Лорън Кейт
Сълза (32)

31
Капчица сълза

Еврика не помисли. Хвърли се върху Андър и изби пистолета от ръката му. Оръжието се завъртя във въздуха и се плъзна през тревата, която бе овлажнена от дъжда, облял Рода. Другите Пазители на Атлантида се хвърлиха към оръжието, но Еврика го искаше повече. Грабна го, неумело стисна хлъзгавата му дръжка в ръцете си. Насмалко да го изпусне. Някак успя да го задържи.

Сърцето й бумтеше. Никога преди не бе държала пистолет, не беше искала да държи. Пръстът й успя да стигне до спусъка. Насочи го към Пазителите на Атлантида, за да ги възпре.

— Твърде влюбена си — подразни я Старлинг. — Прекрасно е. Не би посмяла да ни застреляш и да загубиш гаджето си.

Тя погледна Андър. Вярно ли беше?

— Да, ще умра, ако убиеш някого от тях — каза той бавно. — Но е по-важно ти да оживееш, нищо свързано с теб да не бъде изложено на риск.

— Защо? — Дъхът й излизаше на къси, мъчителни пресекулки.

— Защото Атлас ще намери начин да възроди Атлантида — каза Андър. — А когато го направи, този свят ще има нужда от теб…

— Този свят има нужда тя да е мъртва — прекъсна го Кора. — Тя е чудовище на апокалипсиса. Заслепи те и ти забрави отговорността си към човечеството.

Еврика се огледа из двора — към баща си, който плачеше над тялото на Рода. Погледна Кат, която седеше сгушена, трепереща, върху стъпалата на верандата, неспособна да вдигне глава. Погледна близнаците, вързани и насинени и превърнати в полусираци пред очите си. По лицата им се стичаха сълзи. От китките им капеше кръв. Накрая погледна Андър. Една-единствена сълза се плъзна по основата на носа му.

Тази група се състоеше от единствените хора, останали на Еврика да ги обича на този свят. Всичките бяха неутешими. Вината за всичко бе нейна. Колко още вреда бе способна да причини?

— Не ги слушай — каза Андър. — Те искат да те накарат да се мразиш. Искат да се предадеш. — Той направи пауза. — Когато стреляш, цели се в белите дробове.

Еврика претегли пистолета в ръцете си. Когато Андър каза, че никой от тях не знае със сигурност какво ще стане, ако Атлантида се възроди, това беше хвърлило Пазителите на Атлантида в разгорещен гняв и смут, бе ги тласнало към пълно отхвърляне на представата, че онова, в което вярваха, може и да не е истина.

Еврика осъзна, че Пазителите на Атлантида трябваше да бъдат догматични по отношение на това, което според тях означаваше Атлантида, защото не знаеха наистина.

Тогава какво знаеха за Линията на сълзите?

Тя не можеше да плаче. Диана й беше казала така. „Книгата на любовта“ съобщаваше черно на бяло колко страшни можеха да бъдат емоциите на Еврика, как можеха да възродят друг свят. Андър неслучайно беше откраднал онази сълза от окото й и я бе накарал да изчезне в неговото.

Еврика не искаше да предизвиква потоп или да възражда континент. И все пак: Мадам Блаватски бе превела съдържащи радост и красота части от „Книгата на любовта“ — дори заглавието предполагаше потенциал. Любовта трябваше да е част от Атлантида. Осъзна, че на този етап Брукс също е част от Атлантида.

Беше се зарекла да го намери. Но как?

— Какво прави тя? — попита Критий. — Това отнема твърде много време.

— Стойте далече от мен. — Еврика размаха пистолета от един Пазител на Атлантида към друг.

— Съжалявам за мащехата ти — каза Албион. Хвърли поглед през рамо към близнаците, които се гърчеха на двойната люлка. — Сега ми дай ръката си или да видим кой е следващият.

— Следвай инстинктите си, Еврика — каза Андър. — Знаеш какво да направиш.

Какво можеше да направи? Бяха в капан. Ако тя застреляше някой Пазител на Атлантида, Андър щеше да умре. Ако не го направеше, щяха да наранят или убият семейството й.

Еврика знаеше, че ако загуби още някого, когото обича, ще рухне, а това не й бе позволено.

Никога повече не плачи отново.

Представи си как Андър целува клепачите й. Представи си как по устните му набъбват сълзи, как целувките му се плъзгат като по пързалка надолу по сълзите й, носещи се като морска пяна. Представи си големи, красиви, масивни капки сълзи, редки и желани като скъпоценни камъни.

От смъртта на Диана насам животът на Еврика следваше формата на огромна черна спирала — болниците и счупените кости, глътнатите хапчета и лошата терапия, унизителната мрачна депресия, загубата на Мадам Блаватски, да гледа Рода как умира…

И Брукс.

Той нямаше място по спускащата се надолу спирала. Той беше онзи, който винаги беше повдигал Еврика. Тя си представи двамата, осемгодишни и покачени на високия орех на Шугър, с въздуха на късното лято, златист и сладък. Чу мислено смеха му: тихата радост на детството им, отекваща от обрасли с мъх клони. Заедно се катереха по-нависоко, отколкото някой от тях би се покатерил сам. Едно време Еврика мислеше, че това е защото са склонни да се състезават. Сега изведнъж осъзна, че взаимното доверие бе онова, което отвеждаше двамата почти до небето. Никога не мислеше, че ще падне, когато беше редом до Брукс.

Как беше пропуснала всички признаци, че с него става нещо? Как изобщо му се беше ядосала? Когато си помисли през какво ли трябва да е минал Брукс — какво ли преживяваше точно сега — й дойде твърде много. Чувството я смаза.

Започна в гърлото й: болезнена буца, която не можеше да преглътне. Крайниците й натежаха като олово, а гърдите й се свлякоха напред. Лицето й се разкриви сякаш стиснато от клещи. Очите й се затвориха плътно. Устата й се разтегна, толкова широко отворена, че ъгълчетата я заболяха. Челюстта й започна да потръпва.

— Тя нали не…? — прошепна Албион.

— Не може да бъде — каза Кора.

— Спрете я! — ахна Критий.

— Твърде късно е. — Андър звучеше почти приятно развълнуван.

Вопълът, който се надигна на повърхността на устните й, идваше от най-дълбоките кътчета на душата на Еврика. Тя се свлече на колене, с пистолета до себе си. Сълзите прорязваха пътечки надолу по бузите й. Топлината им я разтревожи. Те се стичаха покрай носа и, плъзгаха се в устата и като пети океан. Ръцете й се отпуснаха отстрани до тялото, предавайки се на риданията, които идваха на вълни и разтърсваха тялото й.

Какво облекчение! Сърцето я болеше от странно, ново, великолепно усещане. Наведе брадичка към гърдите си. Една сълза падна върху повърхността на гръмотевичния камък на шията й. Очакваше да отскочи. Вместо това миниатюрен проблясък на лазурносиня светлина освети центъра на камъка във формата на сълзата. Продължи за един миг, а после камъкът отново беше сух, сякаш светлината беше доказателство за поливането.

В небето изпращя гръмотевица. Еврика рязко вдигна глава. Тънка мълния се простря през дърветата на изток. Зловещите облаци, защитени от кордона на Пазителите на Атлантида, се спуснаха внезапно. Силен напор на вятъра нахлу вътре като невидим натиск, който събори Еврика на земята. Облаците бяха достатъчно близо, за да докоснат раменете й.

— Невъзможно — чу Еврика да изрича някой с тънък, писклив глас. Сега всички в двора бяха обвити в неясна мъгла. — Само ние можем да събаряме кордоните си.

Плътни мощни струи дъжд шибаха лицето на Еврика, студени капки, удрящи се в горещи сълзи, доказателство, че кордонът е изчезнал. Тя ли го беше разкъсала?

От небето се лееше вода. Вече не беше дъжд; беше по-скоро като приливна вълна; сякаш един океан беше преобърнат на една страна и се спускаше от небесата към бреговете на Земята. Еврика погледна нагоре, но не можеше дори да го види. Нямаше небе, от което да различи водата. Имаше го само потопът. Беше топъл и солен на вкус.

След броени секунди дворът беше наводнен и водата стигаше чак до глезените на Еврика. Усети неясно движение на тяло и разбра, че беше баща й. Носеше Рода. Отиваше към близнаците. Подхлъзна се и падна и докато се опитваше да се изправи и задържи, водата се надигна до коленете на Еврика.

— Къде е тя? — изкрещя един от Пазителите на Атлантида.

Мярна сиви фигури, които газеха към нея. Зашляпа назад, несигурна къде да отиде. Още плачеше. Не знаеше дали някога ще спре.

Оградата в края на двора изскърца, когато връхлитащите води на лагуната я изтръгнаха. Още вода нахлу с кипеж в двора като водовъртеж, превръщайки всичко във възсолено и кафяво. Водата изкореняваше вековни вечнозелени дъбове, които поддаваха с продължително, болезнено скърцане. Когато нахлу под люлката, силата й счупи веригите на близнаците.

Еврика не можеше да види лицето на Уилям или на Клеър, но знаеше, че близнаците са уплашени. Водата накваси кръста й, когато скочи да ги улови, тласкана от адреналина и обичта. По някакъв начин, през потопа, ръцете й намериха техните. Хватката й се затегна и стана задушаващо силна. Нямаше да ги пусне. Това беше последното, което си помисли, преди пороят да помете краката й от земята и тя да нагази чак до гърдите в собствените си сълзи.

Започна да движи крака сякаш се канеше да затича. Опита се да продължи да се носи над повърхността. Вдигна близнаците колкото можеше по-високо. Отлепи тиксото от лицата им и ожесточено метна седалките на люлката настрани. Заболя я при вида на разранената червена кожа покрай бузките им.

— Дишайте! — нареди тя, без да знае колко време щяха да имат този шанс. Наклони лице към небето. Долови, че отвъд потопа атмосферата бе почерняла от буря, каквато никой не беше виждал преди. Какво да прави сега с близнаците? Солена вода изпълни гърлото й, после въздух, после още солена вода. Помисли си, че още плаче, но заради потопа беше трудно да се каже. Зарита два пъти по-силно, за да навакса за гребането, което ръцете й не можеха да извършват. Кашляше, давеше се и се опитваше да диша, опитваше се да държи устите на близнаците над водата.

Насмалко не се хлъзна под водата от усилието да ги крепи до тялото си. Почувства как колието й се носи по повърхността, дърпайки тила й. Медальонът от лазурит държеше гръмотевичния камък над плискащите се вълни.

Разбра какво да направи.

— Поемете дълбоко дъх — нареди на близнаците. Стисна висящите бижута и се гмурна под водата с близнаците. От гръмотевичния камък мигновено изригна въздушна струя. Щитът разцъфна около тримата. Изпълни пространството отвъд нейното и техните тела, запечатвайки потопа отвън като миниатюрна подводница.

Те си поеха с усилие дъх. Отново можеха да дишат. Носеха се безтегловно точно както предния ден. Тя развърза въжетата от китките и глезените им.

Веднага щом се увери, че близнаците са добре, Еврика се притисна към ръба на щита и започна да гребе с объркани движения през потопа, залял задния им двор.

Течението не приличаше по нищо на спокойния океан. Сълзите й образуваха необуздана и кипяща буря без различима форма. Потопът вече се беше покачил над стълбището, което водеше от моравата към задната веранда. Тя и близнаците се носеха плавно в ново море, на едно ниво с първия етаж на къщата. Водата блъскаше по кухненските прозорци като крадец, влизащ с взлом. Тя си представи как потопът нахлува в кабинета, през настланите с килим коридори, отнасяйки лампи, столове и спомени като гневна придошла река, оставяйки след себе си само лъщяща тиня.

Широкият ствол на един от изкоренените дъбове премина покрай нея, завъртян от течението със смразяваща сила. Еврика се напрегна, с тяло, заслоняващо близнаците, когато един грамаден клон се удари отстрани в щита. Близнаците изпищяха, когато силата на удара премина с вибриране през тях, но щитът не се проби, не се счупи. Дървото продължи към други мишени.

— Татко! — изкрещя Еврика от вътрешността на щита, където никой нямаше да я чуе. — Андър! Кат! — Гребеше ожесточено с ръце и крака, без да знае как да ги намери.

После, в тъмния хаос на водата една ръка посегна към границата, създадена от щита. Еврика мигновено разбра чия е. Падна на колене от облекчение. Андър я беше намерил.

Зад него, държейки се за другата му ръка, беше баща й. Държеше се за Кат. Еврика заплака отново, този път от облекчение и протегна ръка към тази на Андър.

Бариерата на щита ги спря. Ръката й отскочи от едната страна. Тази на Андър отскочи от другата. Опитаха отново, напирайки по-силно. Нищо не се промени. Андър я погледна, сякаш тя би трябвало да знае как да го пусне вътре. Тя заблъска с юмруци по щита, но безполезно.

— Тати? — провикна се Уилям през сълзи.

Еврика не искаше да живее, ако те щяха да се удавят. Не биваше да задейства щита, докато не ги намери. Изкрещя, измъчвана от безплодността на усилието. Кат и баща й се гърчеха и се опитваха да си проправят път към повърхността, към въздуха. Ръката на Андър не ги пускаше, но очите му бяха изпълнени със страх.

После Еврика си спомни: Клеър.

По някаква причина сестра й беше успяла да проникне през границата на щита, когато бяха в Залива. Еврика посегна към момичето и почти го блъсна в предела на щита. Ръката на Клеър срещна тази на Андър и нещо в бариерата стана поресто и пропускливо. Ръката на Андър проникна през него. Еврика и близнаците заедно издърпаха във вътрешността на щита трите подгизнали тела. Щитът набъбна и отново се запечата, превръщайки се в уютно пространство за шестима, когато Кат и бащата на Еврика се отпуснаха на ръце и колене, мъчейки се да възстановят дъха си.

След един зашеметен миг бащата на Еврика я сграбчи в прегръдка. Плачеше. Тя също плачеше. Той придърпа в прегръдките си и близнаците. Четиримата се търкулнаха в наранена прегръдка, левитирайки във вътрешността на щита.

— Съжалявам. — Еврика подсмръкна. Беше изгубила Рода от поглед, след като започна потопът. Нямаше представа как да утеши него или близнаците за загубата.

— Добре сме — гласът на баща й беше толкова несигурен, какъвто не го беше чувала никога. Галеше близнаците по косите, сякаш от това зависеше животът му. — Ще се оправим.

Кат потупа с пръсти рамото на Еврика. Плитките й бяха обсипани с мънистени капки вода. Очите й бяха червени и подути.

— Това реално ли е? — попита тя. — Сънувам ли?

— О, Кат… — Еврика нямаше нужните думи да обясни или да се извини на приятелката си, която би трябвало да е със собственото си семейство точно сега.

— Реално е. — Андър стоеше на ръба на щита с гръб към другите. — Еврика отвори нова реалност.

Не звучеше ядосан. Звучеше удивен. Но тя не можеше да е сигурна, докато не видя очите му. Осветени от тюркоазено сияние ли бяха, или тъмни като връхлетян от буря океан? Посегна към рамото му, опита се да го обърне.

Той я изненада с целувка. Беше наситена и страстна и устните му казваха всичко.

— Ти го направи.

— Не знаех, че това ще се случи. Не знаех, че ще бъде така.

— Никой не знаеше — каза той. — Но сълзите ти винаги са били неизбежни, независимо какво мислеше семейството ми. Ти стоеше на пътека. — Беше същата дума, която Мадам Блаватски беше използвала първата вечер, когато Еврика и Кат отидоха в ателието й. — А сега всички сме на тази пътека с теб.

Еврика огледа плаващия щит, докато той се издигаше през залетия от потопа двор. Светът оттатък беше зловещ и неясен, неразпознаваем. Не можеше да повярва, че това беше домът й. Не можеше да повярва, че сълзите й бяха направили това. Тя беше направила това. Призля й от странна сила.

Една от пречките на люлката се завъртя в салто над главите им. Всички се снишиха, но не беше необходимо. Щитът беше непроницаем. Когато Кат и бащата на Еврика ахнаха с облекчение, Еврика осъзна, че от месеци не се беше чувствала по-малко самотна.

— Дължа ти живота си — каза й Андър. — Всички тук ти го дължат.

— Аз вече ти дължах моя. — Тя избърса очи. Безброй пъти беше виждала тези движения, извършвани във филмите, и от други хора, но преживяването беше изцяло ново за нея сякаш внезапно бе открила шесто чувство. — Мислех, че може да ми се ядосаш.

Андър наклони глава, изненадан.

— Не мисля, че бих могъл някога да ти се ядосам.

Нова сълза се стече по бузата на Еврика. Загледа как Андър се бори с порива да я скрие в собственото си око. Неочаквано фразата „Обичам те“ подскочи на връхчето на езика й. Преглътна с усилие, за да я удържи. Думите бяха предизвикани от травмата, не от истинска емоция. Едва го познаваше. Но поривът да изрече на глас тези думи отказваше да си отиде. Сети се какво спомена баща й по-рано за рисунката на майка й, за нещата, които Диана бе казала.

Андър нямаше да разбие сърцето й. Имаше му доверие.

— Какво има? — Той посегна да хване ръката й.

Обичам те.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

Андър огледа щита. Очите на всички бяха приковани върху него. Кат и бащата на Еврика сякаш дори нямаха понятие какви въпроси да задават.

— Към края на Хрониките на Пазителите на Атлантида има един пасаж, за който семейството ми отказваше да говори — Андър посочи към потопа отвъд щита. — Никога не искаха да очакват това да се случи.

— Какво гласи той? — попита Еврика.

— Гласи, че онзи, който отвори пролуката към Атлантида, е единственият, който може да я затвори — единственият, който може да се изправи лице в лице с владетеля на Атлантида. — Той огледа Еврика, преценявайки реакцията й.

— Атлас? — прошепна тя, като си мислеше: Брукс.

Андър кимна.

— Ако си направила каквото предсказаха, че ще направиш, не съм единственият, който се нуждае от теб. Целият свят се нуждае.

Той се обърна към, както Еврика си помисли, посоката на лагуната. Бавно заплува, кроул, с какъвто тя и близнаците се бяха добрали до брега предишния ден. Движенията му се увеличиха и усилиха, когато щитът се приближи към лагуната. Без нито дума близнаците заплуваха с него, точно както бяха плували с нея.

Еврика се опита да схване представата, че целият свят има нужда от нея. Не можеше. Предположението беше помощно и от най-силния мускул, който притежаваше: въображението й.

Заплува кроул сама, забелязвайки, че баща й и Кат бавно направиха същото. Когато и шестимата гребяха, теченията бяха едва управляеми. Понесоха се плавно над наводнената порта от ковано желязо в края на двора. Завъртяха се в залятата от вода лагуна. Еврика нямаше представа колко вода беше наваляла, нито кога, ако изобщо някога, щеше да спре. Щитът остана няколко фута под повърхността. От двете страни на пътеката им имаше тръстики и кал. Лагуната, където Еврика беше прекарала толкова голяма част от живота си, бе чужда и непозната под водата.

Плуваха покрай разбити, наквасени и потопени под водата лодки и разрушени кейове, които събуждаха спомени за дузина отминали урагани. Пресичаха пасажи от сребриста пъстърва. Шест черни риби се стрелнаха пред тях като полунощни лъчи.

— Все още ли ще търсим изгубения пазител на Атлантида? — попита тя.

— Солон. — Андър кимна. — Да. — Когато се изправиш срещу Атлас, ще трябва да си подготвена. Вярвам, че Солон може да ти помогне.

Да се изправи срещу Атлас. Андър можеше да го нарича с това име, но за Еврика това, което имаше значение, бе тялото, което той обитаваше. Брукс. Докато плуваха към ново и непознато море, Еврика даде обет.

Тялото на Брукс може и беше контролирано от най-черната магия, но отвътре той все така беше най-старият й приятел. Имаше нужда от нея. Независимо какво им готвеше бъдещето, тя щеше да намери начин да си го върне.