Кристин Хармел
Рим, моя любов (8)

Осма глава

Най-разумно бе да взема такси, да отида на летището и да се кача на първия самолет за Ню Йорк. Току-що напуснах единствения човек в Рим, когото познавах.

Но както стоях на павираната улица, загледана нагоре в саксиите с цветя по первазите на прозорците с развяващи се от ветреца тънки пердета и към куполите на старинните сгради, които се издигаха в далечината, разбрах, че не мога да се върна. Още не.

Колкото и да ме обичаха моите приятели и семейството ми, те гледаха на мен като на скучна неудачница. И кой можеше да ги упрекне?

Идването ми в Рим най-после беше нещо различно, храбро, нехарактерно за мен. Винаги залагах на сигурността и за пръв път излизах от черупката си.

Да призная, че съм се провалила, че още веднъж животът ми се е объркал, беше повече, отколкото можех да понеса. Не можех да понеса и да се върна в Ню Йорк с пословичната си подвита опашка, и най-вече да призная пред всички, че фантастичната ми любов с Франческо никога не е съществувала.

— Значи оставам — казах гласно. Ниска и дебела жена на средна възраст, която минаваше покрай мен с куче, ме погледна тревожно и забърза, без съмнение изплашена, че съм луда. Никак не се учудих. — Оставам — повторих на себе си почти смаяно.

Вдъхнах дълбоко миризмите, които отвсякъде прииждаха: на печен хляб от близката хлебарница; едва доловим лавандулов парфюм остана след две кискащи се момичета по на около двайсет години; ненатрапчиво на сол и кал от Тибър, която се носеше бавно само през една пресечка. Такъв беше Рим, какъвто го помнех. Напомних си също, че го заобичах в седмиците, преди да срещна Франческо.

Не заради него почувствах Рим като роден дом. Самият град с лекия мирис на прах, с великолепната, ухаеща на подправки храна, потопен в античността, която отвсякъде ме обгръщаше и ме омагьосваше, като че ли цял живот съм живяла тук, ми внушаваха чувството, че това е моето място.

— Оставам — казах още веднъж. Преглътнах мъчително, нарамих пътната си чанта, стиснах дръжката на куфара и започнах да го влача.

* * *

Проблемът бе, че нямах представа къде да отида. Едно нещо беше да реша да остана в Рим, съвсем друго как точно да го осъществя на практика. Пресметнах наум: нямах достатъчно пари да отида на хотел за следващите трийсет дни, но друг самолетен билет за вкъщи щеше да ми струва цяло състояние. Какво да правя?

Тръгнах в посока обратна на реката. С всяка стъпка все повече се разколебавах в решението си. Слънцето се издигаше все по-високо в забуленото римско небе и прахът започна да изпълва въздуха както винаги, щом улиците се напичаха, и ставаше все по-трудно да се диша. Вече цялата бях вир-вода и моята трогателна пола за любовни срещи и твърде дебелата блуза залепнаха за мен. Знаех и без да се поглеждам във витрините на магазините, че косата ми е разчорлена. Обикновено си правех старателно прическа със сешоар, защото оставена сама на себе си, заприличваше на изгоряла слама.

Вдигнах поглед и познах Пантеона. Неговият идеално кръгъл купол проблесна като маяк и по някаква причина образът на Майкъл Еванджелисти отново ми се мерна. Не спомена ли именно Пантеона? Не живееше ли там наблизо неговата приятелка Карина? Спрях и потърсих в портмонето си листчето, на което ми написа името на ресторанта, където работеше Карина. Взирах се в него доста дълго.

Можех ли да се настаня при италианка, за която бях чула от лъжец, с когото едва се познавах? Помислих върху дилемата. Това не означаваше, че прощавам на Майкъл. Ако наема стая от човек, когото е познавал преди години, нямаше да ме сближи наново с него. Освен това, ако исках да остана в Рим, не виждах много други възможности.

След като нямаше къде другаде да отида, пресякох улицата и се отправих към Пантеона. Тръгнах по малките улички и както често се случва в криволичещите улици и алеи в града, загубих от поглед купола. Почувствах се странно изгубена, макар да знаех, че е там пред мен, закрит от високите сгради. Уличната настилка тук беше още по-неравна и беше още по-трудно да търкалям моя куфар.

И тогава, като че ли не беше достатъчно онова, което се случи тази сутрин, но и едно от колелцата се отчупи и весело се изтърколи надолу по улицата право към шахтата на градската канализация.

— Не! — извиках. Пуснах куфара и пътната чанта започна да подскача на гърба ми, докато препусках след търкалящото се колело. Хората около мен се спряха и ме зяпнаха. Летях след малкото черно колелце и се хвърлих да го хвана, но закъснях със секунда; то вече изчезваше в шахтата.

— Не! — но този път по-скоро изхленчих. Лежах просната по корем насред улицата, цялата в прах, кал и пот, вторачена в отвора за канализацията. Затворих очи, помъчих се да се съвзема и се изправих с цялото достойнство, което събрах. Хората около мен още ме зяпаха. Забелязах старец с избелели панталони от рипсено кадифе с тиранти да прави физиономия на друг с показалец до слепоочието — универсалният знак за побъркан човек.

Махнах едва-едва с ръка и се насилих да се усмихна като актриса, която благодари на своята публика. Зяпачите се разотидоха бързо, преструвайки се, че не се бяха вторачили в мен току-що.

Поотупах дрехите си, примирявайки се с факта, че сега имах ивица кал отпред, която съчетаваше разнородните пола и блуза. Прекосих улицата към куфара, хванах го за дръжката, изправих го и наперено, дотолкова, доколкото ми позволяваше потропващият без едно колело куфар, тръгнах с вирната глава, осъзнавайки, че куфарът всеки момент може да се скъса от тътрузенето по калдъръма и съдържанието му да се изсипе. Загледах улицата, отчаяно търсейки някакво място. За моя радост малко по-натам, отдясно, съзрях барче с маси отвън, което ми се стори отворено. Взрях се. На табелата пишеше „Сквизито“. Беше заведението, където работеше приятелката на Майкъл.

„Боже, благодаря“ — рекох си аз. Погледнах часовника си. Беше едва десет сутринта; повечето ресторанти в града не отваряха преди единайсет. Но независимо от факта, че нямаше нито един клиент, масите и столовете бяха подредени отвън и чадърите, прилични на горски листак, опънати.

След още един момент, като използвах цялата си мускулна сила, за да влача куфара през оставащото разстояние, рухнах на един от столовете и придърпах багажа си до мен, за да не пречи, като се влиза и излиза от ресторанта. Огледах се за сервитьор или сервитьорка и като не забелязах подобно лице, се захлупих по очи върху масата. Сянката на чадъра ми дойде добре, както и хладният каменен плот на масата. Опитах се да си поема дъх и ми се искаше неистово да дойде някой и да ми донесе чаша вода.

„Хайде, Кет — казах си. — Изпий едно капучино и да се махаме оттук.“ Преглъщах безнадеждно сълзите си.

Какво правех? Наистина ли реших да остана в Рим? Взех да се утешавам, че престоят ми ще продължи колкото пожелая аз. Можех да остана седмица и да съчиня някоя история, за да оправдая преждевременното си завръщане, например че на Франческо му се е наложило да замине за важна бизнес среща някъде далеч и аз съм предпочела да не го придружавам. Или че е заминал по неотложни семейни дела, а аз не съм искала да се запознавам с роднините му, но той е обещал да ми дойде на гости съвсем скоро, защото съм му липсвала ужасно.

Точно в този момент чух стъпки откъм ресторанта. Вдигнах поглед обнадеждена, че ще видя някой учтив сервитьор с бележник в ръка, а може би и с чаша вода на поднос.

Обаче пред изморените ми очи се появи висока стройна жена, горе-долу на моите години, с развяна като облак циганска пола и с искрящи очи. Бледите й страни руменееха, черните й къдрици, изпъстрени с червени кичури, стърчаха. Щом очите ни се срещнаха, тя започна да говори рязко и бързо на италиански и да размахва показалец под носа ми, ако случайно не съм разбрала, че ме хока.

Но за какво, не ми стана ясно. Мъчех се да следя думите, но тя така скорострелно ги изговаряше и така ги сливаше в отсечено стакато, че почти нищо не схванах.

— Mi dispiace, ma non parlo l̀italiano — казах със запъване, като използвах едно от първите изречения, които научих на италиански през онова лято в Рим. „Извинете, но не говоря италиански.“

Това като че ли само разяри още повече откачената жена.

— О, как не се сетих! — озъби се тя, като заговори със силен акцент, но на почти идеален английски. На практика гласът й бе изпълнен със сарказъм. — Жена от Америка! Разбира се! Ah, mi scusi. Щом си американка, значи можеш да седнеш, където ти хрумне, дори когато е ясно като бял ден, че отварят след час! И коя съм аз, та да ти казвам?

Тъкмо се надигнах от стола, за да й обясня и да се извиня, но тя не ме остави да отворя уста.

— Очевидно, след като си американка, светът е твой — продължи ядосано, размахвайки ръце. Свих се пак на мястото си, вперила поглед в нея. Явно не беше с всичкия си. — Не знаете ли в Америка какво са правила? — попита, все така ръкомахайки. — Идвате в моята страна и правите каквото ви харесва, от къде на къде?

Аз я гледах с отворена уста. Тя прекара ръка през къдриците си и направи възмутена гримаса.

— Какво ще кажеш сега в своя защита, мис Америка? — попита театрално.

Бях останала без ума и дума. Отварях и затварях уста.

Откачената жена завъртя очи.

— Можеш ли да говориш?

— Ами, аз…

Тя ме прекъсна:

— Изглеждаш толкова добре. — Погледна презрително дрехите ми. — Думи ли ти липсват, както и вкус?

Разсмя се на собствената си шега.

— Не, аз… — започнах пак. Загубих дар слово и всъщност се видях в чудо. И за мой ужас усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. „Не, не, не!“ — мислех си отчаяно.

Но явно моите слъзни канали не се вслушаха в безмълвната забрана, защото преди да се усетя, сълзите ми се затъркаляха по страните ми.

Жената се вторачи смаяно за миг в мен. Отвори уста и бях сигурна, че ще започне още някоя тирада. Може би щеше да ми каже, че само превъзнасящите се, тъпи американки плачат.

Но вместо това лицето й поомекна.

— Добре, де, бях малко груба с теб, но няма причина да плачеш.

Сега вече като че ли се притесни. Поглеждаше ту насам, ту натам.

— Наистина — добави. — Не исках да те разплача.

Избърсах гневно сълзите си и се изправих, ненавиждайки се заради потоците, които се стичаха по страните ми и ме лишаваха от достойнство.

— Не си ти причината — погледнах я свирепо аз. — Само търся приятелка на един приятел, която по всяка вероятност работи тук. Но преживях най-ужасната сутрин в моя живот, затова не е кой знае каква изненада, че дойдох тук и попаднах на най-противната персона в този град.

Жената ме гледаше удивено.

— Търся сервитьорка на име Карина — продължих, — но моля да ме извините. — Провлякох думите натъртено и изнесох истински спектакъл, събирайки си вещите. — Но явно съм сбъркала мястото. Така че си тръгвам.

Стиснах дръжката на куфара и се наканих да се изнеса демонстративно. Но благодарение на липсващото колело и на растящото ми изтощение не можех да го помръдна. Опитах отново. Погледнах и забелязах, че единственото колелце се бе заклещило някак си между паветата.

— Сигурно се будалкаш с мен — промърморих. Дръпнах пак, но безрезултатно.

И тогава за моя изненада италианката избухна в смях. Погледнах към нея и забелязах, че гневът й се бе изпарил.

— Сядай, сядай — каза тя и завъртя очи към стола, от който току-що бях станала. Погледнах я несигурно.

— Сядай, сядай! — изкомандва отново.

Погледнах я бегло и се смъкнах на мястото си.

— Съжалявам. До гуша ми е дошло от тези американски туристи, които идват тук, като че ли светът е техен. Но за теб, изглежда, сгреших.

— Да, бе, не се занасяй!

— Добре тогава. Да започнем отначало. Аз съм Карина. Добре дошла в Рим.

Аз само я зяпах. Сега се усмихваше почти любезно.

— Обикновено когато някой се представя, очаква и на него да му се представят — каза след малко. — Поне в Рим така постъпват хората.

— Ти ли си Карина? — продължавах да я гледам недоверчиво аз.

— Точно това казах.

Поех дълбоко дъх.

— Шегуваш се, нали?

— Ако е шега, не е смешна — отбеляза тя.

— Не е — промърморих, — никак даже.

— Имаш ли си име? — попита. — Или трябва да налучквам.

Гледах я втренчено. Не можех да си представя какво правя още тук след това ексцентрично посрещане. Но тя ми се усмихваше и аз омекнах. У нея имаше нещо топло, макар и шантаво.

— Казвам се Кет — рекох най-после.

Тя изглеждаше озадачена.

— Кет… като коте ли… gatto?

Въздъхнах.

— Не. Кет съкратено от Катерина.

— Ах, да. Добре, Кет съкратено от Катерина. Можеш да си седиш спокойно тук.

Аз само я гледах, без да мигна.

Жената се покашля и продължи:

— Наистина съжалявам. Ще ти донеса капучино, нали искаш? Черпя те. За сметка на заведението, както казват в Америка.

Отворих уста да откажа, но тя ме прекъсна, поглеждайки насмешливо куфара ми:

— И без друго не виждам начин да тръгнеш. Защо не се отпуснеш? А?

Кимнах безмълвно в знак на съгласие.

Тя тръгна, а дългите й черни къдри се развяваха. Полюляваше ханша си с неповторимия маниер на повечето италианки, който изглежда бе недостижим за американките. Ако имах таланта да овладея това сексапилно полюшване, нямаше да седя сутрин сама в кафене, облечена безобразно, с мокро от сълзи лице.

След няколко минути Карина се върна с две димящи чаши.

— Нали нямаш нищо против капучино? — попита тя и постави едната чаша пред мен. Кимнах. Тя се усмихна, бръкна в джоба на престилката си и оттам се появиха две чаени лъжички, две пакетчета захар и две натурални шоколадчета. — Капучиното не е ли най-хубаво с шоколад? — намигна ми жената.

Почувствах, че омеквам към нея. Беше очевидно, че се опитва да се извини за първоначалната си реакция към мен.

— Благодаря — промълвих и пуснах шоколадчето в кафето. Разбърквах го, докато се стопи съвсем.

Карина не откъсна очи от мен, преди да отпия първата глътка.

— Обичаш кафето, както аз го обичам — отбеляза тя. — Без захар, само с cioccolato.

Кимнах безмълвно. Не се чувствах длъжна да разговарям с нея.

Но на Карина очевидно не й стана ясно. Вместо това се настани срещу мен с чашата кафе. Всеки минувач щеше да ни вземе за близки приятелки, които са излезли сутринта да изпият по едно кафе и да си побъбрят.

— Значи така — наруши мълчанието тя след малко. — Приятел те е изпратил при мен. Как се казва?

Не отговорих веднага, обмисляйки дали да не коригирам определението й. Щеше ми се да й кажа, че Майкъл не е никакъв приятел, а лъжец и измамник. Но по този начин нямаше да спечеля благоразположението на моята евентуална хазяйка. Затова кимнах.

— Майкъл Еванджелисти.

Лицето й светна.

— Майкъл! Обожавам го! — Наведе се към мен и потупа ръката ми. — Всеки приятел на Майкъл е и мой приятел.

— Хубавата новина тогава е, че сме приятелки — промърморих.

Тя закима радостно, а сарказмът ми мина покрай ушите й.

— Скапана си, нали? Нека да позная. На някой от нашите всеизвестни италиански мъже ли попадна? Разочарована ли си?

Въздъхнах.

— Не е точно разочарование.

— Ами тогава разкажи ми.

Позагледах я. Не бях сигурна дали искам да разкажа каквото и да било на тази непозната жена. Но пък какво толкова? Нищо не губех.

— Не биваше така да изглупявам — започнах аз. — Бяхме гаджета преди тринайсет години. Дойдох, за да се срещна с него отново, но стана ясно, че той се е объркал. Помислил, че си е писал с някаква студентка, не с мен.

Тя ме погледна недоумяващо.

— Но ти си красива. — Изглеждаше смаяна. — И положително си повече жена от една колежанка!

Не можах да не се засмея.

— Явно не съм. Не съм и най-изявената жена на света — допълних с многозначителен поглед към безобразния си тоалет.

Карина се засмя, но поклати глава.

— Глупости. По-женствена си, отколкото съзнаваш. А този италианец е идиот, щом не го е видял.

Забих поглед в кафето си.

— Благодаря — рекох тихо.

Тя кимна.

— Е, разказвай!

— Какво?

— Разкажи ми за него. За този мъж. Защо си тук.

Колебаех се. Погледнах я и доста се изненадах, като видях с какъв интерес ме наблюдаваше.

— Наистина ли искаш да чуеш историята?

— Si, assolutamente.

— Добре.

И така, разказах й накратко за мен и Франческо, за желанието ми да избягам от монотонното всекидневие, за внезапното ми решение да последвам сърцето си и да дойда отново в Рим, за събитията от последните двайсет и четири часа. Не си давах сметка защо съм толкова искрена с нея, но тя остана с отворена уста, когато й разказах какво се случи между нас снощи и как тази сутрин той заяви, че всичко било грешка.

Карина ругаеше под нос, от което се почувствах малко по-добре. Както изглеждаше, в нейните очи поведението му беше също толкова ужасно, както и в моите.

Като свърших, тя се загледа в мен дълго и сериозно.

— Ще останеш ли в Рим?

Свих рамене и поклатих глава.

— Не зная. Ако се върна така безславно, ще се почувствам смазана. Но, честно казано, преди да замина, се наложи да заема на сестра си пари и сега не мога да си позволя хотел. Затова дойдох тук. Майкъл спомена, че даваш стаи под наем.

— С колко разполагаш за харчене?

Поколебах се.

— Ами около четиристотин евро — отговорих. — Дали ще ми стигнат за една седмица в хотел с една звезда? — Въздъхнах обезсърчено. — Ако сменя датата на самолетния билет, за да се прибера по-рано, трябва да платя голяма неустойка.

Карина ме гледа известно време изпитателно. После бавно се усмихна.

— Добре. Оставаш при мен — заяви тя, като че ли очевидно друго не можеше да се направи. — Към моя апартамент има малка слугинска стая на горния етаж. С отделен вход е. Тъкмо имах нужда от наема. Какво пречи да я дам на теб? Виждаш ми се чиста… въпреки че явно имаш проблем с дрехите. — Замлъкна и се усмихна. — Пък и каза, че ще платиш. Четиристотин евро за един месец е прилична цена. Тогава защо не?

Не ми се вярваше, че дори се замислих. Предложението беше направо съблазнително. Цената — разумна.

— Ами не знам — издумах най-накрая.

Можех ли да прекарам следващите четири седмици под един покрив с тази побъркана жена с гарвановочерна коса? Все пак трябваше да призная, че в момента не изглеждаше никак луда, както преди половин час.

— Защо не? — чух се да казвам. Лицето на Карина светна, а аз преглътнах мъчително. — Приемам — добавих с цялата самоувереност, на която бях способна. Преди всичко нима имах какво да губя?