Лорън Кейт
Сълза (17)

16
Заядлив посетител

Подобно на всяко хлапе в „Еванджелин“ Еврика беше ходила на дузина организирани от училище посещения до Научния музей на Лафайет на „Джеферсън Стрийт“ в центъра на града. Когато беше дете, мястото я заслепяваше и омайваше. Не познаваше друго място, където можеше да се видят скали от праисторическа Луизиана. Макар да беше виждала скалите сто пъти, в четвъртък сутринта се качи на училищния автобус с класа си по науки за земята, за да увеличи броя им на сто и един.

— Предполага се, че е готина експозиция — каза приятелят й Люк, докато слизаха от автобуса и се събираха на алеята, преди да влязат в музея. Посочи транспаранта, оповестяващ послания от дълбините с разкривени бели букви, които правеха думите да изглеждат така сякаш са под вода. — От Турция е.

— Сигурна съм, че уредниците тук ще намерят някакъв начин да я съсипят — процеди Еврика. Разговорът й с Брукс предния ден беше толкова вбесяващ, че не можа да се сдържи да не си го изкара на целия пол.

Люк имаше червеникава коса и бледа, чиста кожа. Бяха играли футбол заедно, когато бяха по-малки. Той беше неподправено мило момче, готово да прекара живота си в Лафайет, чувствайки се щастлив като риба във вода. Той измери Еврика с поглед, може би спомняйки си, че тя е била в Турция с майка си и че сега майка й е мъртва. Но не каза нищо.

Еврика се вглъби в себе си, взирайки се в седефеното копче на училищната си блуза сякаш то беше артефакт от друг свят. Знаеше, че се предполага „Послания от друг свят“ да е страхотна експозиция. Баща й беше завел близнаците да я видят, когато беше открита преди две седмици. Те още се опитваха да я накарат да играе с тях на „корабокрушение“ в кабинета, като използваха възглавници и метли.

Еврика не можеше да вини Уилям и Клеър за нетактичността им. Всъщност беше им признателна за нея. Около нея се носеше толкова много предпазлив шепот, че подобни груби напомняния, като например игра, наречена „корабокрушение“, или дори тирадата на Брукс онази вечер бяха ободряващи. Бяха като спасителни въжета, хвърлени на давещо се момиче, обратното на Рода, която въздишаше и търсеше в Гугъл „тийнейджърско посттравматично стресово разстройство“.

Изчака пред музея заедно с класа си, в пелената на влагата да пристигне автобусът от другото училище, за да може уредничката да започне обиколката. Телата на съучениците й се притискаха около нея в задушаваща плътна група. Усети мириса на ягодовия шампоан на Джен Индест и чу затрудненото от сенна хрема дишане на Ричард Карп и й се прииска да е на осемнайсет и да работи като сервитьорка в друг град.

Никога не би си го признала, но понякога си мислеше, че й се полага нов живот някъде другаде. Катастрофите бяха като отпуск по болест, които би трябвало да можеш да прекараш както си искаш. Прииска й се да вдигне ръка, да обяви, че й е много, много лошо и да изчезне завинаги.

В ума й изникна гласът на Мая Кейс: Ето къде си, бейби.

Идваше й да изпищи. Прииска й се да побегне, да стъпче и изблъска настрани всички съученици, които стояха между нея и гората на градския парк в Ню Иберия.

Вторият автобус спря на паркинга. Момчета от гимназията „Асеншън“, облечени в тъмносини блейзъри със златни копчета, заслизаха в колона по един по стъпалата и спряха рязко пред хлапетата от „Еванджелин“. Не се смесваха. „Асеншън“ беше богато училище и едно от най-строгите в енорията. Всяка година във вестника имаше статия как негови възпитаници са приети да учат във „Вандербилт“ или „Емъри“, или някое друго скъпо и добро място. Имаха репутация на мрачни и резервирани. Еврика никога не се беше замисляла много за репутацията на „Еванджелин“ — всичко, свързано с училището й, й се струваше толкова обикновено. Но докато очи от „Асеншън“ пробягваха по нея и съучениците й, Еврика се видя, сведена до какъвто там стереотип си бяха създали момчетата за „Еванджелин“.

Разпозна едно-две момчета от „Асеншън“ от църквата. Няколко хлапета от нейния клас помахаха на някои от техните. Ако Кат беше тук, щеше да шепне неприятни забележки по техен адрес — колко „добре подковани“ са „Асеншън“.

— Добре дошли, ученици — провикна се младата музейна екскурзоводка. Имаше светлокафява коса, подстригана „на паничка“, и носеше размъкнати жълто-кафяви памучни панталони, единият крачол на които беше навит до глезена й. Типичният й за залива акцент придаваше на гласа й звук като на кларинет — Аз съм Маргарет, вашият гид. Днес ви очаква зашеметяващо приключение.

Последваха Маргарет вътре, сложиха им печати на ръцете, за да покажат, че за посещението им е платено, и се събраха във фоайето. По килима с безцветна лента бяха очертани редици, за да не се разпръскват. Еврика изостана най-назад в тълпата.

Рисунки и апликации върху кадастрон избеляваха, подредени по сиви тухлени стени. Видимата извивка на планетариума напомни на Еврика за шоуто на „Пинк Флойд“ с лазерни светлини, което беше гледала с Брукс и Кат в последния ден на първата година в гимназията. Беше донесла торбичка от приготвените от баща й пуканки с тъмен шоколад, Кат беше вмъкнала тайно бутилка лошо вино от запасите на родителите си, а Брукс беше донесъл изрисувани маски, които да си сложат. Бяха се смели по време на цялото шоу, по-силно от пияните хлапета от колежа зад тях. Това беше толкова щастлив спомен, че й се прииска да умре.

— Малко предварителни сведения — екскурзоводката се обърна в посока, обратна на планетариума, и махна на учениците да я последват. Тръгнаха през мъждиво осветен коридор, който миришеше на лепило и диетична храна, после спряха пред затворени дървени врати. — Артефактите, които предстои да видите, идват при нас от Бодрум, Турция. Някой знае ли къде се намира това?

Бодрум беше пристанищен град в югозападната част на страната. Еврика никога не беше ходила там; това беше едно от местата, на които Диана бе спряла, след като се прегърнаха за довиждане на летището в Истанбул и Еврика отлетя за вкъщи, за да започне училище. В пощенските картички, които Диана беше изпращала от онези пътувания, се долавяше нюанс на меланхолия, която караше Еврика да се чувства по-близо до майка си. Разделени, никога не бяха толкова щастливи, колкото когато бяха заедно.

Тъй като никой не вдигна ръка, екскурзоводката извади ламинирана карта от голямата си платнена чанта и я вдигна над главата си. Бодрум беше отбелязан с голяма червена звезда.

— Преди трийсет години — оповести Маргарет — гмуркани открили останките от Улубурунското корабокрушение^[1] на шест мили отвъд крайбрежието на Бодрум. Смята се, че останките, които ще видите днес, са на възраст близо четири хиляди години. — Маргарет погледна учениците, надявайки се, че някой ще бъде впечатлен.

Тя отвори дървените врати. Еврика знаеше, че залата на експозицията не е много по-голяма от класна стая, така че щеше да им се наложи да се наблъскат вътре. Докато влизаха в синята тишина на експозицията, Бел Поуг застана зад Еврика в редицата.

— Бог е създал земята едва преди шест хиляди години — промърмори Бел. Тя беше президент на „Холи Ролърс“, християнски клуб по пързаляне с ролери. Еврика си представи как Бог се плъзга на ролкови кънки през забвението, подминавайки претърпели крушение кораби на път към Райската градина.

Стените на залата с експозицията бяха драпирани със синя мрежеста тъкан, за да напомнят за океана. Някой беше залепил пластмасови морски звезди, за да направи бордюр до пода. От грамадна тонколона се носеха оглушителни океански звуци: бълбукане на вода, от време на време крясък на чайка.

В центъра на стаята блестеше прожектор, осветяващ най-важния експонат на експозицията: възстановен кораб. Наподобяваше някой от саловете, с които хората плаваха около Сайпърморт Пойнт. Беше построен от кедрови дъски, а широкият му корпус се извиваше на дъното, образувайки кил с форма на рибя перка. Близо до щурвала ниската издадена напред корабна кухня бе увенчана от плосък, керемиден покрив. Метални въжета придържаха кораба на един фут от пода, така че палубата беше точно над главата на Еврика.

Докато учениците завиваха наляво или надясно, за да заобиколят кораба, Еврика избра лявата страна, минавайки покрай няколко изложени високи, тесни теракотени вази и три огромни каменни котви, осеяни с петънца от зелен меден окис.

Маргарет размаха ламинираната си карта, правейки знак на учениците да дойдат при другия край на кораба, където откриха напречно сечение на румпела. Вътрешността беше отворена, като кукленска къщичка. Музеят я беше обзавел, за да подскаже как може би е изглеждал корабът, преди да потъне. Имаше три нива. Най-ниското служеше за складиране — медни слитъци, сандъци със сини стъклени бутилки, още теракотени вази с дълги гърла, пъхнати изправени в „легла“ от слама. В средата имаше редица сламеници за спане заедно с кошове със зърно и пластмасова храна и съдове за пиене с по две дръжки. Горното ниво представляваше открита палуба, по края на която имаше висок няколко фута кедров парапет.

По някаква причина музеят бе облякъл чучела в тоги и ги бе поставил на румпела с древен на вид телескоп. Те се взираха нататък, сякаш посетителите на музея бяха китове сред вълни. Когато някои от съучениците на Еврика се закискаха на чучелата мореплаватели, екскурзоводката размаха ламинираната си карта, за да привлече вниманието им.

— От претърпелия крушение кораб били извадени над осемнайсет хиляди артефакта и не всички те са разпознаваеми за очите на съвременните хора. Вземете например този — Маргарет вдигна цветно фотокопие на изящно изваяна глава на овен, която изглеждаше сякаш е била отчупена на врата. — Виждам, че се питате: „Къде е останалата част от тялото на този приятел?“ — Тя направи пауза, за да огледа учениците. — Всъщност вратът нарочно е кух отвътре. Може ли някой да предположи за какво е служел?

— Боксова ръкавица — обади се от задните редици момчешки глас, предизвиквайки ново кискане.

— Доста войнствено предположение — Маргарет размаха илюстрацията, която държеше. — Всъщност това е церемониална чаша за вино. Сега това не ви ли кара да се запитате…

— Всъщност не — обади се същият глас от дъното на залата.

Еврика хвърли поглед към учителката си, госпожица Каш, която се обърна рязко в посоката на гласа, после изсумтя със смесица от облекчение и възмущение, като се увери, че не е дошъл от някой неин ученик.

— Представете си как една бъдеща цивилизация оглежда някои от артефактите, които вие или аз може да оставим след себе си — продължи Маргарет. — Какво биха си помислили за нас? Как ли нашите най-блестящи изобретения — джобните ни компютри, слънчевите панели или кредитните карти — биха изглеждали на далечните бъдещи поколения?

— Слънчевите панели са направо като от Каменната ера в сравнение с онова, което е било правено преди. — Същият глас от задните редици отекна отново.

Мадам Блаватски беше казала нещо подобно, само че без противната заядлива нотка в гласа. Еврика завъртя очи и пристъпи от крак на крак, без да се обръща. Ученикът от курса за напреднали по науки за земята от „Асеншън“ там отзад явно се опитваше да впечатли някое момиче.

Маргарет прочисти гърло и се престори, че риторичните й въпроси не са срещнали заядлив коментар.

— Какво ще си помислят далечните ни бъдещи потомци за нашето общество? Дали ще изглеждаме напреднали… или безнадеждно изостанали? Когато гледат тези артефакти, някои от вас може би ги намират за стари или архаични. Дори — смея да кажа — отегчителни.

Няколко хлапета кимнаха. Последва още кискане. Еврика не можеше да не хареса старите котви и теракотени вази, но чучелата трябваше да бъдат удавени.

Екскурзоводката пъхна ръце в чифт бели ръкавици, каквито носеше Диана, когато работеше с артефакти. После бръкна в една поставена в краката й кутия и извади фигурка от слонова кост. Беше патица в реална големина, много подробно изработена. Наклони патицата към публиката си и с пръсти раздели крилете й, разкривайки чисто издълбана кръгла кухина вътре.

— Та-дам — кутия за козметични принадлежности от Бронзовата ера! Забележете майсторската изработка. Може ли някой да отрече колко фино е изработена? Това е било преди хиляди години!

— Ами онези окови от Бронзовата ера ей тук? — подметна насмешливо същият глас от дъното на помещението. Учениците взеха да се бутат, за да зърнат упорития заядливец. Еврика не си даде труд да хвърля толкова енергия.

— Изглежда, вашите умели занаятчии са притежавали роби — продължи той.

Екскурзоводката се изправи на пръсти и примижа към тъмната задна част на помещението:

— Това е туристическа обиколка с гид, млади човече. В нещата си има ред. Някой там отзад има ли истински въпрос?

— Съвременните тирани също действат много умело — продължи момчето, явно забавлявайки се.

Гласът му започваше да звучи познато. Еврика се обърна. Видя върха на руса глава да се обръща напред, докато всички други гледаха назад. Промъкна се покрай групата, за да вижда по-ясно.

— Достатъчно — скара се госпожица Каш, измервайки преподавателите от „Асеншън“ с презрителен поглед, удивена, че никой от тях не беше накарал ученика да млъкне.

— Да, мълчете, господине, или си тръгвайте — каза троснато Маргарет.

Тогава Еврика го видя. Високото, бледо момче в ъгъла точно в периферията на лъча от прожектора, с осветени връхчета на вълнистата руса коса. Тонът и самодоволната му усмивка бяха небрежни, но в очите му се мяркаше нещо по-мрачно.

Андър носеше същата изгладена бяла риза и тъмни джинси. Всички го гледаха. Той гледаше Еврика.

— Мълчанието е това, което поражда повечето проблеми на човечеството — заяви той.

— Време е да си вървиш — отвърна Маргарет.

— Свърших — Андър говореше толкова тихо, че Еврика едва го чу.

— Хубаво. Сега, ако нямате нищо против, ще обясня целта на това ранно морско пътешествие — каза Маргарет. — Древните египтяни създали търговски път, навярно първият…

Еврика не чу останалото. Чу сърцето си, което бумтеше. Зачака другите ученици да изоставят надеждата за нов изблик, да обърнат глави отново към екскурзоводката; после започна да се промъква покрай групата към Андър.

Устните му бяха плътно стиснати и беше трудно да си ги представи да изричат гадните забележки, привлекли я тук. Той й се усмихна леко — последното нещо, което тя очакваше. Близо до него отново изпита чувството, че е край океана — независима от бордюра от морски звезди, чучелата моряци и компактдиска „Океански бриз“, чието плискане долиташе от високоговорителите. Океанът беше в Андър, беше неговата аура. Никога преди не би й хрумнало да използва дума като „аура“. Той караше нетипичните пориви да й се струват естествени като дишането.

Тя застана от лявата му страна, така че и двамата да са с лице към екскурзоводката, и прошепна:

— Ти не учиш в „Асеншън“.

— Екскурзоводката мисли, че уча в някое училище за пропаднали типове — тя долови усмивката в гласа му.

— И не си в отбора по бягане през пресечена местност на „Мейнър“.

— С нищо не мога да те заблудя.

Гласът на Еврика напираше да се усили. Самообладанието му я ядосваше. Там, където стояха, на няколко стъпки назад от групата и точно отвъд края на прожектора светлината беше мъждива, но всеки, който се обърнеше, можеше да ги види. Учителите и учениците щяха да чуят, ако тя не поддържаше шепота си овладян и нисък.

Струваше й се странно, че хората, които зяпаха Андър, не бяха повече. Той беше толкова различен. Изпъкваше. Но те почти не го забелязваха. Очевидно всички приемаха, че Андър не е от училището, от което са те, така че поведението му не беше интересно. Заяждането му беше забравен артефакт, който Маргарет с радост би оставила неразкрит.

— Знам, че не ходиш в „Еванджелин“ — каза Еврика през зъби.

— Нито за обучение, нито за развлечение.

— В такъв случай какво правиш тук?

Андър се обърна и застана с лице към нея:

— Търся теб.

Еврика примигна:

— По твърде подривен начин го вършиш.

Андър се почеса по челото:

— Отнесох се — звучеше разкаяно, но тя не можеше да е сигурна. — Можем ли да отидем някъде и да поговорим?

— Не точно — тя посочи към групата, събрала се за обиколката. Двамата с Андър стояха на метър и половина зад останалите. Не можеха да си тръгнат.

Какво искаше той от нея? Първо катастрофата с колата, после цъфна в къщата й, след това я проследи до кантората на адвоката и сега това? Всяка среща с него беше нахълтване в личното й пространство, пресичане на някаква граница.

— Моля те — каза той. — Трябва да говоря с теб.

— Да, добре, аз също трябваше да говоря с теб, когато баща ми получи сметката за поправката на колата ми. Помниш ли това? Само че когато позвъних на номера, който така вежливо ми даде, вдигна някой, който изобщо не беше чувал за теб…

— Нека обясня. Ще искаш да узнаеш нещата, които имам да ти кажа.

Тя подръпна яката си, която прекалено много стягаше врата й. Маргарет говореше за потъналата зестра на някаква принцеса. Множеството от ученици започна да се измества към някакви стъклени витрини от дясната страна на стаята.

Андър посегна да хване ръката й. Увереното му докосване и меката му кожа я накараха да потръпне.

— Говоря сериозно. Животът ти е…

Тя рязко дръпна ръката си:

— Ако кажа само една дума на който и да било учител тук, ще те закопчаят с белезници като преследвач на момичета.

— Бронзовите белезници ли ще използват? — пошегува се той.

Тя го изгледа на кръв. Андър въздъхна.

Останалите ученици се насочиха към една стъклена витрина. Еврика нямаше желание да се присъедини към тях. Едновременно копнееше и се страхуваше да остане с Андър. Той сложи двете си ръце на раменете й.

— Огромна грешка ще е да се отървеш от мен — той посочи над главата си към сияеща неонова табела „Изход“, наполовина покрита със син тюл, така че гласеше само „од“. Подаде й ръка: — Да вървим.