Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ОТНОВО КЪМ „ХРАЛУПАТА“

В дванайсет часа на следващия ден Хари бе подредил в куфара си нещата за училище и най-ценните си вещи — мантията невидимка, наследство от баща му, метлата, подарък от Сириус, и магическата карта на „Хогуортс“, която Фред и Джордж Уизли му бяха дали миналата година. Той бе изчистил хранителните запаси от скривалището си под подвижната дъска на пода, многократно бе проверил всяко кътче и процеп в стаята за забравени магьоснически книги или пера и бе свалил от стената таблицата с датите до първи септември, върху която с радост бе отмятал оставащите дни до завръщането в „Хогуортс“.

Атмосферата на „Привит Драйв“ номер четири бе изключително напрегната. Всички от семейство Дърсли бяха изнервени и раздразнителни, защото в къщата им съвсем скоро щяха да пристигнат група магьосници. Вуйчо Върнън направо се бе вцепенил, когато Хари го осведоми, че семейство Уизли ще пристигнат в пет часа в неделя.

— Надявам се, че си ги предупредил да се облекат подходящо — озъби се той на мига. — Виждал съм как се труфят такива като вас. Поне да спазят благоприличието и да облекат нормални дрехи!

Хари потръпна от смътно предчувствие. Той май никога не бе виждал господин и госпожа Уизли да носят дрехи, които семейство Дърсли биха нарекли „нормални“. Децата им понякога обличаха мъгълски дрехи през ваканциите, но господин и госпожа Уизли обикновено носеха дълги мантии, по-малко или повече овехтели. Хари не се притесняваше какво щяха да кажат съседите, а се тревожеше, че роднините му може да се отнесат грубо със семейство Уизли, ако с външния си вид те оправдаят най-лошата мъгълска представа за магьосници.

Вуйчо Върнън бе облякъл най-хубавия си костюм. Някои хора биха го изтълкували като знак за гостоприемство, но Хари знаеше, че целта на вуйчо му е да изглежда авторитетно и заплашително. Дъдли пък сякаш се бе смалил. И то не защото диетата най-сетне му се бе отразила, а от страх. При предишната си среща с възрастен магьосник Дъдли се бе сдобил със завита свинска опашчица, стърчаща от задницата на панталоните му, и леля Петуния и вуйчо Върнън бяха принудени да платят за отстраняването й в една частна клиника в Лондон. Затова не бе чудно, че Дъдли се попипваше нервно отзад и преминаваше косо от стая в стая, та врагът да не успее да го уцели повторно на същото място.

Обядът премина в мълчание. Дъдли дори не протестираше срещу менюто (извара и настъргана целина). Леля Петуния не хапна нищо. Скръстила ръце и свила устни, тя сякаш дъвчеше езика си, та да преглътне гневната тирада, която копнееше да изсипе върху Хари.

— Ще бъдат с кола, нали? — избоботи вуйчо Върнън през масата.

— Ъхъ — кимна Хари.

Не бе и помислил за това. Как всъщност биха могли да го вземат семейство Уизли? Вече нямаха кола. Старият им „Форд Англиа“ се щураше из Забранената гора край „Хогуортс“. Но миналата година на господин Уизли му бяха отпуснали коли от Министерството на магията. Може би същото щеше да се случи и сега.

— Така мисля — добави Хари.

Вуйчо Върнън изпуфтя в мустаците си. При нормални обстоятелства щеше да попита каква кола кара господин Уизли. Той преценяваше другите по това, колко са големи и скъпи колите им. Но Хари се съмняваше, че вуйчо му би одобрил господин Уизли, дори и да караше „Ферари“.

По-голямата част от следобеда Хари прекара в стаята си. Не би могъл да издържи да гледа как леля Петуния надзърта на всеки няколко секунди през дантелените пердета, сякаш е чула съобщение за избягал носорог. Най-сетне, в пет без петнайсет, Хари слезе във всекидневната.

Леля Петуния нервно изправяше възглавничките на дивана. Вуйчо Върнън се преструваше, че чете вестник, но малките му очи не помръдваха и Хари бе сигурен, че той е напрегнал слуха си да чуе звук от приближаваща кола. Дъдли се бе натъпкал в едно кресло, а тлъстите му ръце бяха здраво притиснати под седалищните му части. Хари не издържа на напрежението, излезе от стаята и седна на стълбата във вестибюла, вперил поглед в часовника, а сърцето му учестено биеше от вълнение и нервност.

Пет часът дойде и отмина. Вуйчо Върнън, вече поизпотен в костюма си, отвори входната врата, погледна нагоре и надолу по улицата и бързо прибра главата си.

— Закъсняват! — озъби се той на Хари.

— Виждам — отвърна момчето. — Може… ъъъ… да са попаднали в задръстване или да се е случило нещо.

Пет и десет… пет и петнайсет… Хари започна да се притеснява. В пет и половина дочу как леля Петуния и вуйчо Върнън си шепнат троснато във всекидневната:

— Никаква съобразителност!

— Можеше да имаме и друг ангажимент!

— Сигурно си мислят, че като закъснеят, ще ги поканим на вечеря.

— И дума да не става! — отсече вуйчо Върнън и Хари го чу как се изправя и започва да крачи из всекидневната. — Да го взимат и да си тръгват, без да се мотаят. Така де… ако изобщо дойдат. Вероятно са объркали деня. Мен ако питаш, такива като тях не зачитат точността кой знае колко. Или е това, или карат някой евтин боклук, който се е…

ТРРРРЯАААААС!

Хари подскочи. Зад вратата на всекидневната се разнесоха виковете на тримата му родственици, изпаднали в паника и мятащи се из стаята. В следващия момент Дъдли излетя във вестибюла, а по лицето му бе изписан ужас.

— Какво стана? — попита Хари. — Какво се случи?

Но Дъдли сякаш беше онемял. Здраво притиснал с ръце задницата си, той с пълна скорост се заклати като патица към кухнята, а Хари се втурна към всекидневната.

Силно тропане и дращене се носеха откъм вече закованата с дъски камина на семейство Дърсли, пред която светеше електрическо огнище.

— Какво е това? — задъхваше се леля Петуния, прилепила гръб към стената и взираща се с ужас в огнището. — Какво става, Върнън?

Но догадките се изясниха след секунда. Откъм вътрешността на закованата камина се чуха гласове:

— Ох! Фред, не… върни се, върни се, станала е грешка… кажи на Джордж да не… ОХ! Джордж, недей, тук няма откъде… бързо се върни и кажи на Рон…

— Може би Хари ще ни чуе, татко… Може би ще успее да ни пусне да излезем…

Чу се силно блъскане с юмруци по дъските зад електрическото огнище.

— Хари, Хари, чуваш ли ни?

Семейство Дърсли се хвърлиха към Хари като двойка хищници.

— Какво е това? — изръмжа вуйчо Върнън. — Какво става?

— Те… те са тръгнали насам с летежна пудра — разясни Хари, потискайки неудържимото си желание да се разсмее. — Те могат да се придвижват с пламъците… само че вие сте затворили камината… Почакайте…

Той се доближи до камината и извика през дъските:

— Господин Уизли, чувате ли ме?

Блъскането спря. Някой в комина се провикна: „Шшшт!“

— Господин Уизли, аз съм Хари… Камината е закована. Не можете да минете оттук.

— Ех, да му се не види! — чу се гласът на Артър Уизли. — Защо им е трябвало да я затварят?

— Имат си електрическо огнище — обясни Хари.

— Така ли? — развълнувано попита гласът. — Еклектрическо ли каза? Има ли си щепсел? Страхотно, трябва да го видя… чакай да помислим… Ох, Рон!

Гласът на Рон се присъедини към останалите.

— Защо сме тук? Нещо не е наред ли?

— А, нищо подобно, Рон — подигравателно се обади Фред. — Точно това е мястото, където искахме да стигнем.

— Няма що, страхотно прекарване! — отбеляза Джордж, но гласът му звучеше приглушено, сякаш някой го бе затиснал до стената.

— Момчета, момчета… — прошепна господин Уизли неспокойно. — Обмислям какво можем да направим… да… единственият начин… Хари, дръпни се назад.

Хари отстъпи към канапето. Вуйчо Върнън обаче пристъпи напред.

— Чакайте! — закрещя той по огнището. — Какво точно се опитвате да…

БУФ!

Закованата камина избухна, електрическото огнище изхвърча през стаята и господин Уизли, Фред, Джордж и Рон излетяха след него сред облак от отломки зидария и дребни камъчета. Леля Петуния изпищя и политна назад към масичката за кафе. Вуйчо Върнън я подхвана, преди да падне на пода, и зяпна, онемял, към семейство Уизли, всичките с яркочервени коси, а близнаците Фред и Джордж — еднакви до последната луничка.

— Така е по-добре — задъхано изрече господин Уизли, като изтръска прахта от дългата си зелена мантия и намести очилата си. — А вие трябва да сте лелята и вуйчото на Хари.

Слаб, висок и леко оплешивял, той се запъти към вуйчо Върнън с протегната ръка, но вуйчото отстъпи няколко крачки, влачейки жена си, като че ли загубил ума и дума. Най-хубавият му костюм бе покрит с бял прах, а косата и мустаците му бяха така побелели, сякаш изведнъж беше остарял с трийсет години.

— Ааа… да… съжалявам за случилото се… — извини се господин Уизли, като свали ръка и погледна през рамо към разбитата камина. — Аз съм виновен за всичко, просто не ми дойде наум, че може и да не успеем да излезем от другия край. Свързах камината ви към пудролиниите, разбирате ли… само за този следобед, както знаете, идваме да вземем Хари. Мъгълските камини по принцип не се свързват, в интерес на истината… обаче аз имам един приятел в Комисията по експлоатация на летежна пудра и той уреди работата. Всичко ще оправя ей сегичка, не се притеснявайте. Само ще запаля огън, за да пратя момчетата обратно, и ще поправя камината ви, преди да се магипортирам.

Хари бе готов да се обзаложи, че семейство Дърсли не са разбрали нито дума. Вцепенени от ужас, те все още зяпаха господин Уизли. Леля Петуния едва се изправи на крака и се скри зад вуйчо Върнън.

— Здрасти, Хари! — весело поздрави господин Уизли. — Приготви ли си куфара?

— Горе е — с усмивка отговори Хари.

— Ние ще го вземем — веднага предложи Фред. Намигайки на Хари, близнаците излязоха от стаята. Те знаеха къде беше неговата стая, тъй като веднъж вече го бяха измъквали от нея посред нощ. Хари подозираше, че Фред и Джордж се надяват да зърнат Дъдли — толкова много им бе разказвал за него.

— Е… — заговори господин Уизли, като леко размахваше ръце, докато се опитваше да намери подходящи думи, за да наруши неловкото мълчание. — Много… ъъъ… много хубава къща си имате.

И понеже обикновено безупречно чистата всекидневна бе покрита с прах и парчета тухли, тази оценка не се отрази добре на семейство Дърсли. Лицето на вуйчо Върнън поморавя за пореден път, а леля Петуния сякаш отново задъвка езика си. Но и двамата изглеждаха прекалено уплашени, за да продумат каквото и да било.

Господин Уизли се заоглежда. Той се интересуваше от всичко, свързано с бита на мъгълите. Хари видя колко му се искаше да приближи и да разгледа телевизора и видеото.

— През тях тече еклектричество, нали? — запита той с вещина. — Да, точно така, ето ги щепселите. Аз колекционирам щепсели. — После добави за информация на вуйчо Върнън: — И батерии също. Имам голяма колекция от батерии. Жена ми ме смята за луд, но какво да се прави…

Очевидно бе, че вуйчо Върнън също смята господин Уизли за луд. Той незабележимо се придвижваше надясно и прикриваше зад гърба си леля Петуния, като че гостенинът щеше внезапно да се засили към тях и да ги нападне.

Изведнъж Дъдли се появи в стаята. Хари чу тропането на куфара по стълбите и разбра, че шумът бе изплашил братовчед му и той бе избягал от кухнята. Дъдли се промъкна покрай стената, втренчил ужасени очи в господин Уизли, и се опита да се скрие зад майка си и баща си. За съжаление телесната маса на вуйчо Върнън, достатъчна да закрие кльощавата леля Петуния, не стигаше да прикрие и Дъдли.

— А това е братовчед ти, нали, Хари? — запита господин Уизли в нов смел опит да завърже разговор.

— Точно така — потвърди момчето. — Това е Дъдли.

Двамата с Рон се спогледаха и после бързо отклониха очи встрани, обзети от неустоимото изкушение да избухнат в смях. Дъдли все още стискаше задницата си, като че ли се страхуваше да не изпадне. Господин Уизли обаче изглеждаше истински угрижен от странното поведение на Дъдли. По тона на гласа му Хари се убеди, че за господин Уизли неговият братовчед бе точно толкова луд, колкото самият господин Уизли за семейство Дърсли, но с тази разлика, че гостът изпитваше към Дъдли съчувствие, а не страх.

— Приятна ли е ваканцията, Дъдли? — обърна се той към него любезно.

Дъдли изцвърча. Хари видя как ръцете му още по-силно се вкопчиха в масивната му задница.

Фред и Джордж се върнаха с куфара. Влязоха, огледаха се и забелязаха Дъдли. По лицата им се разляха еднакви дяволити усмивки.

— Е, хайде — каза господин Уизли. — Да се стягаме.

Той нави ръкавите на мантията си и извади магическата си пръчка. Хари видя как семейство Дърсли се отдръпнаха към стената като по команда.

— Инсендио! — произнесе господин Уизли, насочил пръчката си към дупката в стената зад себе си.

В този миг в камината се надигнаха пламъци, така весело припукващи, като че горяха от часове. Господин Уизли извади платнена кесийка от джоба си, развърза я, взе щипка пудра от нея и я поръси върху пламъците, които се оцветиха в смарагдово зелено и лумнаха още по-високо.

— Тръгвай, Фред — подкани господин Уизли.

— Ей сега — отвърна Фред. — А не… почакай…

От джоба на Фред се бе изхлузила малка торбичка и съдържанието й — големи и тежки бонбони в ярки обвивки — се пръсна във всички посоки.

Фред запълзя по пода и ги натъпка обратно в джоба си, после махна весело на семейство Дърсли, направи няколко крачки напред, премина право през пламъците и извика „Хралупата!“. Леля Петуния ахна и потръпна от ужас. Чу се изсвистяване и Фред изчезна.

— Сега си ти, Джордж — отново се обади господин Уизли. — Заедно с куфара.

Хари помогна на Джордж да пренесе куфара напред в пламъците и да го обърне на една страна, за да го държи по-здраво. После, с второто изсвистяване, Джордж викна „Хралупата!“ и също изчезна.

— Рон, твой ред е — каза господин Уизли.

— До скоро! — весело се обърна Рон към семейство Дърсли, усмихна се широко на Хари, стъпи в пламъците, изкрещя „Хралупата!“ и се изпари.

Последни останаха Хари и господин Уизли.

— Ами… довиждане — обърна се Хари към роднините си. Те не отговориха. Хари тръгна към пламъците, но точно когато стигна да ръба на камината, господин Уизли протегна ръка, дръпна го назад и погледна изумено към семейство Дърсли.

— Хари ви каза „Довиждане“. Не го ли чухте?

— Няма значение — промърмори Хари. — Наистина… все ми е едно.

Господин Уизли не отместваше ръката си от рамото му.

— Ще видите племенника си чак следващото лято! — възмутено заговори той на вуйчо Върнън. — Няма ли да се сбогувате с него?

Лицето на вуйчо Върнън гневно се сгърчи. Мисълта, че получава урок по добри обноски от човека, който току-що бе взривил половин стена във всекидневната му, очевидно силно го тормозеше.

Но магическата пръчка на господин Уизли бе още в ръката му и вуйчо Върнън я стрелна с малките си очички, преди да каже неохотно:

— Е… довиждане.

— До скоро! — отвърна Хари, стъпил с единия крак в зелените пламъци, които приятно го обгърнаха като топло дихание.

Но точно тогава зад него изригна ужасяващ звук от давене и леля Петуния започна да пищи.

Хари се обърна рязко. Дъдли не стоеше вече зад родителите си, а бе коленичил до масичката за кафе, давеше се и пръскаше слюнки върху нещо трийсетсантиметрово, мораво и слузесто, което стърчеше от устата му. След секунда на пълно изумление Хари осъзна, че трийсетсантиметровото нещо всъщност е езикът на Дъдли… и че на пода пред него лежи яркооцветена обвивка от бонбон.

Леля Петуния се хвърли на земята до сина си, сграбчи върха на подутия език и се опита да го изтръгне от устата му. Естествено Дъдли писна и навсякъде полетяха слюнки, докато се бореше да се отскубне от майка си. Вуйчо Върнън крещеше и махаше с ръце, та господин Уизли трябваше да викне, за да го чуят.

— Не се тревожете, ще го оправя! — извика той, като се приближи към Дъдли с протегната магическа пръчка, но леля Петуния се разписка още по-оглушително и се хвърли пред сина си като жив щит срещу господин Уизли.

— Недейте! — отчая се господин Уизли. — Много е просто… от бонбона е… синът ми Фред… е голям шегаджия… но това е просто магия за наедряване… няма какво друго да е… моля ви, мога да го оправя…

Вместо да се поуспокоят, домакините окончателно изпаднаха в паника. Леля Петуния плачеше истерично и дърпаше езика на Дъдли, твърдо решена да го изтръгне. Дъдли се задушаваше под двойния натиск на майка си и езика си. А вуйчо Върнън, който бе извън себе си от ярост, грабна една порцеланова статуетка от скрина и я метна по господин Уизли, който се сниши и украшението се разби сред взривената камина.

— Недейте! — ядоса се господин Уизли и размаха заплашително магическата си пръчка. — Опитвам се да помогна.

Ревейки като ранен хипопотам, вуйчо Върнън сграбчи друго украшение.

— Хари, тръгвай! Просто тръгвай! — извика господин Уизли с насочена към вуйчо Върнън пръчка. — Аз ще се оправя.

На Хари не му се щеше да пропусне забавлението, но втора статуетка откъм вуйчо Върнън изсвистя покрай лявото му ухо. Това го накара да се откаже и да остави положението в ръцете на господин Уизли. Стъпи в пламъците и погледна през рамо, докато изричаше „Хралупата!“. Последният му мимолетен поглед към всекидневната запечата как господин Уизли пръсва с пръчката си трета статуетка в ръката на вуйчо Върнън, леля Петуния крещи и лежи върху Дъдли, а езикът на Дъдли се мята наоколо като огромен слузест питон. В следващия момент Хари се завъртя с шеметна скорост. Всекидневната на семейство Дърсли профуча и изчезна зад буйните сма-рагдови пламъци.