Кристин Хармел
Рим, моя любов (7)

Седма глава

Поскитахме из квартала, слязохме до реката, после отидохме на Виа Ареника, която стигаше до Пантеона, върнахме се към площад „Навона“ по малките улички и алеи и тогава Франческо ме заведе в очарователен старомоден ресторант със стени от голи тухли, заведението беше зад жилищна сграда с олющена мазилка и туристите не го знаеха.

Докато отивахме към ресторанта, разговорът не вървеше и това беше доста обезпокоително. Как толкова бързо изчерпахме събитията от изминалите тринайсет години? Положително бяхме преживяли много повече, но установих, че след като споменах какво се случи с татко и Беки, с моята работа, изредих краткия списък на моите връзки, откакто бях в Италия, нямаше какво повече да добавя.

Също като мен Франческо изглежда нямаше какво да сподели, след като каза, че майка му още живее извън града, че сестра му се е преместила във Венеция и се е влюбила в гондолиер, което явно бе предизвикало скандал, че е решил да напусне работата си като програмист, за да бъде самостоятелен, и е започнал да работи като домашен майстор, че не е ходил с нито едно момиче повече от няколко месеца, след като сме се разделили. Така че ядяхме от ордьовъра в неловко мълчание, подхвърляхме някоя и друга дума за храната и виното, което, както забелязах, и двамата пиехме жадно.

Наистина, след две чаши кианти и петнайсет минути се чувствах по-самоуверена и по-малко се притеснявах дали изглеждам безинтересна, колко бръчки имам, отпуснати ли са бедрата ми и дали Франческо е забелязал нещо от това.

— Виждам, че обичаш il vino, bella — засмя се Франческо, когато надигнах третата чаша.

— И ти пиеш толкова.

Той кимна и даде знак на сервитьора да ни донесе още една бутилка.

Като преполовихме предястието — морски дарове с паста, с лек сметанов сос, а за него филе с розмарин и паста „Алфредо“ — отново разговаряхме приятно. Даже му разказах за сватбата на Беки и как баба ме засрами пред всички гости в църквата.

— Но как се стигна дотам? — попита той и стана сериозен, след като престана да се смее на безспорно смешното ми унижение.

— До кое как се стигна? — попитах.

Той изглежда обмисляше какво да каже.

— Става въпрос за теб. Още не си омъжена. Защо? Хубава жена си. Сигурен съм, че някой мъж ще те поиска.

Опитах се да приема думите му позитивно.

— Просто още не съм открила моя човек — отговорих. После забелязах, че лицето му като че ли помръкна за миг от обида, и отстъпих. — Но бъдещият ми любим може би не живее в Ню Йорк.

Той нищо не каза и думите ми увиснаха многозначително помежду ни. Направи ми впечатление мълчанието на Франческо, но по израза му ми стана ясно, че е разбрал точно какво имам предвид.

— Може би — продума най-накрая. Вгледа се внимателно в лицето ми за миг и ми намигна. — Може би живее тук, в Рим.

Сърцето ми подскочи. Той определено флиртуваше с мен. Неудобството, което чувствах преди малко, е било плод само на моята фантазия и на моето подсъзнание, което се опитваше да ме провали, ограждайки ме със стена от съмнения. Покашлях се, усмихнах се и казах с най-прелъстителния си глас:

— Може би.

Свършихме бързо блюдата си и виното, като пиехме бавно и се гледахме, вдигайки чашите. Франческо всеки път не пропускаше тоста „cin cin“ за нас, за миналото, за бъдещето, за Рим, за щастливата случайност, която ме бе довела при него след толкова години.

И все пак имаше нещо недоизказано, но не можех да си пъхам носа навсякъде. Като пийнах още вино, реших да го отдам на неизбежното стеснение между любовници, станали почти непознати, които бавно се сближават наново.

Франческо плати сметката набързо и след като на една глътка изпихме по чашка „Лаваца“ еспресо, си тръгнахме препъвайки се по улицата, а той ме прегърна и ме притисна към себе си. Усещах тежестта му и ми харесваше.

Бяхме близо до неговия апартамент. Всъщност на отиване бяхме минали по панорамен път. Франческо отключи трескаво, влетяхме вътре и преди даже да затвори вратата, започна да ме целува бурно и да ме притиска към изопнатото си тяло.

През следващите няколко минути шепнехме почти нечленоразделно страстни думи, събувахме трескаво обувките си и те тупваха глухо една подир друга на плочките, дрехите и бельото ни се разхвърчаха комично на всички страни, докато се разсъбличахме един друг като обезумели. Мисля, че и двамата бяхме обзети от една и съща лудост, чувството, че ни е даден втори шанс, страх, че ако не сграбчим мига, той ще се изплъзне.

Даже не се качихме в спалнята. Не бях сигурна дали щяхме да можем. Франческо ме бутна на дивана и легна внимателно върху мен, без устните му да се откъснат от моите и за секунда.

— Искам те — шепнеше в ухото ми, сякаш вече не го бях разбрала.

— И аз те искам — прошушнах между целувките, усещайки силата на страстта зад думите, като още не можех да повярвам, че съм тук. Гола. В Рим. С него.

И тогава, както можеше да се очаква, го усетих в себе си. Ахнах и наместих тялото си към неговото. Главата ми се въртеше, дали от изпитото кианти или от това, че съм отново с Франческо, не беше ясно. Но нямаше значение. Беше фантастично. За пръв път от години се почувствах обичана от мъж. Затворих очи, притиснах го към себе си и се отдадох на момента, докато той ми нашепваше гальовни думи на италиански. След това, както лежахме изпотени и задъхани, Франческо прекара пръст по лицето ми и вдигна брадичката ми, за да ме погледне.

— Беше хубаво — каза той. — Много хубаво.

Засмях се. Малко беше да се каже.

— Да — съгласих се. — Наистина.

Полежахме малко и задишахме нормално. Не ме пусна от прегръдките си и се почувствах закрилена, като ме притисна към себе си още повече. Затворих очи и се помъчих да отпечатам момента в ума си. Не исках никога да забравя усещането на тялото му до моето, как дишахме едновременно, как нежно галеше косата ми, някак разсеяно, как не беше необходимо да говорим, за да бъдем заедно. Беше неописуемо.

След няколко минути се притисна върху мен и ме целуна отново, отначало колебливо, после все по-страстно. После ме обърна върху себе си и след малко попита дрезгаво:

— Да се качим ли горе?

— Да — прошепнах.

Взе ме на ръце, както принц носи своята принцеса, и ме остави до стълбата. Заизкачвах се бързо, като за миг се притесних, че той е зад мен, и има пълен изглед към моите целулитни бедра. Но, изглежда, на него не му пукаше. След секунди беше отново върху мен в неговото легло и ме обсипваше с целувки.

* * *

Събудих се на сутринта, чувствайки се странно объркана. Отне ми секунда да осъзная къде се намирам. Спомените ме заляха като порой.

Франческо ме докосва.

Устните на Франческо върху моите.

Франческо къса дрехите ми, сякаш е обезумял от нетърпение да бъде с мен.

Франческо ме прегръща, докато заспиваме.

Извърнах глава и се усмихнах. Беше до мен. Спеше дълбоко, свит на кълбо откъм неговата страна на леглото. Загледах се как гладкият, загорял от слънцето гръб се надига и спада, колко атлетично са оформени мускулите му. Как е възможно всичко да бъде толкова перфектно? Като че ли изминалите тринайсет години не съществуваха. Бях отново на двайсет и една и се събуждах в леглото до мъжа, в когото бях лудо влюбена.

Лежах и гледах как Франческо спи, и тогава си помислих, че сигурно е възможно да се върна, да го обичам със същата енергия както някога, да се откажа от здравия разум и да се влюбя безразсъдно. Щом се чувстваме свързани след толкова много години, като че ли е предопределено да бъдем заедно.

Без никаква причина ми се яви и неканеният образ на Майкъл Еванджелисти. Стиснах силно очи и го прогоних. Какво ми ставаше? Бях с мъж, който ме обичаше заради самата мен, и най-важното, беше ерген. Защо жененият собственик на ресторант, макар и за секунда се мярна в главата ми?

Станах от леглото и слязох по стълбата. Изпих чаша вода в кухнята, отидох в банята и пуснах душа. Докато се сапунисвах със сапуна на Франческо с екстракт от маслини, същият, който използваше и преди, ароматът ме пренесе назад във времето, погледнах се и се намръщих.

Утринната светлина, която нахлуваше през прозорец над душкабината, осветяваше ярко всички мои несъвършенства, като че ли бях застанала под прожектор, подчертаващ формите ми.

Моята баня в Ню Йорк беше осветена приглушено и точно така ми харесваше, защото на ярката светлина тук личаха дефектите ми. Твърде много тлъстинки на талията. Гърди, които не бяха достатъчно големи.

Ръце, кожата, на които беше започнала да увисва. Трапчинки по бедрата.

Боже, кога остарях толкова? Учудих се какво си е помислил Франческо снощи. Тялото, което обитавах сега, беше различно от онова, което имах, когато ме видя за последен път. Възможно ли бе още да обича тази по-стара и отлежала версия на момичето, което бях някога?

„Възможно е — нахоках себе си. — Не ставай глупава!“

Преди всичко снощи не се ли отдадохме за пореден път един на друг най-непринудено, което бе живо доказателство? Не ме ли гледаше с онези опиянени от любов и желание очи?

Прецених несъвършеното си тяло още веднъж и вече не го мразех толкова, колкото преди малко. Та това бях аз, и щом Франческо можеше да пренебрегне моите несъвършенства, тогава можех и аз.

Изкъпах се, изтрих се и измих лицето си на мивката. Притесних се внезапно и изпитах желание да направя всичко възможно, за да изглеждам красива, когато Франческо се събуди. Бръкнах дълбоко в тоалетната си чантичка и извадих гримовете. Гримирах се бързо с моите обичайни замаскиращи средства — фон дьо тен, руж, спирала, и заприличах донякъде на човешко същество. Усмихнах се на себе си в огледалото и увита с хавлиената кърпа, излязох от банята.

Франческо вече беше станал, седеше по средата на дивана и държеше чашка еспресо. Изглеждаше ужасно секси с черната си разрошена коса, с бялата тениска и със сивите боксерки. Усмихнах му се. Едва се сдържах да не му се нахвърля отново, но първо имах нужда от кофеин. Все още ми се струваше, че движенията ми са забавени.

Ухаеше на кафе и се зачудих дали е направил и на мен. Малко неща обичах повече от силното италианско кафе, а Франческо го правеше идеално.

— Добро утро. Вечерта беше прекрасна — казах с най-сексапилното си мъркане, но ако трябва да бъда честна, прозвуча ми глуповато. О, добре, предполагам, че повече не беше необходимо да го съблазнявам, нали така? Франческо очевидно беше заинтригуван.

Той ми се усмихна вяло.

— Добро утро. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли? Трябва да поговорим.

Едва сега забелязах, че с него нещо не е наред. Обзе ме необяснима тревога и усмивката ми помръкна.

— Добре — съгласих се колебливо.

Прекосих стаята и седнах на дивана до него. Изведнъж се почувствах прекалено разголена, загърната само с малката кърпа. Моята бледа кожа изглеждаше още по-бледа до бялата кърпа, а протритата кожа на дивана с нищо не облекчи положението ми, като залепна за бедрата ми.

Франческо отвори уста, после пак я затвори. Изглеждаше нервен. Стомахът ми се преобърна.

— Имаме проблем — започна бавно той. Не ме гледаше, избягваше погледа ми, като че ли да ме погледне в очите му беше много трудно.

— Проблем ли?

— Si. — Все така избягваше да ме погледне. — Изглежда съм направил грешка.

— Грешка ли? — Втренчих се в него, сърцето ми се разтуптя безумно.

Франческо кимна, погледна ме за миг и пак се извърна.

— Аз, как да кажа, явно съм объркал твоя имейл с имейла на друга моя позната.

Зяпнах го. Стомахът ми се сви, докато той говореше.

— Толкова е неловко — продължи. — Но истината е, че когато получих твоя имейл, си помислих, че е от едно американско момиче на име Кати, с което се запознахме преди два месеца тук, в Рим. Вашите имейл адреси много си приличат, нали разбираш, и след като от години не съм те виждал, се заблудих, че тя ми пише. Тя е предпоследна година студентка в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Много умно момиче.

Погледнах го смаяно.

— Студентка предпоследна година! — беше всичко, което успях да продумам. Искаше ми се да го попитам дали на четирийсет и две не е малко старичък за хлапачка от колеж. Можеше да й бъде баща, за бога! Но това не ми се струваше най-неприятният въпрос в момента.

— Да — наежи се леко Франческо. Лицето му светна. — Но е много зряла. Много страстна. Пък и за любовта няма възраст, нали?

— Любов ли? — успях да изрека сподавено.

— Както и да е — продължи Франческо, поглеждайки ме нервно. — Съжалявам. Знам, че това е, ах, много неудобно. Но не теб поканих да споделиш с мен леглото ми. Пък и не си съвсем същата жена, каквато беше, когато се запознах с теб, смятам, че ще се съгласиш.

Вдигна поглед многозначително и се взря в тялото ми, в бедрата ми с трапчинки, в отпуснатите ми ръце, във всичките ми несъвършенства.

Внезапно се почувствах и унижена, и вбесена. Като че ли ми беше ударил силен шамар, изтръгвайки ме грубо от приказния свят, в който живеех, откакто пристигнах в Рим.

— Я задръж малко — казах, пламнала от гняв. — Твърдиш, че не съм онази, която очакваше, но ме вкара в леглото, и, о, не съм достатъчно хубава или достатъчно млада за теб, но въпреки това спа с мен, преди да ми кажеш!

Франческо не изглеждаше смутен.

— Ами да. Но не се тревожи. Грешката е моя. Изцяло. Така че можеш да останеш тук, ако искаш, докато си уредиш обратния полет. Ще спя на дивана. Аз съм джентълмен, Кет. Знаеш го.

Загледах го. Не бях сигурна дали да не умра на място от срам, или да му стоваря един юмрук.

Вместо това станах, стиснах кърпата и тръгнах бързо към банята. Взех куфара си, изтъркалях го непохватно вътре и затръшнах вратата. Щях и да я заключа, ако не беше от онези тъпи, старинни италиански врати без заключалки.

По-ниско не можех да падна. Бях идиотка!

— Няма да плача — казах твърдо на моето отражение в огледалото. Примигнах бързо, като се мразех още повече за глупостта си, че не съм усетила каква е ситуацията, че съм била толкова абсурдно наивна да повярвам, че ще открия нещо, което си заслужава, у този арогантен, елементарен мъж отвън.

Задъхана, разрових куфара и измъкнах първите дрехи, които ми попаднаха — бледорозова пола и поло на зелени и сини райета. Облякох се бързо, без да ми пука, че не си подхождат изобщо. Исках само да се махна оттук, колкото се може по-бързо.

Затворих куфара, захвърлих на земята мократа кърпа и се погледнах нещастно в огледалото. На нищо не приличах. Безобразен тоалет, ако изобщо беше тоалет, мокра коса и зачервени очи. Страхотно.

Отворих рязко вратата и затъркалях куфара зад себе си. Точно както си мислех, Франческо седеше най-спокойно по средата на дивана с кръстосани крака, в едната ръка с малката чаша еспресо, в другата — със сгънато на две списание. Завъртях очи, а той ме погледна почти зарадван. За малко да се разсмее, докато ме оглеждаше.

— Хубав тоалет — захили се самодоволно.

— Млъквай! — срязах го аз.

Той като че ли се изненада. Смръщи вежди и вдигна рамене.

— Искаш ли да се обадим в авиокомпанията?

— Не!

Франческо не помръдна от мястото си и не ми предложи помощта си.

— Но къде ще отидеш? — попита нехайно.

— Не е твоя работа.

Издърпах куфара до външната врата.

— И така! — казах сърдито, отворих я с драматичен жест, избутах куфара в коридора, той падна шумно. В съседния апартамент се разлая като бясно някакво куче.

— Дано с твоята колежанка сте много щастливи — добавих високомерно.

— Благодаря ти, Кет — отвърна спокойно. Франческо не схващаше сарказма, което беше едно от нещата, които не харесвах у него. Странно как бях успяла да забравя всичките му неприятни качества. Но изведнъж си ги спомних. Той замълча и вдигна чашата като жест за сбогом. — Как казваха във вашите американски филми? — Направи пауза и потупа списанието по коляното си с отнесен поглед, сякаш правеше магия думата да се появи. — Ах, да. „Не ти, а аз.“ Правилно ли беше? Si, смятам, че беше правилно. Ти не си виновна, а аз.

Усмихна се любезно, като че ли току-що се бяхме срещнали случайно на улицата, а не се бяхме търкаляли голи в леглото му цяла нощ. И после, за да бъде пълна картинката с плесницата през лицето, ми намигна, или по-скоро примигна, и се зачете отново в списанието.

Знаех, че трябваше да изляза гордо в този момент, но невъзмутимото му излъчване ме вбеси. Застанах за миг мълчаливо, усещайки как се надига топлина по страните ми и как вените на шията ми и челото се издуват.

— Върви по дяволите, Франческо — казах най-накрая с нисък, спокоен глас, който прозвуча по-самоуверено, отколкото се чувствах.

След това с останалата ми гордост, която не беше никак много, изправих глава, излязох в коридора и затръшнах вратата с всички сили.

Под съпровода на неистовия кучешки лай взех на рамо пътната си чанта и дамската и започнах да свалям куфара по стълбите, стъпало по стъпало, всеки път с глухо тупване, а гърбът ме болеше от тежестта. Бях готова да се разплача, но се бях заклела, че няма да пророня и сълза. Нямаше начин. Не тук. Не и заради Франческо. Той не заслужаваше сълзите ми.

Едва когато се озовах на улицата пред сградата, осъзнах, че нямам абсолютно никаква представа къде да отида.