Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Italian for Beginners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle
Допълнителна корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Кристин Хармел

Заглавие: Рим, моя любов

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-329-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11730

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

На сутринта станах рано, преди Марко да се събуди, целунах го леко по челото и по устните и той се размърда. Взирах се през стъклото на таксито и се питах във вцепенение какви ги свърших току-що. Оголих докрай чувствата си.

Карина ми беше пъхнала бележка под вратата, но не я прочетох. Оставих я на нощното шкафче. После много бързо се преоблякох с пижама, измих нощта от лицето си и се сгуших в леглото.

Когато телефонът зазвъня след няколко часа, ми се стори, че съм заспала преди минути. Отворих очи и погледнах часовника. Беше седем. Звънеше татко. В Ню Йорк беше полунощ. Сигурно нещо му се бе случило, за да звъни по това време.

Събудих се напълно и грабнах, паникьосана, телефона.

— Кет? — рече баща ми.

— Тате, добре ли сте? — попитах веднага.

— Да, да, всички сме добре — успокои ме той.

— Ох! — изпъшках. Сърцето ми се успокои и аз въздъхнах. — Тогава какво има? При теб е посред нощ.

— Знам, извинявай, че те притесних. Но цяла вечер си мислех за разговора ни.

— Съжалявам. Не исках да те разстроя.

— Не си искала, разбира се. — След кратка пауза продължи: — Но има някои неща, които трябва да знаеш.

— Какви неща?

Настъпи дълго мълчание.

— Тате! — подканих го нерешително.

— Изневерих на майка ти, Кет — изтърси моят баща.

— Какво? — промълвих.

— Беше еднократна забежка, без никакво значение. Случи се пет месеца преди да тръгне, и когато разбра, търпението й се изчерпа.

— Изневерил си на мама!

Той въздъхна.

— По онова време само се карахме. Но няма извинение за това, което направих. Няма извинение. Помъчих се да се извиня. Помъчих се да й обясня, че е минало и заминало. Но тя каза, че с тази постъпка съм разрушил всичко. И беше права.

Аз онемях.

— Кет, скъпа! — обади се баща ми след известно мълчание.

— Защо не ни каза? — попитах меко. — Поне като пораснахме.

— Защото майка ти ме помоли. — Гласът му прозвуча сподавено. — Знаеше колко жестоко ви нарани, като си замина. Не искаше и мен да намразите. Дори когато се върна, ме накара да й обещая, че никога няма да го спомена пред вас. „На момичетата им трябва някой, когото да уважават“ — все повтаряше. Знаеше, че този някой не може да бъде тя заради страданието, което ви причини, като ви напусна. Искаше твоето отношение към мен да си остане същото и да ме уважаваш.

Аз мълчах.

— Кет? — подкани ме нерешително баща ми след малко. — Кажи нещо!

— Не знам какво да кажа.

— Ако ме намразиш, няма да се сърдя. Дано да не е така. Но ако ме намразиш, ще те разбера. Мразя се от години. Обвинявам се, че тя ни напусна.

Позамислих се над думите му.

— Татко, не ти си я накарал да ни напусне — заключих най-накрая. — Няма значение какво се е случило. Ти не си я принудил да замине и да изостави семейството си. Решението е било нейно. Тя ни изостави.

— Така е, скъпа. Съжаляваше до края на живота си. Зная го със сигурност. А пък ти си абсолютно права да се чувстваш по този начин. — Замълча, после продължи: — Искам само да разбереш, че не всичко е черно-бяло, както ти се е виждало винаги. И до голяма степен обяснява защо никога не се отказах от нея. Ние се обичахме, Кет. Винаги сме се обичали. Само че направихме много грешки.

Замислих се за любов и загуба, решения и последствия.

— Защо ми казваш това?

— Сестра ти няма проблеми — отговори татко. — Никога не съм се тревожил особено за нея. Но ти още страдаш заради майка си… И като зная, че си там, където се е родила, и че още не искаш да й простиш, сърцето ми се къса.

— Според теб заслужава ли прошка? — попитах.

— Според мен всеки човек заслужава прошка, Кет.

Татко ми каза тъжно, че много ми се е струпало наведнъж, и се надява да помисля, и да му се обадя, когато се успокоя. Съгласих се и разтърсена до дъното на душата си, се сбогувах.

Седях на крайчеца на леглото и размишлявах.

Разкритията на баща ми нима промениха нещо? Да, наистина, може би баща ми не беше безгрешният мъченик, в какъвто го бях превърнала за себе си. И го усещах инстинктивно. Но изневяра никога не бях допускала, той не беше такъв човек, обаче знаех, че има ирландски темперамент, и помнех много бурни скандали в гостната, когато моите родители се заблуждаваха, че с Беки спим. Сгушвах се с нея в леглото и запушвах ушите й, но нямаше кой да запуши моите. Чувах всяка дума през тънките стени на нашия апартамент.

Той й крещеше, че е съсипала живота му, а тя викаше, че е трябвало да се омъжи за първия срещнат, но не и за него. Той продължаваше, че преди да я срещне, имал много мечти и че тя му ги е отнела. Тя казваше, че главата му е в облаците и от неговите мечти нищо нямало да излезе. Един от тях слагаше край на кавгата с удар право в сърцето: „Мразя те!“ и тогава баща ми излизаше, затръшвайки вратата, и се връщаше след няколко часа. Чувах го посред нощ, когато отдавна трябваше да съм заспала. Влизаше в гостната на пръсти и понякога се блъскаше в тъмното в малката масичка, после отваряше вратата на тяхната спалня. Дочувах, че си шушнат нещо, и разбирах, че нещата са се оправили. Едва тогава заспивах.

Когато бяхме малки, или мама, или татко, ни питаха от време на време чули ли сме нещо странно през нощта. Беки, която проспиваше караниците, поклащаше глава и казваше „не“. Аз се правех на равнодушна и отговарях, че не разбирам за какво говорят. Те се споглеждаха с облекчение и продължаваха да се преструват, че всичко е наред.

Така че техните разногласия не бяха новост за мен. Но изневярата на баща ми и фактът, че е съкрушил майка ми в последните месеци на нашия нормален живот, промениха донякъде потокът на мислите ми. Промяната беше едва забележима, не дотам съществена, че да обвиня баща си или да се вбеся, че не съм знаела досега. Но ми бе достатъчно, че за пръв път от много години виждах майка си като страдаща, а не само като безсърдечна. Мнението ми за поведението й си остана същото и ми се струва, че никога няма да разбера как е възможно майка да изостави децата си. Но пък в случая се намести още едно парченце от пъзела. Осъзнах, че колкото по-самоуверено си мислиш, че знаеш всичко за дадена ситуация, толкова повече се лъжеш. Винаги има много липсващи парченца от пъзела.

Може би беше време да се заловя с пъзела и да наредя всички парченца, вместо да си заравям главата в пясъка.

* * *

Изкъпах се, облякох кремава лятна рокля с презрамки и излязох с фотоапарат през рамо, преди Карина да успее да дойде. Предчувствах, че ще почука на вратата ми, за да говорим за Майкъл още през първата си почивка в ресторанта. Но не бях готова да говоря за него. Дори не исках да мисля за него.

Затова се запътих към площад „Колона“, близо до Виа дел Корсо, където никога не бях ходила. Всъщност избягвах умишлено площада, въпреки че там се намираше един внушителен паметник — Колоната на Марк Аврелий, богато украсена мраморна колона, висока четирийсет метра, завършена точно в края на втори век. Но не колоната ме интересуваше днес. Интересуваше ме магазинче за шалове в една от страничните улички до площада.

От години знаех, че съществува. Дори нямах нужда от карта, за да стигна до него. Бях си чертала пътя на лист толкова пъти, че се беше запечатал в ума ми. Но никога не бях ходила. Не исках. До днес.

Улиците бяха още спокойни, така че не беше проблем да взема такси от Пантеона и движението не беше натоварено още. Стигнахме бързо до площада и казах на шофьора да ме остави откъм източната му страна. Пресякох го забързано и като минах покрай нея, едва погледнах колоната и нейните прекрасни барелефи.

Завивах в различни улици, като че ли цял живот бях минавала по тях, докато не стигнах до Виа дела Джулия. Веднага зърнах магазина точно пред мен вдясно. Беше малък и непретенциозен с голяма витрина, на която красиво бяха подредени чудни шалове в най-различни цветове. На витрината с изящен ръкописен шрифт се съобщаваше чий е този магазин: Sciarpe dalla Famiglia Verdicchio. „Шаловете на семейство Вердикио.“ Шаловете на моето семейство.

Гледах го доста дълго, смаяна от реалното съществуване на нещо, което си бях представяла, но не бях виждала. Само веднъж, като много малка, мама ме доведе при нейното семейство. Почти нищо не си спомнях, освен че дядо миришеше на цигари, а баба на бонбони. В семейните албуми, които често разглеждах, преди мама да ни изостави, тя и сестра й Джина, само с осемнайсет месеца по-малка от нея, толкова много си приличаха, че по думите на майка ми все ги взимали за близначки. Лицата на баба, дядо и леля се бяха запечатали в паметта ми от тези албуми и от коледните картички, които ни изпращаха всяка година. Но картичките престанаха да идват след смъртта на мама и от седемнайсетгодишна не бях виждала семейни снимки. Не знаех дали ще ги позная. В действителност не знаех и дали са живи.

Беше още рано и улицата беше пуста.

Тъмният магазин сякаш пулсираше от нежни цветове. Надиплени красиво копринени шалове, подредени по цветове, висяха на стойки. Искрящо синьо-пурпурни шалове бяха разперени в центъра на магазина. От едната им страна имаше розови, оранжеви и червени, от другата — жълти и зелени, а отпред — черни, бежови и бели. По цялата дясна стена имаше дървени рафтове, на които бяха подредени кашмирени шалове във всички цветове на дъгата. В сумрака виждах очертанията на обградената със стъкла каса, касовия апарат и малки разноцветни шалчета.

Стоях пред магазина и гледах. Знаех, че това е само един магазин, но имаше нещо трогателно за мен във факта, че от моето семейство са докосвали всеки шал, съчетавали са цветовете, подреждали са мострите и са избирали всички стоки със същите ръце, които са прегръщали моята майка, държали са ръката й, щипали са я по бузките, милвали са косата й и които са нагласили всичко в този магазин. И по странен начин всичко това ме порази.

Погледнах часовника си. Нямаше още девет и половина. Магазинът вероятно не отваряше преди десет или дори единайсет и не знаех как да постъпя, когато дойдеше някой да отключи. Имах нужда от време да помисля.

Пресякох уличката. През две къщи имаше вход с навес и стълби. Седнах там и се приготвих да чакам.

След малко извадих фотоапарата и взех да преглеждам разсеяно снимките. Бях изтрила повечето от тях в СД картата, след като ги прехвърлих в компютъра, но имаше и няколко останали. Загледах се във фотографиите на моя квартал в Ню Йорк, правени само преди месец, и почувствах сякаш връзката с моя свят е прекъсната.

Мястото ми не беше в Рим, на тази прашна, забутана уличка, на хиляди километри от света, в който живеех. Тук не беше моят дом, колкото и да исках да го усетя по този начин. Моят дом беше при красивите къщи, облицовани с кафеникав пясъчник, които гледах на екрана, при гъмжащите от народ улици, при кафенето на ъгъла. И още домът ми означаваше двойката гълъби, кацнали с очакване на облегалката на пейка в Сентрал Парк, човекът, който продаваше на количка френски хлебчета, ярко осветените арки на сградата на „Крайслер“, изгледът от Бетъри Парк към острова на преселниците Елис, наситеното зелено, бяло и червено на Малката Италия и чарът на Китайския квартал. Моят дом бяха Беки и татко.

Ами ако бях свързана съдбовно и с този град? Като че ли някъде в същността си носех тази връзка. От мига, в който стъпих на летището в Рим преди тринайсет години, всичко ми се струваше така познато, сякаш и преди съм била тук. Ами ако Рим ми беше предаден в наследство от моята майка, карта на града, очертана като генетичен проект на личността, която ще стана. Звучеше налудничаво, но все пак ако призраците бяха по-реални, отколкото признавах? Нещо ме бе привлякло тук. Трябваше да сложа на мястото му това нещо, преди да се върна към моя живот.

Взех фотоапарата и погледнах през обектива магазина за шалове от другата страна на улицата. От този ъгъл виждах само яркоцветната коприна, сияеща на витрината под самоуверения надпис, който обявяваше, че магазинът, също като мен, е част от семейство Вердикио.

Направих само една снимка. Погледнах я на екрана. Бях сбъркала композицията. Надникнах през визьора и удължих обектива. Цветовете излязоха на преден план и снимах отново. Проверих какво съм направила и пак не харесах снимката. Въздъхнах и станах от стъпалото. Отидох точно пред магазина и без да пресичам улицата, започнах да снимам.

Както се случваше с мен, щом се скриех зад обектива, преставаше да ме интересува всичко друго, освен обекта, който снимах. Прикляквах, минавах отдясно, после отляво, за да намеря най-добрия ъгъл. Слънцето се издигаше над солидните къщи и лъчите му заливаха улицата. Хората започнаха да излизат или за работа, или да водят децата си на училище, или с други задължения. Но аз почти не ги забелязвах. Бях изцяло погълната от света, който съществуваше за мен в обектива. Беше като калейдоскоп, който изолира всички други образи, и взима само своите на фокус.

След малко седнах пак да чакам на стъпалото. Не бях съвсем сигурна какво по-точно чакам. Исках да зърна леля, или дядо и баба, но какво щях да направя? Какво щях да кажа? Щях ли изобщо да ги позная след толкова години? А те държаха ли още магазина? Ами ако беше преминал в ръцете на някой братовчед или бе продаден на непознат, който е запазил името? Внезапно бях парализирана от страх и съмнения. Ами ако напразно бях събирала кураж да дойда тук тази сутрин?

След трийсетина минути видях, че лампите в магазина светнаха. Примигнах няколко пъти. Не видях някой да влиза през главния вход. Може би семейството на майка ми живее над магазина. Изведнъж сърцето ми се разтуптя.

Почти веднага една жена на около шейсет и пет години с лъскава черна коса до раменете, тук-там прошарена, излезе отпред с парцал и спрей за стъкла. Познах веднага леля Джина, която бях виждала само на снимка. Тя започна да лъска витрината. Гледах я като хипнотизирана, докато чистеше бързо. Приличаше поразително на моята майка и ако мама беше живяла още две десетилетия, щеше да изглежда точно като леля Джина. Макар че от дванайсетгодишна трупах негодувание към майка си и се бях вкопчила в него като във валута, изпитах скръб, като видях нейно въплъщение, ако бе доживяла до тези години.

Както наблюдавах леля си да работи, вдигнах фотоапарата. Загледах се в познатите семейни черти на лицето, в стойката й, същата като на моята майка, усмихваше се разсеяно на себе си също като майка ми и това изражение толкова ясно ми напомни за нея, че ме заболя.

Започнах да снимам, без да мисля. Нагласих процеса на най-висока скорост, за да не пропусна нито една промяна в израза на тази жена, нито един неин жест. Изведнъж за мен стана безумно важно да уловя всяко движение.

Тъкмо свършваше да бърше витрината, когато се обърна и погледна право в мен. Снимах я, преди да помисля, след което пуснах фотоапарата и се престорих, че гледам другаде. Сърцето ми биеше глухо. Продължих да се преструвам и насочих фотоапарата към контейнера за боклук встрани от навеса. Не знаех дали жената още гледа към мен, затова се направих, че снимам червен велосипед, заключен на стълб за улично осветление.

По едно време хвърлих бегъл поглед към магазина, но нея я нямаше. Въздъхнах успокоена, но и ми стана тъжно. Като я гледах, макар и през обектива, макар и отдалеч, се почувствах така близо до майка си, както не бях се чувствала от години. И за моя изненада ми беше приятно. Навярно стените, които изградих около сърцето си, не бяха толкова високи, колкото си мислех.

Поседях на стълбите под навеса, за да си поема дъх и да се съвзема. Чувствах се като след емоционална катастрофа.

Включих фотоапарата и започнах да прехвърлям снимките, като се вглеждах в лицето на моята леля, в стойката й, в израза на лицето й.

Изведнъж чух стъпки. Сепнах се и вдигнах поглед. Очите ми се разшириха от ужас, като разбрах, че леля Джина е излязла и не само ме гледа втренчено, но идва към мен и е само на няколко метра от стълбите, на които седях. Станах бързо и едва не изпуснах фотоапарата.

Каза нещо скорострелно и остро на италиански, като размахваше драматично ръце, но бях прекалено смаяна от така познатия тембър, та да събера кураж за някакъв отговор. Гласът й звучеше съвсем като на майка ми, а бях сигурна, че съм го забравила. Знаех си, че ще ми вдигне скандал за снимките и сигурно недоумяваше защо съм ги направила. Но освен да гледам втренчено, друго не можех да направя.

Най-после престана да нарежда и както изглежда, очакваше отговор. Преглътнах няколко пъти, защото на гърлото ми беше заседнала буца.

Non parlo italiano — едва изрекох сподавено и добавих безпомощно: — Съжалявам.

Тя отвори уста да каже още нещо, но така си остана с отворена уста. Погледна ме по-внимателно и направи крачка към мен. Лицето й просветна. И някак си усетих, че тя знае.

— Катарина? — попита тихо. Замлъкна и поклати глава, сякаш не й се вярваше. — Ти си Кет, нали? — попита пак, но този път въпреки въпросителната интонация знаех, че по-скоро потвърждава очевидното.

— Как разбра?

Тя не отговори. Вместо това ме загледа по-дълго, абсолютно неподвижна, преди да ме грабне и да ме запрегръща така силно, че ме остави без дъх.

— Ти си дъщерята на Одри — промълви, като се отдръпна. Като че ли го казваше на себе си още веднъж, защото друго не й оставаше, освен да повярва. — Ти си дъщерята на Одри и си тук, в Рим.

Не ме бяха наричали дъщеря на Одри, откакто майка ми ме водеше на уроци по пиано и балет.

— Да, аз съм.

Прегърна ме отново, после се отдръпна и хвана брадичката ми. Загледа се в очите ми.

— Приличаш толкова много на нея — прошепна.

Устата ми пресъхна.

— Ти също.

— Как се намери тук? — попита. — Заради мен ли дойде в Рим.

В изражението й се четеше надежда. Притеснявах се как ще ме приеме, ако изобщо някога се срещнем. Майка ми дали й е споделила колко много я мразех, когато се върна вкъщи? Казах й, че никога няма да й простя, че повече никога няма да бъде моя майка? Знаеше ли леля колко много наскърбих майка си в последните й дни? Вината ме заля като вълна, докато се взирах в очите, които приличаха толкова много на майчините ми, които видях за последен път преди шестнайсет години.

— Не — отговорих искрено. — Дойдох заради себе си. — Поех дълбоко дъх и добавих: — Но си мисля, че да се срещна с теб, беше една от причините да дойда.

Не бях сигурна дали изречението ми беше смислено, но Джина кимна, сякаш разбра.

— Знаех си, че ще дойдеш. Майка ти ми каза.

— Какво? — попитах.

Тя се усмихна мило.

— Ела да влезем в магазина.

Поколебах се и въздъхнах. Прибрах фотоапарата в калъфа. Като тръгнах, тя изненадващо ме хвана нежно за ръката и я стисна.

Влязох след нея в магазина, приглушено осветен и ухаещ на лавандула и портокалов цвят — съблазнителен аромат, който ми напомни за парфюма на моята майка. Джина ми направи знак да почакам и донесе стол.

— Седни — покани ме с усмивка. Седнах, а тя се настани зад тезгяха. Наведе се към мен и се взря в лицето ми. — Красива си — каза тихо. — Като че ли гледам Одри.

Очите ми се напълниха със сълзи. Поклатих глава и сведох поглед.

— И на татко приличам.

Веднага съжалих, че го казах. Прозвуча заядливо и неблагодарно. Но, Джина, изглежда не го прие по този начин.

— Да, приличаш. На майка ти точно това й харесваше. Все казваше, че дъщерите й са взели най-хубавото от тях двамата. Обичаше ви много.

Изсумтях и погледнах встрани. Джина мълчеше, вероятно чакаше да кажа нещо. Но нямаше нищо за казване. Как да се отнесеш към една жена, чиято сестра не е знаела най-важното за любовта?

— Знаеш ли къде отиде, когато изчезна? — попита ме Джина след малко.

Въпросът ме стресна и вдигнах рязко глава. Майка ми беше потайна и не говореше къде е била; бях убедена, че е заминала с мъж и се е опитала да започне нов живот. В пубертета лежах будна нощем и си съчинявах цели истории. Представях си, че е заминала за Лас Вегас или за Лос Анджелис. Според моя въображаем сценарий беше заминала с мъж — висок, тъмнокос и по-красив от баща ми. Представях си още, че този тайнствен мъж има две деца от предишен брак, вероятно две момичета, които майка ми глези и обича, за да забрави своите деца.

— Не — признах най-накрая. — Никога не ни е казвала.

Бях ненавиждала майка си и заради това, че никога не ни обясни каква черна дупка я погълна. Татко също не ни каза; в действителност не бях сигурна дали знае. За последен път попитах в годината, когато почина. След това реших, че няма значение къде е била, и че не бива да ме интересува. Имаше значение само фактът, че ни напусна. Джина дълго ме гледа.

— Тя искаше ти да разбереш — каза най-после. — Но само ако дойдеш да търсиш отговор. Защото щом търсиш, си готова за отговора.

— Какво говориш? — разтревожих се аз.

— Върна се тук, Кет — промълви Джина. — Върна се у дома. В Рим. При нас.

— Какво? — изумих се. Никога не си бях представяла, че е избягала от децата си заради своите родители. Ако беше така, нали щяха да я отпратят обратно? Положително щяха да й кажат, че е непростимо да изоставиш децата си, че семейството е най-важното нещо на света, че връзката между майка и дете никога не се разкъсва.

— Защо? — попитах.

Джина мълча дълго, загледана в ръцете си, преди да ми отговори:

— Беше напълно изтощена, Кет.

— Изтощена! — повторих. Нищо не разбирах. — Какво имаш предвид?

Пред очите ми изплуваха съвсем ненадейно картини от храбрата й битка с рака. Но това не можеше да е вярно. Ако е била болна, щеше да си остане у дома с нас и да се лекува.

Джина въздъхна.

— Умът й беше разстроен — добави тихо. — Беше болна. Много болна.

— Какво? — смаях се, без нищо да разбирам.

— Майка ти открай време страдаше от депресия. Знаеше ли, Кет? Знаеше ли това за майка си?

— Не — прошепнах.

Джина се усмихна.

— Много добре. Тя не искаше да знаеш. Особено когато беше малка. И за известно време се надяваше, че любовта й към вас и към баща ви ще я спаси от, тъгата.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Но не се е спасила.

Джина поклати глава.

— Не ми се вярва, че депресия като нейната е нещо, което зависи от човека, нещо, което можеш да включиш и изключиш по свое желание. За кратко успяваше да я надмогне. Но тя я носеше у себе си. Нахвърляше ли се понякога върху баща ти без всякаква причина? Случваше ли се и на вас да се ядоса изведнъж?

— Да — прошепнах и ме заля поток от спомени, тъжни спомени за моята майка, която плаче или крещи, или хвърля предмети, спомени, които бях заключила в себе си.

— Знам. Чувстваше се много виновна. Казваше ми, че е съсипала живота ви. Все повтаряше, че ти и Ребека заслужавате по-добра съдба.

— Но тя замина. — Почувствах, че гласът ми изтъня, като че ли отново съм на единайсет години. — Как можа да ни изостави!

— Съмнявам се, че ще го разбера някога, Кет — отвърна Джина. — Може и ти никога да не го проумееш. Но, моля те, повярвай, че когато дойде в Рим, прекарваше дните си, като мислеше за теб, за сестра ти и за баща ти. Постоянно плачеше. Но не се съмняваше, че е постъпила правилно и че за вас е по-добре нея да я няма.

— Но… — запънах се аз. Нищо не ми идваше наум. — Това е невъзможно. Не ни е обичала достатъчно, за да бъде с нас. Ако ни беше обичала, нямаше да ни напусне.

Очите на леля ми се насълзиха.

— Кет, тя не е заминала, защото не ви е обичала. Точно обратното, от обич ви е оставила. Обичаше ви. Повече, отколкото можеше да понесе. Беше убедена, че ви вреди. Вярваше, че за вас така е по-добре. Мъчех се да я накарам да се върне в Ню Йорк, но мама и папа бяха доволни, че е при тях. Не искаха да живее чак в Америка. Не харесваха баща ти. Отнасяха се към него, като че ли беше отвел вашата майка насила. Така че й разрешиха да остане. Обвиняваха Америка за нейната депресия. Но Америка нямаше нищо общо, нито пък животът й там. Тя просто беше болна.

— Не е възможно! — прошепнах.

Джина ме погледна тъжно.

— Това е истината. Най-накрая започна да ходи на лекар и започна бавно-бавно да се подобрява. Съгласи се да взима медикаменти. Научи се да се справя донякъде с живота. И когато се почувства укрепнала, се върна при вас, за да се помъчи да се сдобрите, да бъдете заедно, да бъдете семейство.

Усетих сълзи по лицето си, рукнаха, без да знам, че ще се разплача. Избърсах ги, ядосана, че показвам чувствата си.

— Защо не ми е казала? — прошепнах. — Защо ме остави да я мразя? Защо пред никого не е споменала?

— Отдаваше го на слабост — отговори Джина. — Имаше чувството, че заслужава твоята ненавист. Искаше да те спечели сама, без оправдания. Искаше да ти покаже, че можеш да й вярваш, да я обичаш. Искаше всеки ден да ти го доказва.

Замислих се колко пъти майка се беше опитвала да говори с мен, колко пъти беше чувала да й казвам, че я мразя, колко пъти само казваше в отговор: „Обичам те, Кет, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам“ — вместо да се обяснява. Тук, при сестра й, която толкова много приличаше на нея, чувах гласа й в главата си.

— И тогава почина — прибавих тихо. Сега вече сълзите се стичаха като поток по лицето ми и едва си поемах дъх.

— И тогава почина — повтори Джина, и тя с насълзени очи.

Разридах се неудържимо.

— Никога не й казах, че я обичам. Никога не й го казах, след като се върна. Но не съм преставала да я обичам. Не исках да я обичам. По-лесно е да мразиш.

Леля задържа погледа си върху мен. После стана, прегърна ме силно и ме остави да хълцам, заровила лице в ризата й.

— Знаеше, Кет — промълви нежно. — Знаеше, че я обичаш. Винаги е знаела.