Лорън Кейт
Сълза (6)

5
Прогонени от бурята

Кат Естес имаше особен маниер да извива лявата си вежда като дъга нагоре и решително да слага ръка на хълбока си, за което Еврика знаеше, че означава: „Изпей си всичко на секундата“. Най-добрата й приятелка имаше цяло съзвездие от големи, тъмни лунички по носа, очарователно разстояние между двата предни зъба, извивки на всевъзможни места, на които Еврика нямаше, и боядисана на кичури коса, сплетена на дебели плитки.

Кат и Еврика живееха в един и същ квартал близо до кампуса. Бащата на Кат беше професор по афроамерикански дисциплини в университета. Кат и по-малкият й брат, Барни, бяха единствените две чернокожи хлапета в „Еванджелин“.

Когато забеляза Еврика — със сведена глава, спринтирайки, за да се отдалечи от пикапа на Андър в опит да остане незабелязана от треньорката, Кат рязко прекъсна тирадата, която бе насочила към второкурсничките, нарушили правилата за екипите. Еврика я чу как нарежда на момичетата да направят петдесет лицеви опори на кокалчетата на пръстите си, преди да се извърти и да ги подмине.

— Дайте път! — изкрещя Кат, когато се вряза през група първокурсници, имитиращи битка със светлинни мечове с триъгълни хартиени чашки. Кат я биваше в спринта; хвана Еврика за ръката над лакътя точно преди Еврика да се шмугне в съблекалнята. Дори не се беше задъхала.

— Върна се в отбора?

— Казах на треньорката, че ще бягам днес — каза Еврика. — Не искам да правя голям въпрос.

— Разбира се. — Кат кимна. — И бездруго имаме да говорим за други неща. — Лявата вежда се вдигна до удивителна височина. Ръката се плъзна нагоре по хълбока.

— Искаш да разбереш за онзи тип в пикапа — предположи Еврика, като отвори със замах тежката сива врата и дръпна приятелката си вътре.

Съблекалнята беше празна, но витаещото присъствие на горещина и хормони, наслоено от толкова много тийнейджърки, бе осезаемо. От полуотворени шкафчета върху настлания с жълто-кафяви плочки под напираха да се изсипят сешоари, изпоцапани с фондьотен козметични несесери и сини флакони дезодорант. Различни части от твърде либералната униформа на „Еванджелин“ лежаха безразборно разпръснати по всяка повърхност. Еврика още не беше влизала тук тази година, но лесно можеше да си представи как някоя от полите полита, запратена през вратата на шкафчето насред разговор за някой ужасен изпит по религия, или как онези обувки половинки са били развързвани, докато някое от момичетата шепнешком разправя на приятелката си за играта на „бутилка“ предишната събота.

Някога Еврика обичаше клюкарстването в съблекалнята; то беше от толкова основна важност за принадлежността към отбора, колкото и бягането. Днес изпита облекчение, че се преоблича в празна съблекалня, дори ако това означаваше, че трябва да побърза. Пусна чантата си и изрита обувките си.

— Ъм, да, искам да разбера за онзи тип в пикапа. — Кат услужливо измъкна шортите за бягане на Еврика и фланелката от чантата й. — И какво е станало с лицето ти? — Посочи към охлузванията от въздушната възглавница по скулата и носа й. — По-добре да си изясниш историята за пред треньорката.

Еврика наведе глава, за да прибере дългата си коса в конска опашка.

— Вече й казах, че имам час при лекар и може да закъснея малко…

— Закъсня много. — Кат изпъна босите си крака през пейката и посегна да докосне пръстите си, в поредното упражнение за разтягане. — Забрави това. Каква е историята с мосю Жребец?

— Пълен глупак е — излъга Еврика. Андър не беше глупак. Беше необикновен, труден за разгадаване, но не и глупак. — Блъсна ме на един знак „Стоп“. Добре съм — добави бързо. — Само тези ожулвания. — Прокара пръст по разранената си скула. — Но Магда е съсипана. Трябваше да повикам да я извлекат.

— Ъх, не. — Кат сбърчи лице. — Кори Теглича? — Тя не беше от Ню Иберия; цял живот беше живяла все в същата хубава къща в Лафайет. Но беше прекарала достатъчно време в родния град на Еврика, за да познава местните „образи“.

Еврика кимна:

— Предложи да ме докара, но нямах намерение да…

— Няма начин — Кат разбираше колко невъзможно бе едно момиче да пътува на седалката до шофьора в камиона на Кори. Потръпна, поклащайки глава, така че плитките шибнаха лицето й. — Поне Мистър Зашеметяващ — може ли да му казваме „Зашеметяващия“? Поне те е докарал.

Еврика навлече тениската си през главата и я напъха в шортите. Започна да си връзва маратонките.

— Казва се Андър. И нищо не се е случило.

— „Зашеметяващия“ звучи по-добре — Кат изстиска лосион против слънце в дланта си и леко го разтри по лицето на Еврика, като внимаваше с ожулените места.

— Учи в „Мейнър“, затова ме докара дотук. След няколко минути ще се състезавам срещу него и вероятно ще съм пълна скръб, защото не съм загряла.

— Ооо, толкова е вдъхновяващо. — Внезапно Кат вече беше в своя собствен свят, правейки разпалени жестове с ръка. — Виждам как приливът на адреналин от бягането се преобразява в изгаряща страст при линията на финиша. Виждам пот. Виждам пара. Любов, която „отива надалече“…

— Кат — прекъсна я Еврика. — Достатъчно. Какво им става днес на всички, та гледат да ме „вържат“ с някого?

Кат последва Еврика към вратата:

— Всеки ден се опитвам да те „вържа“. Какъв е смисълът от календар без дати за любовни срещи?

За такова умно, жилаво момиче — Кат имаше син колан по карате, говореше некейджунски френски със завиден акцент, предишното лято спечели стипендия за курс по молекулярна биология в Щатския университет на Луизиана — най-добрата приятелка на Еврика беше и страстна романтичка. Повечето хлапета в „Еванджелин“ не знаеха колко е умна, защото лудото й увлечение по момчетата обикновено замъгляваше този факт. Запознаваше се с разни типове на път към тоалетната в киното, не притежаваше нито един сутиен, който да не е изцяло дантелен, и наистина непрекъснато се опитваше да „сватосва“ всички, които познаваше. Веднъж в Ню Орлиънс Кат дори се беше опитала да събере двама бездомници на Джаксън Скуеър.

— Я чакай. — Кат спря и наклони глава към Еврика. — Кой друг се опитва да те „събере“ с някого? Това е мой специалитет.

Еврика натисна металния лост да отвори вратата и пристъпи навън във влажния късен следобед. Слой ниски, сиво-зелени облаци още покриваше небето. Въздухът имаше мирис сякаш копнее да се превърне в буря. На запад се мержелееше примамлива ясна пролука, където Еврика можеше да види как слънцето се прокрадва по-ниско, оцветявайки тясната ивица безоблачно небе в наситено виолетов нюанс.

— Прекрасната ми нова терапевтка мисли, че изпитвам сексуално привличане към Брукс — обясни Еврика.

В далечния край на игрището свирката на треньорката накара останалите от отбора да се изправят под ръждясалата футболна врата. Гостуващият отбор от „Мейнър“ се събираше в другата странична линия. На Еврика и Кат щеше да им се наложи да минат покрай тях, което изнервяше Еврика, макар още да не бе видяла Андър. Момичетата започнаха да подтичват към отбора си, като целяха да се вмъкнат незабелязани в дъното на скупчената групичка.

— Ти и Брукс? — Кат се престори на удивена. — Шокирана съм. Искам да кажа, аз съм просто — е, добре, зашеметена съм.

— Кат — Еврика проговори със сериозния си глас, което накара Кат да спре да подтичва. — Майка ми…

— Знам. — Кат обгърна Еврика с ръце и я стисна. Ръцете й бяха кльощави, но прегръдките й бяха мощни.

Бяха спрели при трибуните — две дълги редици от ръждиви пейки от двете страни на лекоатлетическата писта. Еврика можеше да чуе как треньорката говори за определяне на темпото, за регионалното състезание следващия месец, за намиране на правилната позиция при стартовата дъга. Ако Еврика беше капитан, щеше непрекъснато да обсъжда тези теми с отбора. И насън да я бутнеха, можеше да изреди обичайните указания преди състезание, но вече не можеше да си представи да стои там горе и да изрече уверено каквото и да било.

— Още не си готова да мислиш за момчета — каза Кат с устни, допрени в конската опашка на Еврика. — Глупава Кат.

— Не започвай да плачеш. — Еврика стисна Кат по-силно.

— Добре, добре. — Кат подсмръкна и се отдръпна. — Знам, че мразиш да плача.

Еврика трепна:

— Не мразя да… — Млъкна рязко. Погледът й улови този на Андър, докато той излизаше от съблекалнята на гостите от другата страна на пистата. Екипът му не си пасваше съвсем е тези на останалите — жълтата му яка изглеждаше избеляла; шортите му бяха по-къси от онези на другите в отбора. Екипът изглеждаше старомоден, като онези на избледняващите фотографии на отборите по бягане през пресечена местност от минали години, с които бяха облепени стените на физкултурния салон. Може би беше наследство от по-голям брат, но имаше вид на дреха, която човек си купува от магазин на Армията на спасението, дадена след като някое хлапе завърши гимназия и майка му разчиства дрешника му, за да си осигури още място за обувки.

Андър наблюдаваше Еврика, без да забелязва нищо друго наоколо: отборът му при страничната линия, натежалите облаци, притискащи все по-плътно небето, колко чудновато беше да се взира така. Сякаш не осъзнаваше, че е необичайно. Или може би не му пукаше.

На Еврика обаче й пукаше. Сведе очи, изчервявайки се. Започна да подтичва отново. Спомни си усещането от онази сълза, събираща се в ъгълчето на окото й, удивителното докосване на пръста му отстрани по носа й. Защо беше плакала на пътя днес следобед, след като не се бе изкушила да заплаче на погребението на родната си майка? Не беше плакала, когато я бяха държали под ключ в онази клиника за душевноболни в продължение на две седмици. Не беше плакала от… нощта, когато Диана я бе зашлевила и се беше изнесла от къщата.

— О-хо — рече Кат.

— Не отвръщай на погледа му — промърмори Еврика, сигурна, че Кат има предвид Андър.

— На погледа на кого? — прошепна Кат. — Говоря за Чародейката ей там. Не й обръщай внимание и може и да не ни види. Не поглеждай, Еврика, недей…

Не можеш да не погледнеш, когато някой ти казва да не го правиш, но един бърз поглед накара Еврика да съжали, че го е сторила.

— Твърде късно — промърмори Кат.

— Бодро.

Фамилното име на Еврика сякаш отекна като шокова вълна през игрището.

Мая Кейс имаше глас, дълбок и плътен като на тийнейджър — този глас можеше да те заблуди, докато не я зърнеш. Някои така и не се съвземаха напълно от онзи пръв поглед. Мая Кейс беше необикновена, с гъста, тъмна коса, която се спускаше свободно на вълни чак до кръста й. Беше прословута със забързаната си походка по училищните коридори, с изненадващата си стройна грация благодарение на безкрайните си крака. Върху гладката й, светла кожа се мъдреха десет от най-изящните красиви татуировки, които Еврика беше виждала някога — включително усукана плетеница от три различни пера, спускаща се надолу по ръката й до лакътя, малък, подобен на камея портрет на майка й върху рамото й и паун в пауново перо под ключицата — като тя бе измислила дизайна на всяка от тях и беше отишла да й ги направят в студио, наречено „Електрическата земя на дамите“ в Ню Орлиънс. Беше ученичка в предпоследния клас на гимназията, състезателка по пързаляне с ролери, според слуховете — почитателка на движението „Уика“^[1], момиче, което успяваше да се промъкне във всяка училищна клика, контраалт в училищния хор, щатска шампионка по конна езда и мразеше Еврика Бодро.

— Мая — Еврика кимна, но не забави темпото.

С периферното си зрение долови как Мая Кейс се надига от края на трибуните. Видя черния неясен силует на момичето да прави дълги крачки, за да спре пред нея.

Еврика спря с подхлъзване, за да не се сблъска с нея.

— Да?

— Къде е той? — Мая носеше миниатюрна, развяваща се черна рокля с много дълги, разширяващи се към китките ръкави и нямаше грим, с изключение на един слой черна очна спирала. Пърхаше с мигли.

Търсеше Брукс. Вечно търсеше Брукс. Как можеше още да е хлътнала по най-стария приятел на Еврика, след като бяха излизали само два пъти миналата година — това беше една от най-неразгадаемите мистерии на галактиката. Брукс беше сладък, тип „съседско момче“. Мая Кейс беше пленителна. И въпреки това по някакъв начин беше луда по него.

— Не съм го виждала — каза Еврика. — Навярно си забелязала, че съм в отбора по бягане през пресечена местност, който всеки момент ще започне състезание?

— Може би можем да ти помогнем да го издебнеш по-късно. — Кат се опита да се провре покрай Мая, която се извисяваше повече от трийсет сантиметра над нея в клиновидните си обувки с дванайсетсантиметрови платформи. — О, чакай, не, довечера съм заета. Записах се за онзи уеб семинар. Съжалявам, Мая, оставаш без подкрепление.

Мая вдигна брадичка, сякаш преценяваше дали да приеме това като обида. Ако човек внимателно се вгледаше поотделно във всяка от прекрасните й черти, тя всъщност изглеждаше далеч по-малка от седемнайсет години.

— Предпочитам да действам сама. — Мая Кейс погледна презрително Кат. Парфюмът й ухаеше на пачули. — Той спомена, че може да намине и си помислих, че нашата Госпожица Откачалка тук — тя посочи към Еврика — може би е…

— Не съм. — Сега Еврика си спомни, че Брукс беше единственият човек, на когото бе доверила споразумението си с треньорката. Той не й беше казал, че планира да дойде на състезанието, но беше сладко от негова страна, ако смяташе да го направи.

Сладко, докато човек добавеше Мая Кейс; после нещата почваха да накиселяват.

Докато Еврика се провираше покрай нея, нещо я перна по тила, точно над конската опашка. Бавно се извъртя и видя как дланта на Мая Кейс се отдръпва. Бузите на Еврика пламнаха. Главата й пареше, но гордостта я болеше.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, Мая, може би направо в лицето?

— О… — дрезгавият глас на Мая Кейс омекна, стана по-сладък. — Имаше комар на главата. Нали знаеш, че пренасят болести, събират се край застояла вода.

Кат изсумтя, сграбчи ръката на Еврика и я задърпа надолу по игрището. Провикна се през рамо:

— Ти си по-кофти и от маларията, Мая! Обади ни се, като измислиш някой комедиен скеч.

Тъжното беше, че едно време Еврика и Мая бяха приятелки — преди да започнат „Еванджелин“, преди Мая да влезе в пубертета като тъмнокос ангел и да излезе като недосегаема богиня, която се носеше в стил „готик“. Едно време те бяха седемгодишни момичета, които посещаваха театрален кръжок в летния лагер на университета. Бяха си разменяли обедите всеки ден — Еврика на секундата заменяше сложно приготвените клуб-сандвичи с пуешко на баща си за тези на Мая, от бял хляб с фъстъчено масло и желе. Съмняваше се обаче, че Мая Кейс помни това.

— Естес! — високият писклив крясък на треньорката Спенс — Еврика го познаваше добре.

— Да го направим, тренер — отзова се разпалено Кат.

— Много ми допадна насърчителната ти реч — излая треньорката към Кат. — Следващия път се опитай да вложиш малко повече присъствие, става ли? — Преди да успее да продължи да недоволства, треньорката забеляза Еврика до Кат. Гримасата й не омекна, гласът й обаче — да. — Радвам се, че си тук, Бодро — провикна се тя покрай обръщащите се глави на другите ученици. — Тъкмо навреме за една бърза снимка за годишника преди състезанието.

Очите на всички бяха приковани върху Еврика. Тя още беше пламнала и зачервена от размяната на реплики с Мая, а тежестта на толкова много погледи я накара да почувства клаустрофобия. Няколко от съотборниците й зашушукаха сякаш Еврика носи лош късмет. Хлапета, които едно време й бяха приятели, сега се плашеха от нея. Може би не искаха тя да се връща.

Еврика се почувства изиграна. Снимка за годишника не беше част от сделката й с треньорката. Видя фотографа, мъж, прехвърлил петдесетте, с къса черна конска опашка, който нагласяваше масивен фотоапарат със светкавица. Тя си представи как се сгушва в една от редиците заедно с тези други хлапета, ярката светлина, хвърляща отблясъци в лицето й. Представи си как снимката се разпечатва и залепва в триста училищни годишника, представи си бъдещите поколения, прелистващи страниците. Преди катастрофата Еврика позираше без колебание пред фотоапаратите, с лице, разкривено в усмивки или гримаси, и раздаваше въздушни целувки навсякъде по страниците на приятелите си във Фейсбук и Инстаграм. Но сега?

Постоянството и дълготрайността, за които щеше да намеква тази една-единствена снимка, караха Еврика да се чувства като натрапница. Караха я да изпитва желание да избяга. Трябваше да напусне отбора още сега, преди да съществува документално доказателство, че е възнамерявала да бяга през тази година. Представи си вида на резюмето си от гимназията-клуба по латински, отбора по бягане през пресечена местност, списък с допълнително избрани часове. Вината на оцелелия, единственото извънкласно занимание, в което Еврика наистина беше вложила нещо от себе си, не влизаше никъде в това досие. Тя застана вдървено, за да не бъде очевидно, че трепери.

Ръката на Кат се озова на рамото й:

— Какво има?

— Не мога да бъда на тази снимка.

— Какво толкова е станало?

Еврика отстъпи няколко крачки назад:

— Просто не мога.

— Това е само една снимка.

Еврика и Кат вдигнаха очи към небето, когато особено остър и рязък пукот на гръмотевица разтърси игрището. Стена от облаци се разтвори с трясък над пистата. Рукна порой.

— Просто идеално! — изкрещя треньорката към небето. Фотографът хукна да покрие оборудването си с тънък вълнен пуловер. Членовете на отбора се разпръснаха като мравки. Еврика срещна твърдия поглед на треньорката през пелената от дъжд. Бавно поклати глава. Съжалявам, означаваше жестът, този път наистина напускам.

Уловени в бурята, някои хлапета се смееха. Други пищяха. След броени мигове Еврика бе вир-вода. Отначало усещаше дъжда студен върху кожата си, но след като се намокри, тялото й се стопли така, както когато плуваше.

Едва можеше да вижда от другата страна на игрището. Потоците дъжд приличаха на ризница от метални брънки. Трикратно изпищяване на свирка прозвуча от скупчената групичка на хлапетата от „Мейнър“. Треньорката Спенс изсвири трикратно в отговор. Решението беше официално: бурята беше спечелила състезанието.

— Всички обратно вътре! — изрева треньорката, но отборът вече спринтираше към съблекалнята.

Еврика зашляпа през калта. Беше изгубила Кат. На половината път през игрището нещо проблесна в ъгълчето на окото й. Обърна се и видя момче, застанало там само, загледано нагоре в пороя.

Беше Андър. Не разбираше как можеше да го вижда ясно, когато светът около нея се бе превърнал в Ниагарския водопад. После забеляза нещо странно: Андър не беше мокър. Дъждът се изливаше обилно около него, удряйки със струите си калта в краката му. Но косата му, дрехите му, ръцете, лицето му, бяха така сухи, както и когато бе стоял на изровения черен път и бе посегнал да улови сълзата й.