Лорън Кейт
Сълза (14)

13
Мадам Блаватски

Ателието на Мадам Блаватски се намираше в по-старата част на града, недалече от „Сейнт Джон“. Еврика беше минавала покрай неоновозелената ръка на витрината й десет хиляди пъти. Кат спря на осеяния с дупки паркинг и те застанаха в дъжда пред безличната остъклена врата, потрепвайки със старинното месингово чукче с форма на лъвска глава.

След няколко минути вратата се отвори рязко и от дръжката отвътре се разнесе звън на сноп камбанки. Яка, набита жена с буйна, накъдрена коса застана в антрето, с ръце на кръста. Иззад нея просветваше червено сияние, което обвиваше лицето й в сенки.

— За гадаене ли идвате?

Гласът й беше груб и дрезгав. Еврика кимна, докато издърпваше Кат в тъмното фоайе. Приличаше на зъболекарска чакалня след края на работното време. Една-единствена лампа с червена крушка осветяваше два сгъваеми стола и почти празна поставка за списания.

— Гадая на длан, на карти и на чаени листа — каза Мадам Блаватски, — но за чая трябва да си платите отделно. — Изглеждаше на около седемдесет и пет години, със силно начервени устни, цяло съзвездие от бенки по брадичката и яки, мускулести ръце.

— Благодаря, но имаме специална молба — каза Еврика.

Мадам Блаватски измери с поглед тежката книга, която Еврика бе пъхнала под мишница.

— Молбите не са специални. Специални са подаръците. Една ваканция — ето това би било нещо специално. — Старата жена въздъхна. — Влезте в ателието ми.

От възшироката черна рокля на Блаватски полъхна вонята на хиляди цигари, докато тя водеше момичетата към втора врата и ги въвеждаше в голяма стая.

Ателието й беше изложено на течение, с нисък таван и черни тапети с черни апликации. В ъгъла имаше овлажнител, старовремски глинен съд върху опасно претъпкан шкаф за книги, и стотина стари портрета на намръщени хора, висящи в скосени рамки на стените. Върху широко бюро имаше застинала лавина от книги и книжа, стар настолен компютър, ваза с гниещи пурпурни фрезии и две костенурки, които бяха или задрямали, или мъртви. Във всички ъгли на стаята висяха елегантни златни клетки, в които имаше толкова много птици, че Еврика престана да брои. Птиците бяха малки, с големината на разтворена длан, с фини жълто-зеленикави телца и червени човки. Чуруликаха силно, мелодично, неспирно.

— Абисински вълнисти папагалчета — обяви Мадам Блаватски. — Изключително интелигентни. — Плъзна пръст, покрит с фъстъчено масло, през решетките на една от клетките и се изкикоти като дете, когато птиците се събраха, за да почистят кожата й с клюновете си. Една птица се задържа върху показалеца й по-дълго от другите. Мадам Блаватски се наведе, присви червените си устни и издаде звуци като от целувка към папагала. Той беше по-едър от другите, с яркочервен гребен и ромб от златисти пера на гърдите. — И най-умният от всички, моят мил, сладък Поларис.

Най-после Мадам Блаватски седна и направи знак на момичетата да се присъединят към нея. Те седнаха тихо на нисък черен велурен диван, размествайки двайсетината изпоцапани и различни по материя и цвят възглавници, за да си направят място. Еврика хвърли поглед към Кат.

— Да, да? — попита Мадам Блаватски, като посегна за дълга, ръчно свита цигара. — Мога да предположа какво искате, но трябва да помолите, деца. В думите се съдържа голяма сила. От тях изплува вселената. Използвайте ги сега моля. Вселената чака.

Кат повдигна вежда към Еврика, наклони глава в посока на жената.

— По-добре да не вбесяваме вселената.

— Майка ми ми остави тази книга в завещанието си — каза Еврика. — Тя почина.

Мадам Блаватски махна с костеливата си ръка:

— Много се съмнявам в това. Няма смърт, нито живот. Само събиране и разпръсване. Но това е тема за друг разговор. Какво искаш, дете?

— Искам някой да ми преведе книгата й. — Дланта на Еврика се притисна към релефния кръг върху зелената корица на книгата.

— Е, подай ми я. Аз съм медиум, но не мога да чета затворена книга от метър и половина разстояние.

Когато Еврика подаде книгата, Мадам Блаватски я дръпна рязко от ръката й сякаш грабваше обратно открадната дамска чанта. Прелисти я, спирайки тук-там да си промърмори нещо полугласно, като тикаше нос в страниците с гравюри, без да показва с нищо дали може да проумее написаното, или не. Не вдигна поглед, докато не стигна до слепналите страници близо до края на книгата.

После угаси цигарата си и пъхна в устата си портокалово драже „Тик-Так“.

— Кога стана това? — вдигна слепените страници. — Не си се опитала да я изсушиш, след като си разляла… Какво е това? — Тя подуши книгата. — Мирише на коктейл с абсент и шампанско. Твърде млада си да пиеш алкохол, знаеш ли.

Еврика нямаше представа за какво говори Мадам Блаватски.

— Голямо злощастие. Може и да успея да я поправя, но ще е нужно изсушаване в пещ и скъпи химикали.

— Беше си така, когато я получих — каза Еврика.

Блаватски нахлузи очила с телени рамки и ги плъзна надолу до края на носа си. Изучаващо огледа гръбчето на книгата, вътрешната част на предната и задната корица.

— Колко време е принадлежала на майка ти?

— Не знам. Татко каза, че я намерила на един уличен пазар във Франция.

— Куп лъжи.

— Какво искате да кажете? — попита Кат.

Блаватски вдигна поглед над рамките на очилата си:

— Това е родова книга. Родовите книги остават в рода, освен ако не възникнат изключително необичайни обстоятелства. Дори при такива обстоятелства е почти невъзможно книга като тази да попадне в ръцете на някой, който би я продал на уличен пазар — тя потупа корицата. — Това не е нещо, което може да се намери в магазин за стари вещи.

Мадам Блаватски затвори очи и наклони глава към клетката за птици през лявото си рамо сякаш слушаше песента на вълнистите папагали. Когато отвори очи, погледна право в тези на Еврика.

— Казваш, че майка ти е мъртва. Но какво ще кажеш за отчаяната ти обич към нея? Нима има по-бърз път към безсмъртието?

Еврика усети парене в гърлото си:

— Ако тази книга е била в семейството ми, щях да знам за нея. Баба ми и дядо ми не пазеха тайни. И сестрата, и братът на мама бяха там, когато я наследих — сети се как чичо Бо й каза, че Диана е четяла книгата. — Те не знаеха почти нищо за нея.

— Може би не е дошла от родителите на майка ти — каза Мадам Блаватски. — Може би е стигнала до нея чрез някоя далечна роднина, някоя любима леля. Майка ти случайно да се е казвала Диана?

— Как разбрахте?

Блаватски затвори очи и наклони глава надясно, към друга клетка с птици. Вътре шест вълнисти папагала притичаха покрай стената на клетката, която бе най-близо до Блаватски. Зачуруликаха с високи, сложни насечени мелодии. Тя се изкиска.

— Да, да — промърмори, но не към момичетата. После се прокашля и погледна книгата, като посочи към долния ъгъл от вътрешната страна на задната корица. Еврика се взря в символите, изписани с различно избелял туш.

— Това е списък на предишните собственици на книгата. Както можеш да видиш, имало е много. Името на най-скорошния гласи: Диана — Мадам Блаватски примижа към символите, предшестващи името на майката на Еврика. — Майка ти е наследила тази книга от жена на име Ниоба, а Ниоба я получила от някоя си Библис^[1]. Познаваш ли тези жени?

Докато Еврика клатеше глава, Кат седна с изправен гръб:

— Можете да я четете.

Блаватски не обърна внимание на Кат:

— Мога да впиша името ти в края на списъка предвид факта, че сега томът е твой. Няма да ми плащаш допълнително.

— Да — каза тихо Еврика. — Моля ви. Името е…

— Еврика. — Мадам Блаватски се усмихна, като взе един флумастер и надраска няколко странни символа върху листа. Еврика се взря в името си, изписано на загадъчния език. — Откъде…

— Подобен е на старата писменост от мадленския период^[2] на палеолита — обясни Блаватски, — макар че има разлики. Няма гласни. Начинът на изписване е направо абсурден!

— Мадленски период ли? — Кат погледна Еврика, която също никога не беше чувала за него.

— Много древен — рече Блаватски. — Открит в онези праисторически пещери в Южна Франция. Този език не е пряк роднина на езика от мадленския период, но вероятно имат доста близко родство. Езиците имат сложно и заплетено родословие, знаете — смесени бракове, заварени и доведени деца, дори копелета. В историята на езиците има безброй скандали, множество убийства, много кръвосмешения.

— Слушам — каза Кат.

— Подобен текст е много рядка находка. — Мадам Блаватски се почеса по тънката вежда, придавайки си изнурено изражение. — Няма да е лесен за превод.

Гъделичкаща топлина пропълзя по тила на Еврика. Не знаеше дали е щастлива, или изплашена, знаеше само, че тази жена е ключът към нещо, което тя има нужда да разбере.

— Може да е опасно — продължи Блаватски. — Знанието е власт; властта покварява. Покварата носи позор и разруха. Невежеството може и да не е блаженство, но навярно е за предпочитане пред живот, изживян в позор. Съгласна ли си?

— Не съм сигурна. — Еврика усещаше, че Диана щеше да хареса Мадам Блаватски. Щеше да се довери на тази преводачка. — Мисля, че бих предпочела да узная истината, независимо от последиците.

— Така и ще стане. — Блаватски се усмихна загадъчно.

Кат се надвеси напред в стола си и се вкопчи в ръба на бюрото на жената.

— Искаме най-добрата ви цена. Без увъртания.

— Виждам, че си довела личния си бизнес мениджър — Блаватски се изкиска, после си пое дълбоко въздух и обмисли молбата на Кат. — За нещо от такава величина и сложност… Ще бъде много натоварващо за една стара жена.

Кат вдигна ръка. Еврика се надяваше, че тя няма да изтърси нещо от рода на: „Говори на ръката, защото ушите ми не те слушат“:

— Хайде, давайте по същество.

— Десет долара на страница.

— Ще ви дадем по пет — каза Еврика.

— Осем. — Блаватски стисна нова цигара между яркочервените си устни, явно наслаждавайки се на този ритуал.

— Седем и петдесет — Кат щракна с пръсти — и включете в цената химикалите за поправяне на щетите от водата.

— Няма да намерите друг, който може да направи каквото мога аз. Бих могла да поискам по сто долара на страница! — Блаватски попи очи с избеляла носна кърпа и измери с поглед Еврика: — Но изглеждаш толкова сломена, макар че имаш повече помощ, отколкото предполагаш. Знай това. — Тя направи пауза. — Седем и петдесет е справедлива цена. Имате сделка.

— Сега какво? — попита Еврика. Ухото й пищеше. Когато го разтри, за момент й се стори, че ясно чува чуруликането на птиците в лявото си ухо. Невъзможно. Тръсна глава и видя, че Мадам Блаватски я е забелязала.

Жената кимна към птиците:

— Те ми казват, че те наблюдава от много отдавна.

— Кои? — Кат огледа стаята.

— Тя знае. — Мадам Блаватски се усмихна на Еврика.

Еврика прошепна:

— Андър?

— Шшшт — изгука Мадам Блаватски. — Песента на моите вълнисти папагалчета е смела и пророческа, Еврика. Не се измъчвай от нещата, които все още не можеш да разбереш. — Изведнъж тя се завъртя със стола си така, че да е с лице към компютъра си. — Ще ти изпращам преведените страници на части по имейла заедно с връзка към електронната ми разплащателна сметка.

— Благодаря — Еврика надраска имейла си и плъзна листчето към Кат, за да добави своя.

— Странно е, нали? — Кат подаде на Мадам Блаватски листа с адресите им. — Да изпращате по имейла превод на нещо толкова древно?

Мадам Блаватски завъртя воднистите си очи:

— Това, което вие смятате за напреднало, би хвърлило в смут всеки от старите учени. Техните умения безкрайно са превъзхождали нашите. Ние изоставаме с поне хиляда години от техните постижения. — Блаватски отвори едно чекмедже и извади торбичка с бейби морковчета, като разчупи едно наполовина, за да го подели между двете костенурки, събуждащи се от дрямката си на бюрото й. — Ето, Гилда — изрече напевно тя. — Заповядай, Брунхилда. Милинките ми. — Тя се наведе към момичетата. — Тази книга ще разкаже за новости, далеч по-вълнуващи от киберпространството. — Тя плъзна очилата отново на носа си и посочи към вратата. — Е, лека нощ. Гледайте костенурките да не ви ухапят на излизане.

Еврика се надигна нестабилно от дивана, докато Кат събираше нещата им. Поколеба се, поглеждайки към книгата на бюрото. Помисли си какво би направила майка й. Диана бе живяла, доверявайки се на инстинктите си. Ако Еврика искаше да узнае какво означаваше наследството й, трябваше да се довери на Мадам Блаватски. Трябваше да остави книгата. Не беше лесно.

— Еврика? — Мадам Блаватски вдигна показалец. — Разбира се, знаеш какво са казали на Креон?

Еврика поклати глава:

— Креон?

— „Безумецът го стига тежка скръб — тъй мъдростта познава.“^[3] Помисли си за това. — Тя си пое рязко дъх. — Боже мой, само на каква пътека стоиш.

— Стоя на пътека? — попита Еврика.

— Очакваме с нетърпение превода ви — каза Кат с много по-овладян глас.

— Може да започна веднага, а може би не. Но не ме пришпорвайте. Работя тук. — Тя посочи бюрото си. — Живея горе. — Рязко посочи с палец към тавана. — И пазя правото си на лично пространство. Преводът изисква време и позитивни вибрации. — Тя погледна навън през прозореца. — Това си го бива за изпращане в „Туитър“. Трябва да го пусна там.

— Мадам Блаватски — каза Еврика, преди да пристъпи през вратата на ателието — моята книга има ли заглавие?

Мадам Блаватски сякаш беше някъде далече. Без да поглежда Еврика, изрече много тихо:

— Нарича се „Книгата на любовта“.

От: [email protected]

До: [email protected]

Копие до: [email protected]

Дата: Неделя, 6 октомври 2013, 1:31 ч.

Тема: първа партида

Скъпа Еврика,

Посредством многобройни часове усърдна концентрация, преведох следното. Опитах се да не си позволявам волности с прозата, а само да направя съдържанието ясно като бистра вода, за да улесня четенето. Надявам се, че това отговаря на очакванията ти…

„На изгубения остров, където съм родена, ме наричаха Селена. Това е моята книга на любовта.

Моят разказ говори за разрушителна страст. Може да се питате дали е верен, но всички верни неща биват оспорвани. Онези, които си позволят да си представят — да повярват — може да открият спасение в моята история.

Трябва да започнем от началото, на място, което отдавна е престанало да съществува. Къде ще свършим… е, кой може да знае края, докато не бъде написана последната дума? Всичко може да се промени с последната дума.

В началото островът се намираше отвъд Стълбовете на Херкулес^[4], сам в Атлантическия океан. Бях израсла в планините, където магията бе жива. Всеки ден съзерцавах красив палат, който блестеше като диамант в осеяната с петна слънчева светлина долина далече отдолу. Легендите разказваха за град с удивителна архитектура, за водопади, около които обикалят еднорози — и двама принцове близнаци, възмъжаващи зад стените от слонова кост на замъка.

По-големият принц и бъдещ крал се наричаше Атлас. За него се знаеше, че е галантен, че обича мляко от хибискус, че никога не отказва схватка по борба. По-младият принц беше загадка, рядко виждан или чуван. Наричаше се Леандър и от ранна възраст бе открил своята страст в плаване по море до множеството колонии на краля по целия свят.

Бях слушала други планински момичета да разправят ярки, живи сънища, в които принц Атлас ги отнася на сребърен кон и ги прави свои кралици. Но принцът спеше в сенките на съзнанието ми, когато бях дете. Ако тогава бях знаела онова, което зная сега, въображението ми може би щеше да ми позволи да го обикна, преди нашите светове да се сблъскат. Така щеше да бъде по-лесно.

Като момиче не жадувах за нищо извън омагьосаните, гористи предели на нашия остров. Нищо не ме интересуваше повече, отколкото моите роднини, които бяха магьосници, телепати, деца, сменени от феите, алхимици. Тичах из техните работилници, чиракувайки при всички, освен вещиците на мълвата — чиито сили рядко се простираха отвъд границите на дребните човешки дрязги, които — неуморно повтаряха те — бяха онова, което всъщност кара света да се движи. Бях пълна с разказите на божествените си предци. Любимият ми разказ беше за един чичо, който можел да пренася ума си от другата страна на океана и да населява телата на мъже и жени от минойската ера^[5]. Неговите приключения звучаха примамливо. В онези дни се наслаждавах на вкуса на скандала.

Бях на шестнайсет, когато слуховете почнаха да се носят като лек полъх от двореца към планините. Птиците пееха, че кралят бил повален от странна болест. Пееха за богатата отплата, която принц Атлас обещавал на всеки, който може да излекува баща му.

Никога не бях дори сънувала, че ще пристъпя прага на двореца, но веднъж бях излекувала треската на баща ми със силна местна билка. И така, под намаляваща луна, пропътувах петдесетте километра долу до двореца с лапа от пелин в една кесия, окачена на колана ми.

Кандидат лечителите се редяха на дълга петкилометрова опашка пред замъка. Заех мястото си отзад. Един по един, магьосниците влизаха, един по един си тръгваха, възмутени или засрамени. Когато бях вече едва десета на опашката, вратите на двореца бяха затворени. Криволичещ стълб черен дим се издигна от комините, съобщавайки, че кралят е мъртъв.

Вопли се надигнаха от града, докато аз печално се отправях към къщи. Когато бях на половината път оттам, сама в една гориста планинска долчинка, се натъкнах на момче приблизително на моята възраст, коленичило над искряща река. Той беше до коленете в туфа бели нарциси, така потънал в мислите си, сякаш беше в друг свят. Когато видях, че плаче, докоснах рамото му.

— Наранен ли сте, господине?

Когато се обърна към мен, скръбта в очите му беше смазваща. Разбрах я така, както знаех езика на птиците: той беше изгубил най-скъпото, което имаше.

Протегнах лапата, която държах в ръката си.

— Иска ми се да бях успяла да спася баща ви.

Той се хвърли на шията ми, плачейки:

— Все още можеш да спасиш мен.“

 

 

Останалото тепърва предстои, Еврика. Бъди нащрек.

Целуваме те.

Мадам Б., Гилда и Брунхилда