Кристин Хармел
Рим, моя любов (4)

Четвърта глава

— Нещастник! — произнесе се сестра ми по-късно същата вечер и гласът й звучеше по-отблизо и по-ясно, отколкото се очакваше, като се имаше предвид, че беше на хиляди километри, в Коузъмел на меден месец. Обади се само да ме чуе, но веднага усети, че гласът ми звучи особено.

Разказах й какво се случи с Майкъл.

— И най-лошото е, че не мога да проумея как ме подведе, разбираш ли?

Беки въздъхна:

— Грешката не е твоя, Кет. Точно в момента не си в най-добра форма. И той се е възползвал от това. Или поне се е опитал.

Примигнах и се помъчих да се овладея, въпреки че седях на бюрото си вкъщи.

— Става въпрос за това, че той ме накара да се почувствам… — позамислих се за точната дума и се сетих: — обнадеждена. Вдъхна ми надежда за пръв път от много време насам. Като че ли срещнах човек, който е различен, разбираш ли?

— Внушил ти го е — каза меко Беки.

— Да, но ме накара да се замисля. Само си стоя и чакам отчаяно да ми се случи нещо в живота, нали така? Може би не съм срещнала любим човек, защото сама се затварям.

Беки се умълча за момент.

— Не зная дали причината е точно тази — каза тя.

— Ами ако е тази? — попитах и ме обзе внезапно чувството, че времето се изнизва прекалено бързо, както пясъкът в пясъчен часовник, и че трябва незабавно да направя нещо, за да го спра. — Какво като си седя в моята миниатюрна преграда ден след ден, отивам и се връщам от работа и живея по този установен начин, без да имам понятие как да се измъкна?

Беки въздъхна:

— Но, Кет, това си ти.

Думите й ме жегнаха. Беше права.

Беки се помъчи да ме утеши, но дочух в далечината гласа на Джей и се досетих, че е разсеяна. Как да я виня. Беше нейният меден месец. Не й бе до мен.

— Хайде, отивай да се забавляваш — казах уверено. — И да направиш много снимки!

— Дадено, сестрице. — Усещах усмивката й по телефона. — Честно, не се тръшкай за този Майкъл. Той е глупак. Светът е пълен с такива като него. Още не си срещнала любимия човек.

Без всякаква причина, а може би разговорът за Рим снощи ми напомни за него, лицето на Франческо — мургаво и изваяно — изплува в ума ми така ясно, като че ли го бях видяла вчера.

— Да — рекох неопределено. — Може би не съм.

Но докато пожелавах на сестра си приятно прекарване и й предавах поздрави за Джей, и да се забавлява много, образът на Франческо не изчезна.

Може би не бях срещнала още подходящ човек. Може би е бил пред очите ми през цялото време преди повече от десетилетие, но аз съм се изплашила да направя скок в неизвестното и да разбера.

* * *

Същата вечер лежах с широко отворени очи, мятах се и се въртях. Колкото повече нощта напредваше, толкова по-нещастна се чувствах. Мразех такива нощи. Трябваше да стана в шест сутринта и както всеки ден да правя половин час йога, преди да се окъпя, да изсуша косата си със сешоар и в седем и петнайсет да тръгна за работа. Знаех, че ако не поспя, на другия ден ще се чувствам много зле.

Но не тази мисъл ме безпокоеше. Онова, което наистина ме тревожеше, беше, че не можех да изхвърля от ума си Франческо. Колкото повече се мъчех да забравя женения собственик на ресторант, толкова повече се вкопчвах в спомена за Франческо.

И така в 12:15 най-накрая светнах нощната лампа и отидох в дневната. Запалих лампата на бюрото си и отворих най-долното чекмедже. Извадих бавно кутията със спомените, в която не бях поглеждала, откакто я бях прибрала преди години.

Седнах на дивана с кутията в скута и я отворих предпазливо, като че ли едно невнимателно движение щеше да прикани стария ми живот да нахлуе в новия с бързина, за която не бях подготвена.

Най-отгоре се показа снимката на Франческо, последната, която му направих сутринта, преди да си замина от Рим. Тогава го видях за последен път. Тази негова снимка беше любимата ми. Бях станала рано онази сутрин, за да си прибера нещата, повечето от които през двата месеца на нашата връзка се бяха преселили от моята мъничка стая в пансиона в много по-големия апартамент на Франческо. Бях оставила спретнато подредените си куфари до входната врата и бях отишла в спалнята да го събудя. Но когато влязох, беше толкова сладък, омотан в чаршафите, с леко отворена уста, с мургави рамене, съвършено оформени, че не издържах, взех фотоапарата и го снимах. Той никога не разбра, че съм го снимала, но аз толкова често гледах снимката, особено през онази първа година, след като напуснах Рим, че краищата й бяха оръфани и снимката изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност.

Разбира се, че беше стара. През тринайсетте години, от моята ваканция в Рим, толкова много неща се бяха променили. Аз се бях променила. Започнах да преглеждам снимките, които така и не подредих в албум, защото се натъжавах, като ги гледах, и се почудих колко млада и щастлива изглеждам. Като че ли съм била друг човек. Не че не бях щастлива тук. Бях, разбира се. Но в Рим усмивката ми беше безгрижна, погледът ми — също. Изглеждах толкова екзалтирана, че съм във Вечния град, че го опознавам, че разполагам със себе си и правя каквото ми хрумне.

Прехвърлих различните снимки на мен и Франческо при фонтана Треви, на мен и Кара, съквартирантката ми, при Колизеума, Франческо и аз в неговия любим бар до Пантеона, сама пред музея на Ватикана. Усмихнах се, когато попаднах на снимки, на които целувах Франческо по гладката, мургава страна, и на мен до неговия мотоциклет „Веспа“. През онова лято като че ли събрах спомени за цял живот. И все пак имаше само няколко дузини снимки за доказателство. Толкова много пъти ги бях разглеждала през изминалите години, че вече не знаех дали моите спомени за Рим са истински, или си спомням само нещата, които се виждат на снимките.

Прехвърлих набързо съдържанието на кутията. Там беше дневникът, който си водех и в който не бях поглеждала, откакто се върнах. Имаше билети от пътешествието ми с влак из Италия, брошури от музеи, изсушени цветя, които бях брала покрай пътя в Тоскана. Пазех колието с пеперудка, което ми подари Франческо две седмици след като се запознахме. Беше фалшиво, вероятно купено от улицата за няколко долара. Но за мен беше равностойно на бижу „Тифани“ от сребро и диаманти. Престанах да го нося година след като се върнах от Рим, единайсет и половина месеца, след като преустанових връзката си с Франческо. Във всеки случай то почти се беше разпаднало по това време.

Взимах една по една снимките и предметите, оставих се на спомените и се вглеждах дълго в образите. Бях забравила колко харесвах светлозелените очи на Франческо, начина, по който свиваше вежди, когато се замисляше, когато казвах нещо смешно или пък някоя само наша шега. Бях забравила колко хубаво изглеждахме заедно. Постоянно ме влудяваше със своето безгрижно и лекомислено отношение към живота, с вечния си безпорядък. Беше ми приятно да си мисля, че се допълваме идеално — аз с моята мания за ред и той с абсолютното си нехайство към порядъка. Мисля си, че той ме накара да се поотпусна, ако не изобщо, поне през онова лято. И си мисля още, че аз му помогнах да стане малко по-отговорен.

Но нямах представа къде се намира сега и какво е станало с него. Никога не ме е молил да остана, но аз и без друго нямаше да приема. Трябваше да се прибера у дома да се грижа за Беки и да завърша колежа. Той ми каза, че при това разстояние не може да поддържа връзка, така че във всички случаи заминавах. Можех да остана. Знаех, че можех да остана и да устроя живота си в Рим. Но бях необходима на Беки и татко, така че изоставих всичко и се върнах вкъщи.

И в края на краищата, предполагам, грешката беше моя. Даже не го обвинявах, когато престана да ме търси и да отговаря на моите писма по електронната поща. Знаех, че го бях наранила. Но тогава си мислех, че светът е пред мен, че ще се влюбя отново в някой друг и че Франческо ще бъде един ден само нежен спомен.

Вместо това бях почти на трийсет и пет и независимо от факта, че се събирах и разделях няколко пъти с гаджета, Франческо си остана единственият мъж, когото наистина съм обичала.

Как се разделих с една любов така лесно?

Прибрах сувенирите, дневника и снимките в кутията и решително затворих капака, като че ли пропъждах спомените в миналото, където им бе мястото. Но дори след като си легнах отново, загасих лампата и се опитах да заспя, Франческо ми се мяркаше в съня.

* * *

Тази неделна сутрин, след като пропуснах девет обаждания на Майкъл и изтрих шест съобщения, без да ги чета, пристигнах в къщата на баща ми, една от поредицата еднакви къщи с тесни фасади в Бруклин, жонглирайки с голям книжен плик, пълен с ръжени хлебчета, кутия сирене и две чаши кафе, едното, от които успях да разлея върху бялата си тениска.

— Здравей, красавице — поздрави ме татко както обикновено и се наведе да ме целуне и да вземе покупките от ръцете ми.

— Здрасти, татко — отговорих, като влязох и затворих вратата с чашите кафе в ръце.

Настанихме се в кухненското кътче с нашето обичайно неделно угощение от ръжен хляб, сирене и пушена сьомга, която татко купуваше от деликатесен магазин наблизо. Той наля две чаши портокалов сок от кана в хладилника и седна срещу мен със сериозно изражение.

— Беки ми разказа за твоята среща с младежа от ресторанта — започна той без предисловие.

Изчервих се.

— Голяма работа.

— Кет, голяма работа е — каза той строго. Замълча и не проговори, докато не го погледнах. — Лошият късмет те преследва, хлапе. Но ти не си виновна.

Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

— Да, добре — отговорих аз, — но в някакъв момент трябва да потърся вината у себе си. Преди всичко не взимам ли аз лошите решения?

— Според мен момъкът от ресторанта не беше лошо решение — каза баща ми. — Как би могла да предположиш?

— А не трябваше ли да предусетя, че нещо не е наред? — Взех ножа и започнах да мажа ожесточено филията със сирене. — Пък аз само си казвах: „Божичко, какъв страхотен мъж!“. В действителност си мислех, че най-накрая съм срещнала моя човек, разбираш ли?

Татко ме погледна тъжно.

— Ще го срещнеш.

Оставих ножа и забих поглед в хлебчето.

— Не зная защо изобщо говорим за това. Свършено е. Да говорим за нещо по-хубаво. Например за сватбата. Или за медения месец на Беки, за твоя нов голф клуб.

Татко ме погледна с вдигната вежда.

— Винаги така постъпваш. Но този път няма да ти се уреди въпросът. Ще говорим за теб.

Отхапах от хлебчето и се направих, че не съм го чула.

— Хлябът тази сутрин е много вкусен — казах весело.

— Кет…

Баща ми изглеждаше непреклонен.

— Какво?

Правех се на ударена.

Татко подпря брадичката си с ръка и заклати бавно глава към мен.

— Трябва да направиш някои промени.

Оставих хлебчето.

— Какво е това, намеса ли?

— Мисля, че за намеса е необходим повече от един човек.

— Добре, тогава е наистина несполучлива намеса.

— Кет — повтори той, — не е намеса. Но с Беки говорихме и имаме предложение за теб.

— Двамата с Беки за мен ли сте говорили? — попитах аз.

Той се намръщи.

— Остави хората да ти помогнат понякога. Не е необходимо винаги само ти да се грижиш за всички.

— Чудесно. И какво е великото ви предложение как да променя живота си?

Отхапах толкова голяма хапка от ръженото хлебче, че едва я налапах, и се приготвих да понеса онова, което следваше. В списък за бързи запознанства ли ме бяха включили? Биографичните ми данни ли бяха изпратили по всички онлайн сайтове? Аеростат ли бяха издигнали с телефонния ми номер, снимката и съобщение, което крещи: „Отчаяна и излязла от употреба! Обадете се на Кет Конъли!“.

Татко отхапа от хляба и избегна погледа ми.

— Да отидеш в Италия — каза с пълна уста.

Преглътнах и се задавих. След минута кашляне и след като изпих половин чаша вода, която татко скочи да ми налее, изтрих очите си и повторих:

— Ъъъ… да отида в Италия ли? Откъде ти хрумна?

Обзе ме обезпокоителното чувство, че баща ми е придобил способността да чете мисли и знаеше, че сънувах Франческо цяла нощ.

Татко изглеждаше изненадващо спокоен.

— Там ти беше най-щастлива — каза той. — С Беки смятаме, че ще бъде добре за теб да отидеш пак за известно време.

— Какво говориш? Щастлива съм тук.

Той само ме погледна.

— Кет…

— Какво? Щастлива съм.

— О, да, на друг ги разправяй. Точно за това си мечтала цял живот. Да работиш по петдесет часа седмично скучна работа и всяка неделя сутрин да идваш при мен с ръжени хлебчета, а любовните ти преживявания да отиват на вятъра.

— Това ме обижда — казах. — Всичко това.

Баща ми въздъхна.

— Виж. Положително имаш неизползвана отпуска. И като те познавам, в кредитните ти карти има достатъчно средства.

— Няма — отговорих. — Забрави ли, че току-що си купих апартамент?

Бях изключително горда, че за десет години спестих пари и миналата година платих в брой началната вноска за едностаен апартамент в Горен Ийст Сайд.

— Не си платила с кредитна карта — напомни ми татко.

— Не съм — измънках. — Но си пазя кредит за спешни случаи. Използвам картите да свържа двата края, докато спестя за вноските по ипотеката, разбираш ли?

— В такъв случай все имаш хиляда за самолетен билет и още хиляда и петстотин за месец на хотел.

— Моля, за месец ли ме караш да отида в Рим?

— Не можеш да промениш живота си за една седмица — отбеляза той. — Иди най-малко за две-три седмици. Поне да си струва.

— Сигурно се шегуваш — казах равнодушно.

Баща ми погледна встрани.

— Може би ще отделиш и малко време да размислиш за майка си.

— Да размисля за майка си ли? — попитах и се изправих.

— Престани да правиш трагедии — каза баща ми. — Седни.

Погледнах го ядосано и после се смъкнах бавно на стола.

— Нямам какво да мисля за майка си — казах тихо.

— Освен че я мразиш — добави баща ми с равен тон.

Взе ръцете ми, преди да успея да ги отдръпна и да протестирам отново.

— Спокойно, Кет. Не се упреквай, че се чувстваш по този начин. Но може би ще отидеш да посетиш семейството й, докато си там. Може би те ще ти помогнат да разбереш, че тя не е искала да те нарани. Може би, ако го проумееш, ще ти бъде по-леко.

— Както и да е — изсумтях. Погледнах встрани. — Разговорът беше много поучителен. Но днес ме чака доста работа. Трябва да тръгвам.

Татко въздъхна и пусна ръцете ми.

— Поне ще си помислиш ли? Не си длъжна да ходиш при роднините на майка си, хлапе. Просто иди и си спомни какво означава да бъдеш отново щастлива.

— Бях много по-щастлива, преди да дойда тук тази сутрин — промърморих.

Изправих се и се целунахме смутено за довиждане. Очаквах, че ще се ядосам на татко и Беки, когато излязох от дома му и тръгнах към метрото. Но чувствах само странна празнота, пораждаща един въпрос. И този въпрос връщаше постоянно спомена за Франческо.

* * *

Същата вечер, след като напазарувах, изчистих до блясък апартамента, гледах няколко часа телевизия и се опитах да заспя, станах от леглото и включих компютъра. Зареждаше се бавно и се усетих как нетърпеливо потропвам с крак, докато чаках.

Включих търсачката и извадих адресника си. Пазех го от колежа и имах имейл адреса на Франческо. Надявах се, че не го е сменил. Намерих го и се загледах в бялото поле, предназначено за писане. Само като видях отново адреса му, и сърцето ми трепна. Спомних си с болка колко сутрини в Рим започвах деня с краткото послание: „Мисля за теб… Кет“. Също така с болка си спомних колко пъти се опитвах напразно да се свържа с него, след като се върнах тук. Сигурно му бях изпратила петдесет имейла, които останаха без отговор. Накрая се отказах и реших да запазя гордостта си.

Дванайсет години бяха изминали, откакто за последен път се бях опитала да се свържа с него, но въпреки това той се беше запечатал в ума ми така ясно, сякаш го бях видяла вчера. Ами, ако той не се чувстваше по същия начин?

Поех дълбоко дъх и започнах да пиша.

След четирийсет и пет минути и шест чернови най-накрая написах писмото, което в моите очи изглеждаше прилично. Прочетох го още веднъж:

Скъпи Франческо,

Здравей! Мина много време. Надявам се, че ме помниш; аз никога не те забравих. Чудя се къде си и какво правиш сега. Още мисля често за теб. Ще се радвам, ако ми отговориш.

Кет

Затворих очи и натиснах клавиша „изпрати“, преди да размисля. Дано на сутринта не съжалявам.

Изключих компютъра и се сгуших отново в леглото. За пръв път през онази нощ се успокоих. Най-накрая заспах.

* * *

Когато на другия ден отидох на работа, като че ли бях предизвикала пясъчна буря от нощни емоции. Какво направих?

Пощата ми беше пълна както обикновено с десетки съобщения, получени през уикенда. Прегледах ги набързо и скръцнах със зъби, като попаднах на майкълеванджелисти@приадриано.com. Не му бях давала моя адрес, така че той сигурно го бе издирил в „Гугъл“. Вбесих се, като си представих как се спотайва някъде из апартамента и търси скришом адреса ми, докато нищо неподозиращата му жена играе с детето им в другата стая. Натиснах „изтрий“, преди да продължа да си представям.

От Франческо нямах известие. Стана ми неприятно.

До обяд не свърших кой знае каква работа, но загубих много време да проверявам съобщенията си през няколко минути с надеждата, че Франческо е отговорил. С всеки час, който се изнизваше без известие от него, ставах все по-нервна… и се чувствах все по-глупава и по-глупава, че изобщо се реших. Постоянно пресмятах наум. По обяд наше време в Италия е шест следобед и той сигурно се е прибрал вкъщи, ако още работи като програмист, както през лятото, когато се запознахме. Дали е проверил и домашния си имейл? Може би го е прочел в работата и сега се бори с чувствата си, и не знае как да отговори.

— Много си замислена.

Крис беше подала глава над преградата на моята кабина и се хилеше. Покашлях се.

— Не съм, занимавам се тук с един имейл — казах невинно.

— Чакаш ли имейл? — кимна тя с усмивка към моя екран.

Изчервих се и това явно беше отговорът, който я интересуваше.

— От кого очакваш имейл?

Погледнах нервно към екрана и бързо отговорих:

— От никого.

Тя вдигна вежда.

— От никого ли? — повтори. — Много любопитно, като се има предвид, че провери пощата си днес навярно хиляда пъти и сякаш те облива студена пот.

Усетих как страните ми пламват.

— А сега пък се изчервяваш — продължи тя с равен тон, — което потвърждава моите подозрения, че става въпрос за мъж. Дано да не е онзи женен тип от ресторанта.

Поклатих глава.

— Определено не е.

Тя мълчеше и не откъсваше поглед от мен.

— Тогава кой? — не се сдържа най-накрая. — Да не си се запознала с някой друг?

— Ами — поколебах се аз, — не може да се каже, че е ново запознанство…

Точно в този момент компютърът ми изжужа, предупреждавайки ме, че имам поща. Дъхът ми секна, като се обърнах да погледна и като видях познатия имейл адрес, от който чаках известие цял ден: [email protected].

Франческо ми бе отговорил.

Без да обръщам внимание на Крис, кликнах на съобщението. Сърцето ми туптеше лудо. За секунда текстът се изписа на екрана. Прочетох го жадно.

Bella!

Поздрави от Италия! Още мисля за теб. Запечатана си в паметта ми. Моля те, трябва да дойдеш в Италия да ме видиш. Сърцето ми копнее за теб.

Любов и целувки

Франческо

Четях и препрочитах със затаен дъх. Не ми се вярваше, че ми отговори и на всичкото отгоре ми пише, че съм запечатана в паметта му! Че сърцето му копнее за мен! Почувствах се леко замаяна.

— Кой е този Франческо? — прекъсна Крис мислите ми явно заинтригувана. Беше влязла при мен и четеше над рамото ми.

— Никой — смънках аз, затворих бързо страницата и примигнах няколко пъти, за да дойда на себе си.

— Как така никой? — повтори тя. — Стига, Кет!

И така, след кратка пауза й разказах цялата история, като започнах от деня, когато се запознах с него в един нощен клуб, и завърших с изпращането на имейл снощи. Когато свърших, тя ме гледаше с широко отворена уста.

— Защо досега никога не си го споменавала? — попита тя.

Вдигнах рамене.

— Не знам. Той беше минало, нали разбираш?

— Да, но вече не е минало — каза Крис. — Е? — Погледна ме внимателно. — Какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? — учудих се аз.

Тя завъртя очи.

— Мъжът на твоите мечти, както стана ясно, току-що те покани в Италия. Не ми казвай, че няма да отидеш!

Лицето ми се сгорещи още повече.

— Не мога да отида в Италия!

— Защо?

Нямах смислен отговор.

— Н-н-н-е знам — заекнах най-накрая. — Искам да кажа, че просто не е практично. Не мога да си го позволя. Имам работа.

— От години не си взимала отпуска! — отбеляза тя. — Сигурно можеш да изчезнеш за месец, като събереш всички дни.

Покашлях се.

— Девет седмици в действителност — уточних аз.

Крис се ококори.

— Сериозно ли говориш, момиче? И какво чакаш?

Свих рамене притеснено.

— Ами ако татко има нужда от нещо? Или Беки, когато започнат да се местят с Джей в новия си апартамент? Ами ако някой от моите клиенти ме потърси?

— Кет — започна тя бавно, сякаш говореше на бавноразвиваща се. — В Италия имаш на разположение страстен мъж, който иска да отидеш при него. Не е ли време поне веднъж в живота си да помислиш първо за себе си?

— Ама аз — понечих да възразя, но Крис ме прекъсна:

— Сериозно, Кет. — Сега вече говореше решително. — Наистина ще бъде абсурдно, ако не отидеш. Заслужаваш го. Необходимо ти е. — После добави: — В случай че не отидеш, винаги ще се питаш какво ли щеше да бъде. И няма да разбереш.

— Не знам… — промълвих едва чуто.

Крис ме загледа пак продължително. После, без да продума, застана до мен, избута ме встрани и натисна бутона „отговор“ на имейла на Франческо.

— Какво правиш? — попитах.

Тя не даде обяснение. Вместо това написа нещо. Гледах нервно екрана, където се появяваха думите:

Сигурен ли си, че искаш да дойда? Мина много време…

Натисна „изпрати“, преди да успея да възразя.

— Крис! — възкликнах. — Какви ги вършиш! Ами ако той само се шегува? Ако не е имал предвид точно това? Ами ако…

Точно в този момент компютърът предупреди, че имам поща. Вторачих се в екрана, където се появи отново адресът на Франческо, и не вярвах на очите си. Без да продума, Крис кликна. Със стаен дъх прочетох:

Разбира се, че искам да дойдеш. Нима истинската любов не е завинаги? Моля те, ела в Рим. Побързай, моя bella.

— О! — промълвих.

Крис ми се усмихна:

— Добре, Жулиета. Да те изпратим при твоя римски Ромео. — Постарах се да не мисля как завършва историята на Ромео и Жулиета. — Имаш ли паспорт? — попита приятелката ми.

Кимнах вцепенено.

— Фантастично — зарадва се тя. — Дай ми кредитната си карта и започвам да търся билет. А ти ще пишеш молба за отпуска.

— Но… — опитах се да възразя.

— Никакво „но“, действай — заповяда тя. — Няма да ти разреша да се скриеш от този мъж. А сега казвай кога ще ти бъде удобно да заминеш — четвъртък или петък?

Изсумтях.

— Подиграваш ли се?

Крис сви рамене.

— Да ти прозвуча подигравателно!

Чувствах се като в мъгла, като че ли живеех живота на друг човек, докато отивах да си взема бланка за подаване на молба за отпуска. Амбър, служителката, ме погледна, сякаш не съм с всичкия си.

— Отпуска ли искаш? — попита тя.

Кимнах.

— Боже мой! — развика се тя. — Адът ще се продъни! Чудо на чудесата!

Аз я погледнах, без да знам какво да отговоря.

— Не ми се налага непременно да заминавам — отстъпих. — Мога да си взема отпуска, когато е удобно, за да не затруднявам никого.

Амбър завъртя очи.

— Будалкаш ли се? От пет години чакам да поискаш отпуска. Моля те! Изчезвай!

— Но…

— Да не съм чула дума повече — отсече тя.

Излязох, сподирена от смеха на Амбър, все още, без да ми се вярва, че идеята става действителност.

Но само докато не се върнах на работното си място.

— И така, запазих ти билет за четвъртък — съобщи жизнерадостно Крис. — Кога искаш да се върнеш?

— Почакай, този четвъртък ли?

Тя се обърна и сви рамене.

— Намерих много изгодна оферта, намаление в последната минута. Няма за какво да ми се сърдиш.

Поех дълбоко дъх.

— Крис, това е лудост.

Тя ми се усмихна.

— Да, лудост е. И точно заради тази причина трябва да го направиш. Някога правила ли си в живота си нещо лудо или безотговорно?

— От безотговорността не произлиза нищо добро — казах упорито.

Тя се взря в лицето ми за миг и въздъхна.

— Кет, животът е гаден. Човек понякога се решава да поеме риск. Ти трябва да излезеш от твоята удобна черупка. Трябва да направиш нещо безотговорно или съвсем шантаво. Ще се изложиш ли на опасността да страдаш? Да, разбира се, че съществува такава възможност. Но как иначе ще кажеш, че си живяла, щом никога не си изпадала в наистина трудно положение?

Замислих се над думите й, а в това време стомахът ми се сви на топка.

— Струва ми се толкова глупаво да постъпвам така.

— Кет, понякога трябва да вършиш глупости. И без това животът тече по свои си закони. За бога, нима мислиш, че съм очаквала да бъда с бащата на Дани? Постъпих ли умно, като избрах него? Разбира се, че не. Но последвах сърцето си и сега имам моята малка дъщеричка, без да съжалявам абсолютно за нищо. Понякога трябва да избягаш от твоята удобна черупка, за да проумееш какво търсиш в живота.

Замислих се отново. Хвърлих поглед към компютъра, на чийто екран постепенно се изписваха обратните полети на агенцията. Спомних си думите на Франческо от неговия имейл. „Моля те, ела в Рим. Не се бави, моя bella.“ Помислих си, че наистина не съм поемала риск след онова лято в Рим. Помислих си колко е хубаво да заспя в прегръдките на Франческо, да го държа за ръката и да го гледам в очите, и че не съм преживявала подобно нещо с никого, след като за последен път видях моя италиански любим.

Преглътнах мъчително. Имах девет седмици неизползвана отпуска. Сестра ми порасна. Баща ми определено можеше да се грижи сам за себе си.

— Заминавам за четири седмици — чух се да казвам. — Мога да си позволя четири седмици в хотел.

Крис ме погледна, без да вярва на очите си, след това се усмихна, а аз бях изумена от думите, които току-що изрекох. Тъкмо щях да си ги взема назад и видях с ужас как тя отбеляза светкавично „избор“, въведе данните на кредитната ми карта и отбеляза „купуване на билет“.

— Заминаваш за Рим — обяви и се облегна блажено сияеща.

— Ама — промълвих безсилно.

Тя се засмя.

— Вече няма накъде да бягаш. Билетът е с фиксирани дати и не може да се сменя.

— О, божичко! — измънках. Сега вече всичко стигна до съзнанието ми. Заминавах за Рим. Сама. След два дена. За да се срещна с мъж, когото не съм виждала повече от десет години. Ами ако реши, че вече не съм привлекателна? Ами ако се е променил и не го харесам?

Докато се измъчвах, Крис си пишеше доволно с Франческо. Погледнах безпомощно нейното съобщение и се почувствах изведнъж изолирана от цялата ситуация.

Франческо,

Взех си отпуска и ще пристигна в петък. Ще си потърся хотел.

Кет

Той отговори веднага.

Кет, петък ли? Ти накара сърцето ми да пее. Прати ми информацията за полета и ще те посрещна на летището. Нямам търпение да те видя отново, bella.

Molti baci, Франческо

— Ето, това е — обърна се Крис към мен триумфално след отговора му. Искаше ми се да загубя съзнание. — Всичко е уредено.

— Не мога да повярвам, че го правя — промърморих, все още взирайки се безизразно в екрана.

— Аз мога — каза Крис щастливо. — Крайно време е да престанеш да живееш спокойно и безинтересно.