Кристин Хармел
Рим, моя любов (20)

Двайсета глава

Марко ми се обади на другия ден. Срещнахме се в „Пинокио“ и аз му разказах за моите страхотни преживелици от последните дни, без да споменавам засега за Майкъл. Още не бях наясно какво изпитвам към него. Или към Марко. Но реших, че връзката ми с единия не бива да влияе на връзката ми с другия.

— Много се радвам за теб — каза той, като свърших. — И много се гордея с теб, че си отишла да се запознаеш с леля си.

— Струва ми се, че постъпих правилно.

Марко се вгледа внимателно в мен. После се пресегна и махна кичурче коса от лицето ми.

— Тук си само от няколко седмици, а като че ли стана друг човек.

Позамислих се.

— Не, не съм друг човек, а най-после намерих себе си.

— Няма нищо по-хубаво от това човек да намери себе си, нали?

Замислих се колко много време съм пропиляла в опити да бъда друга, по-привлекателна, по-организирана жена, която лесно не напуска никого. А всъщност онова, което ми е липсвало, е било винаги у мен. Несъвършеното, неосъзнато мое аз. Кет Конъли, дъщерята на Брус и Одри, двама души, които също не го бяха осъзнали напълно. Двама души, които обичаха своите дъщери, дори и да не знаеха винаги как да го покажат. Може би, за да бъда обичана, не беше необходимо непременно да го спечеля, да се боря. Може би просто се случва, когато му дойде времето.

— Така че от галерията искат да им изпратя повече снимки от Рим, за да изберат десет за изложба — казах в заключение. — Карина подбра от снимките, които съм направила досега, но галеристката иска още. — Замълчах и усетих, че се изчервявам. — Карина каза, че според уредничката ще се търсят много, щом ги изложи.

— Изложбата кога ще бъде? — попита Марко.

— След около три седмици. Тъкмо ще свали изложба на фотограф от Тоскана, серия снимки на слънчогледи, които не се продавали много добре. На нейно място ще изложи моите снимки. Очевидно сега се търсят снимки на исторически паметници и изкуство.

— Прекрасно, Кет — рече радостно Марко и ме целуна по страната. — Сигурно си много щастлива.

— Щастлива съм — усмихнах му се. — Имам на разположение още осем дни. Трябва да направя снимки, в които да уловя душата на Рим. Искам да смая тази галеристка, да й покажа образи, каквито не е виждала.

Развълнувах се за пръв път от много време насам. Почувствах онова нервно, тревожно вълнение, което можеше да ме смачка изведнъж… или да отвори света пред мен. Само че не знаех още на кой път ще ме изведе.

— Нека да ти помогна — предложи Марко.

— Моля?

— Нека да ти помогна. Това е моят град. Влюбих се в него в мига, когато дойдох тук от Венеция, обикалял съм с часове улиците му, познавам го на пръсти и го обичам. Ще те заведа на любимите си места. Мога да ти помогна да откриеш свои.

Поколебах се.

— Наистина ли? — попитах. — Нали си на работа?

Той сви рамене.

— На работа съм, но не е необходимо да бъда постоянно в ресторанта. Искам да ти помогна. Искам да видя моя град през твоите очи, а ти да го видиш през моите.

Засмях се.

— Страхотен си, знаеш ли? — Замълчах и се опитах да си спомня една реплика от „Ваканция в Рим“. — Помогнахте ми да повярвам във връзките между хората — перифразирах аз реплика от финалната сцена във филма.

Марко веднага влезе в тон. Захили се и с най-съвършения акцент на Джо Брадли каза:

— Ще разрешите ли, като говоря от името на моята журналистическа агенция, да отбележа, че вярата на Ваше височество няма да бъде неоправдана.

Разсмях се.

— Виждаш ли колко по-смешно е, когато и двамата можем да влезем в ролите си.

Марко стисна ръката ми. После се наведе и ме целуна леко и нежно по устните.

През следващата седмица той ме взимаше всяка сутрин и ме водеше на различни места в Рим — при Арката на Константин, красив паметник с барелефи на батални сцени, след това при Термите на Каракала, внушителни развалини на обществени бани, които били използвани до шести век. Открих, че Рим е най-прекрасен сутрин, преди слънцето да се издигне високо, и с увлечение снимах античните паметници, прелестните кубета, римляните, забързани в своето всекидневие, докато утринната светлина смекчаваше очертанията и изливаше зарево над града, от което той изглеждаше магически и ефирен.

Марко носеше моята тежка фотографска чанта, смееше се на шегите ми, разказваше ми за своето семейство, забавляваше ме със смешни истории от неговото детство във Венеция, в света на гондолиери, туристи и на бавно потъващия град, обгърнат в легенди и тайнственост. Аз му разказвах за живота в Ню Йорк и за пръв път от много години се отпуснах да споделям истории за моята майка, които бях скрила в себе си. Докато снимах различни места, открих, че спомените за майка ми стават все по-ясни и по-ясни и се смеех на нейни глупави постъпки, усмихвах се при спомените за празненствата на нашите рождени дни, спомних си живо какво е да се сгуша до нея, докато ми чете приказка на италиански от голяма книга с картинки, от която на нея й бяха чели.

Заедно със спомените за моята майка започнах да чувствам. Като че ли бях подхваната от скромна вълна. Всяка вечер, когато си лягах, ме изпълваха щастие и тъга. Събуждах се понякога с усмивка, понякога със сълзи по лицето, без да си спомням, че съм плакала. Колкото повече животът ми се осмисляше, толкова повече като че ли изпадах в емоционална криза. Но знаех, че точно това ми е необходимо, колкото и странно да изглежда. То беше в резултат на засипаните дълбоко в мен чувства, стаени там от двайсет и повече години. Друг излаз нямаха, докато бълбукаха към повърхността.

Прекарвах все повече време с Марко през тази седмица и с всеки изминал ден се убеждавах, че ако остана тук, ще се влюбя в него. Беше добър човек и знаех, че не съм му безразлична. Знаех също, че толкова не съм му безразлична, за да се отнесе с уважение към моите терзания.

Усещаше моето отдръпване и въпреки че не разбираше причините, не ме притесняваше. Просто прекарваше доста време с мен, разсмиваше ме, утешаваше ме, щом забележеше сянката на тъгата на лицето ми. С часове се целувахме — пред красивите фонтани, на хълмовете над града, пред църквите, стояли тук век след век. Не познавах мъж като него и ако моментът беше друг, и отношенията ни може би щяха да бъдат различни.

Дните се нижеха, сърцето ми се отваряше и разбирах все повече и повече, че времето ми още не е дошло. Това нямаше нищо общо с Майкъл. И за връзка с него не бях готова. Ставах себе си и осъзнавах, че ще ми е необходимо много време, за да опозная моята същност, която така дълго бях заключила в душата си.

Когато Марко поемаше вечерна смяна в ресторанта, аз прекарвах вечерите с Карина и с Нико, преди тя да го сложи да спи.

По време на вечерите с ужасно вкусните, паста със спанак и рикота, равиоли със салвия и масло, печено свинско с розмарин, които Карина приготвяше като на шега, тя бъбреше весело за деловите си отношения с Джилиан — галеристката от Ню Йорк, след което Нико подемаше темата и възбудено се кълнеше, че моите фотографии ще ме направят знаменитост.

Веднъж отидох в парка с Карина, Нико и майката на Карина. Нико риташе топка с другите деца, аз седях на пейка с Карина и майка й, и тогава осъзнах, че съм част от едно семейство. Не си спомнях кога за последен път се бях почувствала по този начин дори със сестра ми и баща ми. Като че ли всеки се сви в своя ъгъл след смъртта на мама и не знаехме после как да започнем да общуваме нормално, макар че се обичахме. Обещах си, че щом животът ми влезе в релси, ще се погрижа и семейството ми да стане истинско. Бях сигурна, че точно това щеше да пожелае моята майка.

Направих снимки на Нико и на неговите приятелчета, докато слънцето се спускаше над дърветата и светлината избледняваше. Имаше още четирийсет и пет минути до залеза, но в този час на деня в Рим сенките плъзваха и вечерта се прокрадваше към града.

— Може пък Джилиан да избере някоя от снимките на Нико! — каза Карина с надежда, докато ме гледаше как снимам.

Усмихнах се.

— Би било много хубаво.

След двайсетина минути се приготвихме да си тръгваме и Карина събра играчките на сина си. Казах й, че ще се поразходя малко сама. Имаше още две снимки, които исках да направя, преди да се почувствам като човек, който си е свършил работата.

Първо, докато слънцето потъваше зад хоризонта, запалвайки пожар в небето на запад с цялата гама на оранжевото, розовото и тъмносиньото, приклекнах на тротоара на Виа деи Фиоре Империали, точно срещу Форума, и направих няколко снимки на тухления зид, където Марко ме намери. Сигурно се сторих смахната на минувачите, като почти легнах, за да хвана в кадъра и развалините на Форума, огрени отзад от пламтящия залез. Тъкмо щях да снимам и два гълъба кацнаха един до друг на зида. Загледах ги смаяна. След това започнах да снимам, докато птиците подскачаха, разхождаха се и пак заставаха една до друга и си допираха човките. Като приключих със снимките, проверих как са станали. Бяха идеални. Точно каквито се бях надявала да направя.

Последните лъчи на слънцето се превръщаха в синкаво сияние, когато се запътих към моста „Сант Анджело“ — все така магическо за мен място. Но този път, докато правех една след друга снимки на осветения мост, ангелите оживяваха през моя обектив. И за пръв път се зачудих дали намирам утеха тук, защото ангелите наистина бдят над този мост. Може би легендата за ангелите — закрилници на града е истина. Може би душата на майка ми също идва тук от време на време, за да съзерцава града, който някога е бил неин дом. Мисълта, макар че беше ирационална, ме накара да се усмихна.

Започнах да снимам първо откъм брега, после минах по моста и снимах статуите на ангелите отдалеч и в близък план. Снимах замъка „Сант Анджело“ през реката. Снимах главно моста от най-различни ъгли, докато слънцето не изчезна и не го остави да се къпе само в светлините на Рим.

* * *

Три дни по-късно се събудих — беше последният ми ден в Рим. Стотици дигитални копия бяха изпратени на Джилиан в Ню Йорк и тя обеща до седмица да ни съобщи кои фотографии е избрала.

Карина отначало говореше на шега за своите десет процента комисиона, но аз не бих приела работа без възнаграждение. Тя ме изслушваше, тя ми помогна да изляза от удобната си черупка. Работи много. Исках да получи възнаграждение… ако изобщо някой решеше да купи нещо. Казах й, че е мой официален агент, и ще получава десет процента от всяка фотография, която успее да продаде. Работата беше там, че никак не бях сигурна дали това не е само прекомерен ентусиазъм и напразни мечти. Доколкото разбрах, галеристката имаше невъзможен вкус и фотографиите никога нямаше да се продадат.

— Това означава ли да продавам навсякъде твоите снимки? — попита Карина, потривайки ръце.

Усмихнах се.

— Давам ти всички права — казах и замълчах, преди да добавя — да продаваш творбите на Одри Вердикио, където решиш.

Тя се взря за миг в мен.

— Много добре. — После прибави с такъв тон, като че ли цял живот това е била работата й: — Бих искала да прегледам нюйоркската ти серия някъде през следващата седмица, за да организирам продажбите. Нали знаеш, че тук върви всичко американско.

— Готово — разсмях се аз.

— Естествено, ако твоите римски пейзажи се продават в Америка, ще се наложи да ни посещаваш често. По работа, разбира се. Ще трябва да правиш много снимки.

Захилих се.

— Щом казваш. Не мога да пренебрегвам моята агентка.

Карина беше организирала прощална вечеря за моето заминаване, на която бяха поканени Нико, майка й, Марко и леля Джина. Много се радвах, че ще ги видя всичките заедно. Имаше още няколко неща, които трябваше да свърша преди вечерята, затова излязох рано.

Минах първо през един магазин, където преди два дена бях направила поръчка, и излязох оттам с грамаден плик. Реших да отида пеша до магазина на леля Джина, но пликът беше така тежък и неудобен за носене, че спрях такси и казах адреса. След известно криволичене по уличките, се появих пред входа на магазина за шалове. Не бях предупредила леля Джина, че ще отида, но се надявах, че ще ми се зарадва.

Лицето й светна, щом влязох. Имаше клиентка, с която обсъждаше кой шал да избере — сивия или бежовия. Не разбирах какво говореха, но леля Джина, изглежда, търпеливо я съветваше. Усмихнах се, като я гледах. Приличаше толкова много на майка ми, когато Беки беше малка и мама я чакаше търпеливо да си избере приказка за лека нощ.

Най-накрая жената си избра шал и отиде на касата да плати. Като излезе, Джина дойде при мен и ме прегърна.

— Скъпата ми Кет! До довечера не очаквах да те видя. Но сега денят ми ще бъде двойно по-щастлив. Какво носиш в този плик?

Усмихнах й се.

— Искам да ти дам нещо, което означава много за мен.

— Какво е то?

Извадих от плика една от увеличените фотографии. Нямах време да я сложа в рамка, но беше в паспарту и лесно щеше да се рамкира.

Обърнах бавно голямата фотография и я показах на Джина. Очите й се разшириха.

— Ти ли я направи? — попита недоверчиво.

Кимнах и усетих как се изчервявам.

— Кет, прекрасна е — каза тихо леля ми.

Усмихнах се и вирнах леко нос. Подарих й моята любима снимка на моста „Сант Анжело“ по здрач. Мястото беше магическо за мен и исках да дам късче от тази магия на единствения човек на тази земя, който ме накара да почувствам, че имам втори шанс с моята майка. Като виждах, че тя искрено се възхищава на моите фотографски умения, се почувствах, като че ли съм получила благословията на майка си.

— Благодаря.

— Но как разбра? — попита, след като се вглежда внимателно в снимката известно време. Погледна ме със свити вежди.

— Какво как съм разбрала?

— Как разбра, че това беше любимото място на майка ти?

Останах без дъх.

— Не знаех — отвърнах след малко.

Леля Джина изглеждаше озадачена.

— Но защо ми подаряваш точно тази снимка? — попита тя. — Точно на това място от цял Рим.

— Защото винаги е било моето любимо място в Рим — отвърнах.

Загледахме се дълго една в друга. По някакъв начин с моята майка бяхме избрали едно и също кътче от града, за да търсим там утеха. Не бяхме избрали Испанския площад или фонтана Треви, Колизеума или който и да е от паметниците, които красят пощенските картички и календарите. Все едно че съм намерила игла в копа сено.

Най-накрая Джина се усмихна.

— Може би майка ти не е чак толкова далеч.

— Мисля си, че може би си права.

Поговорихме още малко, тя ми подари красив розов шал, а аз й обясних как да стигне до жилището на Карина. Казах й, че ще я чакам в седем и половина, тя ме целуна по двете страни за довиждане и си тръгнах.

Следващата ми задача беше в „Пинокио“. Знаех, че Марко е на смяна.

— Кет! — зарадва ми се той, като влязох. Стоеше до бара и бършеше чаши. — Ела, седни!

— Не мога да остана дълго. Искам само да ти дам един подарък.

Той се учуди.

— Ти си тръгваш. Не трябва да ми даваш подарък.

— Искам.

Седнахме на маса в дъното на ресторанта. Събрах смелост и извадих фотографията, която бях определила за него.

Той я разгледа внимателно и бавно, после изведнъж лицето му грейна.

— Това е мястото, където те намерих заспала.

— Да — казах и се загледах в снимката заедно с него.

Много си харесвах тази снимка. Бях хванала в кадър двата гълъба, кацнали на зида с допрени човки, все едно се целуват или си нашепват любовни тайни. Настроението беше нежно и исках точно така Марко да си спомня за мен и за нас.

Той продължи да я разглежда още известно време.

— Принцесо Ан — каза най-после, — ще я пазя навеки.

Прегърнахме се, преглъщайки сълзите си.

Оставих му другите фотографии и го помолих да ги донесе довечера у Карина, понеже бяха изненада.

Трябваше да свърша още една недовършена работа в Рим.

Тръгнах си от „Пинокио“ замислена за съименника на ресторанта и за смисъла на истината. Бях проверила маршрута си по-рано и след двайсет минути застанах пред входната врата на сградата, в която се намираше апартаментът на Франческо, и си дадох сметка, че направих пълен кръг.

Поех дъх и влязох. Изкачих четирите етажа, застанах пред вратата му и почуках.

Казвах си, че самото ми идване е достатъчно. Нямаше значение дали е вкъщи, пък и би трябвало да е на работа. Заслушах се да чуя стъпки, но не долових никакъв шум. Почуках още веднъж, колкото да съм сигурна. Нищо.

Олекна ми и въздъхнах. Щеше ми се да изритам от живота си моя последен призрак, но всъщност се радвах, че няма да бъда принудена да видя мъжа, който ме нарани и унижи преди четири седмици. Въпреки всичко, което се случи оттогава, раната още кървеше.

Тъкмо щях да си тръгна, когато вратата се отвори и на прага застана Франческо с прилепнали джинси, гол до кръста и бос.

— Кет! — изненада се той. Огледа се на всички страни. — Какво правиш тук?

Вперих очи в него, като се питах как е възможно да съм копняла толкова много за този мъж, когато слязох от самолета, а сега да не чувствам абсолютно нищо. Не ставаше въпрос дали го харесвам, или го мразя. Бях абсолютно безразлична, което беше невероятно и ободрително.

Той се усмихваше глуповато срещу мен и можех да се закълна, че се хапеше леко отвътре, като че ли съзнаваше как тялото му се присламчваше леко към мен.

— Не знаех, че си още в Рим — каза той.

— Да — отвърнах. Не му дължах никакви обяснения.

— Какво си направила с косата си? — попита той. — Добре изглеждаш.

Огледа ме най-безочливо от глава до пети и застана в очакване на моята реакция.

Знаех, че си представяше как ще отговоря в същия дух, но аз само се усмихнах и казах:

— Благодаря. — После като поразмислих, прибавих: — Знам.

Той сякаш се сепна леко, че не погалих егото му за благодарност. Примигна няколко пъти и се покашля.

— Ще влезеш ли?

— Не. Имам да ти кажа само едно нещо и тук ми е съвсем удобно.

Той преглътна притеснено. Най-накрая му просветна, че не съм дошла да го моля да ме приеме отново или да му плача на рамото колко ми липсва, или за едно последно гушкане в леглото му.

— Cosa? — попита предпазливо.

— Преди тринайсет години ме свали и толкова. За мен означаваше много. Когато заминах, ти се прехвърли на следващото младо и глупаво момиче.

Той ми хвърли поглед и сви рамене.

— Не беше само свалка. Имах чувства към теб, Кет. Но не грешиш, намерих си бързо друго гадже. Мислех, че ме обичаш. Но аз не те обичах по същия начин.

Поклатих глава и се подсмихнах.

— Точно там е работата. Преди всичко не вярвам, че съм те обичала. Въобразявах си. Бях млада и глупава. И точно това най-вече те привлече към мен. Но знаеш ли какво, Франческо? Обичала съм чувството да бъда желана и обичана. Обвиних себе си, когато осъзнах, че историята ни е приключила. Но всъщност нищо не е било свързано с това дали те обичам или не. Опитвала съм се да запълня празнина.

— Не разбирам. — Той ме гледаше безизразно. — Защо ми казваш всичките тези неща?

— Защото вярвам, че е важно човек да бъде честен — отговорих и поех дълбоко дъх. — Също така дойдох, за да ти благодаря.

— За какво?

— За това, че си такъв, какъвто си — отговорих.

Франческо ме гледаше предпазливо, сякаш се чудеше дали не си правя шега с него. Не си правех шега. Наистина го мислех.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си абсолютен задник. — Рядко ругаех, но този път си заслужаваше както никога. — Той отвори уста да каже нещо, но аз вдигнах ръка и го спрях. — Радвам се, че си точно такъв. Защото ако беше малко по-свестен, ако у теб имаше някакво приличие, може би още щях да съм с теб. И щях да загубя четирите най-прекрасни седмици в живота си.

— Не разбирам — повтори, гледайки ме объркано.

Усмихнах се.

— И никога няма да разбереш.

След това с високо вдигната глава се разделих с Франческо. Усещах очите му на гърба си, но не се обърнах. Нямаше причина. Той остана в миналото. Докато слизах по стълбите и после като излязох навън в слънчевия ден, се чувствах, като че ли вървя право към бъдещето си.