Лорън Кейт
Сълза (16)

15
Нотата на блуса

— Мислиш ли, че съм дебела? — попита Кат на опашката за обяд в сряда. Еврика още не беше говорила с Брукс.

Беше ден за свински котлети, седмичната гастрономична наслада на Кат. На подноса й обаче имаше кафеникава купчина накъсана салата „айсберг“, малка порция лепкав шарен боб и солидно количество лютив сос.

— Още един захапва пръстта. — Еврика посочи към храната на Кат. — Буквално. — Подаде картата си на касата, за да плати за свинския си котлет и шоколадовото мляко. Разговорите за диети я отегчаваха. Щеше да си умре от кеф, ако можеше да изпълни един бански костюм така добре, както Кат.

— Аз знам, че не съм дебела — каза Кат, докато се придвижваха през главозамайващия лабиринт от маси. — И очевидно и ти знаеш. Но Родни знае ли?

— По-добре ще е да знае. — Еврика избягваше очите на второкурсничките от отбора по бягане, на които Кат пращаше въздушни целувки. — Казал ли е нещо? И ако да, пука ли ти?

Прииска й се да не беше казвала това. Не искаше да ревнува от Кат. Искаше да бъде най-добрата приятелка, която е очарована от обсъжданията на диети, срещи и мръсотия по другите им съученици. Вместо това беше огорчена и отегчена. И наранена, след като бе почти разнищена от Рода снощи заради преждевременното си излизане от кабинета на Ландри. Рода беше толкова бясна, че дори не можа да измисли достатъчно тежко наказание — което сега бе надвиснало заплашително и държеше Еврика нащрек.

— Не, нищо подобно. — Кат хвърли поглед към масата на участниците в отбора по бягане от горните курсове, която бе отделена от останалите в кафетерията и заемаше нишата до прозореца. На черната метална пейка до Тереза Лий и Мери Монто имаше две празни места. Те помахаха на Кат и се усмихнаха предпазливо на Еврика.

Откакто се върна в училище тази година, Еврика обядваше с Кат навън под големия орех във вътрешния двор. Какофонията от толкова много ученици, които ядяха, шегуваха се, спореха, продаваха глупави дреболии за каквото там организирано от църквата пътуване се опитваха да съберат пари, беше твърде много за Еврика, която едва беше излязла от болницата. Кат никога дори не бе намекнала, че й липсва оживлението вътре, но днес трепна, когато Еврика се отправи към задната врата. Беше студено и ветровито, а Кат беше с карираната униформена пола на „Еванджелин“, без чорапи.

— Ще ти бъде ли много неприятно днес да останем вътре? — Кат кимна към свободните места на масата на отбора по бягане. — Ще се превърна в Кат Ледената висулка там навън.

— Няма проблем. — Въпреки че й се струваше като смъртна присъда, когато се плъзна на пейката до Кат, поздрави Тереза и Мери, и се опита да се преструва, че не я зяпа цялата маса.

— Родни не е казал нищо за теглото ми. — Кат завъртя парче маруля в локвичка лют сос. — Но е слаб като пръчка и ме ловят нервите, като си помисля, че може да тежа повече от гаджето си. Знаеш как е. Трудно е да не предчувстваш и очакваш бъдещите критики на някого, когото наистина харесваш. Нещо в мен ще го подразни в крайна сметка, въпросът е…

— Колко дълъг ще бъде списъкът? — Еврика се взря в подноса си. Кръстосваше крака и ги разделяше пак, мислейки си за Брукс.

— Да вземем твоя мистериозен тип — рече Кат.

Еврика дръпна ластика от косата си, после я вдигна и я прибра отново в кок, същият като този, който бе имала току-що. Знаеше, че лицето й е зачервено.

— Андър.

— Изчервяваш се.

— Не се изчервявам. — Еврика ожесточено изтръска сос табаско върху храната, за която вече нямаше апетит. Просто имаше нужда да удави нещо. — Няма да го видя никога повече.

— Ще се върне. Така правят момчетата. — Кат бавно задъвка марулята, после се пресегна да си отмъкне голямо парче от свинския котлет на Еврика. Нейните диети бяха експерименти и този, за щастие, беше приключил. — Чудесно, тогава, да вземем Брукс. Когато излизаше с него…

Еврика й направи знак да замълчи:

— Неслучайно зарязах терапевтката си. Не съм навита да предъвквам романтичната си връзка с Брукс от пети клас.

— Още ли не сте се целунали и одобрили?

Еврика едва не се задави с шоколадовото си мляко. Не беше казала на Кат за целувката, която, изглежда, беше сложила край на отношенията с най-стария й приятел. Сега двамата с Брукс едва се поглеждаха.

— Още се караме, ако това имаш предвид.

Двамата бяха изкарали целия час по латински, седнали един до друг, със столове, блъскащи се един в друг в тесния езиков кабинет, без погледите им да се срещнат. Това изискваше фокусиране — Брукс обикновено правеше с жестове поне по три шеги по адрес на буйните като гора сребристи косми по гърдите на господин Писидиа.

— Какъв му е проблемът? — попита Кат. — Обикновено преобразяването му от тъпанар в разкайващо се ангелче е по-бързо. Минаха цели три дни.

— Почти четири — каза Еврика автоматично. Почувства как другите момичета на масата завъртат глави, за да подслушват. Сниши глас: — Може би той няма проблем. Може би проблемът е в мен. — Отпусна глава в сгъвката на лакътя си върху масата и побутна кафявия си ориз с вилицата си. — Себична, надменна, критична, манипулативна, несъобразителна…

— Еврика.

Тя се хлъзна и изправи гръб при изречения с плътен глас звук на името си, като марионетка, на която са подръпнали конците. Брукс стоеше в предния край на масата и я наблюдаваше. Косата му падаше над челото, закривайки очите му. Ризата му беше твърде тясна в раменете, което беше дразнещо секси. Беше преминал през пубертета по-рано и беше по-висок от останалите момчета на неговата възраст, но в първи курс беше спрял да расте. Нов внезапен порив в растежа ли се случваше? Изглеждаше различен, а не просто по-висок и по-як. Нямаше вид сякаш се стеснява да се приближи право до масата им, макар че всичките й дванайсет „обитателки“ от женски пол бяха спрели разговорите си и го зяпаха.

Времето му за обяд не беше сега. Предполагаше се, че по време на четвъртия час трябва да помага в канцеларията, а тя не виждаше в ръката му никакви сини бележки от онези, с които разрешаваха на учениците да отсъстват. Какво правеше той тук?

— Съжалявам — каза той. — Бях в ситуация „авокадо“.

Кат се плесна по челото:

— Мамка му, какво… това ли ти е извинението?

Еврика почувства как ъгълчетата на устата и се извиват в усмивка. Веднъж, предната година, когато двамата с Брукс гледаха телевизия след училище, бяха дочули баща й да казва по телефона, че съжалява, задето бил „incommunicado“. Близнаците разбраха погрешно и Клеър дотича при Еврика, като се чудеше защо баща й е бил „в авокадо“.

— Това сигурно е скапано място — бе отбелязал Брукс и се беше родила легенда.

Сега от Еврика зависеше дали да завърши шегата и да сложи край на мълчанието. Всички момичета на масата я наблюдаваха. Знаеше, че две от тях си падаха по Брукс. Щеше да е смущаващо, но силата на общото минало убеди Еврика да изрече репликата.

Тя си пое дълбоко дъх:

— Последните няколко дни бяха като истинска адска яма.

Кат изпъшка:

— На вас двамата ви трябва собствена планета.

Брукс се ухили и коленичи, подпирайки брадичка на ръба на масата.

— Обядът трае само трийсет и пет минути, Брукс — каза Кат. — Това не е достатъчно време да изредиш извиненията за всичките глупости, дето ги надрънка. Чудя се дали времето, през което на човешката раса й остава да съществува, ще ти стигне да се извиниш за всички глупости…

— Кат — каза Еврика. — Схващаме идеята.

— Искаш ли да идем някъде и да поговорим? — попита Брукс.

Еврика кимна. Надигайки се от стола си, тя грабна чантата си и плъзна подноса си през масата към Кат:

— Довърши свинския ми котлет, става ли?

Тя последва Брукс през лабиринта от маси, питайки се дали бе казал на някого за кавгата им, за целувката им. Веднага щом пътеката стана достатъчно широка да вървят един до друг, Брукс мина до нея. Сложи ръка на гърба й. Еврика не беше сигурна какво иска от Брукс, но усещането от ръката му върху й беше хубаво. Не знаеше кога обядва Мая Кейс, но й се искаше да е сега, та да ги види как излизат от кафетерията заедно.

Минаха през оранжевите двойни врати и тръгнаха надолу по пустия коридор. Стъпките им отекваха в унисон по настлания с балатум под. Още от деца имаха една и съща походка.

В края на коридора Брукс спря и се обърна с лице към нея. Вероятно не беше смятал да спира пред витрината с наградите от спортни състезания, но Еврика не можа да се сдържи и се вгледа в отражението си. После, през стъклото, видя тежката купа от състезанието по бягане през пресечена местност, която отборът й беше спечелил предишната година, а до нея — по-малката награда за второ място отпреди две години, когато бяха изгубили първото място от „Мейнър“. Не искаше да мисли за отбора, който беше напуснала, нито за съперниците им — или за момчето, което бе излъгало, че е един от тях.

— Да излезем навън. — Рязко даде знак с глава на Брукс да я последва. — Ще имаме повече възможност да се уединим.

Павираният вътрешен двор отделяше класните стаи от ограденото със стъклени стени административно крило. От три страни беше заобиколен от сгради, всичките построени около голям, обрасъл с мъх орех. Гниещите външни обвивки покриваха тревата като завивка, излъчвайки плодов мирис, който напомни на Еврика как се катереше по клоните на орехите във фермата на баба си и дядо си с Брукс, когато беше малка. Високи увивни растения пълзяха по стените на Оркестровата зала зад тях. Миниатюрни колибри се стрелкаха от цвят на цвят, вкусвайки нектара.

Задаваше се студен атмосферен фронт. Въздухът беше по-прохладен и свеж, отколкото сутринта, когато тръгна за училище. Еврика придърпа зелената си жилетка плътно около раменете си. Двамата облегнаха гърбове на грубата кора на дървото и загледаха паркинга, сякаш беше някакво прекрасно, ширнало се място.

Брукс не казваше нищо. Гледаше я внимателно в разпръснатата слънчева светлина под балдахина от мъх. Погледът му беше толкова напрегнат, колкото и онзи, който Андър бе насочил към нея в пикапа, и когато беше дошъл в къщата й, и дори пред кабинета на господин Фонтнот. Това бе последният път, когато го видя — а сега Брукс сякаш се превъплъщаваше в ролята на момчето, което мразеше.

— Онази вечер се държах като идиот — каза той.

— Да, така се държа.

Това го накара да се засмее.

— Беше истински идиот, задето каза онези неща — дори и да си бил прав. — Тя се завъртя към него, притиснала рамо към ствола на дървото. Очите й намериха долната му устна и не можеха да помръднат. Не можеше да повярва, че го беше целунала. Не само веднъж, а няколко пъти. При мисълта за това през тялото й премина нервно напрежение.

Искаше й се да го целуне сега, но точно там се бяха объркали нещата преди. Затова тя сведе поглед към краката си и се загледа в ореховите черупки, пръснати по неравната трева.

— Това, което казах онази вечер, не беше честно — каза Брукс. — Проблемът беше в мен, не в теб. Гневът ми беше прикритие.

Еврика знаеше, че се очаква да завърти очи, когато момчетата кажеха, че проблемът е в тях, а не в теб. Но знаеше също и че казаното беше вярно, дори ако момчетата не го знаеха. Затова остави Брукс да продължи.

— Отдавна имам чувства към теб. — Не се запъна, когато го изричаше; не каза „ъъъ“ или „хм“, или „ами, така да се каже“. Щом думите излязоха от устата му, не придоби вид сякаш искаше да ги „всмуче“ обратно. Издържа на погледа й, зачака отговора й.

През вътрешния двор повя бриз и на Еврика й се стори, че може да падне. Помисли си за Хималаите — как Диана разправяше, че били толкова ветровити, та не можела да повярва как самите планини не са били отнесени от вятъра. На Еврика й се искаше да е толкова силна и издръжлива.

Бе изненадана с каква лекота бяха дошли думите на Брукс. Двамата обикновено бяха искрени и непринудени един с друг, но никога не бяха говорили за тези неща. Привличане. Чувства. Един към друг. Как можеше да е толкова спокоен, когато изричаше най-силното нещо, което някой би могъл да каже?

Еврика си представи как сама изрича тези думи — колко нервна би била. Само че, когато си се представи да ги изрича, се случи нещо странно: момчето, което стоеше срещу нея, не беше Брукс. А Андър. Той беше онзи, за когото си мислеше, докато лежеше в леглото вечер, онзи, чиито очи с цвят на тюркоаз й създаваха усещането, че се премята през безкрайно спокоен и зашеметяващо красив водопад.

Нещата между нея и Брукс не бяха такива. Онзи ден бяха оплескали всичко, опитвайки се да се престорят, че са. Може би той мислеше, че след като я целуна, трябваше да каже, че я харесва, че тя ще се разстрои, ако се престори, че това не е означавало нищо.

Еврика си представи Хималаите, каза си, че няма да падне.

— Не е нужно да казваш това, за да се сдобриш с мен. Можем отново да си бъдем приятели.

— Не ми вярваш. — Той издиша шумно и сведе поглед, промърморвайки нещо, което тя не можа да разбере. — Права си. Може би е най-добре да почакам. Вече чакам от толкова отдавна, какво е още една вечност?

— Да чакаш какво? — Тя поклати глава. — Брукс, онази целувка…

— Беше „нотата на блуса“ — каза той и тя почти разбра точно какво имаше предвид той.

Технически, един определен звук можеше да е напълно погрешен, фалшив. Но когато намериш „нотата на блуса“ — Еврика знаеше това от видеоклиповете с блус в YouTube, които беше гледала, опитвайки се да се научи да свири на китара — всичко изглеждаше правилно по изненадващ начин.

— Наистина ли се опитваш да се измъкнеш с тази несполучлива джаз метафора? — подкачи го Еврика, защото — честно? — самата целувка не беше нещо нередно. Човек би могъл да използва дори думата „чудесна“, за да я опише. Неправилното беше в хората, участвали в целувката. Границата, която бяха пресекли.

— Свикнал съм да не изпитваш към мен същото, което аз чувствам към теб — каза Брукс. — В събота не можех да повярвам, че би могла…

Спри, искаше да каже Еврика. Ако той продължеше да говори, тя щеше да започне да му вярва, да реши, че би трябвало да се целунат отново, може би често, определено — скоро. Изглежда, не можеше да проговори.

— После ти си направи онази шега — защо съм се забавил толкова; когато от цяла вечност исках да те целуна. Изперках.

— Аз прецаках всичко.

— Не биваше да побеснявам така — каза Брукс. Ноти от саксофон в Концертната зала се долетяха плавно във вътрешния двор. — Нараних ли те?

— Ще се съвзема. И двамата ще се съвземем, нали?

— Надявам се, че не съм те разплакал.

Еврика присви очи към него. Истината беше, че бе на косъм от сълзите, докато го гледаше как потегля с колата, представяйки си го как се отправя право към къщата на Мая Кейс за утеха.

— Направи ли го? — попита той отново. — Плака ли?

— Не се ласкай. — Тя се опита да прозвучи небрежно.

— Тревожех се, че съм стигнал твърде далече. — Той направи пауза. — Няма сълзи. Радвам се.

Тя сви рамене.

— Еврика. — Брукс я обгърна в неочаквана прегръдка. Топлото му тяло я закриляше от вятъра, но тя не можеше да диша. — Няма нищо лошо, ако се разплачеш. Знаеш това, нали?

— Да.

— Всички от семейството ми плачат на патриотичните реклами. Ти не плака дори когато майка ти почина.

Тя го бутна назад с длани, опрени на гърдите му.

— Какво общо има това с нас?

— Уязвимостта не е най-лошото нещо на света. Имаш кой да те подкрепи. Можеш да ми се довериш. Тук съм, ако имаш нужда от рамо, на което да се облегнеш, някой, който да ти подава хартиените кърпички.

— Не съм направена от камък. — Тя отново премина в отбрана. — Плача.

— Не, не плачеш.

— Плаках миналата седмица.

Брукс изглеждаше шокиран:

— Защо?

— Ти искаш ли да плача?

В очите на Брукс проблесна студенина:

— Когато ти удариха колата ли? Трябваше да знам, че не би плакала за мен.

Погледът му я приковаваше, караше я да изпитва клаустрофобия. Поривът да го целуне затихна. Тя погледна часовника си:

— Звънецът ще удари скоро.

— Чак след десет минути. — Той направи пауза. — Ние… приятели ли сме?

Тя се засмя:

— Разбира се, че сме приятели.

— Искам да кажа, ние само приятели ли сме?

Еврика разтри глухото си ухо. Откри, че й е трудно да го погледне.

— Не знам. Виж, следващия час имам презентация върху Сонет Шейсет и четири. Не е зле да си погледна бележките. „Когато гледам времето как срива… и моя скъп любим ще похити“^[1] — изрече тя с британски акцент, целящ да го разсмее. Не се получи. — Пак се разбираме — каза тя. — Това е всичко, което има значение.

— Да — рече той сковано.

Не знаеше какво иска да чуе той. Не можеха просто така да залитат от целуване към спорове и после пак към целувки. Много ги биваше да бъдат приятели. Еврика възнамеряваше да запази положението така.

— Значи ще те видя по-късно? — Тя тръгна заднешком, с лице към него, докато се отправяше към вратата.

— Чакай, Еврика… — Брукс я повика по име точно когато вратите се разтвориха рязко и някой се заби в гърба й.

— Не можеш ли да ходиш? — попита Мая Кейс. Изписка, когато видя Брукс. Единствено тя сред хората, които Еврика познаваше, можеше да подскача заплашително. Беше също и единствената, по чието тяло памучните униформени панталони на „Еванджелин“ прилепваха като ръкавица от еротичен тоалет.

— Ето къде си, бейби — изгука Мая на Брукс, но гледаше Еврика, смеейки се с очи.

Еврика се опита да не й обръща внимание:

— Още нещо ли щеше да кажеш, Брукс?

Вече знаеше отговора.

Той улови Мая, когато тя се хвърли и обви тяло около неговото в прегръдка, достойна за порнографски филм. Очите му едва се виждаха над венеца й от черна коса.

— Няма значение.