Лорън Кейт
Сълза (3)

2
Движещи се предмети

Подтичвайки през осеяния с дупки паркинг, Еврика натисна дистанционното на ключодържателя си, за да отключи Магда, колата си, и се плъзна на шофьорското място. Жълти пойни птички пееха в хор в един бук над главата й. Еврика знаеше песента им наизуст. Денят беше топъл и ветровит, но паркираната под дългите, протягащи се като ръце клони на дървото Магда беше запазила вътрешността си хладна.

Магда беше червен джип „Чероки“, отстъпен й от Рода. Бе твърде нов и прекалено червен, за да подхожда на Еврика.

С вдигнати догоре прозорци вътре не се чуваше нищо и това караше Еврика да си представя, че кара гробница. Кат бе настояла да кръстят колата Магда, така че джипът поне да е добър повод за смях. Не беше и наполовина толкова готин като сиво-синия „Линкълн Континентал“ на баща й, в който Еврика се беше научила да шофира, но поне имаше убийствено добра стереоуредба.

Включи телефона си в таблото на колата и наду до дупка училищната онлайн радиостанция KBEU. Всеки делничен ден след училище пускаха най-добрите парчета на най-добрите местни и инди групи. Миналата година Еврика беше работила като диджей за станцията; имаше свое шоу, наречено „Доплавайте в залива“ всеки вторник следобед. Бяха й запазили мястото тази година, но тя вече не го искаше. Момичето, което бе въртяло стари южняшки импровизации и скорошни смесени изпълнения, беше личност, която тя почти не можеше да си спомни, камо ли да се опита отново да представлява.

Смъквайки докрай всичките четири прозореца и гюрука, Еврика се измъкна от паркинга на фона на „Не е честно“ на „Фейт Хийлърс“ — група, сформирана от няколко хлапета от училище. Знаеше наизуст целия текст. Забързаната басова партия подтикваше краката й да тичат по-бързо по време на спринтовете и беше причината да изрови старата китара на дядо си. Беше научила няколко акорда, но не бе докосвала китарата от пролетта. Не можеше да си представи музиката, която би правила сега, когато Диана е мъртва. Китарата събираше прах в ъгъла на спалнята й под малкото изображение с маслени бои на Света Катерина от Сиена, което беше задигнала от къщата на баба си Шугър, след като тя почина. Никой не знаеше откъде Шугър се е сдобила с иконата. Откакто Еврика се помнеше, изображението на светицата, пазеща от огън, висеше над полицата на камината на баба й.

Пръстите й потропваха по волана. Ландри не знаеше за какво говори. Еврика чувстваше неща, неща като например… чувстваше се раздразнена, че току-що беше пропиляла още един час в поредната безполезна терапия.

Имаше и други неща: Вледеняващ страх, винаги когато караше дори по най-късия мост. Смазваща тъга, когато лежеше безсънна в леглото. Тежест в костите, чийто източник трябваше да проследява наново всяка сутрин, когато звъннеше алармата на телефона й. Срам, че тя бе оцеляла, а Диана — не. Ярост, че нещо толкова нелепо бе отнело майка й.

Безполезност да търси отмъщение от една вълна.

Когато си позволеше да последва тъжните лутания на ума си, Еврика в крайна сметка неизбежно стигаше до безплодността. Безплодността я дразнеше. Затова тя се отклоняваше, съсредоточавайки се върху неща, които можеше да контролира — като връщането в кампуса и решението, което предстоеше.

Дори Кат не беше сигурна дали Еврика ще се появи днес. Доскоро състезанието по бягане на петнайсет километра беше спортното събитие, в което Еврика бе най-добра и най обичаше. Съотборниците й мрънкаха заради него, но за нея потъването в хипнотичната зона на дългото бягане беше съживително. Малка частица от нея искаше да се състезава с хлапетата от „Мейнър“, а от месеци насам тя не усещаше нещо, по-голямо от тази частичка, което да има желание да прави друго, освен да спи.

Еврика никога нямаше да достави на Ландри това удовлетворение, но наистина се чувстваше напълно неразбрана. Хората не знаеха какво да правят с една мъртва майка, а още по-малко пък с живата й, проявяваща склонност към самоубийство дъщеря. Механичните им, сковани потупвания по гърба и стискания по рамото ужасно дразнеха Еврика. Не можеше да проумее колко нетактичен трябва да си, за да кажеш на някого: „На Бог сигурно му е липсвала майка ти в Рая.“ или „Това може да те направи по-добър човек.“

Тази клика от момичета в училище, които никога преди не бяха й обръщали внимание, минаха с колите си покрай пощенската й кутия, след като Диана умря, за да й оставят изработена с кръстат бод „гривна на приятелството“ с кръстчета върху нея. Най-напред, когато Еврика се натъкваше на тях в града без гривната на китката си, бе избягвала погледите им. Но след като се опита да се самоубие, това вече не беше проблем. Момичетата първи извръщаха погледи. Съжалението си имаше граници.

Дори Кат едва наскоро бе престанала да се просълзява, щом видеше Еврика. Издухваше си носа, засмиваше се и казваше: „Аз дори не харесвам майка си, а ще си изгубя ума, ако я загубя“.

Еврика си бе изгубила ума. Но дали понеже не рухваше и не избухваше в плач, не се хвърляше в обятията на всеки, който се опиташе да я прегърне или да я обсипе с ръчно изработени гривни, хората си мислеха, че не скърби?

Скърбеше всеки ден, непрекъснато, с всеки атом на тялото си.

„Можеш да се измъкнеш дори от лисича дупка в Сибир, момиче.“ Гласът на Диана я намери, докато подминаваше белосаната „Барака за стръв“ на Хърбърт и завиваше наляво по чакъления път с високи стъбла захарна тръстика от двете страни. Земята от двете страни на тази дълга пет и половина километра отсечка от пътя между Ню Иберия и Лафайет беше сред най-красивите места в три енории: огромни вечнозелени дъбове, прорязващи синьо небе, ширнали се полета, осеяни с диви цветчета зимзелен през пролетта, някой самотен, подпрян на дървени трупчета фургон с плосък покрив на около половин километър от пътя. Диана обичаше тази част от пътя до Лафайет. Наричаше я „последното издихание на природата преди цивилизацията“.

Еврика не бе излизала на този път от преди Диана да почине. Беше свърнала насам така небрежно, мислейки, че няма да я заболи, но изведнъж изпита трудност да диша. Всеки ден някоя нова болка я намираше, пробождаше я сякаш скръбта беше лисичата дупка, от която нямаше да намери изход, докато не умре.

Насмалко не спря колата, за да излезе и да побегне. Когато бягаше, не мислеше. Умът й се проясняваше, дългите клони на дъбовете я обгръщаха с пухкавия си испански мъх и тя беше само удрящи се в земята пети, горящи крака, биещо сърце, движещи се усилено и ритмично ръце, сливайки се с пътеките, докато се превърнеше в нещо далечно.

Помисли си за състезанието. Може би можеше да канализира отчаянието в нещо полезно. Само да се върне в училище навреме…

Предишната седмица и последният тежък гипс, който трябваше да носи върху раздробените си китки (дясната беше счупена толкова жестоко, че трябваше да я наместват три пъти), най-после бе разрязан и свален. Беше й омразно да го носи и нямаше търпение да го види свален. Но миналата седмица, когато ортопедът хвърли гипса в кошчето за боклук и я обяви за излекувана, това й прозвуча като шега.

Когато спря на един четирипосочен знак „стоп“ на пустия път, над гюрука се сведе арка от лаврови клони. Тя нави зеления ръкав на училищната си униформена жилетка. Завъртя дясната си китка няколко пъти, изучавайки ръката си до лакътя. Кожата беше бледа като цветче на магнолия. Обиколката на дясната й ръка сякаш се беше свила до половината от размера на лявата. Изглеждаше чудновато. Накара я да се засрами. После се засрами от срама си. Беше жива; майка й не беше…

Зад гърба й изсвистяха автомобилни гуми. Шум от сблъсък накара устните й да се разтворят в сподавен шокиран писък, когато Магда се люшна напред. Еврика настъпи спирачката чак до пода. Въздушната възглавница разцъфна като медуза. Силата на грубата тъкан жилна бузите и носа й. Главата й рязко се удари в облегалката. Задъха се, останала без въздух, всеки мускул в тялото й се сви. Силният звук на смачкан метал накара музиката от стереото да прозвучи зловещо нова. Еврика се заслуша в звука за миг, чувайки думите „винаги нечестно“, преди да осъзнае, че е ударена.

Отвори рязко очи и дръпна дръжката на вратата, забравяйки, че е с предпазния си колан. Когато вдигна крак от спирачката, колата тръгна бавно напред, докато тя рязко успя да я спре. Изключи двигателя на Магда. Ръцете й се размахаха под спадащата въздушна възглавница. Отчаяно копнееше да се освободи.

Напряко през тялото й падна сянка, създавайки й изключително странното усещане за дежавю. Отвън пред колата имаше някой и този някой гледаше вътре.

Тя вдигна поглед.

— Ти — прошепна неволно.

Никога преди не беше виждала момчето. Кожата му беше бледа като освободената й от гипса ръка, но очите му бяха тюркоазени, като океана в Маями, и това й напомни за Диана. Долови в дълбините им тъга, като сенки в морето. Косата му беше руса, не прекалено къса, леко вълниста. Тя се досети, че под бялата му риза с копчета на яката се спотайват много мускули. Прав нос, квадратна челюст, плътни устни — хлапакът изглеждаше като Пол Нюман от любимия филм на Диана, „Мошеникът“, само дето беше толкова блед.

— Можеш да ми помогнеш! — чу се тя да крещи на непознатия. Той бе най-готиният тип, на когото някога беше крещяла. Може би беше най-готиният тип, когото някога беше виждала. Възклицанието й го накара да подскочи, а после да се пресегне покрай затворената врата точно когато пръстите на Еврика най-сетне намериха предпазния колан. Тя се изтърколи от колата без капчица грациозност и се приземи на длани и колене насред прашния път. Изпъшка. Носът и бузите й пареха, протрити от въздушната възглавница. Дясната й китка пулсираше.

Момчето се наведе да й помогне. Очите му бяха зашеметяващо сини.

— Няма значение. — Тя се изправи и изтупа полата си. Завъртя врата си, който я болеше, макар това да не беше нищо в сравнение с начина, по който се беше чувствала след другата катастрофа. Погледна белия пикап, който я беше ударил. Погледна момчето.

— Какво ти става? — изкрещя. — Имаш знак „Стоп“!

— Съжалявам — гласът му беше тих и топъл. Не беше сигурна, че звучи сякаш съжалява.

— Опита ли се изобщо да спреш?

— Не видях…

— Не видя огромната червена кола точно пред теб? — тя се завъртя да разгледа Магда. Когато видя щетите, изруга така, че да я чуе цялата енория.

Задницата приличаше на креолски акордеон, вбита и хлътнала чак до задната седалка, където сега беше забита табелката с регистрационния й номер. Задният прозорец беше разбит. Отстрани около него висяха назъбени отломки, подобни на грозни ледени висулки. Задните гуми бяха разкривени настрана.

Тя си пое въздух, спомняйки си, че колата, така или иначе, символизира статуса на Рода, а не нещо, което самата тя обича. Магда беше съсипана, нямаше спор по въпроса. Но какво щеше да прави Еврика сега?

Трийсет минути до състезанието. Все още на километри от училище. Ако не се появеше, треньорката щеше да си помисли, че нарочно й прави номер.

— Трябват ми данните от застраховката ти — провикна се тя, най-сетне спомнила си репликата, която баща й набиваше в ума й месеци, преди да си получи шофьорската книжка.

— Застраховка? — момчето поклати глава и сви рамене.

Тя подритна едната гума на пикапа му. Беше стар, вероятно от началото на осемдесетте, и тя може би щеше да си помисли, че е „як“, ако току-що не беше смачкал колата й. Капакът на двигателя му се беше отворил от резкия сблъсък, но пикапът дори не беше одраскан.

— Не е за вярване — тя изгледа гневно хлапака. — На твоята кола нищичко й няма.

— Ами ти к’во очакваше? Това е „Шеви“ — каза момчето с престорен акцент от залива, цитирайки една ужасно дразнеща реклама, звучала в ефир през цялото детство на Еврика. Поредното безсмислено нещо, което хората изричаха.

Той се засмя насила и се вгледа изучаващо в лицето й. Еврика знаеше, че цялата почервенява, когато се разгневи. Брукс наричаше това „Пламъкът на Лагуната“.

— Какво очаквам ли? — тя се приближи до момчето. — Очаквам да мога да се кача в кола, без да изложа живота си на заплаха. Очаквам хората по пътя около мен да имат елементарно понятие от законите за движение по пътищата. Очаквам идиотът, който ме блъсва отзад, да не се държи така самодоволно.

Еврика осъзна, че в избухването си бе скъсила твърде много дистанцията. Само няколко сантиметра деляха телата им и тя трябваше да наклони врата си назад — от което я заболя, — за да го погледне в онези сини очи. Беше с петнайсетина сантиметра по-висок от нея, а тя беше близо метър и седемдесет.

— Но предполагам, че съм очаквала твърде много. Тъпият ти задник дори няма застраховка.

Още стояха ужасно близо един до друг, без някаква причина, освен че Еврика си бе мислила, че момчето ще отстъпи. Той не го стори. Дъхът му гъделичкаше челото й. Той наклони глава настрани, като я наблюдаваше внимателно, изучавайки я по-усърдно, отколкото тя учеше за контролните в училище. Той примигна няколко пъти, а после много бавно се усмихна.

Когато усмивката се разпростря по-широко по лицето му, нещо в Еврика изпърха. Против волята си тя закопня да се усмихне в отговор. Нямаше логика. Той й се усмихваше сякаш са стари приятели, така, както тя и Брукс можеше да се разкискат, ако единият от тях удареше колата на другия. Но Еврика и този хлапак бяха напълно непознати. И въпреки това, докато широката му усмивка бавно се превърна в тихичко, интимно подсмихване, крайчетата на устните на Еврика също бяха потрепнали нагоре.

— На какво се усмихваш? — искаше да го упрекне, но излезе като смях, което я удиви, после я вбеси. Тя се извърна. — Забрави. Не говори. Онова чудовище, мащехата ми, ще ме убие.

— Вината не беше твоя — момчето се ухили сияйно сякаш току-що бе спечелило Нобелова награда за невъзпитани селяндури. — Не си го искала.

— Никой не го е искал — промърмори тя.

— Наложи се да спреш на знак „стоп“. Блъснах те. Твоето чудовище ще разбере.

— Очевидно никога не си имал удоволствието да познаваш Рода.

— Кажи й, че ще се погрижа за колата ти.

Тя не му обърна внимание, докато тръгна обратно към джипа, за да си грабне раницата и да измъкне телефона си от калъфа му на таблото. Щеше да се обади първо на баща си. Натисна клавиш за бързо набиране номер две. На клавиша за бързо набиране с номер едно още беше номерът на Диана. Не можеше да понесе да го смени.

Не се изненада, че телефонът на баща й продължи да звъни до безкрайност. След като дългата му обедна смяна приключеше, но преди да успее да си тръгне от ресторанта, той трябваше да приготви за обработка и поднасяне около три милиона килограма морска храна, така че ръцете му вероятно бяха целите покрити с пипала от скариди.

— Обещавам ти — казваше момчето някъде на заден план, — всичко ще бъде наред. Ще ти се реванширам. Виж, казвам се…

— Шшшт — тя вдигна ръка, извъртайки се бързо от него, за да застане в края на полето от захарна тръстика. — Изгуби ме на „Това е Шеви“.

— Съжалявам — той я последва, обувките му хрущяха по дебелите стъбла тръстика до пътя. — Нека обясня…

Еврика превъртя с бутона списъка на контактите си, за да намери номера на Рода. Рядко звънеше на жената на баща си, но сега нямаше избор. Телефонът иззвъня шест пъти, преди да превключи на безкрайния поздрав от гласовата поща на Рода.

— Единственият път, когато наистина искам да вдигне!

Набра номера на баща си пак, и пак. Пробва с Рода още два пъти, преди да натика телефона си в джоба. Загледа как слънцето се спуска в короните на дърветата. Досега съотборниците й вече са екипирани за състезанието. Треньорката сигурно оглеждаше паркинга за колата на Еврика. Дясната й китка още пулсираше. Стисна очи от болка, когато тя нахлу в гърдите й. Беше заседнала тук без начин да се измъкне. Започна да се тресе.

Измъкни се от лисичата дупка, момиче.

Гласът на Диана прозвуча толкова близо, че на Еврика й се зави свят. Косъмчетата на ръцете й се изправиха и кожата й настръхна, а в дъното на гърлото й започна да пари. Когато отвори очи, момчето стоеше точно пред нея. Взираше се с откровена загриженост, така, както тя гледаше близнаците, когато някой от тях беше наистина зле.

— Недей — каза момчето.

— Недей какво? — гласът й потрепери, точно когато неканени сълзи се събраха в ъгълчетата на очите й. Бяха толкова чужди и непознати, замъглявайки съвършеното й зрение.

В небето се разнесе тътен, който отекна у Еврика така, както най-големите гръмотевични бури. Тъмни облаци се понесоха през дърветата, задръствайки небето със сиво-зелена буря. Тя се напрегна в очакване на порой.

Една-единствена сълза потече от ъгълчето на лявото й око и бе на път да се стече в тънка струйка по бузата й. Но преди да успее…

Момчето вдигна показалец, посегна към нея и улови сълзата на върха на пръста си. Много бавно, сякаш държи нещо скъпоценно, той отнесе солената капка от нея към собственото си лице. Притисна я в ъгълчето на дясното си око. После мигна и тя изчезна.

— Ето така, готово — прошепна той. — Без повече сълзи.