Кристин Хармел
Рим, моя любов (22)

Двайсет и втора глава

След три месеца стоях във фоайето на летище „Кенеди“ и чаках Карина и Нико да минат през митническия контрол. През това време не пътувах до Рим, въпреки че планирах да отида през следващия месец. Затова направо се побърках от радост, когато Карина ми се обади, за да ми съобщи, че възнамерява да запознае Нико с баща му.

Имаше още една причина да дойде. Моите фотографии се продаваха добре в галерията на Джилиан Зукър, а приятелката ми беше започнала да ги продава на списания, затова преди три седмици реших да напусна счетоводната фирма „Пафър & Хамлин“. Беше грамаден скок от моя страна, като се има предвид финансовата несигурност и че никога не съм живяла без всички видове застраховки и кредитни карти, но дотук се справих. Щях да печеля по-малко и да си плащам сама здравната осигуровка, но щях да имам повече време да пътувам. Естествено имах диплома за счетоводителка и връзки в тази област, ако закъсам. Беше време да опитам късмета си.

Джилиан, с която още не се бях срещала лично, беше попитала Карина дали Одри Х. Вердикио ще се съгласи да сключи договор за серия снимки от Рим и от брега при Амалфи. Бях се съгласила и сега очаквах да подпиша договора и да замина. Карина току-що беше продала една поредица черно-бели снимки от Ню Йорк на малка галерия в Рим, както и пейзажи от Сентрал Парк с богатите си септемврийски цветове.

Разбира се, десетте процента от всички продажби бяха помогнали на Карина да осъществи своето пътуване. По време на престоя си тук си беше уредила срещи с трима други галеристи в Ню Йорк и с двама в Бостън. Нико беше на върха на щастието, че ще види не един, а два големи американски града. Вече няколко пъти ми се обажда да ме пита дали и аз ще отида с тях в Бостън, за да видим заедно патиците в Бостънската градска градина. Обещах му и възнамерявах да взема колата на баща ми, за да попътуваме няколко дена.

Карина още не знаеше, но възнамерявах да й върна парите за самолетните билети. Щеше да върши моя работа, докато беше в Щатите. Не биваше да плаща разноските по пътуването, макар да подозирам, че и без това щеше да дойде. И както ми каза по телефона, когато я попитах готова ли е да се срещне с бившия си — Масимо: „Време е“.

Видях първо Нико да излиза от митницата. Веднага ме забеляза, пусна ръката на майка си и се втурна към мен.

— Zia Кет, zia Кет! — викаше радостно. После започна да говори бързо и възбудено на италиански.

Разсмях се, а той се отдръпна, очаквайки отговор.

— Нико, забрави ли, че не говоря италиански?

Погледна ме сепнато, после и той прихна.

— Даже не се усетих, че говоря на италиански — възкликна детето. — Виждаш ли как се побърках, че съм в Ню Йорк!

Прегърна ме отново и аз го притиснах към себе си. Нямаше как да не забележа, че е малко по-висок и му липсва един преден зъб. Натъжих се, че не съм видяла как расте. Обичах го като роден племенник, който щеше да се появи след пет месеца. Очевидно Беки и Джей още през медения месец бяха решили да си имат бебе и нейното желание веднага се беше сбъднало, както се получаваше винаги в живота й.

Дълбоко в себе си понякога се чувствах обидена, че тя с лекота получава каквото си науми, а аз трябва да се боря за всичко. Но тази година у мен нещо се промени. Радвах се за нея и нищо повече. С нетърпение очаквах новия член на нашето семейство, за да го обичам.

Карина вървеше след Нико и дърпаше грамаден куфар. Щом Нико се откъсна от мен, побързах да й помогна. Тя остави чантите си и ме прегърна.

— Дойде ред и ти да ми помогнеш с грамаден куфар.

Разсмях се.

— Да не вземеш да свикнеш. Съвсем скоро ще дойда в Рим и ще те накарам да ми носиш багажа.

Тя завъртя очи и се разсмя. Десет минути по-късно пътувахме с таксито към Манхатън. Нико беше залепил лицето си до стъклото и чакаше да се покажат небостъргачите.

— Благодаря ти, че ни покани — обърна се към мен Карина, докато Нико си мърмореше нещо.

— О, моля те, сега вече сме като семейство. — След кратка пауза прибавих: — Но няма да ти се разсърдя, ако не ми вземеш наем, когато дойда следващия път.

Тя ми отвърна със смях, че стаята е на мое разположение винаги, когато съм в Рим.

— Как е работата? — попитах, като се стараех да не забележи, че ми е смешно.

Карина като че ли се притесни.

— Всичко е наред, но трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Не работя вече в „Сквизито“ — отговори колебливо.

Престорих се, че нищо не знам.

— Нима? Какво се случи?

Тя се подвоуми.

— Моля те, не ми се сърди, но Марко… твоят Марко… ме покани да работя в неговия ресторант като главен готвач.

Погледна ме внимателно, за да види реакцията ми, и продължи бързо:

— Първо трябваше да ме изпитат, разбира се. Сготвих всичките ястия от неговото меню, обсъдихме качествата на храните и нови рецепти, които бихме могли да пробваме. — Млъкна, след това добави: — Сърдиш ли ми се? Много се притеснявам, че първо не те попитах.

Усмихнах й се.

— Наистина много се радвам за теб. Тя ме погледна изненадано.

— Зная от седмици. Марко ме помоли да не ти казвам нищо, преди да ти предложи официално работата. Обади ми се да попита дали имам нещо против, още преди да се свърже с теб. Откъде мислиш, че има телефонния ти номер?

Тя ме гледаше смаяно.

— Значи вече си говорите с Марко — попита най-накрая.

Кимнах.

— От време на време.

— И? — погледна ме с надежда.

Засмях се.

— И нищо. Той е страхотен и ще бъдем много добри приятели. Но той не е за мен. — После добавих: — Освен това си има гадже.

— Гадже ли? — попита Карина.

— Спомняш ли си, когато отиде във Венеция един уикенд? Онзи уикенд, когато отидохме на бар и попаднахме на Майкъл Еванджелисти.

Като произнесох името му на глас, сърцето ми се сви. Бях решила да не се виждам с него и въпреки че често мислех за него, не бях готова за среща. На практика през изминалите три месеца избягвах да минавам през онзи квартал в Уест Сайд.

— Спомням си — каза Карина.

— Тогава Марко срещнал случайно свое старо гадже от гимназията. Срещнали се в деня, преди да прекарам нощта с него. Сега има връзка с нея. Тя идва при него всяка събота и неделя.

Натъжих се малко, когато научих, защото това означаваше, че тази врата е затворена за мен. Но той заслужаваше да си има любима и знаех в сърцето си, че няма да съм аз.

— Виж ти! — учуди се Карина. — Не знаех. — Погледна ме внимателно. — Ами Майкъл? Виждала ли си го?

— Не — отговорих и повече не пожелах да говорим по този въпрос.

В този момент Нико се развика:

— Виждам го, мамо! Емпайър Стейт Билдинг!

И наистина в далечината се очертаваше характерният връх на най-прочутата сграда в Ню Йорк. Таксито навлезе в града и Нико постоянно ни съобщаваше какво вижда: сградите на „Крайслер“, на Обединените нации, дърветата на Сентрал Парк.

— Той наистина познава Ню Йорк — казах на Карина.

Тя завъртя очи, но беше ясно, че се гордее със сина си.

— Откакто му дадох за пръв път книга за Ню Йорк, копнее да дойде тук.

* * *

На следващия ден отидох да правя снимки в Сентрал Парк, а Карина заведе Нико да се запознае с баща си. Предложих да ги придружа, но тя отказа.

Сама трябвало да се справи заради сина си. Месеци се беше подготвяла за тази среща.

Така че аз се разхождах безцелно в източната част на парка и снимах дърветата. Циганското лято си беше отишло и есента идваше. Въздухът беше хладен, короните на дърветата бяха в най-разнообразни цветове. Паркът сякаш пламтеше във всички оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото, които човек можеше да си представи. Листата тъкмо бяха започнали да падат, понеже тези дни духаше силен вятър, и аз снимах, освен дърветата на фона на градския пейзаж и покритите с листа алеи с играещи деца. Предвиждах, че снимките ще се продават добре в Италия: бях уловила идеално мъничко кътче от Америка.

Когато се върнах, заварих Карина в кухнята на масата с чаша кафе в ръка и с празен поглед. Останах доста изненадана. Очаквах, че ще прекарат целия ден с Масимо.

— Къде е Нико? — огледах се аз.

Карина фокусира бавно поглед си.

— Заспа — отговори ми апатично. — През нощта не спа много, защото беше превъзбуден, че е в Ню Йорк. Пък и не е свикнал още с часовата разлика.

Седнах до нея.

— Е? — попитах загрижено. — Как мина?

Тя въздъхна дълбоко.

— Масимо е много противна личност — каза най-сетне.

— Какво се случи?

— Нико щеше да се пръсне от вълнение, че ще се запознае с него. Представяш ли си, Масимо гледаше футбол по телевизията? Почти не погледна Нико, така се беше зазяпал в мача. Нико го питаше разни работи, а той му казваше да мълчи, за да чува коментатора. След час ни помоли да си тръгнем, понеже бил зает и нямал цял ден на разположение за семейна среща.

— Моля?! — не повярвах аз.

— Разби ми сърцето. — Карина се мъчеше да не се разплаче и аз хванах ръката й. — Не заради себе си естествено — продължи тя. — Заради Нико. Сигурно си е представял баща си как ли не. И грешката е моя, че не охладих ентусиазма му. Дори не съм му намеквала какъв ужасен човек е неговият баща. Мислех си, че Масимо ще се промени, ако има възможност да се срещне със сина си.

— Много съжалявам — прошепнах.

— Странно, но се чувствам по-добре. Вярвам, че и за Нико ще бъде по-добре, като мине време. Пък и фактът, че не можа дори да се преструва, че се радва… — Карина замълча и поклати глава. — Повече няма да страдам, че така зле свърши всичко между нас.

— И не си е струвало — напомних й аз.

— Да, но понякога е по-лесно да видиш нещата отстрани. Сега вече знам, че не съм сгрешила. Само не мога да си простя, че нараних Нико по този начин.

— Не си виновна ти — опитах се да я успокоя.

— Аз съм виновна, щом не мога да предпазя детето си от неприятности, които го съсипват.

Карина стана, отиде в банята и затръшна вратата, преди да успея да кажа нещо.

* * *

След седмичната визита при майка си в старческия дом баща ми ни дойде на гости, за да се запознае с Карина и Нико. Поканих също Беки и Джей, но те отказаха, понеже вече били приели поканата на някакви приятели. Съмнявах се, че Беки е осъзнала колко държах на моето малко двучленно италианско семейство.

Нико отначало беше мълчалив и резервиран.

Още не се беше съвзел от срещата с баща си. Карина седеше до него и го галеше по косата. Но след като побъбри с Карина, баща ми започна да разпитва Нико какво му харесва най-много в Ню Йорк и малко по малко детето се отпусна. Когато привършвахме вечерята, Нико се премести до баща ми и му показа картинки на Ню Йорк, които беше рисувал в Италия.

— Нося си ги — обясняваше на баща ми, който ги разглеждаше, като че ли не е виждал нещо по-прекрасно, — за да гледам Ню Йорк. А сега с мама сме тук!

— Много са хубави, Нико — произнесе се баща ми сериозно.

Момчето кимна.

— На мен най-много ми харесва Емпайър Стейт Билдинг — говореше детето. — Тази също, казва се „Флатайрън“. Виждал ли си я?

— Да, виждал съм я — усмихна се баща ми. — По-късно можем да отидем.

Очите на Нико светнаха.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди баща ми. Погледна Карина, която го наблюдаваше с усмивка много внимателно. — Случайно знам там едно заведение за сладолед близо до „Флатайрън“. Ако мама разреши, ще те заведа. Може майка ти и леля Кет да дойдат с нас.

Карина се усмихваше на баща ми и като че ли обмисляше нещо.

— Идете двамата с Нико — предложи. — Аз бих искала да покажа нещо на Кет. Възнамерявах да отидем утре, но защо да не отидем днес?

— Какво си наумила? — попитах аз.

— Научих от Джилиан, че от едно заведение са купили осемнайсет от твоите фотографии голям формат. Помислих си, че ще ти бъде интересно да разбереш къде са.

Сърцето ми се разтуптя. Умишлено избягвах галерията, защото не исках да се издавам, че аз съм Одри Х. Вердикио.

— Никой не знае, че Одри си ти — успокои ме Карина, като очевидно се досети. — Представи си цяла зала само с твои фотографии!

Аз се колебаех и татко се намеси:

— Разбира се, че ще отидете. — Погледна ме и добави: — Трябва да се гордееш със себе си, хлапе. Върви и се радвай на онова, което си направила.

Почувствах се неловко.

— Ами не знам — промърморих.

— Погледни от друг ъгъл — настояваше баща ми. — Ако не отидете, ще ни развалиш мъжката вечер с Нико. А ние с него имаме сериозни намерения.

Нико се разсмя и с баща ми си плеснаха ръцете. Като виждах колко естествено се държеше моят баща с детето и как Нико се привърза бързо към него, много се учудих. Погледнах Карина и свих рамене.

— Добре — съгласих се от немай-къде.

Бях се преоблякла с избелели джинси и тениска, след като се върнах от разходката в парка.

— Няма да се преобличам пак.

Карина завъртя очи.

— За пръв път ще видиш изложени твои фотографии. — Смушка ме с лакът. — Хайде, издокарай се!

Изпратихме баща ми и Нико и ги накарахме да ни обещаят, че няма да се тъпчат със сладолед. Нико ме прегърна и ми прошепна:

— Твоят татко е много готин, zia Кет.

— Много добре — прошепнах му и аз. — Тогава ще ти го отстъпвам винаги когато пожелаеш, хлапе.

Детето засия, целуна майка си и хванати за ръце, двамата с баща ми тръгнаха.

След това се преоблякох, както ми нареди Карина, с черни джинси и сива кашмирена блуза, която много си харесвах. Хрумна ми да си завържа синьо-зеленото шалче от леля Джина. Напомняше ми винаги за нея и ми беше много приятно.

Карина одобри тоалета ми и настоя да се гримирам леко.

— Трябва да си красива, когато гледаш снимките си — каза сериозно.

— Тероризираш ме — негодувах аз, но все пак се гримирах.

Пет минути по-късно взехме такси и потеглихме.

Карина подаде на шофьора листче с адреса.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще видиш — отговори тайнствено тя.

Като подминахме парка, нещо ме бодна под лъжичката.

— Карина? — обадих се, изпълнена с подозрения, защото завихме към Уест Сайд. — Нали не ме водиш при Майкъл?

— Не — отрече тя най-невинно. — Вече ти казах, отиваме да видиш фотографиите си.

Но когато завихме по Западна деветдесет и трета и пресякохме булевард „Колумб“, за да спрем пред ресторанта „При Адриано“, аз я изгледах свирепо.

— Карина! Изрично те попитах при Майкъл ли ме водиш. Ти ме излъга.

— Не съм те излъгала — отрече, избягвайки погледа ми. — Всъщност нямам представа дали той е тук.

Погледнах недоумяващо ресторанта, после пак Карина, която все така не ме поглеждаше.

Шофьорът се обърна към нас и избъбри нещо като:

— Няма ли да се разкарате?

Но ние изобщо не му обърнахме внимание.

— Не те лъжа — каза Карина. — Наистина не знам дали Майкъл е тук. Но те моля да влезеш и да видиш.

— Нима твърдиш, че Майкъл Еванджелисти съвсем случайно е купил осемнайсет мои снимки? — попитах недоверчиво.

— Да, точно така — кимна Карина. — И не е знаел, че са твое дело.

Зяпнах я и тя продължи:

— Обадих му се преди два месеца и му казах, че съм чула за някаква нова фотографка, която излагала свои работи в галерия в Сохо. Заклевам ти се, че не съм споменавала твоето име. Той не знае, че ти си фотографката. Когато беше в Рим, сподели, че иска да внесе автентична италианска атмосфера в ресторанта. Обадих му се и намекнах, че със снимките може да го постигне.

— Отначало се отнесе доста скептично към идеята — продължи, — но след няколко седмици Джилиан ми се обади и ми каза, че е продала осемнайсет снимки в паспарту и рамки, най-успешната й продажба досега, на собственика на ресторант „При Адриано“ на Западна деветдесет и трета.

— Искаш да кажеш, че е видял всички снимки, които се предлагат в галерията, и е избрал точно от моите осемнайсет.

— Как да не се смаеш! И независимо от това дали ще се срещнеш Майкъл и дали ще говориш с него, трябва да видиш своите произведения, изложени както трябва.

Обърках се. Не знаех как да постъпя. Погледнах неуверено Карина.

— Признавам си, че не е пълно съвпадение — каза тя, — защото аз го пратих в галерията. Но ти се заклевам, че за теб не съм споменала и думичка. Не е ли показателно, че се е обградил с твои фотографии?

И сега всеки път, щом ги погледне, вижда Рим през твоите очи.

Още се двоумях, загледана във входа на ресторанта. Най-после се реших:

— Нави ме — казах тихо на Карина. — Да влизаме.

Тя засия, слезе пъргаво от таксито, докато плащах на мърморещия шофьор. Последвах я неохотно и застанах на тротоара. Стоях там дълго. Гледах втренчено ресторанта и неизвестно защо се чувствах изплашена. Навремето харесах Майкъл, дори много. Ако не беше онова глупаво недоразумение, сигурно още преди месеци щяхме да станем гаджета. Сега вече не бях сигурна. Дали ме мразеше, след като се държах така грубо с него не на един, ами на два континента? И да не ме беше намразил, може би си имаше приятелка. При това положение, ако хранех дори съвсем малка надежда, сама щях да си причиня страдание. Дори да беше свободен, не знаех дали да се срещам с него. Щеше да бъде сложно с вдовец с дъщеря. Ами ако той още не се е отърсил от загубата? Ами ако дъщеря му не ме приеме?

— Докога ще стърчиш там и ще си търсиш оправдания да не влезеш? — попита Карина. — Защо не вземеш да се държиш като зрял човек и не влезеш през тази врата, за да видиш как творбите ти красят стените?

— Ъъъ — колебаех се още аз. — Ами да влизаме тогава.

— Много добре — хвана ме за ръка Карина и ме повлече към входа.

Управителката, същото момиче, което съобщи най-безцеремонно на Майкъл, че го търси тъща му, ни изгледа с досада.

— Маса за двама ли? — попита.

— Не — отвърна Карина. — Само ще разгледаме фотографиите в салона.

Момичето пукна балонче от дъвка.

— Това не се разрешава.

Карина я принуди да сведе поглед.

— Познавам шефа — каза тя. — Сигурна съм, че няма да има нищо против.

Стисна ме пак за ръката и ме поведе решително към салона, преди управителката да протестира.

Щом влязохме, замръзнахме на място.

Обстановката беше коренно различна от последния път, когато бях тук. Нямаше ги невзрачните репродукции на стари италиански майстори, както и изкуствените лози и гроздове. Интериорът беше изцяло променен. Завесите бяха от прелестно черно кадифе, покривките също бяха черни, което изглеждаше поразително на голите тухлени стени.

Но най-натрапващата се разлика бяха моите фотографии, разпределени равномерно по шест на стена. Така наредени, те ми се сториха по-големи, отколкото бяха в действителност с тяхната черно-бяла графика.

Стоях като статуя, загледана в работата, която бях свършила. Не бях виждала фотографиите си, събрани накуп, и положително не и осемнайсет в този размер. Рамките им бяха лъскави и черни със сребристи краища, подчертаващи чудесно черно-белите изображения. Като ги гледах закачени на стените, преживявах отново моя месец в Рим в най-ярки подробности.

Ето ги моста „Сант Анджело“ и двата ангела от фонтана Треви. После форума и кафене на площад „Венеция“, Пантеона, брега на Тибър, Ватикана и „Устата на истината“, която веднага ми напомни за „Ваканция в Рим“ и за… Марко. Имаше също така снимки на хора в тяхното римско всекидневие: двама старци, играещи шах пред хлебарницата близо до дома на Карина, три старици на разходка, три ученички, седнали на едно стъпало, които очевидно клюкарстваха. Но най-поразителни бяха две снимки, окачени една до друга на стената в дъното на салона. Едната беше на момченце, което риташе топка в парка. Лицето му не се виждаше и понеже светлината беше приглушена, детайли не се различаваха.

— Това не е ли Нико? — попита тихо Карина.

— Да, Нико е.

Беше странно да видя портрета му в ресторанта на Майкъл. Но още по-странно ми беше да видя фотографията до тази на Нико. Беше на леля Джина, когато миеше витрината в деня на нашето запознанство. Тъкмо се беше обърнала, сякаш усетила, че някой я наблюдава. Погледите ни се срещнаха през обектива и аз я снимах, преди да се престоря, че съм случайна минувачка. Бях разглеждала снимката на екрана на компютъра, но увеличена до този размер, беше нещо съвсем различно. Дори отдалече се забелязваха дълбочината в погледа, бръчиците около очите, между веждите, изненадата в изражението й. Направих няколко крачки, за да се приближа, без да съзнавам, че около мен хората вечерят, и се загледах в Джина. Стана ми мъчно, че е толкова далече. Липсваше ми много.

— Тази ми е любимата — чух зад себе си глас, който познах веднага, — защото жената на снимката ми напомня за теб.

Извърнах се.

— Майкъл!

Уж бях равнодушна, но взех да преглъщам. Той стоеше само на сантиметри от мен и ме наблюдаваше внимателно. Огледах се за Карина, но тя само вдигна палец към мен, очевидно развеселена.

— Здравей — рече той.

— Здравей — отвърнах.

Стояхме един срещу друг и се гледахме.

По едно време Майкъл примигна и се покашля. Погледна зад мен.

— Това не е ли Карина?

— Да, Карина е. С Нико са ми на гости. Обърнах се, но тя беше изчезнала.

Той се смути.

— Не ми каза, че възнамерява да дойде. — Замълча. — Само ми каза за една галерия, в която се продаваха тези снимки. Заради снимките ли дойде?

Само кимнах, защото не знаех какво да отговоря.

— Нали правят атмосферата съвсем различна? — попита той.

Пак само кимнах, защото изгубих дар слово.

Той се взираше във всяка снимка.

— А ти как си? — попита най-после Майкъл. — Мина доста време от последната ни среща.

Очевидно и той се чувстваше така неловко, както и аз. Това донякъде ме успокояваше.

— Получих писмото ти — изтърсих ненадейно. — Извинявай, че не ти се обадих. Аз… аз не знаех какво да кажа. Бях оплескала всичко само защото не пожелах да те изслушам. Но не бях готова. Не бях готова, за каквото и да е. Не бях готова за онова, което можеше да се случи, ако ти се бях обадила. Не беше редно, но не знаех какво да правя.

Щом произнесох моята малка тирада, сякаш товар падна от гърба ми. И сега отново тръпнех в очакване на реакцията му. След като веднъж се отпуснах пред него и си признах, че съм сгрешила, като че ли отключих затворената врата към сърцето си. Давах му възможност да ме отхвърли. А това ме плашеше.

— Не се притеснявай, всичко е наред — каза след известно време. — Аз също съжалявам, че още онази вечер не изясних нещата. — Млъкна и се замисли. — Струва ми се, че и аз не бях готов. Исках, но не бях. Сега вече разбирам.

— О! — промълвих. Не бях сигурна какво ми казва. Че още не е готов ли? Че още се страхува?

— Но чувствам, че вече съм готов — добави. — Напълно готов.

Не можах да не се засмея.

— Аз също — казах тихо.

Настъпи още един момент на неловко мълчание. Като че ли ресторантът изчезна и останахме само Майкъл и аз, като че ли понесени в мехурче.

— Обичам да стоя тук — каза неочаквано. Говореше така, за да наруши неловкото мълчание. Изглежда и двамата не намирахме какво да кажем. — Като че ли съм в Рим — добави и като не отговорих, продължи: — Но сигурно звучи глупаво.

— Не, никак не е глупаво, фотографът е направил тези снимки с идеята да внушат чувства.

Майкъл се засмя.

— Говориш, сякаш го познаваш.

С изострено внимание очаквах реакцията му.

— Познавам го. — Вдигнах очи и срещнах погледа на Майкъл. Чудех се дали да му кажа. Но изведнъж разбрах, че искам. Гордеех се с моята работа, гордеех се, че моите снимки не го бяха оставили безразличен.

— Аз съм.

— Моля? — изненада се Майкъл и ме погледна объркано.

— Фотографът — казах — съм аз. Аз съм направила тези снимки.

Той съвсем се обърка:

— Какво?! Не. Някаква фотографка, която се казва Одри. Второто име не помня. Галеристката твърди, че е изгряващ талант.

— Одри Вердикио — уточних.

— Да, така се казва — щракна с пръсти той. — Откъде знаеш?

— Одри Вердикио е моминското име на моята майка — отговорих. — Когато реших да опитам дали ще се продават моите снимки… с помощта на Карина… взех името на моята майка за псевдоним. Не исках никой да знае, че аз съм фотографката.

Той не сваляше изумения си поглед от мен. Огледа бавно цялата поредица снимки и се спря на онази, за която каза, че му е любима.

— Коя е жената на снимката?

— Леля Джина — отговорих тихо. — Затова ти прилича на мен.

— Боже мой — промълви Майкъл, погледна ме и малко по малко се усмихна, след което се разсмя. — Значи през цялото време си била наоколо. В буквалния смисъл на думата.

И аз се разсмях. Беше смешно, като си го представи човек.

— Така ми се струва.

— Обикновено не вярвам в знамения. Но тук космосът положително ни изпраща послание. Нали?

Поколебах се и кимнах.

— С риск да ти се сторя пълен глупак, ще те попитам. Би ли размислила, ако те поканя на среща? И ако ти се закълна, че не съм женен? Не съм излизал с жена след онази катастрофална среща с теб.

— Е, не цялата среща беше катастрофа — подсмихнах се аз.

— Да, наистина — съгласи се той. — Но краят беше съкрушителен.

Кимнах и забодох поглед в земята.

— Съжалявам. Наистина. Ще можеш ли някога да забравиш? Ще ми простиш ли за невъзможното поведение?

Майкъл така дълго мълча, че си помислих, че ще каже „не“. Но после започна да говори бавно, като човек, който е премислил онова, което казва:

— Може би не е толкова важно дали ще простим или забравим. Може би е по-важно да помним всичко и независимо от това да желаем искрено да започнем отначало.

— Дори това да носи страдание — добавих тихо. Спомних си моите родители. Разбрах много, но и много може би никога нямаше да разбера.

— Все пак понякога си струва риска — каза Майкъл и взе ръката ми. — Не мислиш ли?

Погледнах го в очите и за пръв път от много време насам почувствах, че наистина съм си намерила мястото. Гледах го в очите толкова дълго, че онова пърхане в стомаха ми се пробуди.

— Да — отговорих накрая и повторих: — Да.