Кристин Хармел
Рим, моя любов (10)

Десета глава

Пет минути по-късно вървяхме по задните улички на града. На практика се влачех и колената ми се подгъваха. Добре че си обух обувки с равна подметка, в противен случай някое от токчетата ми щеше да се заклещи в калдъръма при това препускане посред нощ.

Нямах представа къде отиваме и все повече се обърквах, докато минавахме през тесни пасажи и малки улици. Всичко ми беше в мъгла. От минута на минута все повече се убеждавах, че идеята да взема приспивателно беше ужасна, след което да се оставя да бъда изведена за нощни забавления от жена, която може и да не беше съвсем луда, но не й личеше.

Напразно търсех улица с познато име, но ние като че ли навлизахме все по-навътре в Рим по тайни пътища.

— Хм, къде отиваме? — попитах, когато влязохме в пасаж като че ли по-тъмен от останалите.

— Какво има? — попита ме Карина; очевидно беше в добро настроение. — Нямаш ли ми доверие?

— А трябва ли? — промърморих.

Карина се закова на място и се обърна да ме погледне.

— Виж какво, мис Америка, още не съм решила дали те харесвам.

— Ти ли не си решила дали ме харесваш?

— Точно това казах. Може да не го съзнаваш още, но да си имаш приятелка като мен, не е за изхвърляне.

— Да, бе, защо да си нямам приятелка, която нахлува с взлом в апартамента?

Карина ми хвърли сърдит поглед.

— Апартаментът все пак е мой, въпреки че съм ти го дала под наем. Не съм нахлула с взлом, както се изрази. Само се опитвам да ти помогна. Бъди поне малко благодарна.

— Нима трябва да благодаря за това, че ме извлече навън посред нощ?

Тя направи гримаса.

— Не — каза. — Трябва да ми благодариш, че взех под крилото си малката, безпомощна американка. Да не си въобразяваш, че нямам задължения?

Беше ми дошло до гуша да бъда „малката, безпомощна американка“.

— Останах с впечатление, че парите от наема са ти необходими — подхвърлих.

Карина ме погледна, без да се гневи.

— Не се заблуждавай, че всичко ти е ясно.

Тя тръгна още по-бързо. Загледах се след нея и после се затичах да я настигна.

— Съжалявам — извиних й се.

Тя махна презрително с ръка.

— Бяха два безкрайни дни, разбираш ли? — опитах пак.

— Ти не си единствената с проблеми — сряза ме тя.

Точно в този момент промени изведнъж посоката и зави вдясно в поредната уличка, след което най-накрая излязохме на много оживена улица.

— Пристигнахме — съобщи накратко.

Погледнах и дъхът ми секна от множеството народ, после видях, че стоим пред старинна на вид сграда с два фенера и вход със сенник. Беше нощен бар, пред който имаше огромна тълпа. Посрещнаха ни гръмка музика и буен смях, италианци на групички стояха пред вратата, пушеха, пиеха на големи глътки бира или отпиваха деликатно вино.

— О! — учудих се и погледнах предпазливо заведението.

— Сега пък какъв е проблемът? — попита с въздишка Карина.

— Не знаех, че отиваме в такъв моден бар — казах. — Не съм облечена подходящо.

Тя завъртя очи.

— О, хайде, принцесо Ан. Изглеждаш прекрасно и го знаеш.

— Принцеса Ан ли? — попитах недоумяващо. Но тя за пореден път завъртя очи и ми направи знак да вървя след нея. Поколебах се, после забързах подире й.

Салонът беше полутъмен с два дълги дървени бара, покрай които се бяха наредили хора. Групата изпълняваше на най-високите децибели любими стари парчета и в момента пееха песен на „Бийтълс“. По всяка вероятност бяха италианци, чийто английски не беше съвсем на ниво; произношението им куцаше. Бяха успели някак си да променят „Love Me Do“ в „Love Me Too“^[1], което, като се замисли човек, всъщност беше по-съдържателно.

— Насам! — помаха ми Карина. — Познавам бармана.

Последвах я към другия край на бара, където тя мина между двама мъже, които не изглеждаха никак ядосани, че ги избутаха. Даже им беше приятно, като я оглеждаха. Дръпна и мен към бара. Погледнах през рамо и бях изненадана, че мъжете оглеждат и мен.

— Не им обръщай внимание — каза Карина, без даже да се обърне. — Жребци.

— Какво? — попитах учудено. Почувствах, че се изчервявам леко.

— Така наричам тези италиански момчета — продължи. Сега вече типовете около нас се отдръпнаха с кисели физиономии. — Излизат натъкмени като първокласни състезателни коне, с лъскави черни коси, с прилепнали дрехи и с шарещи очи. Избират си жена, обикновено американка, която им се струва лесна плячка, и атакуват. Свалят, но всяка вечер различно момиче, загряваш ли? Ако искаш шест часа да се чувстваш обичана, като тези шест часа включват пет часа и петдесет минути гръмко хъркане на твоята възглавница, твои са.

Изкисках се и хвърлих поглед на мъжете. След обясненията на Карина и на мен ми заприличаха на типични свалячи. Всички те като че ли бяха извадени от един калъп: с черни, лъскави от някакъв гел коси, еднакво подстригани, с еднакви бели ризи, разкопчани почти до пъпа, и тесни дизайнерски джинси.

Всъщност приличаха много на Франческо.

— Видя ли кръстовете им? — попита Карина. Проследих погледа й до един грамаден златен кръст, после забелязах, че такъв висеше на врата всеки мъж. Тя ми намигна.

— Нямат представа колко са смешни.

Аз се разсмях.

— Сериозно — продължи Карина. Тя сякаш се разгневи, говорейки: — За тях не е проблем да спят с шест различни момичета шест нощи в седмицата и в неделя да заведат майките си на църква, и да коленичат пред Исус Христос.

Зачудих се дали това не е причината Карина да им се присмива някак си остро и осъдително. Може би някой като тези лъжци я беше засегнал дълбоко. Не можех да си представя Карина измамена от хитрините на някой мазен тип. Изглеждаше твърде умна, за да се подведе от подобен фалш.

Тя поръча две питиета на скорострелен италиански. Барманът, русокос сладур, горе-долу на нашите години, се занасяше с нея, докато забъркваше коктейлите. Плъзна по бара чашите и тя бръкна в чантичката си да плати, но той поклати глава и показа с жест, че не приема. Карина се опита да спори с него на италиански, но после се разсмя и сви рамене.

— За сметка на заведението, както казвате в Америка — обясни. Подаде ми питието, светлочервено на цвят.

— Кампари шприц ли е? — налучквах аз.

Тя се разсмя.

— Нощем не се пие кампари. То е типично следобедно питие. А това е „негрони“. Еманюел го забърква идеално. — Посочи с глава бармана, а той й се усмихна любовно. — Cento ani — обърна се с наздравица към мен, а това означаваше горе-долу „Да сме живи и здрави сто години“. — За една американка в Рим — добави.

Усмихнах се.

— За една американка в Рим — съгласих се и чукнахме чашите си.

Пийнах глътка от питието — сладко с особен горчив привкус. Беше студено и силно и всъщност след няколко глътки усетих вкуса му. Карина вече бе изпразнила чашата си, като че ли питието беше излязло от мода и трябваше да се унищожи. Като бутна на плота празната си чаша, Еманюел вече я чакаше със следващата.

— А за вас, синьорина? — попита ме той на несигурен английски.

— Не, благодаря.

Поклатих глава. Възнамерявах да пия много по-бавно. Освен това усещах, че отново съм замаяна. Явно приспивателното още действаше.

С Карина пак се чукнахме.

— Добре ли си? — погледна ме тя внимателно.

— Добре съм.

Потиснах една прозявка.

Тя ми размаха пръст.

— Не се прозявай! Тази вечер ще купонясваме.

Групата подхвана парчета на „Хути енд дъ Блоуфиш“, но вместо да пеят „тъжен съм“ пееха „фиркан съм“, което никой, освен мен не забеляза. Това ме развесели и аз се засмях.

Огледах залата. Хората изпълваха всяко кътче в полутъмния бар. Това заведение нямаше нищо общо с баровете, в които ходех при предишния ми престой тук. Със състудентите си обичахме да прекарваме често вечерите на места като „Пияния кораб“ на Кампо деи фиоре, или в „Лъкът на цигуларя“ близо до Санта Мария Маджоре, като и двата бара все едно бяха пренесени от някой нюйоркски ъгъл. Даже повечето от собствениците им бяха американци, англичани и австралийци. Обичах тези барчета, защото ги чувствах като късчета родна земя, когато бях на хиляди километри от дома.

Но тази вечер Карина като че ли ме въведе в един друг свят на Рим. Около нас жени с тъмен слънчев загар и с разрошени гарвановочерни коси като на Карина следяха зорко мургави мъже с премрежени погледи изпод тежки мигли. Всеки, изпускаше кълба цигарен дим в лицето на другия и ръкомахаше бурно. Няколко двойки, харесали се току-що, вилнееха на дансинга, а мъжете опипваха с жадни погледи партньорките си. Хората вдигнаха наздравици, отпиваха от халби бира или обръщаха на един дъх нещо по-силно, и пристъпваха опасно близо едни до други.

— Прелъстяване по италиански се прави като застанеш до някого и се мъчиш да създадеш познанство, а пък ако тази тактика не успее, преминаваш направо към награбване — говореше Карина, докато наблюдавахме сцената.

Разсмях се и закимах.

— Не знам защо ми напомня мъжете в Ню Йорк. Усмивката й веднага угасна.

— Италианците — рече тя с леден глас — нямат нищо общо с вас, американците. Повече никога не прави подобни сравнения.

Промърмори нещо, в смисъл че отива до тоалетната, и тръгна, преди дори да се опитам да й отговоря.

Загледах се след нея с отворена уста.

По-малко от минута след като Карина изчезна, мястото й бе заето от висок мъж, чието облекло явно беше мъжка униформа тук — дизайнерски джинси и бяла, разкопчана риза.

— Ciao, bella — поздрави той, оглеждайки ме безочливо, като че ли току-що се бе натъкнал на шведска маса, отрупана с лакомства.

— Хм, buona sera — отвърнах предпазливо. Огледах се с надеждата, че Карина само е преиграла и ще се появи всеки момент. За жалост никаква не се виждаше.

Като ми намигна, мъжът отприщи порой от италиански думи, които не разбрах. Поклатих глава.

— Non parlo l̀italiano.

Очаквах, че ще се откаже, но очите му лъснаха, сякаш е спечелил на лотария.

— Ах, американка! — възхити се той със силен акцент. — Обичам Америка!

— Били ли сте там? — попитах учтиво. Пак се огледах за Карина, но от нея нямаше и следа.

— No, no. Обаче жените, всичките са толкова симпатични.

— О, благодаря.

Кафявите очи на натрапника проблясваха, когато се примъкна до мен.

— А вие? Харесвате ли италианските мъже?

— В момента никак — промърморих.

— Non capisco — оплака се той.

— Хм, да, италианците, хм, си ги бива — отвърнах, оглеждайки се за Карина. Наистина защо се забави толкова много?

— Ах, да, мислите, че италианците ги бива — повтори той, като провлече последната дума, клатейки ентусиазирано глава. — Много добре, много добре.

Направи още една крачка към мен и на практика връхлетя върху мен. Искаше ми се да се отдръпна, но бях заклещена до бара и почти нямах лично пространство. Той миришеше на сол, одеколон и цигари и както ми дишаше в лицето, вкусих едва ли не от бирата „Перони“, която пиеше.

— Е, тръгваш ли с мен?

— Какво?

— Тръгваш ли? Искаш ли, хм, да си тръгнеш с мен? От бара. Да отидем в моя дом.

Погледнах го слисано. След като бях прекарала на двайсет и една цяло лято тук, би трябвало да съм наясно с подобно поведение, с тези безочливи предложения и нахални очаквания. Но повечето време от лятото бях с Франческо, а преди да станем гаджета, се движех с компания американски момичета и никога не съм била най-хубавата, най-жизнерадостната или най-дружелюбната, така че обикновено бях в ролята на наблюдателка, докато моите състудентки се кискаха с италианците, които ги сваляха, и често изчезваха нанякъде в нощта с тях. „По-умна съм“ — казвах си аз, може би донякъде самодоволно. После се появи Франческо и здравият разум ме напусна.

— Е?

Италианският натрапник чакаше отговор.

— Не — рекох твърдо, смутена, че се поколебах. Не защото обмислях предложението му, а само се удивлявах на дръзкото му безочие.

— Но защо? — Сега вече беше обиден. — Не ме ли харесваш?

— Не те познавам — отвърнах, оглеждайки се за Карина.

— Ах, да, bella, но как ще ме опознаеш добре, ако не дойдеш с мен в моя дом? — попита той. — Искаш, нали? Виждам го в хубавите ти очи.

Завъртях хубавите си очи.

— Не, не искам.

Той ме погледна втрещено.

— Но това е толкова естествено, разбираш ли?

— Кое е естествено?

— Аз съм мъж. Ти си жена.

— О, благодаря за обяснението! — рекох аз.

Сега вече той изглеждаше още по-объркан. Взе дясната ми ръка. Докосването му беше изненадващо нежно и така си обясних защо не се отдръпнах веднага.

— Но, bella — заувещава ме той. Вдигна брадичката ми, за да го погледна в очите. — Вслушай се в тялото си.

От начина, по който провлече „у“ във „вслушай“ и „я“ в „тяло“, думите зазвучаха почти лирично, но обиграно, сякаш беше изпробвал смешната фраза върху множество нищо неподозиращи американки.

— Моля?

Задавих се, както се мъчех да не се разсмея. Той явно разбра погрешно моето весело настроение.

— Вслушай се в тялото си — повтори още по-отчетливо, хвърляйки ми усмивка, която без съмнение трябваше да ме заплени.

— Действа ли този похват?

Той ме погледна недоумяващо.

— Похват ли? Не те разбрах.

— Добре — продължих аз. — Слушай внимателно.

Млъкнах и замръзнах с бдително вдигната глава.

— Какво правиш? — попита той след малко.

— Вслушвам се в тялото си.

Очите му лъснаха оптимистично. Огледа ме още веднъж, като задържа погледа си малко по-дълго върху гърдите ми.

— И как е, тялото ти разприказва ли се?

— Ммм — произнесох замислено. — Да, да, получих съобщение.

— „Да“ ли каза?

— Каза „не“.

Той сякаш се изненада.

— Che cosa?

— Точно така, казах високо и ясно „не“.

Свалячът се примъкна още по-близо и тъкмо щеше да каже нещо, когато улових погледа на друг един мъж, застанал на няколко крачки зад него. Беше широкоплещест, с червеникаворуса коса, светлозелени очи и разкошен тен, класически красавец от Северна Италия, от онзи тип мъже, които се срещат навсякъде във Венеция и които много хора свързват повече с Австрия, отколкото с южната й съседка. Той поглеждаше ту мен, ту чернокосия натрапник и като че ли прецени бързо ситуацията, защото се приближи.

— Stai bene? — попита, като ме погледна внимателно и застана между нас. — Добре ли сте?

Поколебах се и кимнах.

— Добре съм. Благодаря ви.

В първия момент като че ли не повярва. Обърна се и каза нещо на италиански на мъжа. Той измърмори в отговор, хвърли ми още един поглед, отдалечи се бавно и се присламчи към следващата група жени.

— От Америка ли сте? — попита ме светлокосият.

— Как познахте?

— По акцента — отговори той. — И по дрехите ви. Погледнах се, недоумявайки какво има предвид.

— И заради факта — добави той, — че Джузепе ви се лепна веднага. Има специален радар за американките. Във всеки случай извинете за поведението на Джузепе. Той е невъзможен.

— Познавате ли го? — изненадах се аз.

Светлокосият мъж сви рамене.

— Щом живеете в Рим, познавате всички — усмихна ми се той.

— Ами… — започнах внезапно изнервена. Независимо от факта, че салонът плуваше пред очите ми, виждах, че този мъж е много чаровен. Освен това беше така любезен да ме спаси от един противен Ромео. — Благодаря.

— Моля — отговори той. Кимна леко и ми намигна. — Радвайте се на вечерта. И на моята страна.

След тези думи изчезна в тълпата и ме остави сама, без дори да успея да го попитам как се казва. Точно в този момент Карина се върна с мрачно лице.

— Доколкото разбирам, с Джузепе сте си побъбрили — каза кисело.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Познавам всички от тази пасмина, мис Америка.

Обърна се към бармана и поръча две силни питиета. Подаде ми едното.

— Пий — рече лаконично. Аз се взрях в чашката.

— Наистина не бива — опитах се да откажа. — Взех приспивателно преди два часа и…

Карина ме прекъсна:

— Престани да бъдеш толкова добродетелна!

Чукна чашката си с твърд алкохол в моята, отметна глава назад и изля кафеникавата течност направо в гърлото си. Поколебах се, после направих същото против здравия си разум. На вкус питието сладнеше и ме удари право в главата.

На Карина й стана смешно, взе чашката ми, сложи я в нейната и остави двете на бара. Лицето й сега беше малко по-ведро.

— Извинявай, че те оставих сама толкова дълго. Понякога забравям как тези мъже се нахвърлят на американки.

Свих рамене.

— Всичко е наред, няма нищо.

Потърсих с поглед моя светлокос спасител, но не го видях.

— Искам да кажа, че си го просиш — продължи тя. — Всичките тези колежанки идват тук с техните пари и изрусени коси, с тяхното его, което се нуждае от ласкателство. Американките са лесна плячка.

— Аз не съм такава — възразих на секундата.

— Много се палиш — отвърна ми Карина.

След като поогледа дансинга, предложи да излезем навън и да глътнем малко чист въздух. Съгласих се; вътре не се чуваше нищо друго, освен ужасните кавърверсии на групата, пък и забелязах, че откакто Карина се върна от тоалетната, мъжете поглеждаха към нас боязливо и не се навъртаха наоколо. Стори ми се смешно; явно Карина им беше взела страха.

Тръгнах подир нея и седнахме на пейка пред бара. Нощта беше влажна и топла, но не неприятна. Карина извади пакет цигари и си взе една. Сложи я между устните си и ми хвърли бегъл поглед.

— Не знаех, че пушиш — рекох.

Погледна ме смръщено.

— Не пуша.

Бръкна в джоба си и извади кибрит, драсна клечка и запали цигарата си. Дръпна дълбоко, после с елегантен жест взе цигарата и тръсна пепелта, след което пак дръпна.

— Хубаво — отвърнах неопределено.

Въздъхна.

— Ти да не си от моралната полиция?

— Не, аз само…

Тя ме прекъсна:

— Пуша изключително рядко. И не е твоя работа.

— Не исках да бъда нетактична.

Имах чувството, че се сгърчвам под леденостудения й поглед.

— Вкъщи не пуша — продължи след малко. — Отказах цигарите, когато разбрах, че съм бременна с Нико. Запалвам от време на време, ясно? Пред него никога не пуша.

— Нико ли? — попитах.

Тя си дръпна още веднъж и затвори очи.

— Моят син.

Аз се вторачих в нея.

— Син ли имаш?

— Толкова невероятно ли ти се струва? — попита тя и като че ли й беше смешно. — Какво, според теб не ставам ли за майка?

— Нищо подобно — отвърнах бързо и се изчервих. — Исках само да кажа, че…

— Че не съм добра майка — допълни сухо Карина. Погледна ме. — Не се притеснявай. Не ми пука за твоето мнение. Според него съм добра майка. И това е самата истина.

— Вярвам ти. — Умълчахме се за момент. — На колко години е?

— На шест. — Усмихна се и добави: — От време на време ми минава през ум, че шест е в хармония с трийсет и шест.

— Шест — повторих аз. Не можех да си представя бясната Карина като член на клуб „Мама и аз“ или как води момченце да играе на детската площадка.

— Къде е?

— Оставих го сам вкъщи — отвърна тя. Но като видя ужасеното ми изражение се разсмя и каза: — Много си наивна. Разбира се, че не съм го оставила сам. При баба си е. Тя го гледа през деня, когато съм на работа. Помолих я да го гледа днес и вечерта.

— Наистина ли?

Карина завъртя очи.

— Като загубено кученце си, мис Америка. Беше задължително да те изведа. Между другото най-добрият начин да научиш нещо за някого е да го напиеш, нали? А аз трябва да знам каква си, щом ще живееш в моя апартамент.

Кимнах замислено.

— Нямаш ли деца? — попита след известно време Карина.

Не отговорих веднага.

— Нямам — извърнах поглед. — Бих искала един ден да си имам. Но не ставам по-млада.

— Много песимистично си настроена, мис Америка — каза меко тя. Но повече не подхвана темата.

Прозях се отново, а клепачите ми натежаха.

— Съвсем се скапа — отбеляза Карина с кисела усмивка. — Не носиш ли на алкохол?

— Не е заради това — възразих. — Взех хапче за сън преди два часа, понеже не можех да заспя. Още не е минало действието му.

— И вие, американците сте едни! Мислите си, че хапчетата са магическият отговор за всичко.

Свих рамене и за пореден път се почувствах неловко от факта, че трябва да нося отговорност за всички предполагаеми слабости на моята култура.

— Добре — усмихна се Карина и стана. — Тръгваме ли? Не ми се ще да заспиш на някоя улица в Рим.

Усмихнах се едва-едва.

— Извинявай. Не се опитвам да досаждам.

— Виждам. — Карина се изсмя подигравателно. — Но когато ти идва отвътре, даже не е необходимо да опитваш.

Сигурно трябваше да се обидя, но взех да свиквам със саркастичния й тон. Тя като че ли беше човек на крайностите; в един момент избухваше, в следващия се отнасяше с мило съчувствие; след това ставаше саркастична до крайност.

Станахме, за да си тръгнем, и усетих, че краката не ме държат. Но не че бях пияна, защото умът ми беше бистър. Само крайниците ми тежаха. Като че ли ми струваше огромно усилие да поставя единия крак пред другия, за да направя крачка и да вървя след Карина.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да вземем такси — предложих, като си спомних доста дългия път дотук.

Карина се изсмя.

— Има sciopero.

— Какво има?

— A sciopero — повтори тя. — На вашия език беше „стачка“, нали?

— Стачка ли има?

— Si. Стачка на всички транспортни работници. В това число и на таксиметровите шофьори. До утре вечер.

— Имат ли програма?

Карина като че ли се изненада.

— Разбира се. Беше съобщена във вестниците. Как иначе ще знаем, че стачкуват?

Стана ми любопитно.

— За какво стачкуват?

Карина вдигна рамене.

— Кой ги знае? За по-високи заплати навярно. Или за по-късо работно време. А може би защото скоро не са стачкували. Заедно с футбола това е нашето национално развлечение, нали разбираш?

Засмях се измъчено, като се чудех как краката ми ще ме отнесат до дома. Главата ми се въртеше леко и копнеех да си легна.

— Хайде — хвана ме за ръка Карина. — Не е толкова далече.

Тръгнахме по същия път, по който дойдохме, по малки улички и пасажи. Мъчех се да вървя в крак с Карина, но едва я следвах.

— Мис Америка, нямаме цяла нощ! — викна ми разсърдено през рамо. Усетих как настроението й пак се промени. Вече не беше така мила и сърдечна, както преди малко. — Не можеш ли по-бързо?

— Много съм уморена и…

— За мен стана вече много късно. Утре през целия ден на работа ще бъда като парцал.

— Съжалявам — извиних се кротко.

— Пфу! — изсумтя тя от досада.

Опитах се да вървя по-бързо.

— Е — подхванах разговор, за да не заспя, — разкажи ми за Нико.

— Какво те интересува?

Тя сви внезапно вдясно, после вляво, а аз се влачех подире й и вече се задъхвах.

— Ами какъв е?

— На шест е — отговори тя. — И е като всяко шестгодишно момче.

— О! — възкликнах и се почувствах глупаво.

Карина въздъхна и позабави крачка, за да я настигна.

— Много е умен — продължи. — Знае да си пише името и брои на няколко езика. Говори английски и италиански като мен. Държа да знае и двата езика като родни.

— Охо! — възхитих се. — Шестгодишен, а вече се справя с два езика!

— Не е кой знае какво. — Лицето й поруменя леко. — Обича да му четат. Чета му Хари Потър на английски всяка вечер, но пропускам страшните сцени. Още е много малък.

— Ами бащата на Нико? — попитах, като се мъчех да не изоставам от нея.

Карина се закова така рязко на място, че едва не се блъснах в нея.

Обърна се към мен и ме погледна.

— Защо те интересува неговият баща? — попита натъртено, а гласът й стана изведнъж леден и заплашителен.

Слисана от внезапната й студенина, отстъпих неволно назад.

— Н-н-нищо — заекнах. — Просто се чудех къде е.

— Не е тук — отговори тя. Очите й се присвиха като на котка, взирайки се в мен.

— О! — промърморих.

— Освен това не е твоя работа, мис Америка.

Вдигнах ръка да се защитя и се насилих да се усмихна.

— Просто исках да си поговорим.

Карина очевидно беше разгневена.

— Това ли е твоята представа за разговор? — попита и се изсмя подигравателно. — Знаеш ли какво? Потърси си друга жертва. Не ми е притрябвала някоя, особено американка, да идва тук и да ми казва, че съм объркала живота на сина си.

Аз я загледах смаяно.

— Но аз не исках…

— Достатъчно! — сряза ме Карина и вдигна ръка да ме спре. Затвори очи за миг и когато ги отвори, гневно се втренчи в мен.

— Не ми е необходимо мнението ти, мис Америка. И ти не си идеална, както много добре ти е известно.

И тогава, без да успея да кажа и дума, тя се отдалечи много бързо. Беше свила ръцете си в юмруци, косата й се развяваше ритмично като махало на часовник.

— Карина, почакай! — извиках след нея. Но тя вече завиваше зад един ъгъл, без да се обърне, и гласът ми отекна. Разлая се куче някъде наблизо, разбудено без съмнение от крясъка ми. Преглътнах и забързах натам, накъдето изчезна Карина.

Но като стигнах края на уличката и погледнах надясно, не видях жива душа.

— Карина? — повиках я колебливо. Гласът ми пак отекна и предизвика ожесточен кучешки лай. Огледах се виновно и продължих по улицата колкото можех бързо, въпреки че влачех краката си и копнеех да се свия и да заспя. — Карина?

Никъде не се виждаше. Оглеждах пасаж след пасаж, улица след улица, но от нея нямаше и следа. Дори не чувах стъпките й. Улицата беше потънала в гробно мълчание.

Най-накрая се спрях и се огледах. Нямах представа къде се намирам. Минахме през такъв лабиринт от улици и улички, че не можех да се ориентирам.

Спрях се и се заслушах да доловя звук, който би ми подсказал къде се намирам — шум от улично движение или плискането на водите на Тибър. Но цареше пълна тишина.

Тръгнах отново и като повървях известно време, забелязах малка табела с името на улицата: „Виа Палома“. Нищо не ми говореше. Наругах се, че не взех картата на Рим; Карина така ме пришпори, че я забравих. А и беше естествено, че тя ще ме води. Никога не излизах, без да имам представа къде отивам.

„Не се паникьосвай — казах си. — Няма причина за паника.“

Преди всичко толкова ли е трудно да намеря оживена улица и да попитам за посоката?

След двайсет дълги минути бях на края на силите си, но най-после излязох на Виа деи фиоре Империали. Въздъхнах дълбоко с облекчение. Знаех името на улицата; всъщност всеки, който е бил в Рим, я знаеше. Пресичаше града от площад „Венеция“ до Колизеума. И наистина, щом погледнах зад себе си, съзрях очертанията на античния цирк, мрачен, вещаещ нещастия посред нощта. Потръпнах и не си разреших да мисля за арената, където безброй хора бяха намерили смъртта си, и за всички онези сцени от филма „Гладиатор“, които се бяха запечатали в ума ми.

Обикновено оживената улица сега беше безлюдна, вероятно заради късния час — беше два през нощта — и заради стачката. Поех в посока обратна на Колизеума, защото доколкото си спомнях, Пантеонът беше натам. Руините на Форума изникнаха от сенките вдясно. След пет минути видях момче и момиче. Направо си отдъхнах.

— Извинете! — обърнах се към тях. — Съжалявам, че ви безпокоя, но ще ми кажете ли накъде е Пантеонът?

Двамата се спряха и ме погледнаха недоверчиво. После се спогледаха. Осъзнах, че са по-малки, отколкото си бях помислила.

— Cosa? — попита момчето, хвърляйки ми кос поглед.

— Хм, Пантеона — повторих колебливо. — Къде е?

Момчето поклати глава.

— Non parlo l̀ingelese — каза неуверено.

Опитах да си припомня италианския за начинаещи.

— Ммм, dov’e il Panteon? — произнесох с мъка.

Те се спогледаха отново. След това момичето започна да ми говори бързо на италиански, ръкомахайки бурно ту в една посока, ту в друга.

— Non capisco — рекох, чувствайки се много нещастна. — Не разбирам.

Момичето изпъшка. Приятелят й ми каза нещо и посочи напред, накъдето се бях запътила.

— Натам ли? — предположих аз. — Натам ли е Пантеонът?

— Si, si — отговори момчето, като явно му олекна.

— Grazie — благодарих и те си тръгнаха.

Продължих да вървя натам, накъдето ми посочиха, като с всяка крачка усещах, че съм на края на силите си. Дори не бях сигурна дали се разбрахме. Доколкото знаех, те ме изпратиха към Ватикана или към площад „Испания“. Освен това се досетих, че и да стигна до Пантеона, как ще намеря апартамента? Всъщност нямах представа къде се намира. Карина ме преведе през плетеница от улички и макар и да знаех, че е на крачка от античния храм, днес църква, щях да се лутам по виещите се пасажи цяла нощ в опит да го открия.

При това заключение се почувствах още по-изтощена. Ходех едва-едва с бързината на охлюв, като се оглеждах напразно за случаен минувач, когото да помоля за помощ. Бях постъпила глупаво, като не си взех портфейла, а само паспорта и четирийсет евро, двайсет, от които похарчих в бара. Освен да продължа да вървя и да се надявам, че ще попадна случайно на моята жилищна сграда, друго не ми оставаше. Поне ключа си бях взела — единствената смислена постъпка за цялата вечер.

След няколко минути умората ме надви. Вече едва се движех. И тогава, като мираж в пустиня, съзрях, ниска тухлена стена покрай улицата с височина и ширина на пейка. Дотътрих се до нея и се отпуснах. Отдъхнах си. Толкова беше хубаво да седна и да протегна уморените си крака.

Затворих очи и въздъхнах.

— Само ще поседя малко — си промърморих.

Наведох се напред и задишах дълбоко, смаяна колко съблазнителен беше хладният тухлен зид. В този момент превъзхождаше пухената ми постеля хиляда пъти. Беше невероятно удобен.

Отворих очи и загледах втренчено улицата, обръщайки бавно главата си ту на една страна, ту на друга, като се мъчех клепачите ми да не се затворят отново. Заклех се повече никога да не взимам приспивателно. Беше нещо ужасно. Огледах се. Улицата беше пуста, само от време на време дочувах шум от преминаваща някъде в далечината кола.

„Ще си затворя очите съвсем за малко — залъгвах се аз. — Няма да заспивам. Само ще си почина за секунда. После пак ще тръгна. Ще се почувствам по-добре, ако поседя няколко минути.“

Тези бяха последните ми мисли, преди да потъна в блажен сън.