Кристин Хармел
Рим, моя любов (15)

Петнайсета глава

На другия ден продължавах да мисля върху думите на Карина. Но станах, преди градът да се пробуди, избрах си място на брега на Тибър и наблюдавах през обектива как небето от пепелявосиньо се преобразява в огненочервено, и не мислех за нищо друго.

Избягвах Карина през целия ден и реших да се разходя из Рим, вместо да се срещна с нея, като от време на време снимах улични сцени, привлекли вниманието ми. Към три следобед ми стана адски горещо, бях капнала от умора главно заради безсънната нощ и ранния час, в който станах. Запътих се към Пантеона и тогава ми хрумна да свърна към „Пинокио“, вместо да се прибера.

Не бях виждала Марко от няколко дни, пък и не бях сигурна дали той иска да ме види отново. Притеснявах се, че го поставих в неловко положение заради историята за моята майка. Както и да е, думите на Карина, че избирам винаги само сигурното, ме накараха да се замисля, въпреки че никога не бих й го признала. Ако постоянно заобикалям отдалеч „Пинокио“, значи се страхувам да не сгреша и залагам на мнимото спокойствие. Ако отида, постъпката ми ще бъде храбра и нехарактерна за мен. Ще поема риск, риск за нещо глупаво, риск да бъда отхвърлена. Реших, че трябва да направя точно това.

В ресторанта нямаше жива душа; три и половина беше мъртъв час — след обяда и преди да нахлуят редовните клиенти от квартала за аперитива на хлад във вътрешния двор. В салона имаше една двойка до прозореца. На масата стоеше почти изпита бутилка вино, те се гледаха в очите и си шепнеха. От време на време жената се засмиваше, а мъжът се заглеждаше през прозореца, щом тя сведеше поглед. Изпитах желание да извадя фотоапарата и да ги снимам, но щеше да бъде твърде нахално.

Застанах на вратата за момент, за да се приспособят очите ми със сумрака. Не видях Марко, макар че зърнах друг сервитьор, който сгъваше лениво салфетки в дъното на ресторанта. Той изглежда не ме забеляза.

Помислих си дали да не си тръгна. Дойдох заради Марко, но него го нямаше. Пък и решението ми да намина не засягаше ли по-скоро мен, отколкото него? Освен това щеше да бъде хубаво да седна, да се спася от жегата и да изпия чаша от онова пенливо вино — просеко — за което Марко постоянно говореше. Защо да не си отдъхна и да не прегледам снимките, които направих днес?

Направих знак на сервитьора и той забързано дойде при мен, извинявайки се на италиански, че не е забелязал кога съм дошла.

— Non e un problema — отвърнах. — Una tavola per uno, perfavore.

— Soltanto uno? — попита и погледна зад мен, вероятно очаквайки, че още някой идва.

Кимнах.

— Si, soltanto uno.

Такава бе историята на моя живот, както изглежда.

— Ah, va bene — закима той загрижено. След това прибави на английски: — След мен, моля.

Поръчах си чаша просеко и сервитьорът ми я донесе след миг с купичка хрупкав картофен чипс. В много от римските ресторанти заедно с аперитива сервират и чипс, което винаги ми напомня за Америка, макар че за италианците чипсът е отличителен белег за тяхната култура.

Тъкмо щях да отпия от виното, когато чух зад себе си дълбок глас:

— Сама ли пиеш, принцесо Ан?

Обърнах се и видях Марко, който ми се усмихваше от другия край на салона. Беше с престилка и носеше голяма китка босилек. Каза нещо на другия келнер, остави босилека и се запъти към мен.

Усетих как страните ми пламват.

— Ъъъ — произнесох.

Марко ми намигна.

— Човек никога не бива да пие сам. Носи лош късмет. Може би ще ми разрешиш да ти правя компания.

Преглътнах и посочих стола срещу моя:

— Разбира се.

— Meraviglioso. Ще ме почакаш ли минутка?

Поклатих глава и се загледах след него, докато той отиваше към кухнята. Появи се оттам почти веднага без престилка и с още една чаша просеко в ръка. Дойде при мен и седна.

— Cin, cin!

Усмихнах се и чукнахме чашите си.

— Почакай! — спря ме Марко рязко тъкмо когато щях да пия.

Стреснах се и замръзнах, както надигах чашата.

— Какво има?

— Трябва да ме гледаш в очите, когато чукаме чашите си! — възкликна той.

— Моля?

— Говоря сериозно. Има поверие за онези, които не се гледат в очите, когато се вдига наздравица.

— Какво е то? — попитах.

В този момент Марко сякаш се смути.

— Честно ли?

Кимнах.

— Според поверието, ако избягваш да гледаш в очите някого, когато вдигате наздравица — замлъкна и се наведе към мен доверително, — очакват те седем години незадоволителен секс.

Усетих, че лицето ми пламва отново и не се съмнявах, че е почервеняло като домат.

Марко ме гледаше внимателно, като очевидно се забавляваше.

— Е — изрече най-накрая, — виждам, че ще трябва да вдигаме много наздравици.

Повтори наздравицата и този път, независимо от моето смущение го гледах в очите.

Извърнах поглед и отпих голяма глътка от виното, което щипна езика ми. Пихме мълчаливо известно време, аз със сведен поглед, като се мъчех да не се изчервявам, а Марко, без да отмества поглед от мен.

— Кет, защо си тук? — попита внезапно, нарушавайки мълчанието.

Преглътнах.

— Исках да изпия чаша вино — отговорих леко настръхнала.

— Не, не те питам за ресторанта. — Засмя се. — Тук, в Рим, имам предвид. Защо дойде?

Поех дълбоко дъх. Не знаех какво да отговоря. Имаше толкова много отговори.

— Не зная — казах. — Исках да се откъсна от живота си в Щатите — дадох някакво обяснение най-после. Не беше лъжа. Идването ми в Рим означаваше да се откъсна от досадното еднообразие на всекидневието у дома.

Но Марко не ми повярва. Гледаше ме внимателно.

— Моля те, Кет — продължи с толкова сериозно изражение, каквото не бях забелязвала у него. — Кажи ми истината.

Аз мълчах.

Марко ме гледаше с очакване и добави тихо:

— От хората искам само едно нещо — да бъдат винаги честни. Лъжите само ни докарват бели.

— Не лъжа — защитих се аз.

— Но не казваш и цялата истина. Ако не ти е удобно да говориш с мен, добре. Но истината винаги е за предпочитане.

Замислих се над думите му.

— Чудесно! — Поех дълбоко дъх и го погледнах право в очите. — Дойдох тук заради един мъж. Сигурно това е най-голямата глупост в живота ми.

След това започнах да говоря за Франческо, като замлъквах от време на време, прекъсвана от смаяните забележки на Марко. Свърших да разказвам и стаих дъх, очаквайки неговия коментар.

— Кет, Франческо е глупак — рече той. — Красива си, интелигентна и интересна.

— Никой друг изглежда не го мисли — отбелязах тихо.

— Не, точно обратното — каза замислено Марко. — Франческо го е прозрял. Но не това търси.

— Какво?

Позамълча, преди да продължи:

— Някои мъже не си търсят партньорка. Търсят жена, която да не може да диша без тях, която да ги обожава. А ти никога нямаше да се чувстваш по този начин с въпросния Франческо.

Не се съгласих с обясненията му:

— Това не е вярно. Щях да го обичам. Обичах го по едно време.

— Не става въпрос за любов — каза Марко. — Не и за някои мъже. Държат да се чувстват необходими, а не обичани. Ти си зряла. Отговорна. Умна. За подобен мъж това не е достатъчно. Той не търси партньорка. Търси жена, за която ще бъде център на нейната вселена. А ти не си от този тип. Взирах се доста дълго в Марко.

— Откъде знаеш всичко това?

Той сви рамене.

— Обичам да се вглеждам в човешката природа, както ти обичаш да се вглеждаш през обектива.

След известно време Марко ме попита:

— Но това не е всичко, нали?

Гледаше ме кротко и у мен се надигна тревожното усещане, че може да проникне в мислите ми.

— Моля?

— Не това те привлече в Рим — отговори. — Вероятно е стимулът, който ти е бил необходим. Рим не е запленил сърцето ти заради някой си Франческо.

Сведох поглед и въздъхнах тежко-тежко няколко пъти.

— Става въпрос за майка ти, нали? — обади се той след малко.

Кимнах. Не казах нищо. Не беше необходимо.

— Не е лесно да се изправиш пред призраци — отбеляза Марко.

Поклатих глава, като все още не го поглеждах.

След известно мълчание той каза:

— Хрумна ми идея. Веднага се връщам.

Взе празните ни чаши и забърза към кухнята. Видях го да разговаря с другия сервитьор, след което провери нещо в компютъра. Говори по телефона с гръб към мен и долових няколко фрази на неразбираем италиански. Когато затвори телефона и се върна при мен, се усмихваше.

— Ако искаш, можем да тръгваме.

Огледах се.

— Да тръгваме ли? За къде?

Той ми се усмихваше.

— Бих искал да ти покажа някои неща.

— Не си ли на работа?

— Говорих с Антонио — кимна той към другия сервитьор, който бършеше натрупаните чинии. — Ще се справи сам в момента. Вечерната смяна ще дойде след по-малко от час.

— Къде ще отидем?

Очите му като че ли искряха.

— Ще видиш. Вярваш ли ми?

Поколебах се, но само секунда.

— Да — отговорих.

Последвах го навън, като се чудех този път каква ли беля щях да си докарам.

* * *

Марко ме поведе към задната част на ресторанта; там на стената беше подпряна сребриста веспа.

— Качвай се — подкани ме Марко, кимайки към мотоциклета с лека усмивка.

— Твой ли е? — попитах.

— Да. Друг път возила ли си се на мотопед?

Поклатих глава.

— Виждат ми се опасни.

— Обещавам ти, че косъм няма да падне от главата ти. Но трябва да ми вярваш.

Поколебах се.

— Добре, ще ти вярвам.

Той ми подаде ръка и аз сложих крак на стъпенката, като съжалих, че не съм с панталон. Не знаех как да седна грациозно. Наместих се на една страна.

— Така добре ли е? — попитах.

Той се разсмя.

— Бих казал, че е съвършено. — Поклати глава, промърмори нещо на италиански явно развеселен и се качи пред мен. — Прегърни ме през кръста.

Поколебах се и направих, каквото ми заръча. Останах изненадана колко стегнати и добре очертани са гърбът и раменете му през тънката бяла риза.

— Дръж се здраво — нареди ми и моторът изръмжа. Притиснах се още повече към него и през мен като вълна мина трепетът на привличането. Даже на ясната дневна светлина, пред очите на хората, усетих допира до него дълбоко интимно.

— Готова ли си?

— Готова съм.

Тогава той потегли, аз изпищях леко и Марко се засмя.

Карахме по улиците и се шмугвахме в тесните алеи с мотопеда. Независимо от размера на това нещо, се чувствах в безопасност. По някакъв начин вярвах, че Марко няма да позволи да ми се случи каквото и да било.

Затворих очи и усетих вятъра в косите си. Прегърнах още по-здраво Марко, като се радвах на сигурността, която изпитвах до него.

— Добре ли си? — попита той.

Отворих очи и се усмихнах.

— О, да — надвиках бученето на мотора.

Профучавахме покрай фонтани и църкви със старинни каменни фасади, апартаменти с провесено пране, покрай малки градини с играещи деца, площади, където момичета, насядали по стъпалата, разбухваха лъскавите си черни коси. Минавахме покрай снимащи туристи, амбулантни търговци, хвалещи своята стока, майки с малки дечица. Най-после спряхме пред ронещия се Колизеум. Марко спря веспата и се обърна към мен, за да ми се усмихне.

— Ще те заведа вътре. Но имаме на разположение само половин ден, а пък искам да съм сигурен, че ще свършим всичко.

— Какво имаш предвид? — попитах объркана.

— Ще видиш — отвърна ми тайнствено. — Но ти си го разглеждала вече, нали така?

— Да.

— Добре тогава. Продължаваме. Дръж се.

Отново се втурнахме по улиците на Рим.

След известно време спряхме на знак „Стоп“ и Марко се обърна към мен:

— А сега сигурно ще ти се прииска да ме изхвърлиш, за да караш сама, и ще ни вкараш в беля — каза с усмивка. — Но се страхувам, че точно това днес не можем да направим. Не нося у себе си журналистическата си карта.

— Моля? — попитах, вече съвсем объркана.

Но той само се разсмя, завъртя глава и потегли.

— Дръж се — извика след малко. Вкопчих се здраво в него и той зави рязко в една странична улица. Там имаше пазар и докато гледах с широко отворени очи, той подкара ловко веспата между щандовете със сирене, вино, месо, заобикаляше амбулантните търговци на шалчета, играчки и цветя. Когато излезе на другия край на пазара, като по чудо, без да блъсне някой невинен минувач, спря и се обърна към мен.

— Как си?

Сърцето ми препускаше.

Позагледах го известно време. И тогава за моя най-голяма изненада, се разсмях.

— Какво беше всичко това? — попитах, като поглеждах ту към пазара, ту към него.

Не можех да престана да се смея. Предполагам, че беше в резултат от напрежението и от удоволствието. Въпреки риска действаше възбуждащо.

— Част от плана е — каза тайнствено Марко. — Дръж се.

Потеглихме в южна посока по широката Виа Челно Вибена. Отляво на улицата се простираше зеленеещ се парк, който Марко нарече Парко Нинфео ди Нероне. Завихме надясно и се насочихме към реката. Най-накрая Марко спря пред голяма кафеникава църква с няколко сводести входа и камбанария.

— Казва се „Санта Мария ин Космедин“ — обясни той. Слезе от мотопеда и ми подаде ръка. — Хайде. — Навярно забеляза моята неохота, защото се разсмя, потегли ме за ръка и каза: — Вярвай ми, Кет.

Запътихме се към църквата и Марко продължи:

— Космедин значи красива. Ако си спомням правилно, наречена е така през осми век, след като е била призната за една от най-прелестните църкви на своето време.

— Имам чувството, че ще трябва да платя за туристическа обиколка — пошегувах се аз.

Той ми направи физиономия.

— Защо не. — Продължихме към църквата. — Историята й е забележителна. Тук са избрани двама официални папи и един неканонизиран. А камбанарията й е била най-високата в цял Рим.

Стигнахме до стълбите пред църквата и Марко ме поведе към тъмнеещия вход. Усмихна ми се и посочи грамаден елемент с декорации в стената във формата на кръг от кремав мрамор в дъното на галерия с арки.

— Знаеш ли какво е това? — попита.

Погледнах го. Като че ли беше мъжко лице с дълга брада, вдлъбнатини на мястото на очите, ноздри и уста. Беше нащърбено, напукано и разрушено от времето. Изглеждаше ми смътно познато, вероятно от някоя книга за Рим, но лично никога не го бях виждала.

— Не — отговорих най-накрая.

Марко се усмихна.

— Много добре. — Поведе ме през галерията към скулптурата. Кимна към нея. — Казва се La Bocca della Verita — „Устата на истината“. Донесена е тук през седемнайсети век. Взета е вероятно от някой античен фонтан. Според легендата, ако си пъхнеш ръката в устата и ако лъжеш, ръката ти ще бъде отхапана. Очите ми се разшириха.

— Какво? — Погледнах Марко, после мраморното лице. — Занасяш ме, нали?

— Ни най-малко — отвърна той сериозно. — Истина е. Истината е над всичко.

Зяпнах скулптурата. Устата беше достатъчно широка, за да се помести свободно ръка в нея. И въпреки че само преди миг това лице ми изглеждаше добродушно, след като чух преданието, ми се стори леко зловещо. Всъщност колкото повече го гледах, толкова по-мрачно ми се виждаше. Отбелязах си наум да дойда, когато има подходяща светлина, за да го снимам.

— Е? — подкани ме след минута Марко. — Искаш ли първа да опиташ? Или аз да бъда първи?

Погледнах го с изненада.

— Да опитам първа ли? — повторих. — Да не би да ме караш да си пъхна ръката в устата на това нещо?

Той се разсмя.

— Такава е основната идея.

— Добре тогава, ти първи пъхни ръка — предложих много бързо.

Марко ме погледна с вдигната вежда.

— Какво има? Страх ли те е?

— Не! — отрекох.

— Ами, хайде!

Погледнах го сепнато, тъй като сърцето ми се разтуптя прекалено за случая. Това беше просто една мраморна глава; какво си мислех, че ще се случи? Но беше невъзможно да видя какво има в дъното на зейналата уста. Откъде да знам не се ли крие нещо зад стената?

— Е? — подкани ме пак Марко.

Пристъпих колебливо, протегнах ръка и малко по малко я доближавах до зловещото лице. С всеки сантиметър тревогата ми се засилваше. Ами ако имаше човек зад това лице, който само чакаше да сграбчи ръката ми? Ами ако някой камък се разместеше? Ами ако главата по неведоми пътища знае, че лъжа себе си за чувствата си към моята майка и нейното семейство?

— Не мога — признах и отдръпнах ръката си разтреперана.

Марко се разсмя и поклати глава.

— Добре тогава, хайде да те видим! — подканих го аз, леко стъписана от глупостта си.

Той пак се разсмя и сви рамене.

— Щом настояваш.

Пристъпи напред и сложи бавно ръката си в устата. Стаих дъх. Пъхаше я все по-навътре и виждах как пръстите му изчезват, после цялата ръка. Обърна се и ми се усмихна, и тогава изведнъж лицето му се изкриви в агония.

— Ох! — извика и се изви към скулптурата. Ръката му като че ли се заклещи. Той се извиваше и се гърчеше, мъчейки се да се освободи.

Изкрещях, втурнах се към него и взех да го дърпам. Най-накрая стенейки, той издърпа ръката си от устата на злото лице.

— О, божичко! — извиках. — Какво стана?

Марко вдигна ръката си да я видя. Беше цяла и невредима. А той умираше от смях.

— Какво се случи? — попитах отново.

— Пошегувах се — намигна ми.

Зяпнах го. Сърцето ми още туптеше силно.

— Подлец! — удивих се аз и с всичка сила блъснах с юмрук ръката му. — Как можа! Знаеш ли колко ме изплаши?

Поклатих глава, като се опитвах да се успокоя.

Марко ми се усмихваше и като го погледнах, за да му кажа пак какъв подлец е, ме накара да млъкна, привличайки ме в прегръдките си.

— Съжалявам — прошепна. — Трябваше да го изиграя. Ще го оцениш по-късно.

Отдръпнах се леко и го погледнах объркано.

— Че ме изплаши до смърт ли ще оценя?

— Да — потвърди той доволно.

Притисна ме към себе си отново и останахме прегърнати доста време пред погледа на сериозното лице, което вече не ми се струваше никак зло.

* * *

Същата вечер, след като минахме през апартамента на Марко, за да се преоблече, и през моята квартира, за да оставя фотоапарата и да си облека друга рокля, отидохме на вечеря в малък ресторант, веднага след ъгъла, където се намираше „Сквизито“. Беше сгушен точно вляво от Пантеона и докато аз се къпех, Марко беше запазил маса отвън. Имахме великолепен изглед към фасадата на старинната църква, обелиска и фонтана на площад „Ротонда“.

Марко поръча шампанско. Шушукащото вино пристигна и се чукнахме. Този път не пропуснах да го гледам в очите.

— За Рим — каза той. И после, като ме гледаше внимателно, добави: — За нас.

— За нас — повторих.

Бъбрехме си, докато се хранехме. Разказах на Марко за баща ми и сестра ми, за неотдавнашната сватба, а той ми разказа за тримата си братя и трите си сестри, и как е дошъл в Рим, за да отвори клон на семейния ресторант във Венеция.

— От Венеция ли си? — попитах.

— Si — отговори. — Работих в ресторанта там години, но винаги съм искал да имам собствен. Така че преди пет години дойдох в Рим с парите, които бях спестил, и с мечтата да отворя ресторант. Загледах го втренчено.

— „Пинокио“ твой ли е?

— Si.

— О! — Бях изненадана. — Не знаех.

— Ах, в такъв случай не си с мен заради парите ми — пошегува се Марко.

Засмях се.

— Не.

— Чудесно, защото нямам. Похарчих ги за ресторанта.

Той започна да говори колко е трудно да се отвори ресторант в Рим и колко е хубаво да види човек мечтите си осъществени, а аз се отплеснах и си спомних Майкъл. Преди него не познавах собственик на ресторант и като че ли по странен, съдбовен начин се запознах с още един и седях с него тук, докато стопанинът на „При Адриано“ се спотайваше някъде в мислите ми. Глупаво беше, разбира се, особено като се имаше предвид, че седях срещу хубавия, мил и най-вече свободен Марко.

— А ти какво ще кажеш? — попита той в заключение на своите размишления, които не чух изцяло.

— Извини ме, разсеях се. За какво говореше?

Марко се разсмя.

— Отегчих ли те вече? — Намигна ми. — Тъкмо казвах, че отворих ресторант, защото вярвах, че си струва риска да последваш мечтата си, дори ако не си сигурен, че ще се осъществят. Какво е твоето мнение?

Поколебах се.

— Не зная — отговорих и си помислих за разговора ни с Карина. — Аз явно предпочитам сигурността в живота.

— И в това има смисъл. Но за мен там е разликата между това да живееш дребнаво или пълноценно.

— Какво имаш предвид?

За секунда се замисли.

— Вярвам, че е съвсем в реда на нещата животът да бъде сигурен. Нямаше да съм нещастен, ако бях останал във Венеция. По всяка вероятност щях да работя в семейния ресторант, щях да си купя апартамент в Местре, близо до семейството ми, щях да се оженя, да имам деца, да играя в семейния отбор по футбол през уикендите и един ден щях да наследя ресторанта заедно с моите братя. — Но — продължи той — светът ми щеше да бъде толкова дребнав и ограничен. Разбираш ли? Навярно щях да пътувам, да направя нещо. Но моята мечта щеше да остане само във въображението ми и щеше да умре. Никога нямаше да постигна нищо реално.

Кимнах. Внезапно сърцето ми се разтуптя.

— Знам какво имаш предвид — казах тихо.

— Тук, в Рим всичко е различно. Парите едва ми стигаха за храна и нямах никакво време. Работех по двайсет часа на ден, за да отворя ресторанта. И в началото работата не вървеше. Беше ужасно. Чувствах, че ще се проваля. Но не се отказах от мечтата си. И днес съм щастлив, Кет. Животът ми не е идеален, не е хубав. Точно това исках.

— Страхотно е.

Не знаех какво друго да кажа.

— А ти имаш ли мечти? — попита ме той. — Извън това, което правиш в момента.

Замислих се.

— Да. Може би имам.