Кристин Хармел
Рим, моя любов (6)

Шеста глава

Двайсет и четири часа по-късно се бях разположила на средната седалка в самолет на „Алиталия“, който летеше от Ню Йорк за Рим, и все още не ми се вярваше, че е истина.

Даже след поканата на Франческо бях сигурна, че ще се случи нещо. „Може би — мислех си — шефът ми ще възрази, че не мога да отсъствам с толкова прибързано предупреждение.“ Но в действителност той така се зарадва, че съм се решила да си взема отпуска, че по случай заминаването ми поръча букет от цветарския павилион във фоайето на сградата.

Седях в самолета и не можех да заспя, защото въображението ми рисуваше бурни картини и тръпнех как ще се срещнем с Франческо за пръв път след толкова време.

Знаех, че ще го позная, разбира се. Но как ли щеше да изглежда след тринайсет години? Беше ли натрупал килограми? Дали беше все така атлетичен? Бръчиците около очите му дали бяха по-дълбоки?

Той беше по-голям от мен, напомних си аз. Цели седем години. Значи беше наченал четирийсетте. Странна мисъл; последния път, когато го видях, беше на двайсет и осем. Като че ли бе изтекъл цял един живот.

Дали се е женил и развеждал оттогава? Има ли дете? Чудех се дали посещава същите барове, караше ли същия мотопед? Още ли навива два пъти спагетите, след което засмуква висящия остатък? Чудех се още ли пуши, когато пие, или е престанал? Бръсне ли се всеки ден, или пак оставя двудневна секси брада? Подстригва ли се по-редовно или къдриците му са все така леко в безпорядък? Носи ли сега костюми или се облича за работа с риза и джинси както по-рано? Ще се смее ли на шегите ми и да ми се усмихва?

Минаваше два часът италианско време, когато най-сетне минах през митницата и се запътих към изхода на международното летище „Фюмичино“ в Рим — разпростряно на широка площ и старомодно, все същото, откакто го видях за последен път. Сърцето ми биеше лудо и вървях с пълзящия зад мен куфар, колкото можех по-бързо. Знаех, че Франческо е само на метри от мен. Затъмнените автоматични врати се показаха пред мен като вход към друг свят. Поех дълбоко дъх, забързах и прекрачих. Започнах да оглеждам тълпата посрещачи.

И тогава го видях. Беше като насън.

Веднага го познах. Тринайсетте години почти не се бяха отразили на неговата фрапантно красива външност. Фактически наближавайки средната възраст, изглеждаше още по-добре. Косата му беше все така гъста и смолисточерна; около очите му бръчиците бяха повече, но очарователно секси; загорялата кожа на изваяното му лице беше опъната. Носеше черни джинси и сива дизайнерска тениска, която прилепваше точно където трябва, за да забележа, че не е загубил атлетичната форма на ръцете и раменете си, които толкова харесвах преди години.

Той също се вглеждаше в тълпата и аз му помахах, но той погледна право към мен и отмести поглед, сякаш не ме видя. Трепнах леко, но това беше глупаво. Той продължи да оглежда хората бавно и спокойно, а аз забързах към него с разтуптяно сърце.

— Франческо! — изрекох високо, щом се приближих достатъчно, за да ме чуе. — Насам! — вдигнах ръка и я размахах, за да привлека вниманието му.

Най-накрая очите му се спряха върху мен и видях на лицето му проблясък. Позна ме. Примигна няколко пъти, като че ли да осъзнае факта, после се усмихна, а аз се затичах към него.

— Bella! — възкликна той. — Che sorpresa!

Наистина ли се изненада!

Пуснах куфара на няколко крачки от него и се хвърлих в прегръдките му. Почувствах се, сякаш ме обгърна миналото, когато ме целуна по двете страни и ме притисна към себе си. Беше поразително. Франческо винаги ме прегръщаше точно така, щом ме видеше, и ми се стори толкова мило и познато, че щях да се разплача.

— Какво правиш тук? — удиви се той, отдръпвайки се, за да ме погледне изпитателно.

— Знам! — отвърнах, като не можех да престана да се усмихвам. — Никога не съм постъпвала толкова спонтанно — просто да изпратя един имейл и да се кача в самолета.

Той сви вежди и ме изгледа изпитателно.

— Но защо? — попита след малко. — Защо измина целия този път?

— Аз никога… никога не си простих, че заминах, без да се замисля. Че не последвах онова, което можеше да се случи между нас. Съжалявам.

— Ах — въздъхна Франческо, впивайки прекрасните си зелени очи в моите, при което аз пламнах. — E bel niente. Няма нищо. Non ti preoccupi.

Значи да не се притеснявам. Франческо говореше добре английски, но имаше сладкия навик да си казва изречението първо на италиански. Струваше ми се много очарователно и космополитно. Фактът, че не ме обвиняваше и само се взираше в мен, ме трогна.

— Липсваше ми — казах тихо.

Той помълча, после се усмихна.

— E tu. — Погледна куфара ми. — Така. Ще тръгваме ли?

Кимнах и Франческо ме хвана здраво с дясната си ръка, а с лявата затъркаля куфара без всякакво усилие. В този момент сърцето ми щеше да се пръсне от щастие. Почувствах се любовна двойка с него, отново бяхме гаджета. Но като се озовахме навън в слънчевия следобед и се запътихме към малкия фиат на Франческо, хрумна ми, че нямах представа къде отиваме и какъв е животът му сега.

Поговорихме за незначителни неща, докато летяхме с пълна скорост към града, Франческо шофираше по същия начин, както го помнех — бързо, агресивно, ругаейки под нос, ако някой му се изпречи на пътя. Очаквах, че е надживял тази типично италианска форма на автомобилен гняв. Но странно, това, че си е все същият, не ме подразни. Почувствах го още по-близък, като че ли беше изминало по-малко време и промените не бяха толкова значителни. Може би близостта ни не се бе загубила. Може би и той се чувстваше по същия начин.

— Значи можеш да си вземеш шапката и да напуснеш работа ей така? — попита Франческо, като профуча край възрастна дама в двуместна кола и се мушна умело между два мотопеда с мотоциклетисти без каски.

— По принцип рядко взимам отпуска — отговорих, като с всички сили се мъчех да не се вцепеня от страх, че ще загина в горяща, катастрофирала кола на магистрала А 91.

Той ми хвърли кос поглед и се усмихна хитро.

— Сигурно имаш хубава работа, а? Много хубава!

Разсмях се.

— Не е зле — казах. — С някои неща винаги съм се справяла. Работя като счетоводителка.

Почувствах се особено да се опознаваме с мъж, чийто рожден белег знаех, че се намира на левия му хълбок! Знаех всичките му истории, какви са надеждите и мечтите му, които едно време смятах за неразделни от моите.

— Ама печелиш много, а? — настояваше шеговито. Отново се съсредоточи в шофирането и се шмугна пред един стар пикап, чийто шофьор се наведе от прозореца и явно изрече куп ругатни, придружени с жестове, което само разсмя Франческо. Погледна ме бързо.

— Богата ли си?

Завъртях очи.

— Едва ли. Просто зная как да пестя. А ти?

— Дали съм богат ли? — попита Франческо явно развеселен. — Това ли ме питаш?

— Не! Имам предвид какво работиш. С какво се занимаваш сега.

— Ах, моята работа — каза той. Почеса се замислено по брадичката, като че ли въпросът беше изключително труден. — Много интересно, bella. Правя много неща. Боядисвам по малко. Майсторя разни неща, как го казвате вие, домашни поправки ли? Да, домашни поправки.

— Домашни поправки! — погледнах го недоумяваща.

— Да, да — потвърди той. — Като онзи герой от вашия сериал „Отчаяни съпруги“. Как се казваше… Майк Делфино ли беше?

Произнесе името бавно и почтително, като че ли говореше за реално и уважавано лице. Не се сдържах и се засмях. Подобно на много римляни американската попкултура омайваше Франческо.

— Разбрах — отвърнах. — Домашен майстор значи.

— Да, да. — Отново се промъкна между две коли. — Поправям разни неща. Телефони. Водопроводи.

— А какво стана с твоята работа като компютърен инженер?

Той ме погледна и ми се стори за миг, че на лицето му се изписа раздразнение.

— Тази работа ли? Не беше за мен.

— Съжалявам — извиних се. Очевидно още страдаше, че е загубил работата си.

Той примигна няколко пъти и смени темата:

— А ти? Къде живееш?

— В Ню Йорк.

— Охо, Ню Йорк! Ходих в Ню Йорк преди шест години. Хареса ми. Голямата ябълка, нали така го наричат!

Зяпнах го. Устата ми пресъхна.

— Бил си в Ню Йорк ли? — изрекох бавно. — Защо не ми се обади?

Погледна ме язвително.

— Не знаех, че живееш там.

Сега аз се смутих.

— Не знаеше ли? Но аз винаги съм живяла в Ню Йорк. Не си ли спомняш? Казвала съм ти, че само в този град бих живяла, защото семейството ми е там.

Положително си спомня, защото толкова пъти се бяхме изтягали в леглото и си бяхме говорили за нашето бъдеще и минало.

— Ах, да — каза Франческо неопределено. — Сега си спомних. — Млъкна, завъртя рязко кормилото и изхвръкнахме надясно в една странична улица. Сграбчих дръжката на вратата, изплашена за живота си. Като видя това, Франческо избухна в смях.

— Спокойно, bella. Ние така караме тук.

Този начин на шофиране ми бе припомнен своевременно, докато Франческо обикаляше малките улици, засичаше другите, натискаше спирачки и сипеше ругатни на много бърз италиански. Как по-рано не съм се дразнила?

И тогава, както се изстреляхме в една уличка и после излязохме на главната, си спомних веднага защо безотговорното шофиране на римляните не ме дразнеше толкова много. Градът, през който минаваха, беше така абсурдно, така болезнено красив, че човек трудно можеше да ги обвини, че се надбягват от едно прелестно място към друго.

Поех дълбоко дъх, когато Тибър със сводестите мостове се простря пред нас. Следобедната светлина придаваше меки, млечнобели оттенъци на старинните сгради оттатък моста на Гарибалди, слънцето се промъкваше през техните арки и процепи и ги милваше с лъчите си.

Изведнъж се почувствах като у дома си.

— Бях забравила колко е красиво — прошепнах.

Франческо ми хвърли поглед.

— Ах, нима? Да, красиво е. За теб е нещо като colpo di fulmine, нали?

— А какво е colpo di fulmine?

— Любов от пръв поглед — погледна ме многозначително Франческо, заковавайки пред знак „Стоп“, после потегли пак с пълна скорост.

След още един рязък завой, профучахме през някакъв площад с доминираща над околността тромава статуя на строг на вид мъж с качулка, вероятно монах.

— Кампо деи фиоре — обяви Франческо с тон на екскурзовод, като забеляза любопитството ми. — Спомняш ли си?

Кимнах, като ми се искаше да не бяхме профучали със скоростта на светлината. Но, напомних си аз, щях да прекарам тук цял месец. Щях да имам предостатъчно време да обикалям.

Франческо зави в следващата улица, после по тясна алея и спирачките изсвистяха пред сграда, боядисана в избеляло ръждивооранжево.

— Пристигнахме — каза той, след като паркира. — У дома.

„У дома.“ Думата се вряза в ума ми.

Франческо слезе пъргаво и какъвто джентълмен си е бил винаги, заобиколи колата и ми отвори. Захили се и ми подаде галантно ръка.

— Gracie — усмихнах се аз.

— Prego — смигна ми той. — А сега говориш ли италиански?

Засмях се. Това беше наша шега през онова лято, когато въпреки че бях учила два семестъра италиански и ходих в Рим на езикови курсове, не бях в състояние да говоря. Два семестъра италиански в колеж бяха достатъчни колкото да се усвои основната речникова база, без да се споменават спрежението на глаголите и конструкцията на изречението. Така че знаех думи като например mucca — крава, mela — ябълка, finestra — прозорец, които не можех да свържа в изречение, но колкото и да ми харесваше начинът, по който думите се изтърколваха в онова равномерно италианско стакато, което те подтиква да ръкомахаш, ползата ми от тях не беше голяма.

Да се разбира италианският, беше друга история. Майка ми естествено беше родена в Италия, затова също като Франческо изпъстряше своя английски с италиански думи и фрази. Спомням си как като дете често се случваше да седя на масата в кухнята, да оцветявам картинки, да ям ябълка с фъстъчено масло, докато я слушах как говори скорострелно по телефона с родителите си или със сестра си. Тогава я обожавах и все я молех да ме научи как се казва това или онова на италиански. И тя ме учеше, понякога търпеливо, понякога с раздразнение. До онзи момент, когато ни напусна, разбирах половината от онова, което говореше, макар че почти нищо не можех да повторя.

Именно в един от тези телефонни разговори я чух да казва, че ни напуска. Бях абсолютно сигурна, че не съм разбрала правилно, и не казах на татко или на нея. И после, след седмица, мама я нямаше. Винаги съм се чувствала виновна, че не предупредих, за да я спрем… дори да не съм била сигурна. До днес с никого не съм споделяла този факт.

Франческо извади куфара ми от багажника и се отправи към входа на ръждивооранжевата сграда.

— Оттук и по тези стълби.

Заизкачвахме се, аз напред, Франческо след мен. Чудех се дали ме оглежда отзад. Вярно, тялото ми не беше същото като на двайсет и една. Но за трийсет и четири годишна жена си го биваше, като се вземе предвид всичко. Дано и Франческо да е на същото мнение.

Стигнахме четвъртия етаж, спряхме пред една врата. Той прехвърли връзката с ключове и отключи. Отвори и ме покани да вляза.

Въпреки че апартаментът не беше същият, в който живяхме преди тринайсет години, ме заля топло чувство за нещо скъпо и познато. Представляваше таванско студио, много прилично на старото му жилище, но донякъде се изненадах, като забелязах същия протрит кожен диван, същото кремаво килимче, същата масичка от ковано желязо, същата маса за хранене, които помнех от стария му апартамент. И въздухът беше пропит с неговата миризма; едва доловим мирис на цигарен дим, примесен мъничко с аромата на одеколон „Трусарди“. Вдъхнах дълбоко, очарована от начина, по който миризмите ме пренесоха назад във времето.

Подът беше от гладки керамични плочки, червеникавокафяви на цвят. Върху дървена стойка срещу стария диван имаше малък телевизор. Подвижна дървена стълба водеше към спалнята, където мярнах края на легло, покрито с войнишко одеяло. Кухнята беше миниатюрна и чиста, но се досещах, че рядко я използваше. Спомних си, че се хранеше главно навън и все се оплакваше, че и едни спагети не може да сготви като хората. Върху плота бяха подредени, дузина тумбести бутилки с кианти, две високи с кампари и няколко със скъпо шампанско, Франческо беше стиснат в много отношения, но никога за алкохол; пиеше само най-реномиран. През малката остъклена двойна врата в дневната нахлуваше слънце.

Франческо проследи погледа ми и се усмихна.

— Затова наех този appartamento — обади се той. — Заради terrazzo. Само да я видиш!

Посочи към остъклената врата и аз се приближих, за да надникна навън. Той застана зад мен и докосна лекичко талията ми, от което потръпнах, и отвори вратата към терасата.

Излязох, поех дълбоко лъхащия на пепел римски въздух и се влюбих на мига в изгледа, както сигурно и Франческо, когато го е видял за пръв път.

Терасата беше по-дълга и по-широка, отколкото очаквах. Имаше два шезлонга и масичка, върху която два пепелника преливаха от угарки. Парапетът от ковано желязо заграждаше терасата. Но именно обляният в слънце пейзаж ме остави без дъх.

Гледката не беше някакво изключение и може би точно това я правеше толкова красива. Беше Рим, какъвто си го спомнях и ми липсваше всеки ден. Покрай калдъръмената улица долу се издигаха няколко сгради, кремави на цвят, високи колкото тази, в която бяхме. Прозорците към площадчето бяха отворени и на первазите им се крепяха сандъчета и саксии, преливащи от най-различни цветя. Малко по-нататък, зад друга сграда се подаваше каменно кубе, чийто връх с кръст грееше на следобедното слънце. Там, не се съмнявам, католиците се молеха от векове. Може би прародителите на моята майка даже бяха коленичили в този храм. Усещането, че се потапяш в историята не каквато е в учебниците, а каквато е в живота на хората, беше едно от нещата, което най-много обичах във Вечния град.

— Красиво е, нали? — каза Франческо. Беше дошъл зад мен, докато се любувах на пейзажа. Носеше питиета, искрящо червени, с бучки лед и парченца портокал.

— Какво е това? — попитах. — Шприц ли?

Той кимна и ми подаде едната чаша.

— Si, naturalmente. Cin cin.

Помнех много добре италианската наздравица. Чукнах неговата чаша, като го гледах в очите, след това отпих. Питието беше венецианска класика, станала популярна в Рим през последните години: две части prosecco (пенливо вино), две части газирана вода, една част кампари или битер аперитив с много лед и тънко резенче портокал, колкото да го подслади съвсем малко. През следобедите, когато седяхме до прозореца и се опитвахме да се разхладим на ветреца в най-задушните, горещи летни дни, Франческо винаги сервираше този коктейл с малка купа чипс.

— Реката и мостът „Систо“ са само на стотина метра отбеляза той, след като отпи голяма глътка. Усмихна ми се. — От време на време тичам покрай реката.

— Нима тичаш? — попитах скептично. Франческо все разправяше, че предпочита дивана пред телевизора и не губи форма само защото през уикендите помага на приятели да пренасят мебели, коси моравите на майките им в извънградските вили и скита с бандата си по близките хълмове.

Той се усмихна.

— Много неща се промениха.

— Но и много си е същото.

Франческо сви вежди и кимна. Обърна се и погледна града. После попита:

— Ще излезем ли на вечеря, след като се изкъпеш и преоблечеш?

Влязохме, даде ми кърпа и ме заведе в банята. Пусна душа и ми обясни, че понякога температурата на водата трудно се регулира. Беше ми много приятно, че има кой да се погрижи за мен поне веднъж, дори това да засяга нещо толкова елементарно като пускането на топлата вода.

Съблякох се набързо и измих от себе си всичко, което още ми напомняше за Ню Йорк, после насапунисах косата си с дамския шампоан, който стоеше на ръба на ваната. Запитах се дали не е на гадже на Франческо, на някое момиче, с което споделя леглото си по-често, отколкото с мен. Напомних си, че нямам никакво право да ревнувам; аз бях тази, която си отиде преди много години и през това време не съм била монахиня. Между другото той беше с мен сега, нали?

Отне ми трийсет минути да изсуша косата си със сешоар, използвах пяна с оцветител за обем, сложих си малко руж на страните и спирала на миглите по моята система за бързо разкрасяване. После щях да имам време да се докарвам, но тази вечер исках да бъда непринудено хубава, без особено старание.

Когато излязох от банята, облечена с бледорозова рокля с презрамки и с бяла лятна жилетка, наметната небрежно на раменете ми, Франческо седеше на дивана и четеше книга. Той също се беше преоблякъл с много тъмносини джинси, почти черни, и тънка бяла риза, разкопчана така, че се виждаха гладките му, загорели гърди. Преглътнах. Беше великолепен.

Вдигна поглед и се усмихна.

— Красива си. Тръгваме ли?

Кимнах и той ме хвана за ръка, докато отиваше към вратата. Не знаех как ще мине вечерта, но предчувствах, че ще скъсам окончателно с моя сигурен и безметежен живот в Щатите. Ню Йорк и всичките ми отговорности там останаха далеч, много далеч, когато излязохме в полумрака и си помислих, че всички пътища водят към Рим.