Кристин Хармел
Рим, моя любов (11)

Единайсета глава

Странно, сънувах Майкъл Еванджелисти. Сънят беше ярък, но нелеп. Седях на същата ниска тухлена стена, но когато отворих очи, се намирах на ъгъла на „Колумб“ и Западна деветдесет и трета в Ню Йорк, точно пред ресторанта на Майкъл. Опитах се да стана и да тръгна, но разбрах, че съм залепена. Не можех да помръдна.

Майкъл излезе от ресторанта точно тогава и ме погледна развеселен.

— Знаех, че ще се върнеш.

Правех се, че не забелязвам как искрят очите му.

— Залепена съм. Ще ми помогнеш ли?

— Мога да ти помогна с много неща — отговори той, седна до мен и хвана ръката ми, — но само ако ми дадеш възможност.

Поколебах се. Наистина имах нужда от помощ, за да се отлепя от тази стена. Като че ли бях залепена с най-здравото лепило на света. Но какво друго намекваше Майкъл?

— На женени мъже не давам възможности — рекох хладно.

Изглеждаше натъжен и за момент се почувствах гузна.

— Не разбираш, Кет — каза сериозно.

— Какво има в случая за разбиране? — попитах.

— Но, Кет, теб искам!

Кръвта ми кипна. Мразех начина, по който си играеше с мен, дърпайки най-чувствителните ми струни, а те не бяха негови, та да ги дърпа.

— Върви при жена си! — сопнах се сприхаво.

— Моля? — попита той и гласът му прозвуча изведнъж много отдалеч с лек чужд акцент.

— Върви при жена си — повторих по-решително. Изведнъж образът му се замъгли и неизвестно как почувствах, че някой стиска силно рамото ми. Погледнах объркано към Майкъл, но не го видях. Кой ме стискаше за рамото?

После съвсем ясно дълбок глас със силен акцент заговори в ухото ми:

— Нямам жена, така че ще изпадна в леко затруднение.

Гласът ме изтръгна от съня. Примигнах няколко пъти и осъзнах за мой ужас, че не само не се намирам на уличен ъгъл в Ню Йорк с женения собственик на ресторант, а съм в тъмна, безлюдна улица в Италия с червеникаворус мъж, който седеше до мен и ме гледаше право в очите.

Изкрещях и се отдръпнах изплашено. Мъжът се стресна, пусна раменете ми и също отскочи назад.

— Не се плаши, успокой се! — вдигна ръце той. — Само исках да те събудя. Разтревожих се.

— Кой… кой си ти? — попитах, като се отместих в другия край на пейката.

Сърцето ми започна да се успокоява. Изведнъж се сепнах, като осъзнах, че беше мъжът от бара, онзи, който ме спаси от нахалния Джузепе.

— Е, не съм Джо Брадли — вдигна вежда мъжът. — Но не се плаши. Няма да ти направя нищо. Само исках да разбера дали си добре.

— Аз… аз… добре съм — отговорих, зачудена кой е Джо Брадли и защо в случая е уместен пример. Вгледах се в лицето му и усетих, че някак си ми харесва начинът, по който зелените му очи проблясваха на светлината от уличните лампи.

Той ми се усмихна и с пресилен американски акцент каза:

— Стегни се; много си млада да те приберат полицаите.

Погледнах го стреснато.

— Полицаите ли?

Той се разсмя.

— Класика.

— За какво говориш? — попитах. — И защо говориш така?

— Как, като Джо Брадли ли? — отговори вече с нормален италиански акцент, като явно му беше смешно.

— Кой е Джо Брадли? — попитах. Притесних се много. Този тип сигурно не беше с всичкия си.

— О, хайде — поклати глава той и ми се усмихна. Погледна многозначително облеклото ми.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Какво? — попитах.

Той се разсмя отново.

— Хубаво, щом така искаш. Но си добре, нали?

Поколебах се и кимнах.

— Мисля, че да, добре съм.

Той като че ли се позамисли върху думите ми.

— Чудесно. Но ще ми разрешиш ли да попитам защо спиш на улицата посред нощ?

Отворих уста, но осъзнах, че не зная какво да кажа. И откъде да започна. От Ню Йорк ли, където взех решение да разнообразя скучния си живот? От летището в Рим ли, където си въобразявах, че падам в прегръдките на мъж, който ме обича? От тази сутрин ли, когато той ми каза да се разкарам от апартамента му? Или от тази вечер, когато моята луда хазяйка ме заряза на улицата, докато приспивателното постепенно замъгляваше съзнанието ми?

Мъжът ме гледаше търпеливо и после въздъхна.

— Всичко това е много очарователно, но не мислиш ли, че отиваш до крайност с историите от „Ваканция в Рим“.

Погледнах го безизразно.

— А?

Той поклати глава и промърмори нещо на италиански. После каза:

— Намеквам, че в Рим това често ни се случва. Американски туристки, на които им се ще да бъдат като Одри Хепбърн във „Ваканция в Рим“. И наистина, какво от това, ако си го представиш. Но не можеш да се скиташ сама и да спиш по улиците. Не всички италианци са така учтиви като мен.

Усмихнах се. Но пак нищо не разбрах. Не бях гледала „Ваканция в Рим“, нито пък друг филм с Одри Хепбърн. Избягвах ги съвсем умишлено.

— Одри Хепбърн ли? — попитах равнодушно.

— Не е необходимо да се преструваш. Очевидно е какво правиш.

— Не, не, не — изрекох бързо. — Не съм гледала „Ваканция в Рим“. Заклевам се. С моята приятелка се разделихме, е, не ми е точно приятелка, а хазяйка… даже не знам какво по-специално се случи, и сега нямам представа къде живее и как да намеря жилището й. Даже ми се струва, че съвсем се загубих. Бях толкова изморена…

Смутих се, като почувствах, че гърлото ми се свива. Преглътнах сълзите си и станах.

— Съжалявам. Ще се оправя. Скоро ще съмне и ще я намеря, нали така?

Мъжът ме загледа доста дълго, като че ли се опитваше да разбере дали казвам истината. След това протегна официално ръка.

— Аз съм Джо Брадли — представи се той.

Поколебах се и му подадох своята.

— Но аз останах с впечатление, че не си Джо Брадли. И все пак що за име за един италианец?

Той само гледаше и явно се забавляваше.

— Да приема ли, че ти си Аня Смит?

— Коя? Не, аз съм Кет Конъли. За какво говориш?

— Няма ли да ми издекламираш поема на Шели?

— Защо да декламирам поема?

— Добре — каза той. Огледа ме, сви рамене и пак ми подаде ръка.

— Казвам се Марко Касан. Извинявам се за недоразумението.

Здрависах се с него колебливо.

Марко като че ли остана доволен.

— Хайде!

— Какво „хайде“?

— Тръгваме ли? — попита той.

Вдигнах вежда недоумяващо. Но той сякаш не ме гледаше хищно както мъжете в бара.

— Къде? — поинтересувах се нерешително.

— Не мога да те оставя да спиш на улицата през нощта.

— Нищо ми няма — настоях аз.

Марко направи гримаса.

— Не. Това е недопустимо. Идваш с мен у дома.

— В никакъв случаи! — отказах разпалено.

Марко вдигна вежда.

— Само искам да се приберем в моя апартамент, за да не те застигне посред нощ римският вариант на Джак Изкормвача.

Позамислих се.

— Откъде да знам, че ти не си римският вариант на Джак Изкормвача?

Той сви рамене.

— Не мога да кажа. Приличам ли ти на Джак Изкормвача?

— Не — промърморих. — Но човек никога не знае.

— Госпожице Конъли — започна той.

— Кет — поправих го тихо.

Марко се усмихна.

— Si, Кет. Никога няма да си простя, ако нещо се случи с теб. — Помълча, после добави: — Моята майка няма да ми прости също, да си кажа честно. Възпита ме да бъда джентълмен. И струва ми се, че това включва и да не разрешавам изгубена жена да спи по пейките нощем.

— Виж какво, съвсем откровено, много мило от твоя страна, но може би трябва да се върна, където смятам, че се намира апартаментът на Карина. Някъде до Пантеона е. Сигурна съм, че ще го намеря, ти само ми покажи правилната посока.

— С удоволствие — каза Марко. — Но ако не знаеш къде живее, мисията вероятно ще бъде невъзможна. Около Пантеона има толкова много улички, че да търсим сграда по външен вид е, както казвате вие американците, да намерим игла в копа сено.

— Все пак — рекох тихо — навярно трябва да пробвам.

Той вдигна рамене.

— Както искаш. И така, и така живея в тази посока. — Подаде ми пак ръка, хванах я колебливо и станах. — Оттук — посочи той, като тръгнахме. После ми намигна и добави: — Ела, принцесо Ан.

* * *

Час по-късно бяхме обиколили няколко пъти улиците около Пантеона, но аз не познах сградата, където живееше Карина. Чувствах все по-голяма умора, както предположих вече не заради хапчето за сън, а защото за два дни бях спала само час-два. Марко също беше капнал.

Но колкото повече обикаляхме и разговаряхме, толкова по-спокойна се чувствах с него. Неговият английски беше почти перфектен. Каза ми, че когато бил малък, всяко лято ходел в Щатите с баба си и дядо си, и бъбреше весело, докато ме придружаваше в моето безплодно издирване на апартамента на Карина. Чувствах се пълна идиотка.

Струваше ми се мил, нормален и възпитан и нямаше как да не забележа, поглеждайки крадешком добре очертания му профил, че наистина е много красив. Но не дръзко, както някои мои приятели от Уол стрийт, или леко опасно като Франческо, беше просто красив по най-естествен начин.

— И сега накъде? — попита най-накрая, след като бяхме обиколили, както ми се стори, за хиляден път непознатите малки улици. — Не смяташ ли, че е по-добре да отидем в моя апартамент, и да поспим няколко часа? Почти четири е, а аз съм на работа от десет.

— Не мога да спя в твоя апартамент! — отговорих.

— Защо не?

Загледах се в него. Може би неговата игра беше по-изтънчена, отколкото онази на Джузепе.

— Та аз дори не те познавам! — обясних разгорещено. — Пък и не съм от онези момичета.

Той като че ли се обърка.

— От момичетата, които спят ли?

— От момичетата, които спят с непознати — доуточних. — Не зная за какъв се мислиш, но…

— Нямам намерение да спя с теб — прекъсна ме той, може би твърде категорично. — Ще спя на дивана, а ти — в моето легло. Защото другата възможност е да се скитаме по улиците цяла нощ.

— Аз съм си добре. Остави ме тук.

— И двамата знаем, че няма да го разреша и не мога да го разреша — каза Марко. — Така че или ще ме държиш буден цяла нощ и ще съсипеш утрешния ми ден, или ще дойдеш с мен у дома и ще поспим няколко часа, а на сутринта ще ти помогна отново.

Преглътнах мъчително. Чувствах се глупаво.

— Добре — смънках аз. — Сигурен ли си?

— Да — потвърди той. — По-добре е, отколкото да те изоставя на улицата. Нали така?

Марко живееше на петнайсет минути от Пантеона в прелестна старинна сграда с обширен, пълен с цветя двор, и широко, виещо се стълбище. Качихме се на петия етаж, той отключи солидна дървена врата, отвори я и ме покани да вляза.

— Малък е — каза той. — Принцеса Ан вероятно ще го нарече долап. — Намигна ми. — Но на теб това не ти е ясно.

Беше горе-долу колкото апартамента, който бях наела от Карина, може би малко по-голям. Влязох и веднага се почувствах у дома си. Не беше подредено, но не беше и разхвърляно. Навсякъде имаше книги и дискове, някои на английски, някои на италиански.

— Обичаш ли да четеш? — попитах, поглеждайки купчинките книги, пръснати навсякъде.

Той кимна.

— Обожавам. Не мога да си позволя да пътувам толкова, колкото ми се иска. Какъв по-добър начин да видиш света?

Усмихнах се.

— Спи в моето легло, а аз ще спя на дивана — предложи Марко. — Имам тениска и боксерки, ако искаш да се преоблечеш.

Мисълта да обуя негови боксерки предизвика странно изтръпване у мен. Но беше мимолетно и се постарах да не ми проличи.

— Не, не. Аз ще спя на дивана. Вече беше така любезен да ме поканиш в дома си.

— Настоявам. — Дръпна едно чекмедже и извади комплект дрехи. Обърна се и ми ги подаде. — Това е пижама — каза, имитирайки отново американски акцент. — Предназначена е за спане, разбираш ли?

Погледнах го безизразно.

— Хм, да. Запозната съм с концепцията за пижамите.

Той се разсмя и поклати глава.

— Невероятно! — Говореше отново с нормален акцент. — Наистина не си гледала филма.

Погледнах го, без да разбирам какво говори. Отидох в банята и се преоблякох бързо с избелялата тениска и черните боксерки, които ми връчи Марко. Хвърлих поглед в огледалото и се успокоих, че не изглеждам толкова зле, колкото си представях.

Като излязох от банята след няколко минути, той вече се беше преоблякъл с тениска и анцуг и се усмихваше.

— Настройвам алармата за девет часа. — Погледна часовника си и въздъхна. — Имаме четири часа и половина за сън.

— Съжалявам — извиних се и сведох поглед. — Цялата ситуация е нелепа, нали?

— Всъщност си мисля, че може би тази беше най-забавната разходка из Рим, каквато ми се е случвала. Взе едната от двете възглавници на леглото и я сложи на дивана. — Искаш ли нещо, преди да заспим?

Поклатих глава.

— Защо не ме оставиш да спя на дивана?

— В никакъв случай. Както казах, моята майка никога няма да ми го прости.

Благодарих му още веднъж и си легнах в неговото легло. Чаршафите бяха хладни, фини и естествено несравнимо по-приятни от тухлената постеля на римската улица.

Марко изгаси лампите и тъмнината ни обгърна. След няколко минути на няколко крачки от мен чух равномерното му дишане. Беше заспал. После и аз се унесох.

* * *

Спах, докато на сутринта алармата на Марко зазвъня в девет. Отне ми около девет смътни, сънливи секунди да си спомня къде съм. И щом съзнанието ми се проясни, се надигнах уплашено.

Марко вече беше станал и вършеше нещо в кухнята с гръб към мен. Като че ли си мърмореше под нос. За минута се загледах във фигурата му. Беше висок и широкоплещест, с добре очертана мускулатура под тениската.

Сигурно бях въздъхнала шумно, защото той се обърна към мен и се усмихна.

— Ах, вие сте се събудили, ваше кралско височество.

Почувствах, че страните ми пламнаха. Очевидно разиграваше друга сцена от „Ваканция в Рим“, която не разбрах.

— Добро утро — смънках аз.

— Еспресо? — попита той.

Кимнах сковано.

— Много добре — каза Марко този път с нормален акцент. Наля черното кафе в две малки чаши за еспресо, взе захарница, две лъжички и дойде при мен.

— Ще разрешиш ли? — попита той, преди да седне на леглото.

— Разбира се.

Направих му място. Седна до мен и неволно се изчервих от близостта му.

— Виж — започнах, след като отпих първата глътка гъсто, тъмно еспресо. Той ме загледа с очакване и аз продължих: — Много съжалявам за снощи. Наистина.

Марко разбъркваше кафето си.

— Няма нищо — сви рамене.

— Как да ти се отплатя? — попитах.

Той ме погледна изненадано.

— Не е необходимо, но не мога да те оставя тук. — Замълча, разбърквайки замислено кафето си. — Но може би ще дойдеш някой ден да ме видиш там, където работя, приемаш ли? Ще се срещнем както си му е редът. Когато не обикалям улиците на Рим, за да прибирам изгубени туристки, работя в малък ресторант недалеч от мястото, където те намерих. Казва се „Пинокио“.

— С удоволствие ще те навестя.

— Чудесно. Разбрахме се. — Стана от леглото. — Трябва да тръгвам за работа. Ще се изкъпеш ли набързо първо ти? Бих ти предложил да затопля банята, преди да влезеш, както във филма, но наистина нямам време.

Марко сякаш се забавляваше да разиграва „Ваканция в Рим“ без мое участие.

Двайсет минути по-късно бях изкъпана, облечена и използвах най-необходимите гримове, които носех в чантичката си — пудра, спирала и червило.

След мен и Марко си взе душ и излезе от банята вече облечен с дрехи, които предположих, че са униформата му: колосана бяла риза и черни панталони. Косата му беше леко влажна и блестеше на слънцето.

— Готова ли си? — попита ме с усмивка.

Кимнах и излязохме заедно от апартамента му. Той поздрави няколко съседи, които ме зяпаха любопитно. Чудех се какво ли са си помислили. Този въпрос изглежда не вълнуваше Марко.

Попита ме дали имам нещо против да ходим пеша, понеже транспортната стачка продължавала. Казах му да върви без мен. Можех и сама да намеря ресторанта, където работеше Карина.

Но той отказа:

— О, не! Няма да те оставя отново да бродиш сама из улиците.

Стана ми неудобно да го карам да ме заведе до ресторанта на Карина, но той ме успокои, че почти няма да се отклони от пътя си.

Докато вървяхме, разговаряхме за незначителни неща. Марко ми каза колко много обичал Америка и колко много искал някой ден пак да отиде там, особено след като еврото вече е стабилно спрямо долара. Отговарях с удоволствие на въпросите му за Щатите, обичам ли Ню Йорк и кой ресторант бих му препоръчала там. Но все повече се засрамвах и ми беше трудно да поддържам разговора при това положение.

Разделихме се недалеч от ресторанта на Карина. Беше почти десет и предположих, че нея още я няма. Но щях да седна отвън и да я почакам. От друга страна, ако Марко ме беше изпратил до ресторанта и тя беше там, имаше опасност да ме унищожи с поглед заради това, че се появявам с непознат мъж, след като цяла нощ не се прибрах, а това определено не ми бе необходимо.

— Наистина ли ще се оправиш? — попита Марко, като се наведе към мен и леко ме целуна по страната.

— Да. Още веднъж благодаря.

— Обещаваш ли да ме посетиш? В „Пинокио“?

— Обещавам — отговорих.

Като пристъпваше от крак на крак, пъхна ръце в джобовете си.

— Добре ли си? — попита пак.

Усмихнах се.

— Добре съм. Наистина.

Вгледа се внимателно в мен за миг, кимна и както изглежда, се примири. Поколеба се и се усмихна някак неестествено.

— А имаш ли нужда от пари? Ще ти заема.

Зяпнах го.

— Не, благодаря. Защо ме питаш?

И тогава забелязах, че очите му светят весело.

— Само един последен жест в стила на Джо Брадли — поясни той. Засмя се. — Разбрахме се. Тръгвам. Беше ми много приятно да се запозная с вас, госпожице Конъли.

Гледах след него, докато не изчезна надолу по улицата, и едва тогава осъзнах, че за пръв път се обърна към мен с моето име, вместо да ме нарича принцеса Ан.