Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Italian for Beginners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle
Допълнителна корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Кристин Хармел

Заглавие: Рим, моя любов

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-329-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11730

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Вечерята премина прекрасно, но всички бяха малко тъжни. Радвах се, че съм заобиколена от хора, към които се привързах много в Рим, и тъгувах, че ще се разделим. Но знаех, че скоро пак ще дойда, и това ме успокояваше. Бях си го обещала вече. Независимо дали ще успея като фотограф, се заклех да живея моя живот. Сега голяма част от живота ми беше тук. Предусещах, че едва започвам да го откривам.

Карина сервира салата „Панцанела“ от хрупкави хлебчета, тънко нарязан лук, домати и домашен балсамов оцет, за предястие ризото с аспержи, тиквички, мента и сметанов сос. Главното ястие беше пилешко с пармезан, подправено с розмарин, върху домашно приготвени фетучини, поръсени с натрошени кедрови ядки.

— Божествено е — прошепна в ухото ми Марко, когато Карина отиде да донесе току-що изпечен хляб от кухнята.

— Нали ти казах — напомних му.

— Дали да не я наема в моя ресторант…

— Говори с нея — промълвих и се направих на разсеяна, когато Карина се показа от кухнята.

Джина седеше от другата ми страна и постоянно ме поглеждаше, когато мислеше, че не я забелязвам. Най-накрая каза това, което предполагах, че я вълнува:

— Толкова много приличаш на нея.

И аз си мислех същото.

— И ти. Като съм с теб, като че ли тя още е тук.

Джина кимна и стисна ръката ми под масата.

— Тук е.

Джина и Карина си допаднаха и за пръв път видях майката на Карина да се отпуска и да се смее. Сигурно трябваше да се почувствам изолирана, когато трите жени се разбъбриха на италиански, а Нико засипа с въпроси Марко, но аз седях удобно облегната, пиех кафе и се чувствах повече у дома си, отколкото когато и да било в Ню Йорк. За по-малко от четири седмици тези хора станаха мое семейство, въпреки че в началото имахме малко допирни точки. Сърцето ми се стопляше, като гледах как сестрата на моята майка, с която току-що се запознах, но с която бях свързана завинаги, се разбира добре с Карина. Знаех, че Карина ще бъде моя скъпа приятелка.

За десерт ни поднесе най-вкусната бадемова торта, която бях опитвала. Нико стана от масата и дойде при мен, докато другите продължаваха да си говорят и да се смеят.

— Синьорина Кет?

— Да, Нико.

Млъкна и забоде поглед в краката си.

— Наистина ще ми липсваш.

В очите ми бликнаха сълзи и аз примигнах.

— И ти ще ми липсваш, Нико, много ще ми липсваш. Но аз пак ще дойда.

— Обещаваш ли? — погледна ме детето с надежда.

— Обещавам — казах твърдо.

Детето замълча.

— Може пък с мама да дойдем в Ню Йорк. Говоря много добре английски.

— Да, наистина — засмях се аз. Спомних си, че не можеха да си позволят пътешествие до Ню Йорк, затова не го насърчих. Но вече имаха къде да отседнат и се надявах, че при това положение Карина ще се навие да дойде някой ден.

Нико пак забоде поглед в земята и добави тихо:

— Моят татко живее там.

Примигнах няколко пъти и скрих бързо сълзите си.

— Така ли?

Той се наведе към мен и зашушна в ухото ми:

— Мама не говори често за него. Казала ми е, че живее в Ню Йорк. Искам да се запозная с него.

— Сигурно ще се запознаеш — отговорих след малко. Щеше ми се да обясня на детето, че понякога хората, които е предопределено да те обичат, ти разбиват сърцето, че неговият баща може да не е такъв, какъвто си го представя. Исках още да му кажа, че да се вкопчи в една представа е грешка. Но той беше само на шест. За откровения му беше твърде рано. Освен това и аз не бях проумяла още всичко, макар че след седмица щях да стана на трийсет и пет. Може би Нико имаше право. Може би си струваше да се даде на хората втори шанс, дори да не го заслужават.

Нико се поколеба отново и ме погледна леко притеснено.

— Само още едно нещо, синьорина Кет.

— Какво е то?

— Обеща да ни снимаш с мама и нона. — Въпросът сякаш го смути. — Времето ли не ти стигна? Като дойдеш другия път ли ще ни снимаш?

Усмихнах му се.

— Добре че ме подсети, Нико. Не съм забравила. — Наведох се и прошепнах в ухото му: — Зад дивана има един голям плик. Донеси го, моля те.

Нико се засмя. Изчезна и след малко се върна. Щом влезе в трапезарията, разговорите стихнаха и всички се вторачиха любопитно в плика.

Покашлях се, станах и го взех от детето.

— Карина! — Огледах всички около масата, а те ми се усмихваха. Поех дъх. — Не зная как да започна. Преди четири седмици бях в пълна безизходица. Ако не беше ти, щях да се откажа и да се върна вкъщи. Тогава нямаше да познавам нито Нико и майка ти, нито Марко и Джина. А сега вие сте мое семейство.

Приятелите ми се спогледаха. Марко и Джина чукнаха чаши с вино.

— Не е много — продължих, — но искам да ти дам за благодарност малък подарък. Разбира се, че ще дойда пак… ако ме приемеш. Имам за теб картина на твоето семейство и искам да ти кажа, че за мен ти си скъпа приятелка. Накара ме да се почувствам у дома.

— Картина на моето семейство! — повтори Карина.

Кимнах.

— Да.

Извадих първата от трите фотографии в паспарту и я показах.

Sono di me! — извика Нико. — Това съм аз!

Карина ахна и се усмихна, загледана в снимката, която направих преди няколко дена в парка. Беше черно-бяла на Нико, който риташе топка със съсредоточено изражение. Изглеждаше голям и мъдър за своите шест години. Очите му искряха, докато гледаше в далечината.

— О, Кет! — зарадва се Карина. — Прекрасна е. Това ще е скъп спомен.

Усмихнах се.

— Почакай, не съм свършила.

Извадих втората снимка и я показах. И тя беше черно-бяла, направена същия ден. Бях ги уловила в миг, когато загледани една в друга, се кискаха като ученички. Изглеждаха по-скоро като близки приятелки, а не като майка и дъщеря и още в момента, когато направих снимката, разбрах, че ще бъде от онези портрети, в които излиза наяве същността.

— О, Кет! — възкликна Карина и с ръка на гърдите преглътна сълзите си. — Прекрасна е.

Майка й също кимаше ентусиазирано и се усмихваше.

— Има още една.

Извадих третата и последна.

Карина се просълзи, като я видя.

— О, Кет! — промълви тихо.

Усмихнах се. Тази беше една от любимите ми. Бях ги снимала в гръб с дълъг обектив, когато онзи ден се разделихме в парка, погледнах през рамо и ги видях да се отдалечават, хванати за ръце. Карина беше в средата, от едната си страна държеше за ръка майка си, от другата — сина си. Майката на Карина носеше букет от слънчогледи, Нико с топката подскачаше, за да върви в крак с тях. На снимката Карина говореше нещо на Нико, а той гледаше нагоре към нея с лъчезарна усмивка. Майката на Карина беше обърнала главата си към тях, за да ги погледне, и по лицето й се четеше обич и гордост. В далечината се мержелееше древният Рим, старинните му сгради хвърляха дълги сенки, докато слънцето се спускаше към хоризонта.

Dio mio — изуми се Марко. — Невероятни са, Кет.

Аз засиях от радост.

— Благодаря.

Майката на Карина ме погледна, както ми се стори, с още повече уважение.

— Красива — каза само и думата прозвуча звънливо с острия италиански акцент. — Grazie.

Prego — засмях се аз. — Твоето семейство ми стана много скъпо.

— Тогава — продължи тя, загледана в снимката — моето семейство е и твое.

Нико дойде при мен и ме прегърна силно. Огледах хората около масата, които заобичах за толкова кратко време, и разбрах, че думите й са самата истина.

* * *

Излязох да изпратя Джина до таксито и да се сбогувам с нея.

— Много се радвам, че ме откри — каза тя.

— Аз също.

Погали ме нежно по страната и ми се усмихна тъжно.

— Майка ти щеше да се гордее много.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Надявам се.

Преди месец щях да се закълна, че не ми пука за мнението на майка ми. Но сега всичко беше различно.

— Джина, съжалявам.

— За какво?

— Че не те намерих по-рано.

— О, не, не се извинявай. Дойде, когато узря за това. Другото е без значение.

— Все си мисля за времето, което пропилях да й се сърдя.

Тя ме хвана за ръка.

— Кет, това време не е пропиляно. Твоята майка не го е искала, но те е наранила. Трябваше ти време, за да го разбереш сама. Тя тъгуваше много заради теб. И никога не те обвини, че й се сърдиш.

Пак преглътнах и кимнах.

— И аз не те обвинявам — добави леля Джина. — Ти си много силна млада жена. У теб виждам най-доброто от майка ти.

— Наистина ли?

Assolutamente — потвърди тя. Прегърна ме силно.

— Върни се скоро в Рим — прошушна в ухото ми. — Имаш семейство тук. Тук е и твой дом.

— Зная — отговорих аз.

Целуна ме, усмихна ми се и се качи в таксито. Преди да затвори вратата, бръкна в чантата си и извади плик за подаръци.

— Щях да забравя — подаде ми го тя. — За теб. Да не ни забравяш.

Усмихна се и затвори вратата. Изпратих я с поглед. Преди таксито да завие зад ъгъла, тя ми помаха. Аз също й помахах, като ми стана по-тъжно, отколкото очаквах. Бръкнах в плика и извадих няколко малки пакетчета от изящна хартия и едно по-голямо. Усмихнах се и ги развих. Беше ми подарила копринени шалове от семейния магазин в три различни цвята — синьо-зелен, бежов и бледорозов. Беше ми подарила още красив черен кашмирен шал.

Имаше и картичка: „Винаги ще бъдеш една Вердикио“ — беше написано с красив почерк.

Усмихнах се, разгънах кашмирения шал и го наметнах на раменете си. Беше мек и топъл и както стоях на стълбите пред къщата, която стана мой дом, почувствах, като че ли някой ме прегръщаше.

* * *

С Марко помогнахме на Карина да разтреби масата и да измие чиниите, поблагодарихме й за вкусната вечеря, разбрахме се кога да се видим с нея сутринта и с Марко си тръгнахме.

Той сплете пръстите си с моите и повървяхме смълчани. Рим проблясваше в сребристите лъчи на луната, уличните лампи пръскаха светлина върху античния калдъръм. Стана ми тъжно, че заминавам.

Разхождахме се бавно, докато стигнахме до площад „Венеция“, и тогава разбрах накъде ме води Марко.

— На нашето място ли отиваме? — попитах усмихнато.

И той се засмя:

— Където всичко започна.

След пет минути стигнахме до форума и до тухления зид, върху който заспах преди четири седмици. Като че ли оттогава бе изминал цял един живот.

Марко ме взе в прегръдките си.

— Ще ми липсваш, принцесо Ан.

— И ти ще ми липсваш — отвърнах и събрах смелост да кажа: — Искам да поговорим.

Като го погледнах, разбрах, че той вече знае какво възнамерявам да кажа.

Въздъхнах и се помъчих да успокоя сърцето си.

— Марко — започнах аз, — ти промени живота ми и не зная как да ти благодаря.

Той стисна ръката ми, погледна ме натъжено, но не каза нищо.

Затворих за миг очи.

— Марко, много ми е трудно да ти го кажа. Не се чувствам още напълно уравновесена, за да се обвържа. Звучи глупаво, защото съм почти на трийсет и пет, но през изминалите четири седмици всичко се промени. Още не съм готова.

— Зная — погледна ме той мрачно.

— Ти нямаш нищо общо. Сигурна съм, че ако моментът беше друг, щяхме да имаме шанс. И може би това ще се случи в бъдеще. Не зная. Но засега, макар че звучи глупаво, трябва да отделя време за себе си.

Той се загледа в преплетените ни ръце.

— Не звучи глупаво, дори според мен звучи мъдро.

— Прости ми — казах тихо.

— Няма за какво. Така е най-правилно.

Въздъхнах.

— Не искам да ме намразиш.

Той се усмихна.

— Това е невъзможно.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано. Не знаех какво да правя. Никога преди не съм се чувствала по този начин.

— Нито пък аз. Очаквах да ми го кажеш. Но ми е по-тежко, отколкото предполагах.

— Съжалявам.

— Зная.

— Бих искала да не губим връзка и когато дойда в Рим, да се срещаме. Може би нещата между нас в бъдеще ще се променят.

Той се позамисли.

— Не ми се вярва. Тук не си в дома си. — Усмихна ми се. — Сигурно щеше да бъде хубаво. Аз и ти. Но ти си от Америка. Аз — от Италия. Струва ми се, че никога няма да свикнем с различните си светове.

— Понякога хората от различни светове живеят щастливо заедно — възразих аз.

— Да — съгласи се той, — но най-често не се получава.

След тези думи настъпи неловко мълчание. Най-накрая Марко стана.

— Мисля, че е време да вървя.

Станах и аз, и внезапно ме обзе паника. Не правех ли фатална грешка? Не исках той да си тръгва.

— Нека да останем още малко — помолих и се смутих, щом изрекох думите.

Той се поколеба и поклати глава.

— Не. Предпочитам да остана сам. Ако искаш, ще те изпратя до вас.

— Не е необходимо — отговорих и даже успях да се усмихна измъчено. — Вече зная обратния път.

Марко се усмихна тъжно.

— Кет, сигурен съм, че един ден ще станем приятели, но, моля те, остави ме аз да те потърся. Ще ти се обадя, когато дойда на себе си.

Въздъхнах дълбоко. Едва сдържах сълзите си.

— Добре.

Прегърнахме се и изпитах за миг желание да не го пускам да си отиде, да му кажа, че направих колосална грешка, че мога да се преместя в Рим и ако между нас се получи, да остана с него завинаги. Ами ако това беше правилно? Ако правех най-голямата грешка в живота си?

— Благодаря — промълвих, като се отдръпнах най-после. — Затова че ми отвори очите.

Той сви рамене.

— Не, принцесо Ан. Заслугата е изцяло твоя. — Млъкна и се усмихна тъжно. — А не завършва ли така филмът? Всеки от нас трябва да поеме по своя път.

Мълчах. Мъчех се да не се разплача.

Марко все така се усмихваше тъжно.

— Ще цитирам пак филма: „Животът винаги ли е такъв, какъвто ни се иска?“.

— Не, не е. — Замислих се да си спомня една от финалните реплики във филма, когато принцеса Ан и Джо Брадли се разделят: — „Не зная как да се сбогувам, не ми идва наум нито една дума“.

Марко остана доста дълго загледан в мен с усмивка. После промълви:

— Не се измъчвай.

Целуна ме още веднъж, една дълга целувка по устните, след това, без да каже нищо повече, си тръгна. Гледах след него, докато не зави зад ъгъла в края на улицата и не изчезна.

Не погледна нито веднъж назад.

* * *

На следващата сутрин в шест бях готова да тръгвам, когато на вратата се почука. Изненадах се и като отворих вратата, видях Карина, също готова за излизане.

— Защо си подранила така?

— Нали не си въобразяваш, че ще те оставя да отидеш на летището сама?

— Защо не. Ще се сбогуваме тук. Летището е далече.

— Рано е. Ще се върна навреме за работа. Искам да се сбогуваме, както си му е редът. — След малко добави: — Освен това, доколкото си спомням, колелцата на куфара ти са счупени. Сама няма да можеш да го носиш.

Разсмях се.

— Добре, благодаря ти.

Карина ми помогна да свалим багажа долу. Оставихме го във фоайето и аз се качих да се сбогувам с Нико.

Майката на Карина седеше в гостната, пиеше еспресо и четеше книга. Стана, като влязох, дойде при мен и ме прегърна. Каза нещо на италиански и Карина се усмихна.

— Каза, че си й като дъщеря — преведе тя — и че се надява скоро да дойдеш пак.

— Ще дойда — обещах. Позамислих се как да се изразя правилно на италиански. — Ritornaro — казах на жената. — Ще се върна.

Карина се разсмя.

— Отпусна се да говориш! — закачи ме тя.

Нико още спеше и аз отидох да го събудя. Седнах на леглото и прошепнах името му. Той отвори големите си кафяви очи и примигна няколко пъти. Усмихна се и видях как после осъзна защо съм при него. Беше забравил, че заминавам.

— Тръгвам за летището — казах тихо.

Той се загледа в мен и седна.

— Не искам да ти казвам „довиждане“.

— Тогава недей — отвърнах. — Кажи само: „До скоро“.

Погледна ме внимателно, като че ли преценяваше, дали наистина имам намерение скоро да се видим. Накрая се усмихна.

— Добре, до скоро, zia Кет.

Сдържах сълзите си. За пръв път използваше ласкавото обръщение, което означаваше „леля“.

— Ще се върна, il mio nipote. — Нарекох го „мой племенник“. — Обещавам.

Детето позамълча.

— Зная, че ще се върнеш. А може би с мама ще ти дойдем на гости в Ню Йорк.

Прегърнах го.

— Ще ви чакам — погалих гъстата му черна коса.

* * *

— Няма да се сбогуваме — каза Карина, когато се настанихме в таксито и потеглихме за летището. — Защото не се разделяме. Нали съм твой агент? Ще се наложи да говорим често за твоите фотографии.

— Разбира се — разсмях се аз, — въпреки че сигурно съм луда, за да очаквам някой да ги купи.

— О, не — възрази тя. — Луда си, ако мислиш, че няма да се продават. Вярвай в себе си, Кет!

Мълчахме известно време.

— Карина? — попитах колебливо, докато преминахме от живописните градски квартали в безличните предградия. — Нико ми каза, че баща му живее в Ню Йорк.

Карина изпъшка, но замълча.

— Вярно ли е?

Тя неохотно кимна, загледа се през стъклото и демонстративно ми обърна гръб.

— Не знаех, че се чувате — продължих аз.

Мълчанието продължи твърде дълго, за да очаквам отговор. И тогава тя изведнъж изтърси:

— Дълго време нямахме никаква връзка. Пък и аз не исках. — Още не ме поглеждаше и гласът й звучеше глухо. — Той ме изостави, Кет. Изостави ни. Предпочете друга жена пред мен, изостави ни и замина за Америка да започне нов живот.

— Съжалявам — рекох тихо.

Тя завъртя глава.

— Няма за какво да се съжалява. Случи се. Минало е. Но е баща на Нико и детето трябва да познава баща си. Открих го в Ню Йорк миналата година и му изпратих снимки на Нико. — След кратка пауза прибави: — Един ден те трябва да се запознаят. Но аз не искам още да го видя.

— Разбирам.

— Не го помолих да остане — продължи тя. — Ако го бях помолила горещо, когато бях бременна с Нико, щеше да остане, предполагам. Но бях прекалено горда.

Позамислих се.

— Не бива да молиш никого да бъде с теб.

— Но Нико щеше да има баща.

Най-после се обърна към мен и видях в очите й тъгата и съжалението.

— Грешиш. Нико щеше да расте с печален и гневен, глава на семейството. Родителите му щяха да бъдат сърдити и той щеше да го усеща.

Спомних си моето детство, за ужасните скандали между моите родители и за относителното спокойствие, когато майка ми си замина, и вместо гневът, който струеше от моите родители, татко ни обгради с любов и щеше да ни поднесе и света, ако можеше.

— Вместо това — продължих меко, като не съзнавах ясно за себе си ли говоря или за Нико. — Вместо това той има щастливо детство и всеотдайна майка.

Карина се загледа в мен и кимна.

— Когато се почувстваш готова да се срещнеш с него, ела в Ню Йорк. Ще ми бъдеш гостенка. И ще отидем заедно да се видим с твоя бивш съпруг, ако поискаш.

Очаквах от нея буйна реакция. Но тя само сведе поглед и прошепна:

— Благодаря. — След малко добави: — Ти ще бъдеш прекрасна майка, ако решиш да имаш деца.

— Благодаря — казах, без да прибавя нищо друго. Не знаех какво ми носи бъдещето. Но вече не се страхувах, че ще постъпя като майка си. Осъзнах, че някои добри черти бях наследила от нея. А лошите, ами ще се науча да ги осъзнавам от грешките си. И това ще ме направи по-добра, по-силна, ще ме подготви за майчинството.

Пътувахме известно време, без да си говорим, всяка замислена за своите неща. Щом се показа летището, казах тихо:

— Говорихме с Марко. Повече няма да се срещам с него.

Карина ме погледна изненадано.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Така е редно.

— Заради Майкъл ли? Ще му се обадиш ли, като пристигнеш в Ню Йорк?

Не отговорих веднага.

— Не. Искам да остана сама известно време.

Не знаех как ще реагира Карина. Обичаше Майкъл и вероятно й се искаше да му дам възможност. Но как да й обясня в момента, че не става въпрос за него или за някой друг. Ставаше въпрос за мен. Изпитвах необходимост да остана със себе си.

Карина ме изгледа и се захили:

— Браво на теб, Кет! Зарадвах се, че ме разбра.

— Ще разкажеш ли на сестра си за вашата майка? — попита тя.

— Някой ден. — Опитах се да й обясня: — Майка ни не е искала да научим, освен ако не пожелаем. Сестра ми никога не се е чувствала като мен. Тя прости на майка ни. Беше щастлива, че си е у дома. Аз се измъчвах.

— Ами баща ти?

— Той знае, макар и не всичко. Но ако ме попита, ще му разкажа за леля Джина.

Прегръщахме се дълго пред таксито, докато шофьорът не натисна клаксона и подкани нетърпеливо Карина да побърза.

Тя завъртя очи и се захили.

— Това е Рим. Какво да се прави?

Разсмях се.

— И въпреки всичко на мен тук ми харесва. Даже грубите шофьори на таксита.

Карина ме прегърна още веднъж, този път набързо, и като се отдръпна, очите й бяха насълзени.

— Радвам се, че се запознах с теб, Кет Конъли.

— И аз се радвам — отговорих.

Тя бързо изтри сълзите си и се качи в таксито. Шофьорът потегли веднага. Карина притисна дланта си към стъклото. Помахах й и се загледах след колата, докато не изчезна.

След няколко часа, докато самолетът се издигаше и Рим се разстилаше отдолу, като пепелявосива грамада от неясно очертани кубета, зелени паркове и градини, разхвърлени тук-там като кръпки, блестящите кръстове, кафяво-червеникавите покриви, почувствах странен пристъп на меланхолия. Отивах си вкъщи. Но част от същността ми щеше завинаги да си бъде у дома в града под мен, градът, който постепенно се губеше под облаците и повече не можех да уловя нито един от знаците за неговата магия.