Лорън Кейт
Сълза (27)

26
Подслон

Облаците се сгъстиха, когато дъждът връхлетя през залива. Въздухът миришеше на сол, буря и гниещи водорасли. Еврика почувства как вихърът се усилва над целия район сякаш беше продължение на емоциите й. Представи си как пулсиращото й сърце подчертава звука на дъжда, който запращаше струи ледена вода нагоре-надолу по залива Техе, докато тя лежеше парализирана от скръб, трескава в една воняща локва от калта на Върмилиън Бей.

Дъждовните капки отхвръкваха от гръмотевичния камък, издавайки меки звънтящи звуци, докато се удряха с плясък в гърдите и брадичката й. Приливът настъпи. Тя го остави да облива с плясък тялото й, очертанията на лицето й. Искаше да отплава обратно в океана и да намери майка си и приятеля си. Искаше океанът да се превърне в ръка, съвършена огромна приливна вълна, която да я отнесе нататък в морето, както Зевс отнесъл Европа.

Уилям нежно разтърси Еврика и тя осъзна, че трябва да се изправи. Трябваше да се погрижи за него и Клеър, да потърси помощ. Дъждът се беше усилил до мощен порой сякаш без предупреждение се беше появил ураган. Стоманеносивото небе беше плашещо. Еврика изпита абсурдното желание на брега в дъжда да се появи свещеник, предлагащ опрощаване на греховете просто за всеки случай.

С мъка се надигна на колене. Насили се да се изправи и да хване брат си и сестра си за ръце. Дъждовните капки бяха гигантски и падаха с такава ожесточена бързина, че натъртиха раменете й. Опита се да прикрие телата на близнаците, докато вървяха през тиня и трева и по неравни, скалисти пътеки. Огледа брега за някакъв подслон.

На около километър и половина нагоре по черния път се натъкнаха на заоблен алуминиев фургон. Боядисан в небесносиньо и окичен с коледни лампички, той беше паркиран сам в нищото. Напуканите от солта первази на прозорците бяха обточени с изолирбанд. В мига, щом паянтовата врата се люшна и отвори, Еврика бутна близнаците вътре.

Тя знаеше, че стреснатата двойка на средна възраст, които отвориха вратата, обути в еднакви чехли, очакваха извинения и обяснения, но не й стигаше дъх. Рухна отчаяно върху едно ниско столче до вратата, треперейки в проблясващите от дъжда дрехи.

— М-може ли да използвам телефона ви? — успя да изпелтечи, докато един гръм разтресе фургона.

Телефонът беше стар, прикрепен към стената с бледозелен кабел. Еврика набра номера на баща си в ресторанта. Беше запаметила номера, преди да има мобилен телефон. Не знаеше какво друго да направи.

— Трентън Бодро — каза припряно името му на управителката, която извика някакъв заучен поздрав над глъчката на заден план. — Обажда се дъщеря му.

Шумотевицата от обяда утихна, когато прехвърлиха Еврика на изчакване. Чакаше сякаш цели столетия, заслушана в дъжда, който прииждаше и се отдръпваше на вълни, като сигнал от радиостанция по време на пътуване по неравен терен. Най-накрая някой изкрещя на баща й да вдигне телефона в кухнята.

— Еврика? — тя си го представи, пъхнал слушалката под наклонената си брадичка, с ръце, хлъзгави от маринатата за скаридите.

Гласът му едновременно подобри и влоши всичко. Внезапно тя изгуби способност да говори, едва дишаше. Стисна телефона. „Татко“, надигна се в дъното на гърлото й, но не можеше да го изрече.

— Какво е станало? — изкрещя той. — Добре ли си?

— На Пойнт съм — каза тя. — С близнаците. Изгубихме Брукс. Татко… имам нужда от теб.

— Стой, където си — изкрещя той. — Идвам.

Еврика пусна телефона в ръката на объркания собственик на фургона. Някъде отдалече, над пронизителното звънтене в ухото си, го чу да описва местонахождението на фургона близо до брега.

Чакаха безмълвно, сякаш цяла вечност, докато дъждът и вятърът се блъскаха с вой в покрива. Еврика си представи как същият дъжд шиба тялото на Брукс, как същият вятър го подмята някъде, в селения, които тя не можеше да достигне, и зарови лице в ръцете си.

Улиците вече бяха наводнени, когато бледосиният „Линкълн“ на баща й спря пред фургона. През мъничкото прозорче на фургона тя го видя как тича от колата си към наполовина потопените под водата дървени стъпала. Газеше през калната вода, разливаща се като придошла река по новите бразди в терена. Около него вихрено кръжаха отломки. Тя отвори рязко вратата на фургона с близнаците от двете й страни. Потрепери, когато ръцете му я обгърнаха.

— Слава Богу — прошепна баща й. — Слава Богу.

 

 

По бавния обратен път към къщи той се обади на Рода. Еврика чу през високоговорителя истеричният й глас, който крещеше: „Какво са правили на Пойнт?“. Еврика затули с длан здравото си ухо и се опита да изключи разговора им от съзнанието си. Стисваше здраво очи всеки път, щом „Линкълнът“ нагазеше в придошла вода. И без да гледа, знаеше, че са единствените на пътя.

Не можеше да престане да се тресе. Хрумна й, че може никога да не спре, че ще изживее живота си в приют за душевноболни на етаж, на който всички избягват да ходят, легендарна отшелница, увита с опърпани стари одеяла.

Видът на предната й веранда отприщи още по-силни тръпки. Всеки път, когато Брукс си тръгваше от къщата й, прекарваха още двайсетина минути на тази веранда, преди наистина да се сбогуват. Днес не се беше сбогувала с него. Той бе изкрещял: „Остани тук!“, преди да се гмурне от лодката.

Тя беше останала; беше още тук. Къде беше Брукс?

Спомни си котвата, която трябваше да се сети да пусне. Нужно беше само да натисне едно копче. Такава идиотка беше.

Баща й паркира колата и с шляпащи крака заобиколи, за да отвори вратата откъм страната на пасажера. Помогна на нея и близнаците да излязат. Температурата падаше. Въздухът имаше мирис на сажди, сякаш наблизо беше паднала мълния. Улиците представляваха увенчани с бяла пяна реки. Еврика излезе със залитане от колата, подхлъзвайки се по паважа, потопен под половин метър вода.

Баща й стисна рамото й, докато се качваха по стълбите. В ръцете си носеше Клеър, заспала. Еврика държеше Уилям.

— Вече сме у дома, Рика.

Това не бе особена утеха. Изпитваше ужас да си е у дома, без да знае къде е Брукс. Гледаше улицата: искаше й се да се шмугне в течението й и да отплава обратно към залива — издирвателен отряд от едно-единствено момиче.

— Рода говори по телефона с Ейлийн — каза баща й. — Да видим какво знаят те.

Рода разтвори широко вратата на верандата. Хвърли се към близнаците, прегръщайки ги толкова силно, че юмруците й побеляха. Заплака тихо и Еврика не можеше да повярва колко просто изглеждаше — Рода плачеше, като героиня във филм, гледка, която можеше да бъде разказвана, почти красива.

Погледна покрай Рода и остана зашеметена, когато видя няколко силуета да се движат през фоайето. Досега не беше забелязала колите, паркирани на улицата пред къщата й. По стълбите на верандата се размахаха пърхащи крайници, а после Кат се хвърли на врата й. Зад Кат стоеше Джулиън. Изглеждаше като нейна опора, с ръка на гърба й. Родителите на Кат също бяха там, приближавайки се с малкия брат на Кат, Барни. Бил стоеше на верандата с две ченгета, които Еврика не разпозна. Изглежда, беше забравил „авансите“ на Кат; вместо това наблюдаваше Еврика.

Чувстваше се вдървена като труп, когато приятелката й я улови за лактите. Кат изглеждаше ужасно разтревожена, очите й обхождаха лицето на Еврика. Всички гледаха Еврика с изражения, подобни на онези, които имаха хората, след като беше погълнала хапчетата.

Рода прочисти гърло. Вдигна по един близнак във всяка ръка.

— Толкова се радвам, че си добре, Еврика. Добре ли си?

— Не. — Еврика имаше нужда да легне. Провря се покрай Рода, почувства как Кат пъха ръка в нейната, почувства присъствието на Джулиън от другата си страна.

Кат я поведе към малката баня до фоайето, светна лампата и затвори вратата. Без да каже и дума, й помогна да се измъкне от дрехите си. Еврика клюмна като подгизнала парцалена кукла, докато Кат изхлузваше наквасения суичър през главата й. Смъкна подгизналите отрязани джинси на Еврика, които сякаш бяха прикрепени хирургически. Помогна й да се измъкне от сутиена и долното си бельо, като си даваше вид, че в главите и на двете не се върти мисълта, че не са се виждали една друга напълно голи от основното училище. Кат хвърли поглед към колието на Еврика, но не каза нищо за гръмотевичния камък. Уви тялото й в пухкав бял хавлиен халат, който откачи от куката до вратата. Разреса с пръсти косата на Еврика и я пристегна с ластична лента, която свали от китката си.

Най-накрая отвори вратата и поведе приятелката си към дивана. Майката на Кат покри Еврика с одеяло и разтри рамото й.

Еврика зарови лице във възглавницата, докато гласовете потрепваха около нея като светлина от свещи.

— Ако има нещо, което може да ни каже за времето, когато за последно е видяла Ноа Брукс… — Гласът на полицая сякаш заглъхна, когато някой го изведе от стаята.

Най-накрая тя заспа.

Когато се събуди на дивана, не знаеше колко време е минало. Бурята още беше свирепа, небето — тъмно отвън пред мокрите стъкла на прозорците. Беше й студено, но се потеше. Близнаците лежаха по корем на килима, гледаха някакъв филм на айпада и ядяха макарони със сирене, по пижами. Другите сигурно си бяха отишли.

Телевизорът беше с изключен звук и на екрана се виждаше репортер, сгушен под чадър в поройния дъжд. Когато камерата се насочи към сух говорител зад бюро, бялото пространство до главата му се изпълни с гъст текст със заглавие Derecho.

Определението на думата беше дадено в червен правоъгълник. Права струя пороен дъжд и студен вятър, обикновено появяващ се в равнинните щати през летните месеци. Говорителят размести някакви листове по бюрото си и поклати невярващо глава, когато новинарската емисия превключи на реклама за кей, който подслонява лодки през зимата.

На масичката за кафе до купчинка от три визитни картички, оставени от полицията, имаше керамична чаша с изстинал чай. Тя затвори очи и придърпа одеялото по-плътно около врата си. Рано или късно щеше да й се наложи да говори с тях. Но ако Брукс останеше изчезнал, изглеждаше невъзможно Еврика някога да проговори отново. Само при мисълта за това усещаше мъчително присвиване в гърдите.

Защо не беше пуснала котвата? Цял живот беше чувала правилото от семейството на Брукс: последният, който слиза от лодката, винаги трябва да пусне котвата. Тя не го беше направила. Ако Брукс се беше опитал да се качи отново на лодката, това сигурно е било непосилна задача при онези вълни и ветрове. Изпита внезапния ужасен порив да изрече на глас, че Брукс е мъртъв заради нея.

Мислеше си за Андър, който държеше веригата на котвата под водата в съня й, и не знаеше какво означава това.

Телефонът иззвъня. Рода го вдигна от кухнята. Няколко минути говори приглушено, после занесе безжичния телефон при Еврика на дивана.

— Ейлийн е.

Еврика поклати глава, но Рода притисна телефона в ръката й. Тя наклони глава, за да го пъхне под ухото си.

— Еврика? Какво стана? Той дали… той дали е…?

Майката на Брукс не довърши, а Еврика не можеше да продума. Отвори уста. Искаше да накара Ейлийн да се почувства по-добре, но всичко, което излезе от устата й, беше стон. Рода взе отново телефона с въздишка и се отдалечи.

— Съжалявам, Ейлийн — каза тя. — В шок е, откакто се прибра.

Еврика стисна в длан висящите си украшения. Разтвори пръсти и огледа камъка и медальона. Гръмотевичният камък не се беше намокрил, точно както беше обещал Андър. Какво означаваше това?

Какво значеше каквото и да било от това? Беше изгубила книгата на Диана и всички отговори, които тя можеше да предложи. Когато Мадам Блаватски умря, Еврика беше изгубила и последния човек, чиито съвети й се струваха разумни и верни. Трябваше да говори с Андър. Необходимо й бе да узнае всичко, което знаеше той.

Нямаше как да се свърже с него.

Един бърз поглед към телевизора я накара да се хвърли към дистанционното. Натисна копчето за пускане на звука точно навреме, за да види как камерата показва панорамен изглед към подгизналия вътрешен двор в центъра на нейната гимназия. Седна с изправен гръб на дивана. Близнаците вдигнаха поглед от филма си. Рода подаде глава в кабинета.

— Предаваме на живо от католическата гимназия „Еванджелин“ в Южен Лафайет, където изчезнал местен тийнейджър породи много специален отклик — каза една репортерка.

Един найлон беше разпънат като палатка под гигантския орех, където Еврика и Кат обядваха, където се беше одобрила с Брукс миналата седмица. Сега камерата показа в едър план група ученици в дъждобрани, застанали на бдение в осеяния с балони и цветя двор.

И ето го там: бялото табло за афиши и обяви с увеличена снимка на Брукс — снимката, която Еврика беше заснела на лодката през май, образът, който се появяваше на телефона й, винаги когато той звънеше. Сега той се „обаждаше“ от центъра на сияещ кръг от свещи. За всичко беше виновна тя.

Видя Тереза Лий и Мери Монто от отбора по бягане, Люк от часовете по науки за земята, Лора Треджън, която беше организирала есенното парти. Половината училище беше там. Как бяха организирали бдение толкова бързо?

Репортерът бутна микрофон в лицето на момиче с дълга, удряна от струите на дъжда черна коса. Точно над ниското шпиц деколте на тениската й се виждаше татуировка на ангелско крило.

— Той беше любовта на живота ми — Мая Кейс подсмръкна, гледайки право в камерата. Очите й се наляха с мънички сълзи, които потекоха безпрепятствено надолу от двете страни на носа й. Тя попи очи с ъгълчето на черна дантелена кърпичка.

Еврика стисна възглавничката на дивана, за да сподави отвращението си. Гледаше как Мая Кейс изнася представлението си. Красивото момиче притисна ръка до гърдите си и изрече пламенно:

— Сърцето ми е разбито на милион парченца. Няма да го забравя никога. Никога.

— Млъкни! — изкрещя Еврика. Идваше й да запрати чашата с чай към телевизора, към лицето на Мая Кейс, но беше твърде разбита, дори за да помръдне.

 

После баща й понечи да я вдигне от дивана.

— Хайде да те сложим в леглото.

Искаше й да се загърчи, съпротивлявайки се на хватката му, но нямаше сили. Остави го да я отнесе горе. Чу как новинарската емисия се връща на темата за времето. Губернаторът беше обявил извънредно положение в Луизиана. Две малки диги вече се бяха скъсали, отприщвайки водите на лагуната върху алувиалната равнина. Според новините подобни неща се случваха в Мисисипи и Алабама, докато бурята се разпростираше през Залива.

Най-горе на стълбите баща й я понесе надолу по коридора към спалнята й, която изглеждаше сякаш принадлежи на някой друг — бялото легло с колони и балдахин, бюрото, направено за дете, люлеещият се стол, където баща й й четеше приказки някога, когато тя вярваше в щастливите завършеци.

— Полицията имаше много въпроси — каза той, докато полагаше Еврика на леглото й.

Тя се претърколи на една страна, така че гърбът й да е обърнат към него. Нямаше отговор.

— Можеш ли да ми кажеш нещо, което би им помогнало с издирването?

— Излязохме с платноходката покрай Марш Айлънд. Времето се развали и…

— Брукс падна през борда?

Еврика се сви на кълбо. Не можеше да каже на баща си, че Брукс не беше паднал, а беше скочил през борда, че беше скочил, за да спаси близнаците.

— Как докара лодката до брега сама? — попита той.

— Плувахме — прошепна тя.

— Плувахте?

— Не помня какво стана — излъга тя, питайки се дали баща й си мисли, че това звучи познато. Беше казала същото, след като Диана почина, само че тогава беше вярно.

Той я погали по тила:

— Можеш ли да заспиш?

— Не.

— Какво мога да направя?

— Не знам.

Той остана да стои там още няколко минути за времето, в което се появиха три мълнии и дълга разтърсваща гръмотевица. Тя го чу как се чеше по челюстта, така както правеше по време на спорове с Рода. Чу шума от краката му по килима, после ръката му, която завърташе дръжката на бравата.

— Татко? — тя погледна през рамо.

Той се задържа за миг на прага.

— Ураган ли е?

— Още не са го обявили официално. Но на мен съвсем ясно ми прилича на такъв. Повикай ме, ако ти потрябва нещо. Почини си. — Той затвори вратата.

Светкавица разцепи небето отвън и силен порив на вятъра разхлаби резето на прозоречните капаци. Те изскърцаха и се кривнаха настрани. Стъклото на прозореца вече беше вдигнато. Еврика скочи да го затвори.

Но не скочи достатъчно бързо. Напряко върху тялото й падна сянка. Тъмният силует на мъж се придвижи през големия клон на дъба край прозореца й. Черен ботуш пристъпи в стаята й.