукс вдигна длани:

— Само това направих. Потърсих те, за да ти помахам — ха! — обаче ти май беше прекалено вглъбена.

Нима го беше изпуснала, докато си мислеше за Андър?

— Беше под водата цяла вечност. — Клеър изглеждаше несигурна дали да е уплашена или впечатлена.

— Цяла вечност! Ти за какъв ме мислиш? Аквамен?^[2] — Той се престори, че се хвърля към нея, като сграбчи дълги въжета водорасли от брега и ги преметна през тялото си. Подгони близнаците нагоре по брега.

— Аквамен! — запищяха те, като бягаха и се смееха.

— Никой не се измъква от Аквамен! Ще ви отвлека в подводната си бърлога! Ще преборваме мъже русалки с ципестите си пръсти и ще се храним с коралови чинии със суши, което в океана е просто храна.

Докато Брукс въртеше във въздуха единия близнак, а после другия, Еврика гледаше как слънцето хвърля игриви отблясъци по кожата му. Загледа как кръвта се стича в конусовидни струйки по мускулите на гърба му. Видя го как се обръща и намига, изричайки само с устни: Отпусни се. Съвсем добре съм!

Погледна назад към залива. Очите й проследиха онова, което вълната бе оставила след себе си. Песъчливата земя под нея се разпадна при следващия плисък на водата и тя потрепери въпреки слънцето.

Всичко й се струваше крехко и незначително сякаш всичко, което обичаше, можеше да бъде отнесено от водата.