Лорън Кейт
Сълза (29)

28
Линията на сълзите на Селена

Гръм разтърси основите на къщата. Еврика се промъкна по-близо до Андър.

— Защо майка ми би запечатала собствения си медальон?

— Може би той съдържа нещо, което не е искала никой да види. — Той плъзна ръка около талията й. Стори й се като инстинктивно движение, но щом ръката му се озова там, Андър сякаш стана нервен. Върховете на ушите му бяха пламнали и поруменели. Непрекъснато поглеждаше към ръката си, опряна на хълбока й.

Еврика положи ръка върху неговата, за да го успокои и увери, че иска тя да е там, че се наслаждава на всяко ново нещо, което научава за тялото му: гладкостта на пръстите му, топлината във вътрешността на дланта му, начина, по който кожата му ухае на наближаващо лято.

— Казвах на Диана всичко — каза Еврика. — Когато тя почина, научих колко много тайни е пазила от мен.

— Майка ти е познавала силата на тези наследствени реликви. Би се страхувала да допусне да попаднат в погрешните ръце.

— Попаднаха в моите ръце, а аз не разбирам.

— Вярата й в теб я надживява — каза Андър. — Оставила ти е тези, защото е вярвала, че ще откриеш значението им. Била е права за книгата — ти стигна до сърцето на нейната история. Била е права за гръмотевичния камък — днес ти научи колко могъщ може да бъде той.

— А медальонът? — Еврика го докосна.

— Да видим дали е била права и за него. — Андър застана в центъра на стаята, като държеше медальона в дясната си ръка. Преобърна го. Докосна гърба му с върха на безименния пръст на лявата си ръка. Затвори очи, присви устни сякаш се канеше да изсвири и издиша продължително.

Пръстът му бавно се придвижи по повърхността на медальона, проследявайки шестте преплитащи се кръга, които пръстите на Еврика бяха проследявали многократно. Само че когато Андър го правеше, той създаваше музика сякаш прокарваше пръст по ръба на висока кристална чаша.

Звукът накара Еврика да скочи на крака. Тя стисна лявото си ухо, което не беше свикнало да чува, но някак улавяше тези странни ноти така ясно, както беше чула песента на Поларис. Кръговете на медальона засияха за кратко — в златисто, после в синьо, — реагирайки на докосването на Андър.

Докато пръстът му се движеше, описвайки осморки, лъкатушещи като лабиринт извивки и очертания с форма на розетки около кръговете, звукът, който медальонът издаваше, се промени и се завъртя. Едно тихо бръмчене стана по-дълбоко и премина в наситен и завладяващ акорд, после се извиси в нещо, което звучеше като хармония от дървени духови инструменти.

Той задържа тази нота в продължение на няколко секунди с пръст, спокойно отпуснат в центъра на задната част на медальона. Звукът беше остър и непознат, като флейта от Далечно, бъдещо селение. Пръстът на Андър направи пулсиращо движение три пъти, създавайки звуци като от църковен орган, които се понесоха на вълни над Еврика. Той отвори очи, вдигна пръст и необикновеният концерт приключи. Той задавено си пое дъх.

Медальонът изскърца и се отвори без ново докосване.

— Как направи това? — Еврика се приближи до него в транс. Надвеси се над ръцете му, за да огледа вътрешността на медальона. В дясната страна беше инкрустирано миниатюрно огледалце. Отражението му беше чисто и ясно и леко увеличено. Еврика видя едно от очите на Андър в огледалото и се удиви от тюркоазената му яснота. Лявата страна съдържаше нещо, което приличаше на парче пожълтяла хартия, пъхнато в рамката близо до пантичката.

Тя го измъкна с кутрето си. Повдигна едно ъгълче, усещайки колко тънка е хартията, измъквайки я внимателно. Под хартията намери малка снимка. Беше подрязана, за да се смести в триъгълния медальон, но образът беше ясен.

Диана, която държеше невръстната Еврика в прегръдките си. Еврика едва ли беше на повече от шест месеца. Никога преди не беше виждала тази снимка, но разпозна очилата на майка си с изключително дебелите стъкла, подстриганата й на етажи чорлава коса, синята фланелена риза, която беше носила през деветдесетте.

Бебето Еврика се взираше право в обектива, облечено в бяла престилчица, сигурно ушита от Шугър. Диана гледаше надалече от обектива, но можеше да се види яркият зелен цвят на очите й. Изглеждаше тъжна — изражение, което Еврика не свързваше с майка си. Защо никога не й беше показвала тази снимка? Защо през всички тези години беше ходила с медальона на шията си, твърдейки, че той не се отваря?

Еврика изпита гняв към майка си, задето бе оставила толкова много мистерии след себе си. Всичко в живота на Еврика бе нестабилно, откакто Диана почина. Искаше яснота, постоянство, някой, на когото можеше да се довери.

Андър се наведе и вдигна малкото пожълтяло късче хартия, което Еврика трябва да беше изпуснала. Приличаше на скъпа хартия за писане отпреди столетия. Той я преобърна. Напряко през нея с черно мастило беше написана една-единствена дума.

Мараис.

— Това говори ли ти нещо? — попита той.

— Това е почеркът на майка ми — тя взе хартията и се взря във всяка извивка на думата, в заострено изписаната буква „и“.

— Това е кейджунска — френска — дума за „тресавище“, но не знам защо би я написала тук.

Андър се загледа към прозореца, където капаците затулваха гледката към дъжда, но не и равномерния му звук.

— Сигурно има някой, който може да помогне.

— Мадам Блаватски щеше да може да помогне. — Еврика се взря мрачно в медальона, в загадъчното парче хартия.

— Точно затова я убиха. — Думите се изплъзнаха от устата на Андър, преди той да го осъзнае.

— Знаеш кой го е направил? — Очите на Еврика се разшириха. — Били са те, тези хора, от които избяга на пътя, нали?

Андър измъкна медальона от ръката й и го сложи на леглото й. Вдигна брадичката й нагоре с палец:

— Иска ми се да можех да ти кажа каквото искаш да чуеш.

— Тя не заслужаваше да умре.

— Знам.

Еврика опря длани на гърдите му. Пръстите й се свиха около плата на тениската му; искаше й се да просмуче болката си в нея, стискайки плата.

— Защо не си мокър? — попита тя. — Имаш ли гръмотевичен камък?

— Не. — Той се засмя леко. — Предполагам, че имам друг вид щит. Макар че е далеч по-малко впечаляващ от твоя.

Еврика прокара длани по сухите му рамене, плъзна ръце около сухия му кръст.

— Впечатлена съм — каза тихо, докато ръцете й се плъзваха под задния край на тениската му, за да докоснат гладката му, суха кожа. Той я целуна отново, изпълвайки я с дързост. Чувстваше се нервна, но жива, смутена и заредена с нова енергия, която не искаше да поставя под въпрос.

Обожаваше усещането от ръцете му около талията си. Придърпа се по-близо, като повдигна глава да го целуне отново, но после спря. Пръстите й застинаха върху нещо, което на допир усети като голяма рана върху гърба на Андър. Отдръпна се и заобиколи от едната му страна, като повдигна гърба на тениската му. Четири червени прореза бележеха кожата точно под гръдния му кош.

— Порязан си — каза тя. Беше същата рана, каквато бе видяла върху тялото на Брукс в деня на буйната вълна във Върмилиън Бей. Андър имаше прорези само от едната страна на гърба, докато върху гърба на Брукс беше имало и от двете.

— Не са порязвания.

Еврика вдигна поглед към него:

— Кажи ми какво са.

Андър седна на ръба на леглото й. Тя седна до него, чувствайки как от кожата му се излъчва топлина. Искаше да види отново следите, искаше да прокара ръка по тях, за да разбере дали са толкова дълбоки, колкото изглеждаха. Той сложи ръка върху крака й. Това накара вътрешностите й да затрептят. Той изглеждаше сякаш се кани да изрече нещо трудно, нещо, което можеше да е невъзможно за вярване.

— Хриле.

Еврика примигна:

— Хриле. Като риба?

— За дишане под водата, да. Сега Брукс също има такива.

Еврика отмести длан от крака му:

— Какво искаш да кажеш с това, че Брукс сега също има хриле? Какво искаш да кажеш с това, че имаш хриле?

Внезапно стаята й се стори мъничка и прекалено гореща. Андър занасяше ли я?

Той посегна зад гърба си и вдигна зелената книга с кожена подвързия:

— Вярваш ли на това, което четеш тук?

Тя не го познаваше достатъчно добре, за да прецени тона на гласа му. Звучеше отчаяно — но какво още? Издаваше ли също и гняв? Страх?

— Не знам — каза тя. — Струва ми твърде…

— Подобно на измислица?

— Да. И въпреки това… искам да узная останалото. Преведена е само част от него и има всички тези странни съвпадения, неща, за които ми се струва, че сякаш имат нещо общо с мен.

— Имат — потвърди Андър.

— Откъде знаеш?

— Излъгах ли те за гръмотевичния камък?

Тя поклати глава.

— Тогава ми дай шанса, който даваш на тази книга. — Андър притисна ръка към сърцето си. — Разликата между теб и мен е, че от мига, в който съм роден, съм бил възпитаван с историята, която откри на тези страници.

— Как? Кои са родителите ти? Член на някакъв култ ли си?

— Нямам точно родители. Отгледан съм от лелите и чичовците си. Аз съм Пазител на Атлантида.

— Какъв?

Той въздъхна:

— Моите хора идват от изгубения континент Атлантида.

— Ти си от Атлантида? — попита тя. — Мадам Блаватски каза… Но аз не повярвах…

— Зная. Как можеше да повярваш? Но е вярно. Моят род бил сред малкото, които се спасили, когато островът потънал. Оттогава мисията ни е да пренасяме семето на познанието на Атлантида, така че нейните уроци никога да не бъдат забравени, чудовищните й дела никога да не бъдат повторени. От хиляди години тази история се съхранява сред Пазителите на Атлантида.

— Но е също и в тази книга.

Андър кимна:

— Знаехме, че майка ти притежава известно познание за Атлантида, но семейството ми все още няма представа колко. Убиецът на твоята преводачка беше мой чичо. Хората, с които се сблъска в полицейския участък и на пътя онази нощ — онези хора ме отгледаха. Това са лицата, които виждах на масата за вечеря всяка вечер.

— Къде точно е тази маса за вечеря? — Еврика от седмици насам се чудеше къде живее Андър.

— Никое интересно място — той направи пауза. — Не съм си бил у дома от седмици. Със семейството ми имахме спор.

— Каза, че те искат да ме наранят.

— Наистина искат — каза Андър мрачно.

— Защо?

— Защото ти също произхождаш от Атлантида. А жените в твоя род носят нещо много специално. Нарича selena-klamata-desmos. Това означава най-общо „Линията на Сълзите на Селена“.

— Селена — каза Еврика. — Жената, сгодена за краля. Тя избягала с брат му.

Андър кимна:

— Тя е твоят матриарх, много поколения назад. Точно както Леандър, нейният любим, е моят патриарх.

— Те претърпели корабокрушение, били разделени в морето — каза Еврика, спомняйки си. — Никога не се намерили отново.

Андър кимна:

— Разказват, че се търсили до смъртния си ден, а, твърдят някои, дори след смъртта.

Еврика се вгледа дълбоко в очите на Андър и историята отекна в нея по нов начин. Намираше я за непоносимо тъжна — и болезнено романтична. Можеха ли тези възпирани влюбени да обяснят връзката, която Еврика беше почувствала с момчето, седнало до нея — свързаността, която бе почувствала в мига, щом го видя за пръв път?

— Една от потомките на Селена носи силата да възроди отново Атлантида — продължи Андър. — Това е, което прочете току-що в книгата. Това е Линията на сълзите. Причината за съществуването на Пазителите на Атлантида се крепи на вярването, че възраждането на Атлантида би било катастрофа — апокалипсис. Легендите за Атлантида са ужасни и жестоки, изпълнени с поквара, робство и по-лошо.

— Не прочетох нищо за това тук вътре — Еврика посочи „Книгата на любовта“.

— Разбира се, че не — каза Андър мрачно. — Ти четеш любовна история. За нещастие в онзи свят е имало нещо повече от версията на Селена. Целта на Пазителите на Атлантида е да попречат завръщането на Атлантида някога да се случи, като…

— Убият момичето с Линията на сълзите — изрече Еврика сковано. — И мислят, че аз я нося.

— Напълно сигурни са.

— Сигурни, че ако заплача, както пише в книгата…

Андър кимна:

— Светът ще се наводни и Атлантида ще се върне на власт.

— Колко често се появява някое от тези момичета от Линията на сълзите? — попита Еврика, мислейки си, че ако Андър казва истината, много от членовете на семейството й можеше да са били преследвани или убити от Пазителите на Атлантида.

— Не се е случвало от близо век, от трийсетте насам — отвърна Андър, — но това беше много лоша ситуация. Когато едно момиче започне да показва признаци на Линията на сълзите, то се превръща в нещо като водовъртеж. Изостря интереса не само на Пазителите на Атлантида.

— Кой друг? — Еврика не беше сигурна, че иска да узнае.

Андър преглътна:

— На самите атланти.

Сега тя беше още по-объркана.

— Те са зли — продължи Андър. — Последната притежателка на Линията на сълзите живееше в Германия. Казваше се Библис…

— Чувала съм за Библис. Била е една от притежателките на книгата. Дала я на някоя си Ниоба, която я дала на Диана.

— Библис е била пралеля на майка ти.

— Знаеш за семейството ми повече от мен.

Андър придоби смутено изражение:

— Налагаше се да го уча.

— Значи Пазителите на Атлантида убили пралеля ми, когато показала признаци на Линията на сълзите?

— Да, но не и преди да бъде сторена огромна вреда. Докато Пазителите на Атлантида се опитват да заличат една Линия на сълзите, атлантите се опитват да я задействат. Правят това, като завземат тялото на някого, скъп на носителката на Линията на сълзите, на някого, който може да я разплаче. Докато Пазителите на Атлантида успеят да убият Библис, атлантът, заел тялото на най-близкия й приятел, вече бил въведен в този свят. Останал в тялото дори след смъртта на Библис.

Еврика изпита порив да се изсмее. Онова, което Андър казваше, беше безумно. Не беше чувала нищо толкова откачено дори през седмиците си в психиатричното отделение.

И въпреки това казаното я накара да се сети за нещо, което бе прочела неотдавна в един от имейлите на Мадам Блаватски. Вдигна преведените страници и ги прелисти с палец.

— Погледни тази част, точно тук. Описва магьосник, който можел да изпраща ума си през океана и да заема тялото на някакъв мъж на място, наречено Миноя.

— Точно — потвърди Андър. — Това е същата магия. Не знаем как Атлас се е научил да канализира силата на този магьосник — самият той не е магьосник, — но някак е успял.

— Къде е той? Къде са атлантите?

— В Атлантида.

— А къде е тя?

— Намира се под водата вече от хиляди години. Не можем да стигнем до тях, а те не могат да достигнат до нас. От мига, в който потънала Атлантида, канализирането на ума е единственият им портал към нашия свят — Андър извърна поглед. — Макар че Атлас се надява да промени това.

— Значи умовете на атлантите са могъщи и зли — Еврика се надяваше, че никой не подслушва на вратата й, — но Пазителите на Атлантида не ми се струват кой знае колко по-добри, като убиват невинни момичета.

Андър не отвърна. Мълчанието му отговори на следващия й въпрос.

— Само дето Пазителите на Атлантида не мислят, че сме невинни — осъзна тя. — Бил си възпитан да вярваш, че мога да извърша нещо ужасно — тя започна да масажира ухото си и не можеше да повярва на онова, което се готвеше да каже, — като например да наводня света със сълзите си?

— Знам, че е трудно за преглъщане — рече Андър. — Права беше да наречеш Пазителите на Атлантида „култ“. Семейството ми умее да прави така, че убийството да изглежда като нещастен случай. Библис, удавена в „наводнение“. Колата на майка ти, ударена от „чудовищна вълна.“ Всичко — в името на спасяването на света от злото.

— Чакай — Еврика трепна. — Майка ми притежаваше ли Линията на сълзите?

— Не, но знаеше, че ти я притежаваш. Делото на целия й живот се съсредоточаваше върху това, да те подготви за предопределената ти съдба. Сигурно ти е казала нещо за това?

Гърдите на Еврика се стегнаха:

— Веднъж тя ми каза никога да не плача.

— Вярно е, че не знаем какво ще стане, ако наистина се разплачеш. Семейството ми не иска да поеме риска да разбере. Вълната на моста онзи ден беше предназначена за теб, не за Диана — той погледна надолу, опирайки брадичка на гърдите си. — Моя задача беше да се погрижа да се удавиш. Но не можах. Семейството ми няма никога да ми прости.

— Защо ме спаси? — прошепна тя.

— Не знаеш ли? Мислех, че е толкова очевидно.

Еврика повдигна рамене, поклати глава.

— Еврика, от момента, в който съм се осъзнал, съм обучаван да зная всичко за теб — твоите слабости, силните ти страни, страховете ти и желанията ти — и всичко това, за да мога да те унищожа. Силата на един Пазител на Атлантида е нещо като естествен камуфлаж. Живеем сред смъртните, но те всъщност не ни виждат. Ние се сливаме със средата, превръщаме се в размазани очертания. Никой не помни лицата ни, освен ако не поискаме. Можеш ли да си представиш да си невидима за всички, освен за семейството си?

Еврика поклати глава, макар че често си бе пожелавала да е невидима.

— Затова никога не узна за мен. Наблюдавам те, откакто си се родила, но ти никога не ме виждаше, докато не поисках да ме видиш — в деня, когато ударих колата ти. С теб съм всеки ден през изминалите седемнайсет години. Наблюдавах те как се учеше да ходиш, да си връзваш обувките, да свириш на китара — той преглътна, — да се целуваш. Гледах те как отиваш да ти пробият ушите, как се проваляш на шофьорския си изпит и печелиш първото си състезание по бягане. — Андър протегна ръка към нея, притисна я плътно до себе си. — Когато Диана умря, вече бях толкова отчаяно влюбен в теб, че не можех да се справя с това. Блъснах се в колата ти на онзи знак „Стоп“. Имах нужда да ме видиш най-накрая. През всеки миг от живота ти се влюбвах по-дълбоко в теб.

Еврика поруменя. Какво можеше да каже в отговор на това?

— Аз… ами… ъъ…

— Не е нужно да отговаряш — каза Андър. — Просто знай, че дори когато започнах да приемам с недоверие всичко, в което бях възпитан да вярвам, има едно нещо, в което съм сигурен. — Той пъхна ръка в нейната. — Предаността ми към теб. Тя никога няма да отслабне, Еврика, кълна се в това.

Еврика беше зашеметена. Мнителният й ум беше сгрешил за Андър — но инстинктите на тялото й бяха прави. Пръстите й посегнаха зад врата му, притеглиха устните му към нейните. Опита се да предаде с целувка думите, които не можеше да намери.

— Боже. — Устните на Андър лекичко докоснаха нейните. — Толкова добре се почувствах да кажа това на глас. Цял живот съм се чувствал самотен.

— Сега си с мен. — Тя искаше да го успокои, но в ума й се промъкна тревога. — Още ли си Пазител на Атлантида? Обърнал си се срещу семейството си, за да ме предпазиш, но…

— Може да се каже, че съм избягал — каза той. — Но семейството ми няма да се откаже. Те отчаяно те искат мъртва. Смятат, че ако заплачеш и Атлантида се възроди, това ще означава смъртта на милиони, поробването на човечеството. Краят на света такъв, какъвто го познаваме. Мислят, че това ще бъде гибелта на този свят и раждането на ужасен нов свят. Смятат, че да те убият, е единственият начин да го спрат.

— А ти какво мислиш?

— Може да е вярно, че ти можеш да възродиш Атлантида — каза той бавно, — но никой не знае какво би означавало това.

— Краят още не е написан — каза Еврика. А всичко може да се промени с последната дума. Посегна за книгата, за да покаже на Андър нещо, което я смущаваше от прочитането на завещанието на Диана насам. — Ами ако краят е бил написан? Тези страници, които липсват от текста. Диана не би ги откъснала. Тя дори не прегъваше ъгълчето на страницата на някоя библиотечна книга.

Андър се почеса по челюстта:

— Има един човек, който може да ни помогне. Никога не съм го срещал. Роден е като пазител на Атлантида, но дезертира от семейството, след като Библис беше убита. Семейството ми казва, че така и не превъзмогнал смъртта й. — Той направи пауза. — Казват, че бил влюбен в нея. Казва се Солон.

— Как ще го намерим?

— Никой от Пазителите на Атлантида не е говорил с него от години. Последно чух, че бил в Турция. — Той се завъртя да погледне Еврика в лицето, с внезапно светнали очи. — Бихме могли да отидем там и да го открием.

Еврика се засмя:

— Съмнявам се, че татко ще ми позволи да се вдигна и да отида в Турция.

— Те ще трябва да дойдат с нас — каза Андър бързо. — Всичките ти любими хора ще трябва да дойдат. Иначе семейството ми ще използва твоето, за да те върне насила.

Еврика се вцепени:

— Искаш да кажеш…

Той кимна:

— Могат да намерят оправдание за това, че убиват неколцина, за да спасят мнозина.

— Ами Брукс? Ако се върне…

— Няма да се върне — каза Андър, — не и по никакъв начин, по който би искала да го видиш. Трябва да се съсредоточим върху задачата да отведем теб и семейството ти на сигурно място колкото е възможно по-скоро. Някъде далеч оттук.

Еврика поклати глава:

— Татко и Рода отново ще ме затворят в психиатрия, преди да се съгласят да напуснат града.

— Това не е избор, Еврика. Това е единственият начин, по който ще оцелееш. А ти трябва да оцелееш. — После я целуна настойчиво, като държеше лицето й в ръце, притискайки устни дълбоко в нейните, докато тя остана без дъх.

— Защо трябва да оцелея? — Очите я наболяваха от изтощение, което вече не можеше да отрече. Андър забеляза. Поведе я към леглото, дръпна назад завивките, после я положи в леглото и метна одеялата върху нея.

Коленичи до нея и промърмори в здравото й ухо:

— Трябва да оцелееш, защото няма да живея в свят без теб.