Кристин Хармел
Рим, моя любов (12)

Дванайсета глава

Карина беше вече на работа и миеше с гъба и сапун масите отвън. Беше с гръб към мен и работеше бързо. Забелязах, че пропускаше някои замърсени места. Стори ми се разсеяна.

Постоях малко и след това се изкашлях шумно.

Тя се извърна веднага и очите й се разшириха.

— Dio mio! — възкликна. Изпусна гъбата и за моя най-голяма изненада се спусна да ме прегърне. Смаяна, не се отдръпнах, но и не й отвърнах на прегръдката.

— Къде беше? — попита над рамото ми, като ме притискаше толкова силно, че за момент се задуших.

— Побърках се от тревога, Кет! Какво стана с теб снощи? Добре ли си?

Отдръпнах се и се изтръгнах от прегръдката й.

— Добре съм — отвърнах. — Не се притеснявай.

— Но къде спа?

— Не ми се говори по този въпрос — озъбих се аз. Не ми се щеше да призная пред Карина колко драматично преживях случката, или че отидох в дома на един напълно непознат, който постоянно разиграваше сцени от „Ваканция в Рим“. Така че вместо това рекох хладно:

— Само ми върни парите за наема минус един ден и ще си отида. Сигурна съм, че ще си намеря друга квартира.

Всъщност дълбоко се съмнявах, че това е възможно. Но не беше необходимо тя да го знае. Поднесох й новината с цялото си високомерие.

Карина остана с отворена уста.

— О, не, не, не, моя скъпа Кет! — развика се тя.

— Откъде ти хрумна? Много съжалявам, че така се държах с теб. Аз съм виновна. Повече никога няма да се случи. Обещавам! Не можеш да напуснеш!

Загледах я и не вярвах на ушите си.

— Карина, за мен е повече от очевидно, че не ме искаш в апартамента си — казах сдържано. — Преди всичко ти…

Но така и не довърших изречението си, защото тя ме прекъсна със странен израз на лицето:

— Една американка — каза само тези две думи.

— Моля?

— Една американка — повтори. Пое дълбоко дъх и ме покани да седна.

Поклатих глава.

— И така съм си добре — отказах, като се стараех тонът ми да остане леденостуден.

— Моля те, седни — настоя Карина. Самата тя придърпа един стол и седна. Покашля се. — Моля те! Трябва да ти обясня.

Позабавих се, преценявайки думите й. После бавно и неохотно седнах на стола срещу нея.

— Какво ще ми обясниш? — попитах.

Не ми отговори веднага. Седеше притихнала, свела поглед и аз едва не си тръгнах. И в този момент вдигна очи, които ми се видяха насълзени.

— Една американка — повтори отново. — Бащата на Нико, Масимо избяга с една американка преди шест и половина години, когато бях бременна в осмия месец. Никога не е виждал сина си. Не му пука.

Замълча и пак сведе поглед. Взрях се в нея.

— Затова не обичам американки — продължи след малко, все така със сведен поглед. — Казах ти, че ще ти дам квартира, защото имам нужда от парите. И понеже познаваш Майкъл Еванджелисти, не може да си толкова лоша.

Извърнах поглед, като се опитах да не мисля каква ирония има в цялата ситуация, когато благодарение на моето познанство с един лъжлив мъж Карина се чувства спокойна спрямо мен.

— Но ти — добави тихо — сигурно си свястна. Може би бях предубедена. Може би не е честно да слагам под един знаменател всички американки заради поведението на една.

Това не беше точно извинение, но почувствах, че иска да се извини.

След малко вдигна поглед и когато очите ни се срещнаха, ми направи впечатление колко е нервна. Бях останала с впечатление, че е самоуверена, независимо дали е доволна или гневна. Струваше ми се, че нервността не подхожда на характерното й лице, на огромните й, подчертани с тъмна линия очи, на самообладанието, което излъчваше.

— Моля те, кажи нещо — продума след малко.

Въздъхнах.

— Не знам какво да кажа. Не можеш да обвиняваш мен за това, че бащата на Нико те е изоставил. И не можеш да се отнасяш към мен, като че ли аз съм отговорна.

Думите ми ме изненадаха. Никога не ме е бивало особено много да се защитавам. Всъщност, когато майка ти те изостави, баща ти остане съкрушен и на по-малката ти сестра е необходима известна сигурност, се научаваш да поемаш стоически каквито и да е упреци. Така бях възпитана и ми стана странно, че се защитавам пред жена, която почти не познавам.

Карина като че ли се смути.

— Знам. Сгреших. Моля те да ми дадеш още една възможност. Мисля, че не си толкова лоша.

— А ти се нуждаеш от парите за наема — промърморих.

Тя се изчерви леко.

— Да, така е. Но искам да останеш. Ще бъде хубаво. — Позамълча, преди да добави тихо: — И за двете ни.

Замислих се. Изглежда, идеята да се появя демонстративно тук и да си поискам гневно парите от тази темпераментна жена се оказа ползотворна. Пък и аз не го мислех сериозно. Къде щях да отида? Вече бях решила, че няма да се прибера вкъщи. Не само заради срама, който щях изпитам, но и защото осъзнах колко много ми харесва тук. И макар че не ми се щеше да си го призная, почти с нетърпение очаквах срещата с Марко в „Пинокио“.

Освен това, въпреки че никога не бих й го казала, разбирах какво е преживяла Карина. Бях наранявана от мъже много пъти, но нищо не можеше да се сравни с изпитанието да те изостави мъжът, който вярваш, че те обича и чието дете носиш.

Покашлях се.

— Ще помисля дали да остана, докато ме водиш до апартамента, ако е възможно.

Карина въздъхна шумно и видимо й олекна.

— Това е прекрасно — зарадва се тя. — Прекрасно! Почакай само да предупредя шефа, че ще отсъствам за малко, и ще те заведа до вкъщи.

След няколко минути, бъбрейки възбудено, тя ме заведе до дома си. Този път се постарах да запомня имената на улиците и откъде минаваме.

Карина ме прегърна силно пред входа.

— Радвам се, че оставаш — каза искрено. — Сега се качвай горе. Поспи. Изглеждаш изморена.

Завъртях очи. „Изморена“ беше много меко казано.

— Като мине обедната смяна, ще се прибера — продължи Карина. — После ако искаш, ще се запознаеш със сина ми Нико.

* * *

Късно следобед, след като бях спала почти шест часа, се събудих от упорито чукане на вратата. Измъкнах се от леглото, разтърках очи и отворих.

Беше Карина и изглеждаше смутена.

— Събудих те.

Свих рамене.

— И без това трябваше да ставам. Между другото е много по-добре да се събудя от тропане по вратата, отколкото от побъркана италианка, която лежи върху мен.

Карина ме позагледа, като че ли не беше сигурна шегувам ли се или не. После изведнъж се засмя.

— Смешна си, мис Америка — заключи. — А сега искаш ли да дойдеш с мен да вземем Нико от майка ми?

Поколебах се и кимнах. Какво друго трябваше да направя?

Карина ме почака в стаята, докато аз наплисках лицето си, сложих си малко грим, вързах косата си на опашка и се преоблякох с три четвърти панталони и тениска. Карина ме погледна развеселена, като излязох от банята.

— Какво има? — попитах.

Тя се разсмя.

— Приличаш малко на гондолиер. Почувствах, че се изчервявам.

— Не!

— Да!

Позагледах я. Тя само сви рамене, намеквайки, че по този въпрос не може да направи нищо, освен да регистрира факта. Мърморейки, отидох пак в миниатюрната кухня, избрах си лятна рокля с голямо деколте и се преоблякох.

— Как е, по-добре ли е? — попитах, като се появих.

— Si, много по-добре.

Предприехме заедно бърза обиколка из други криволичещи улички, алеи и пасажи. Но този път Карина вървеше нормално и аз успявах да вървя в крак с нея.

— Ще харесаш сина ми — каза по едно време. Сега лицето й изразяваше нещо различно. Не бях сигурна дали се дължеше на примирението, че може да ми вярва, или защото отивахме при детето й, което обичаше, но в момента не изглеждаше саркастична, груба, или готова да се защитава. — Откъде познаваш Майкъл? — попита след кратко мълчание.

Въздъхнах дълбоко. Знаех, че ще ми зададе този въпрос.

— Познавам го от Ню Йорк — отвърнах сдържано. Тя ме погледна и добавих: — Тържеството по случай сватбата на сестра ми беше в неговия ресторант. Оттам го познавам.

— Ах, да. Чух, че ресторантът му е много хубав. Вярно ли е?

— Вярно е — признах. — А ти откъде го познаваш?

— Когато беше малък, прекарваше летата тук, в Рим. По-голям е от мен с няколко години, затова никога не сме били много близки. Но винаги е бил много внимателен към мен. Учеше ме да произнасям английски думи, когато бях малка. Преди да почине, баща ми работеше с чичото на Майкъл. Работеха заедно в един ресторант, но после неговият чичо откри свой.

Зададох въпроса, чийто отговор не бях сигурна дали искам да чуя.

— Виждала ли си жена му?

Карина като че ли се изненада. Но след това кимна.

— Да. Няколко пъти. Много красива жена. Много мила.

— О! — произнесох сковано. Осъзнах, че дълбоко в себе си се надявах, че ще излезе наяве някакво жестоко недоразумение и тя ще отвърне: „Жена ли? Каква жена? Майкъл е ерген и обича високи, кестеняви американки“.

През останалата част от пътя мълчахме.

Майката на Карина живееше в стара кооперация близо до пиаца Навона, квадратен площад, в чийто център се издигаше изящен египетски обелиск насред фонтан, дело на Бернини. Отличителен белег на фонтана бяха четирите мъжки фигури, изваяни от камък, напомнящи ми гръцки богове, изпод които бликаше водата. Малка група дечица в предучилищна възраст караха около фонтана колела, смееха се и си подвикваха.

Позабавих крачка, за да погледна фонтана, и Карина каза:

— Четирите статуи изобразяват реките в четирите краища на света. — Усмихна ми се. — Красиво е, нали?

Съгласих се мълчаливо. Площадът беше много оживен. За мен подобни места бяха въплъщение на духа на Рим. Понеже беше късен следобед, а това означаваше време за aperitivo, във всички заведения с маси отвън цареше суетня, сервитьори тичаха насам-натам и разнасяха подноси, отрупани с най-различни коктейли, вино и бира на щастливо бъбрещите хора. Разпънати чадъри ги пазеха от следобедното слънце, художници, седнали тук-там на столчета пред триножници, скицираха куполите на сградите или рисуваха фонтана с бликащата вода и скулптурите.

— Ах, Нико! — възкликна изведнъж Карина и разтвори ръце за прегръдка.

Малко по-далеч през площада момченце, което играеше футбол, погледна към нас, усмихна се щастливо, хукна и заряза топката. Веднага след него се показа жена, по-състарено копие на Карина, малко по-пълна в ханша и талията, със същите черни къдри, но прошарени, и същите красиви черти на лицето и мургава кожа. Жената вдигна от земята топката, а Нико се хвърли да прегърне майка си.

— Mamma! — викна детето радостно. Тя се наведе и го гушна. Косата му беше гарвановочерна като на майка му, с рошави къдри, които падаха върху челото. Страните му руменееха. Носеше прекрасни джинси с презрамки и червена ризка с яка.

— Mio Nico! — говореше Карина и го прегръщаше. Усмихнах се. Ще каже човек, че са били разделени месеци, а не няколко часа.

Момченцето избърбори нещо на италиански и Карина, все така наведена до него, се усмихна, после се разсмя. Щипна нежно бузката му и се изправи. В този момент дойде при нас възрастната жена и любопитно се загледа в мен.

— Кет, това е майка ми, синьора Милани.

Кимнах и се усмихнах.

— Здравейте, радвам се да се запознаем.

Тя ме гледаше безучастно.

— Mamma — обърна се към нея Карина. Каза й нещо на италиански, от което долових думите ragazza americana — американското момиче и mio appartamento. Старата жена кимна няколко пъти, после ме погледна с усмивка.

— Piacere di conoscerla — поздрави ме тя. Очите й, забелязах аз, бяха същите като на Карина — огромни и проницателни, подчертани с драматична очна линия.

Разбрах една от най-често срещаните италиански фрази при запознанство.

— Piacere — отговорих. — И на мен ми е приятно да се запознаем.

— Тя не говори английски, но Нико говори. — Направи жест към Нико и му каза на английски: — Нико, това е моята нова приятелка Кет. Тя ще живее в другия ни апартамент.

Нико се взря в мен много внимателно, сякаш се питаше дали отговарям на неговите изисквания за квартирантка. Останах поразена колко мъдри бяха очите му. Грамадни, кафяви и любознателни, изглеждаха не на място на нежното му детско личице.

— Buon giorno — поздрави ме той абсолютно сериозно, като не откъсваше очи от мен.

— Buon giorno, Нико — отговорих.

Карина, усмихвайки се, каза:

— Нико, тя е от Америка.

Очите му се разшириха.

— Америка ли? — попита той. — Si?

Разсмях се.

— Si — потвърдих.

— Обичам Америка! — обяви момченцето на перфектен английски.

— Наистина ли? — попитах и хвърлих поглед на Карина, която завъртя очи и се опита да скрие усмивката си. — Бил ли си там?

Момченцето поклати глава.

— Не — отвърна сериозно. — Още не. Но възнамерявам да отида един ден. Упражнявам английския, за да съм готов.

— Така ли? Научил си го отлично.

— Grazie! — Погледна майка си, после пак мен. — Къде живееш в Америка?

— В Ню Йорк.

Очите му станаха още по-грамадни.

— В самия град ли? — попита скептично. Кимнах и детето добави: — Най-върховното място в Америка!

Изненадана, аз се разсмях отново.

— И аз така мисля.

— Така е, така е! — почти ме прекъсна той. — Искам да отида там някой ден. Може би ще живея в Ню Йорк. Искам да стана пожарникар.

— Пожарникар ли?

— Si, si — каза възбудено. — Гледах ги по телевизията. Най-страхотната пожарна команда в света е в Ню Йорк.

Кимах и се усмихвах с гордост заради моя град.

— Да, наистина.

Изведнъж си спомних 11 септември и ми дойде наум, че Нико още не е бил роден тогава, неговата майка още не му се е радвала, когато моят град бе променен завинаги. И все пак това момченце, което живееше на другия край на света, смяташе нашите герои и за свои.

— Mamma ми чете всяка вечер приказки на английски — съобщи детето. — Гледаме също така американски програми. Мама казва, че някои са за възрастни хора и не бива да ги гледам.

— Малко недорасъл е за секс и насилие — прошепна Карина, — макар че от време на време се чувствам като че ли той е родителят, а аз детето.

Като се вгледах в широко отворените, интелигентни очи на Нико, разбрах точно какво има предвид.

— Радвам се, че харесваш моята страна толкова много. — Само това ми дойде наум, тъй като той явно очакваше реакция от моя страна.

Момченцето закима развълнувано.

— Si! Може би ще ми разкажеш някой ден. Не познавам много американци. Мама не обича американци.

Хвърлих поглед към Карина, която поруменя леко.

— Нико, това не е вярно! — намеси се тя, като погледна виновно.

— Но, mamma, ти каза, че… — започна Нико.

— Достатъчно — прекъсна го спокойно Карина. Каза му нещо на италиански. Детето сви рамене и промърмори нещо под нос.

Карина размени няколко думи с майка си, после двете се разцелуваха.

— Радвам се, че се запознахме — каза майка й несигурно. — Мила американка.

— Аз също се радвам, че се запознахме — отвърнах сърдечно. — Piacere di conoscerla.

Приближи се до мен и ме целуна по страната.

Жестът й ме стресна и ме трогна.

Карина каза още нещо на майка си, после Нико целуна баба си. Тя му подаде топката и той помаха за довиждане, докато прекосявахме площада.

— Мога ли да те хвана за ръка, синьорина Кет? — попита Нико, подскачайки между мен и Карина.

Карина ме погледна и бях готова да се закълна, че с мъка крие усмивката си.

— Разбира се — отговорих.

Мушна топката под слабичката си мишница и хвана ръката ми. Продължи да подскача, като от време на време вдигаше любопитно очи към мен и стискаше по-силно ръката ми. По обратния път Нико не престана да бъбри ту за Америка (Такситата са giallo… как беше на английски yellow ли?), ту съобщаваше имената на улиците (Това е „Корса Агонале“, Синьорина Кет, това е „Виа дел Салваторе“!). Беше като мъничък, жив джипиес.

— Обича карти почти толкова много, колкото обича Америка — поклати глава Карина.

— Наистина е умен — възхитих се аз, свеждайки поглед към детето, което също ме погледна сияещо.

— Права си, след още няколко години той ще ме поучава.

Усмихна се, но нещо в погледа й ми подсказа, че не се шегува.

— Mamma, синьорина Кет ми харесва! — съобщи Нико, когато почти бяхме стигнали до вкъщи. — Може ли да остане при нас за дълго?

Карина ме погледна.

— Ще видим. Нико, имаш право. Аз също харесвам синьорина Кет.

* * *

Вечерта четях „Нежна е нощта“, любимият ми роман от Фитцджералд, и се чувствах малко самотна, когато на вратата се почука. Отворих и видях Карина с чиния лазаня в ръце.

— Сложих Нико да спи и си помислих, че сигурно не си вечеряла още.

Подаде ми лазанята като предложение за мир. Поколебах се, но стомахът ми куркаше от глад и ме издаваше. И двете се разсмяхме.

— Гладна съм, благодаря ти.

Тя влезе заедно с мен вътре. Аз се позавъртях, съзнавайки, че няма къде да седнем и двете, освен на леглото. Карина сигурно забеляза същото.

— Не е ли по-добре да слезем в моя апартамент? — предложи тя. — Ако говорим тихо, няма да събудим Нико.

Съгласих се и заслизахме по стълбите.

Покани ме в малка трапезария, чийто панорамен прозорец със същите тънки пердета като моите гледаше към улицата. Тя го отвори и в стаята нахлу ветрец заедно с едва чуващия се говор на минувачите.

— Преди да забременея с Нико — започна тя с отнесен поглед, — с Масимо сядахме до този прозорец, пушехме и гледахме хората на улицата. Имах чувството, че знам всичко, което се случва в квартала, всички малки тайни. Но след като Нико дойде на бял свят, вече не сядам до този прозорец.

Карина отвори бутилка кианти и наля по чаша за двете ни.

— Cin, cin — чукна тя своята чаша в моята. Повторих тоста и се усмихнахме една на друга. Отпихме и аз вдъхнах с наслада аромата, после усетих как виното парва гърлото ми и ме стопля.

— Хапни от лазанята — подкани ме нетърпеливо Карина.

Опитах я и останах смаяна. Беше наистина най-вкусната лазаня.

— Карина, прекрасна е. От ресторанта ли я донесе?

— Не. Аз я направих.

Хапнах още малко. Невероятна беше. Съчетанието от пармезан, доматен сос, чесън и босилек беше божествено. Пластовете паста бяха така тънки и многобройни като на баклава, а не като на традиционно италианско ястие.

— А това ти ли го приготви?

Тя кимна и поруменя леко.

— Не е кой знае каква работа.

— Шегуваш ли се? — възмутих се аз. — Огромна работа е! Страхотна е.

Карина грейна.

— Не е никаква философия — каза тя пренебрежително. — Просто обичам да готвя, разбираш ли?

Поклатих глава учудена.

— Трябва да превърнеш готвенето в професия. Например в петзвезден ресторант.

Тя се разсмя.

— Трябва много неща да направя, но най-вече да издържам сина си. Не мога да си позволя да ходя на курсове, за да получа необходимото свидетелство за готвач, и да работя като готвач. Имах много мечти. Но животът ти поднася изненади, нали?

Вдигнах вежда и само кимнах, защото устата ми беше пълна с лазаня. Карина имаше право. Животът поднасяше какви ли не изненади.

— Нико те харесва — продума тя, след като ме наблюдава няколко минути как се храня.

Усмихнах се.

— И аз го харесвам. Наистина е много сладко момченце.

— Благодаря — отвърна ми Карина. Замълча, загледана как се мъча да обера последните остатъци сос и сирене. — Умееш да се държиш с деца — добави.

— Благодаря. — Отместих празната чиния и сложих ръце на корема си. — Карина, това беше може би най-превъзходната храна, която съм вкусвала през живота си.

Тя не обърна внимание на забележката ми.

— Защо нямаш деца? — ме попита вместо това.

Въпросът ме сепна. Прониза ме неочаквана болка.

— Не зная — отговорих бавно. — Не ми е дошло още времето.

— Но ти искаш деца. — Беше заключение, а не въпрос. Не отговорих веднага и тя добави: — Виждам го в очите ти. С Нико. Ще бъдеш добра майка.

— Не знам какво ми е отредил животът, разбираш ли?

Не ставах по-млада. Като че ли не можех да задържа мъж до себе си. И колкото и да исках да имам дете, и да обичах деца, се съмнявах, че ще мога да отгледам свое.

— Защо говориш така? — попита Карина. — Още си млада.

Отпи глътка вино и ме загледа внимателно.

— Не съм толкова млада. Ще направя трийсет и пет.

— Трийсет и пет не са много, Кет.

— Не съм сигурна, че ще бъда добра майка — признах. Сведох очи, но чувствах погледа на Карина, внимателен и пронизващ. Тъкмо като си помислих, че ще замълчим от деликатност, и няма да ми се наложи да обсъждам моята липса на родителски способности, тя заговори:

— Това се дължи на майка ти, нали?

Вдигнах стреснато поглед.

— Моля?

Очите й, вперени в мен, бяха нежни.

— Заради майка ти е. Изоставила те е, когато си била малка. Написа го в приложението.

— Грешиш — поклатих глава. Но гласът ми потрепери, знаех, че не прозвуча убедително.

Карина въздъхна.

— Кет, ти не си твоята майка. Друга личност си.

— Откъде знаеш? — попитах, стряскайки и двете ни с остротата на тона си. — Откъде знаеш? — попитах този път по-меко.

— Защото начинът, по който говореше със сина ми — отговори след малко, — не беше като на човек, който ще дрънка празни приказки.

Понечих да я прекъсна, да й кажа, че двайсетминутен разговор едва ли е показателен за способността ми да бъда майка, но тя не ми даде тази възможност.

— Мила жена си — продължи Карина. — Държах се ужасно с теб, но ти ми прости. Този Франческо се е отнесъл ужасно с теб преди тринайсет години и си му простила. Може би невинаги е най-доброто, но ти си жена, която се старае животът да бъде нормален. Ти си жена, която не зарязва нищо насред път.

Почувствах се така, сякаш с юмрук в слънчевия сплит ми беше изкарала въздуха.

— Все пак… — започнах аз, но не намерих думи.

— Ами ако майка ти е била същата? — допълни вместо мен Карина. — Нали това искаше да попиташ? — Кимнах. Беше уцелила точно болното ми място. Карина поклати решително глава. — Не е била същата. — Щях да възразя, но тя пак ме прекъсна: — Не е била — повтори. — Такава каквато си, никога няма да се превърнеш в жена, която изоставя близките си.

Замислих се над думите й. Карина си пиеше виното, а на мен мозъкът ми работеше трескаво. Никога не бях разговаряла на тази тема.

— Майка ти нали е италианка? — попита тя след малко.

Кимнах изненадана.

— Как разбра?

— Защото по душа си италианка — отговори тя. — Не си била тук достатъчно дълго, за да го разбереш сама.

Усмихнах се и поклатих глава. Умълчахме се известно време. Пиех виното си, потънала в своя свят. По едно време Карина заговори отново:

— Тя от Рим ли е?

— Да.

— Тук ли е в момента?

Почувствах болка. Досетих се, че не съм разказала на Карина какво се случи, след като майка ми ни напусна.

— Не — отговорих. — Тя почина. Бях на осемнайсет.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

Това беше моят машинален отговор в случая.

Тя се загледа в мен.

— Това обяснява много неща.

— Какво например?

— Защо си дошла в Рим първия път, нали не греша? Преди тринайсет години.

Поклатих глава.

— Не. Вече беше починала.

— Si. Но си дошла да усетиш нейното минало. Да откриеш произхода й. Своят произход.

Отворих уста да възразя. Но Карина ме гледаше, като че ли четеше и най-съкровените ми мисли.

— Може би — признах.

— Тя има ли роднини тук?

— Да.

— Никога ли не си ги виждала?

Поколебах се.

— Никога не съм ги търсила.

Карина ме погледна въпросително.

— Защо?

— Исках. — Позамислих се. — Може би сега ще ги потърся. Но не знам. Сигурно се страхувам.

— От какво се страхуваш?

Свих рамене. „Че няма да ме искат. Че ще усетят у мен същото, заради което майка ми така лесно ме изостави.“

В този момент се задуших. Не можех и дума да промълвя.

— Тя не си е отишла заради теб — каза Карина.

— Зная.

Отказах да приема думите й. Все едно не ги чух.

— Не, не знаеш. Не си е отишла заради теб — повтори бавно, произнасяйки отчетливо всеки звук.

Загледах се в скута си и се помъчих да не се разплача. Чувствах се унижена и разголена.

— Добре — обади се Карина. Плесна с ръце решително. — Тогава ще ги намерим.

— Какво?

Погледнах я объркано.

— Не си ли заради това тук?

— Не! — възкликнах. — Всичко е минало. Дойдох заради Франческо.

— И все пак си тук. Има нещо в този град, което те задържа.

Възмутих се:

— Не!

Но Карина само сви рамене, като че ли да намерим семейството на майка ми е предрешено.

— Този е единственият начин сама да прецениш за какво става въпрос.

Тя стана, преди да възразя, и отнесе чинията ми в кухнята. Загледах се след нея с отворена уста, недоумяваща какво се случи току-що.

Като се върна, беше коренно различна.

Пак се усмихваше и ни наля още по чаша вино.

— Е — каза лъчезарно, — ще споделиш ли къде беше снощи. Или да ти вадя думите с ченгел.

Рязката промяна на темата ме подразни. Но така ми олекна, че няма да говорим за майка ми, че почти нямах нищо против да ме разпитва за снощи.

— Не си струва да говорим — промърморих.

— Хм, и кой беше той?

Ококорих се срещу нея.

— Как кой беше? — попитах, като се намразих за гузното си поведение.

— Мъжът, у когото отиде — продължи да пита насмешливо. — Предполагам, че си била с някакъв мъж.

— Тъкмо напротив. — Тя ме погледна изненадана. — Имам предвид, че бях — доуточних. — Но не в ситуация, каквато си представяш.

Разказах й дума по дума историята с Марко, който ме защити в бара и после ме намери на уличния зид, и колко беше убеден, че разигравам сцена от „Ваканция в Рим“. Карина също полюбопитства защо не съм гледала прочутия филм, но отново избягнах въпроса. Нямаше да понеса още една психоанализа тази вечер с доктор Карина.

— Хубав ли е? — попита тя, като свърших разказа.

Усетих, че се изчервявам.

— Да.

— И мил.

— Да. Сигурно е мил, след като е завел без тайни помисли изгубена непозната в дома си.

— В такъв случай ще отидеш да го потърсиш.

— Какво?

Карина се усмихна кротко.

— Утре. Ще отидеш при него. В „Пинокио“. Зная къде е ресторантът. Не е далеч оттук. Ще отидеш там и ще се запознаеш с него както си му е редът.

Подвоумих се.

— Не мога.

— Пфу — изпухтя презрително Карина. — Разбира се, че можеш. И ще отидеш.