Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (36)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
ПЪТИЩАТА СЕ РАЗДЕЛЯТ

Дъмбълдор се изправи. За миг погледна Барти Крауч с отвращение. После вдигна пръчката си и от нея се заточиха въжета, които вързаха Крауч здраво от главата до петите.

Директорът се обърна към професор Макгонъгол:

— Минерва, мога ли да ви помоля да останете тук и да го пазите, докато аз заведа Хари горе?

— Разбира се — отвърна тя.

Личеше, че й се повдига, сякаш току-що бе гледала как някой повръща. Но извади пръчката си и без колебание я насочи към Барти Крауч.

— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор този път към Снейп, — помолете, ако обичате, Мадам Помфри да дойде. Трябва да отведем Аластор Муди в болничното крило. После излезте навън, намерете Корнелиус Фъдж и го доведете в този кабинет. Той сигурно ще иска лично да разпита Крауч. Кажете му, че след около половин час ще съм в болничното крило, ако има нужда от мен.

Снейп мълчаливо кимна и безшумно напусна стаята.

— Хари — внимателно се обърна Дъмбълдор към момчето.

Хари се изправи и веднага залитна. Болката в крака, която бе позабравил, докато слушаше Крауч, се върна с нова сила. Той осъзна, че целият трепери. Дъмбълдор го хвана здраво под мишницата и му помогна да излезе от стаята.

— Да отидем най-напред в моя кабинет — тихо каза той, докато вървяха по тъмния коридор. — Сириус вече ни чака там.

Хари кимна. Чувстваше се обзет от някакво вцепенение, струваше му се, че онова, което става, не е истина… и сякаш не го засягаше. Дори бе доволен. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило след момента, когато бе докоснал за пръв път Тримагическата купа. Не искаше да се задълбочава в спомените, които минаваха през съзнанието му, ясни и ярки като на снимка. Лудоокия Муди в сандъка… Опаш, сгърчен на земята, притиснал до гърди осакатената си ръка… Волдемор, излизащ от врящата течност в котела… Седрик… мъртъв… Седрик, който го моли да върне тялото му на неговите родители…

— Професоре — промълви Хари, — къде са господин и госпожа Дигъри?

— С професор Спраут са — отвърна Дъмбълдор, а гласът му, толкова спокоен, докато разпитваше Барти Крауч, за пръв път леко потрепера. — Тя е ръководител на дома, в който бе Седрик, и най-добре го познаваше.

Стигнаха до водоливника. Дъмбълдор каза паролата, каменната фигура се отдръпна и двамата се качиха с движещата се спираловидна стълба до дъбовата врата. Директорът я бутна и тя се отвори.

Вътре ги чакаше Сириус. Лицето му бе бледо и изпито, като след бягството му от Азкабан. За миг той прекоси кабинета и се озова при Хари.

— Хари, добре ли си? Знаех си… знаех, че нещо такова… Какво стана?

Ръцете му трепереха, докато помагаше на Хари да се настани в един стол пред писалището.

— Какво се случи? — настояваше да разбере той.

Дъмбълдор започна да разказва на Сириус всичко, което бе чул от Барти Крауч. Хари слушаше с половин ухо. Цялото тяло го болеше, беше уморен, искаше само да си седи там необезпокояван дълги часове наред, докато заспи и престане да мисли и да чувства каквото и да било.

Чу се меко шумолене на криле. Фениксът Фоукс бе напуснал мястото си, прелетя през стаята и кацна върху коленете на Хари.

— Здрасти, Фоукс! — тихо го поздрави той и погали прекрасните червени и златни пера.

Фоукс кротко примигна. Тежестта на топлото му телце действаше успокоително.

Дъмбълдор бе спрял да разказва. Той седеше зад бюрото си с лице към Хари и го гледаше, а момчето избягваше погледа му. Директорът щеше да го разпитва. Щеше да го накара да преживее всичко отново.

— Трябва да знам какво се случи, след като докосна летекода в лабиринта, Хари — каза Дъмбълдор.

— Не е ли по-добре да оставим това за утре, Дъмбълдор? — възпротиви се Сириус, който бе сложил ръка върху рамото на Хари. — Той трябва да поспи. Нека си почине.

Хари изпита гореща благодарност към Сириус, но Дъмбълдор не обърна внимание на предложението. Той се наведе напред в очакване. С голямо усилие на волята си Хари вдигна глава и погледна право в сините му очи.

— Ако бях сигурен, че това ще ти помогне — тихо каза директорът, — щях с една магия за сън да отложа момента, когато ще осмислиш случилото се тази нощ. Но това би било грешка. Притъпяването на болката за известно време ще я направи по-силна после, когато я усетиш. Ти прояви храброст, надминаваща всичко, което бих могъл да очаквам от теб, Хари. Моля те да намериш още малко сила и да ни разкажеш какво точно се случи.

Фениксът издаде меко гъргорене. Той литна, потрепера във въздуха и на Хари му се стори, че някаква капка гореща течност се плъзна през гърлото му в стомаха, стопли го и му даде сили.

Той си пое дълбоко дъх и започна да разказва. Докато говореше, пред очите му изплуваха сцени от всичко, на което бе станал свидетел тази нощ. Видя искрящата повърхност на отварата, дала нов живот на Волдемор, видя поддръжниците му да се магипортират между гробовете наоколо, видя тялото на Седрик, простряно на земята близо до купата…

Един-два пъти Сириус, чиято ръка все още беше на рамото на Хари, се опита да каже нещо. Дъмбълдор обаче му даваше знак да мълчи и Хари бе много доволен, защото не искаше да спира. Дори като че ли започна да чувства облекчение, сякаш нещо отровно се изливаше навън от съзнанието му. Правеше неистови усилия да продължи да говори, но усещаше, че щом свърши, ще се почувства по-добре.

Когато показа как Опаш е забил камата си в ръката му, Сириус изрева яростно, а Дъмбълдор скочи така рязко, че Хари се сепна. Директорът заобиколи писалището си и поиска от него да изпъне ръката си. Хари му показа разкъсаната мантия и раната под нея и добави:

— Той каза, че от моята кръв щял да стане по-силен, отколкото от чиято и да е друга. Каза, че защитата, която моята… моята майка ми е дала… ще премине и върху него. И беше прав… вече можеше да ме докосва, без да се нарани… той докосна лицето ми.

За миг на Хари му се стори, че в очите на Дъмбълдор светна някакво победоносно пламъче. Но в следващата минута бе сигурен, че си е въобразил, защото като се върна на мястото си зад писалището, директорът изглеждаше по-стар и по-уморен от когато и да било.

— Много добре — каза Дъмбълдор, докато се отпускаше на стола. — Волдемор е преодолял тази бариера. Моля те, Хари, продължавай.

И Хари заразказва по-нататък. Обясни как Волдемор е излязъл от котела и повтори това, което си спомняше от речта му пред смъртожадните. После описа как Волдемор бе наредил да го развържат, да му дадат пръчката и го предизвикал да се дуелира с него.

Когато обаче стигна до момента, в който златистият лъч бе свързал двете пръчки, Хари усети, че се задавя. Опита се да продължи, но спомените за излезлите от пръчката на Волдемор сенки нахлуха в съзнанието му. Сякаш отново видя как се появи Седрик, видя онзи старец, Бърта Джоркинс… майка си… баща си…

Бе много благодарен, когато Сириус наруши мълчанието.

— Пръчките са се свързали, така ли? — попита той, премествайки поглед от Хари към Дъмбълдор. — Защо?

Хари също вдигна очи към Дъмбълдор, чието лице сякаш бе застинало.

— Приори инкантатем^[1] — промълви директорът.

Очите му срещнаха погледа на Хари и между двамата като че ли премина искра на взаимно разбиране.

— Връщане на предишните магии? — досети се Сириус.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Пръчките на Хари и на Волдемор са с еднакви сърцевини. Във всяка от тях има по едно перо от опашката на един и същи феникс. На този феникс — добави той и посочи червено-златистата птица, кацнала кротко върху коляното на Хари.

— В моята пръчка има перо от Фоукс? — не вярваше на ушите си Хари.

— Точно така — рече Дъмбълдор. — Още преди четири години, щом си излязъл от магазина му, господин Оливандър ми съобщи, че ти си купил втората пръчка.

— А какво става, когато една пръчка срещне своята сестра? — попита Сириус.

— Те не действат една срещу друга както обикновено — обясни Дъмбълдор. — Ако все пак притежателите им ги принудят да си противоборстват, се получава изключително рядък ефект… Едната от пръчките кара другата да избълва в обратен ред магиите, които е направила — най-напред последната магия, а след нея и предхождащите я.

Той погледна въпросително Хари, който му кимна.

— Което означава — бавно продължи Дъмбълдор, без да отмества поглед от Хари, — че първо Седрик се е явил под някаква форма.

Хари кимна повторно.

— Дигъри е… оживял? — предположи Сириус.

— Никоя магия не може да съживи мъртвите — с мъка изрече Дъмбълдор. — Получава се само нещо като връщане на ехото. От пръчката на Волдемор трябва да се е появила сянката на живия Седрик… Така ли беше, Хари?

— Той ми заговори — каза Хари и отново целият се разтрепери. — При… призракът на Седрик… или каквото и да беше… ми заговори.

— Това е ехо — обясни Дъмбълдор, — запазило външния вид и характера на Седрик. Допускам, че от пръчката на Волдемор… са се появили и други привидения… на предишните му жертви…

— Един старец — отвърна Хари със стегнато гърло, — Бърта Джоркинс и после…

— Твоите родители, нали? — тихо попита Дъмбълдор.

— Да — каза Хари.

Сириус така силно стисна рамото на Хари, че му причини болка.

— Жертвите се появяват в обратен ред — кимна Дъмбълдор. — Можело е да се появят и други, разбира се, ако не се е прекъснала връзката. И така, Хари, тези подобия, тези сенки… какво направиха те?

И Хари разказа как фигурите, излезли от пръчката, са обикаляли в кръг под златистия купол, как Волдемор се уплашил от тях, как сянката на баща му посъветвала Хари какво да направи и после Седрик изрекъл последното си желание.

Като стигна до този момент, Хари разбра, че няма сили да продължи. Обърна се към Сириус — той бе захлупил лицето си с ръце. Изведнъж Хари усети, че Фоукс вече не е на коляното му. фениксът сега бе кацнал на пода и бе положил красивата си глава върху ранения му крак. Едри перлени сълзи капеха от очите на птицата върху раната от битката с паяка. Болката изчезна, кожата зарасна и кракът му оздравя.

— Ще повторя, Хари — заговори Дъмбълдор, след като фениксът се вдигна във въздуха и отново кацна на пръчката си до вратата. — Твоята храброст надмина всичките ми очаквания. Ти прояви смелост, сравнима само със смелостта на онези, които загинаха в борбата с Волдемор, когато той бе най-силен. Върху теб се струпа товар като за възрастен магьосник, но ти го пое и се справи с него, оправдавайки нашите големи очаквания за теб. Сега ще те заведа в болничното крило. По-добре да не се прибираш в спалнята си тази нощ. Трябва ти спокойствие и малко сънотворна отвара… Сириус, искаш ли да останеш при него?

Сириус кимна и се изправи. Той се превърна пак в голямото черно куче, излезе заедно с Хари и Дъмбълдор от кабинета и тръгна с тях по стълбите към болничното крило.

Когато Дъмбълдор отвори вратата, Хари видя, че госпожа Уизли, Бил, Рон и Хърмаяни са наобиколили вече притеснената Мадам Помфри. Те явно се интересуваха къде е Хари и какво е станало.

Всички се втурнаха изведнъж към него, щом го видяха да влиза с Дъмбълдор и едно черно куче, а госпожа Уизли не се стърпя и приглушено извика:

— Хари! О, Хари!

И тъкмо се засили към него, когато Дъмбълдор застана между тях.

— Моли — обърна се той към нея с вдигната ръка, — чуй ме, моля те. Хари е преминал през върховно изпитание тази нощ. Току-що му се наложи да го преживее отново заради мен. Сега има нужда от сън, спокойствие и тишина. Ако пожелае всички вие да останете при него — и той обходи с поглед Рон, Хърмаяни и Бил, — аз нямам нищо против. Но не искам да го разпитвате, докато самият той не се почувства готов да отговаря на въпросите ви, и в никакъв случай тази вечер.

Госпожа Уизли кимна. Беше пребледняла като платно. Обърна се към Рон, Хърмаяни и Бил, сякаш вдигаха шум, и ги сгълча през стиснати зъби:

— Чухте ли? Трябва му спокойствие!

— Директоре — обади се Мадам Помфри, вперила очи в голямото черно куче, — мога ли да попитам какво…

— Това куче ще остане при Хари известно време — успокои я Дъмбълдор. — Уверявам ви, че е много добре възпитано. Хари… искам да видя, че си лягаш.

Хари почувства неизразима благодарност към Дъмбълдор, че предупреди да не го разпитват. Не че не искаше те да останат при него, но не можеше да понесе дори само мисълта да разказва всичко отново, пак да го преживява.

— Ще дойда да те видя, след като поговоря с Фъдж, Хари — увери го Дъмбълдор. — Бих искал да останеш тук и утре, чак докато не говоря пред цялото училище. — С тези думи той излезе.

Когато Мадам Помфри поведе Хари към близкото легло, той забеляза, че истинският Муди лежи неподвижно в едно легло малко по-нататък. На нощното му шкафче бяха дървеният крак и магическото око.

— Добре ли е? — попита Хари.

— Ще се оправи — отвърна старшата сестра, даде му пижама и спусна завесите.

Той свали мантията и дрехите си, облече пижамата и се пъхна в леглото. Рон, Хърмаяни, Бил и госпожа Уизли заедно с черното куче се вмъкнаха между завесите и насядаха на столове от двете му страни. Рон и Хърмаяни го гледаха предпазливо, сякаш се бояха от него.

— Добре съм — успокои ги той. — Просто съм уморен.

Очите на госпожа Уизли се напълниха със сълзи, докато ръцете й без нужда оправяха завивките му.

Мадам Помфри, която се бе оттеглила в кабинета си, се върна след малко с чаша и шишенце с морава отвара.

— Трябва да го изпиеш всичкото, Хари — каза тя. — Това е отвара за сън без сънища.

Хари отпи няколко глътки от чашата и веднага го обзе сънливост. Всичко наоколо заплува в мъгла, а лампите в болничното крило като че ли му намигаха дружелюбно през завесата около леглото му. Тялото му започна да потъва в топлите пухени завивки… Още преди да допие отварата, преди да каже нещо, заспа от изтощение.

* * *

Хари се събуди, затоплен и сънлив, и изобщо не му се щеше да отваря очи, а искаше да продължи да си лежи така. Стаята бе полутъмна и той бе сигурен, че още е нощ, значи не бе спал дълго. Тогава чу шепот наоколо.

— Ако не млъкнат, ще го събудят!

— Защо викат? Какво още би могло да се случи?

Хари с мъка отлепи клепачи. Някой бе махнал очилата му. Смътно различи до леглото силуетите на Бил и госпожа Уизли, която се бе изправила.

— Това е гласът на Фъдж — прошепна тя. — А другият не е ли на Минерва Макгонъгол? Но за какво спорят?

Сега и Хари започна да чува… някакви хора викаха и тичаха към болничното крило.

— Съжалявам, но такава беше ситуацията, Минерва — говореше високо Корнелиус Фъдж.

— Изобщо не биваше да го водите в замъка! — викаше професор Макгонъгол. — Когато Дъмбълдор научи…

Хари чу как болничните врати се отваряха с трясък. Незабелязано от другите, които стояха около леглото му и гледаха към вратата през вдигнатата от Бил завеса, Хари седна и си сложи очилата.

Фъдж се втурна в отделението, следван по петите от професор Макгонъгол и Снейп.

— Къде е Дъмбълдор? — обърна се Фъдж към госпожа Уизли.

— Няма го тук — отвърна гневно госпожа Уизли. — Това е болнично отделение, господин министър, така че по-добре…

В този миг вратата пак се отвори и в отделението влетя Дъмбълдор.

— Какво става тук? — гневно попита той, местейки поглед от Фъдж към професор Макгонъгол. — Защо безпокоите пациентите? Минерва, изненадан съм, че ви виждам тук… нали ви възложих да пазите Барти Крауч…

— Вече не се налага някой да го пази, Дъмбълдор! — кресна тя. — Господин министърът се погрижи за това!

Хари никога не бе виждал професор Макгонъгол да си изпуска нервите до такава степен. По бузите й бяха избили червени петна от гняв, ръцете й бяха свити в юмруци, тя трепереше от ярост.

— Като съобщихме на господин Фъдж, че сме заловили смъртожаден, виновен за събитията тази вечер — обясни по-тихо Снейп, — той изглежда се почувства лично застрашен и настоя да бъде извикан диментор, който да го придружава. Въведе го в кабинета, където Барти Крауч…

— Предупредих го, че вие няма да се съгласите, Дъмбълдор! — избухна професор Макгонъгол. — Казах му, че никога не бихте допуснал диментор да стъпи в замъка, но…

— Уважаема госпожо! — крещеше вече и Фъдж, когото Хари също не бе виждал толкова разгневен. — Като министър на магията имам право сам да решавам дали ми е необходима охрана, докато разпитвам крайно опасен…

Гласът на професор Макгонъгол заглуши обясненията му:

— Веднага щом… онова нещо влезе в стаята — почти пищеше тя и сочеше Фъдж, цялата разтреперана, — то се спусна върху Крауч и… и…

Докато професор Макгонъгол търсеше думи да опише случилото се, Хари усети лед в стомаха си. И преди да го чуе от нея, той вече знаеше какво се беше случило. Знаеше какво е направил дименторът — положил бе фаталната целувка върху Барти Крауч, изсмукал е душата му през устата и сега той бе по-зле от мъртъв.

— По всичко личи, че не е голяма загуба — упорстваше Фъдж. — Явно има вина за няколко убийства!

— Но сега не може да даде показания, Корнелиус! — опита се да му обясни Дъмбълдор. Той гледаше Фъдж изпитателно, сякаш го виждаше за първи път. — Не можем да получим от него обяснения защо е извършил тези убийства.

— Защо ги е извършил ли? Че какво загадъчно има? — държеше на своето Фъдж. — Той беше напълно побъркан. От всичко онова, което ми казаха Минерва и Сивиръс, той явно е мислел, че го прави по нареждане на Вие-знаете-кой!

— Лорд Волдемор му е давал нареждания, Корнелиус — рече Дъмбълдор. — Всички тези убийства само са съпътствали плана за възстановяване на пълната му мощ. Планът е успял. Лорд Волдемор е възвърнал физическия си облик.

Фъдж погледна така, сякаш го бяха ударили с тухла по главата. Напълно изумен, той примигваше срещу Дъмбълдор и не вярваше на ушите си. После запелтечи, без да отмества облещените си очи от Дъмбълдор.

— Вие-знаете-кой… се е върнал? Но това е абсурд! Я оставете тия приказки, Дъмбълдор…

— Минерва и Сивиръс несъмнено са ви казали, че ние изслушахме признанията на Барти Крауч — спокойно каза Дъмбълдор. — Под въздействието на веритасерума той ни разказа как са го измъкнали от Азкабан и как Волдемор — узнавайки от Бърта Джоркинс, че младежът се е спасил — лично отишъл да го освободи от баща му, за да го използва за залавянето на Хари. И планът се оказал успешен, трябва да ви уведомя. Крауч наистина е помогнал на Волдемор да се върне.

— Слушайте, Дъмбълдор — посъвзе се Фъдж и Хари с изумление видя как по лицето му се прокрадна лека усмивка, — да не искате да кажете… не може сериозно да вярвате на тия неща… Вие-знаете-кой да се е върнал? Хайде, хайде… Крауч може и да си е вярвал, че действа по нареждания на Вие-знаете-кой… но вие да приемате така думите на умопобъркан, Дъмбълдор…

— Когато снощи Хари е докоснал Тримагическата купа, тя го е пренесла право при Волдемор — строго каза Дъмбълдор. — Бил е свидетел на завръщането на Волдемор за нов живот. Ще ви обясня всичко, ако дойдете в моя кабинет.

Дъмбълдор се обърна, видя, че Хари е буден, поклати глава и заяви:

— Боя се, че не мога да ви позволя да разпитвате Хари тази нощ.

Странната усмивка на Фъдж не слизаше от лицето му. Той хвърли бърз поглед към Хари, после се обърна пак към Дъмбълдор:

— Да не би да сте… склонен да вярвате на Хари за всичко това, Дъмбълдор?

В настъпилата тишина се чу ръмженето на черното куче. Козината му се бе наежила, то бе оголило зъби срещу Фъдж.

— Разбира се, че вярвам на Хари — рече Дъмбълдор и очите му вече святкаха. — Изслушах признанията на Крауч, чух и подробния разказ на Хари за събитията, последвали докосването на купата, фактите съвпадат и обясняват всичко, което се случи, откакто Бърта Джоркинс изчезна през лятото.

По лицето на Фъдж още личеше странната усмивка. Преди да отговори, той пак погледна Хари.

— И сте готов да повярвате, че Лорд Волдемор се е върнал, само по думите на един невменяем убиец и на едно момче, което… хм…

Фъдж хвърли още един поглед към Хари и едва тогава той разбра.

— Вие изглежда сте чели написаното от Рита Скийтър, господин Фъдж — тихо се обади самият Хари.

Рон, Хърмаяни, госпожа Уизли и Бил подскочиха. Никой от тях не беше забелязал, че Хари е буден. Фъдж леко се изчерви, но лицето му веднага доби предизвикателно и упорито изражение.

— И какво от това? — каза той, гледайки към Дъмбълдор. — Ако съм разбрал, че пазите в дълбока тайна някои факти за това момче? Говорел змийски, а? А и странните неща, които му се случвали от време на време…

— Предполагам, че говорите за болките, които Хари получава в белега си? — хладно попита Дъмбълдор.

— Значи признавате, че е имал такива болки? — сепна се Фъдж. — Главоболие? Кошмари? Може би дори халюцинации?

— Чуйте ме, Корнелиус — започна Дъмбълдор, като направи една крачка към Фъдж, излъчвайки отново онова особено усещане за сила, което Хари бе доловил, когато директорът бе зашеметил младия Крауч. — Хари е точно толкова здравомислещ, колкото сме ние с вас. Белегът на челото му не влияе по никакъв начин на мозъка му. Смятам, че започва да го боли, когато Волдемор е наблизо или когато се готви да убие някого.

Фъдж отстъпи крачка назад от Дъмбълдор, но решителното изражение не изчезваше от лицето му.

— Извинете ме, Дъмбълдор, но аз и преди съм чувал за белег от проклятие, който сигнализира…

— Чуйте ме, аз видях как Волдемор се върна! — извика Хари и отново се опита да стане от леглото, но госпожа Уизли не му позволи. — Видях и поддръжниците му! Мога да ги назова по име! Луциус Малфой…

Снейп изведнъж трепна, но щом Хари го погледна, очите му отново се насочиха към Фъдж.

— Малфой бе оправдан! — обяви Фъдж, видимо недоволен. — Много старо семейство… дарения за прекрасни начинания…

— Макнеър! — продължи Хари.

— Също оправдан! Сега работи в министерството!

— Ейвъри… Нот… Краб… Гойл…

— Ти повтаряш само имената на онези, от които преди тринайсет години бе свалено обвинението, че са смъртожадни — гневно възрази Фъдж. — Може да си намерил тези имена в старите доклади за процесите! Не ви разбирам, Дъмбълдор… Това момче разправяше някакви небивалици и в края на миналата година… Измишльотините му явно стават все по-смели. А вие продължавате да му вярвате… Как може да се доверявате на момче, което говори със змиите, Дъмбълдор?

— Глупости! — не се сдържа вече професор Макгонъгол. — А Седрик Дигъри? А господин Крауч? Това не са случайни жертви на вманиачен убиец!

— Не виждам доказателства на противното! — извика Фъдж, разгневен вече не по-малко от нея, а лицето му бе станало мораво. — Имам чувството, че сте си наумили да всеете паника и да подкопаете всичко, което сме градили през последните тринайсет години!

Хари не можеше да повярва на ушите си. Той винаги бе смятал Фъдж за благ човек, малко надут и бъбрив, но добродушен. Ала сега пред себе си виждаше дребноват разгневен магьосник, който категорично отказваше да допусне възможността да рухне неговият удобен и подреден свят… да повярва, че Лорд Волдемор може отново да се е появил.

— Волдемор се е върнал — повтори Дъмбълдор. — Ако приемете това с ясно съзнание и вземете необходимите мерки, може да успеем да спасим положението. Първата и най-важна стъпка е да отстраним дименторите от контрола над Азкабан.

— Абсурд! — отново кресна Фъдж. — Да отстраним дименторите! Направо ще ме изхвърлят от поста ми, ако го предложа! Половината от нас спим спокойно нощем само защото знаем, че дименторите пазят Азкабан.

— А останалите се стряскаме насън, Корнелиус, защото знаем, че сте оставили най-опасните поддръжници на Волдемор под контрола на създания, които ще се съюзят с него веднага щом ги извика! — възрази Дъмбълдор. — Няма да проявят лоялност към вас, Фъдж! Волдемор може да им предложи много по-разнообразни възможности да използват силата си и да извличат наслада, отколкото вие. И трудно ще го спрете да си възвърне властта отпреди тринайсет години, ако има дименторите зад гърба си и своите бивши поддръжници до себе си.

Фъдж беззвучно отваряше и затваряше уста, търсейки думи да изрази безмерния си гняв.

— Втората стъпка, която трябва да направите, и то незабавно — продължи да настоява Дъмбълдор, — е да изпратите пълномощници при великаните.

— Пълномощници при великаните ли? — почти изпищя Фъдж, явно възвърнал си говора. — Що за лудост е това?

— Подайте им ръка за приятелство, и то сега, преди да е станало твърде късно — настояваше Дъмбълдор. — Иначе Волдемор ще ги привлече, както бе направил някога, защото само той измежду магьосниците ще им даде свобода и права.

— Вие… вие не говорите сериозно! — задъхваше се Фъдж и като клатеше глава, се отдръпваше все повече от Дъмбълдор. — Ако магьосническото общество надуши, че съм установил връзка с великаните… всички ги ненавиждат, Дъмбълдор… край на кариерата ми…

— Заслепен сте — говореше Дъмбълдор с все по-висок глас и святкащ поглед, а излъчването на сила около него ставаше съвсем осезаемо, — от страха да не загубите любимия си пост! Както винаги отдавате прекалено голямо значение на така наречената чиста кръв! Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал! Вашият диментор току-що унищожи последния жив член на едно от най-старите чистокръвни семейства… а видяхте ли какъв избор бе направил той за своя живот! Казвам ви, послушайте ме… Вземете мерките, които ви препоръчвам, и ще ви запомнят — независимо дали ще останете на поста си или не — като един от най-смелите и доблестни министри на магията, които изобщо някога сме имали. Ако обаче не действате… ще влезете в историята като онзи, който е отстъпил и е предоставил на Волдемор втори шанс да разруши света, който се опитахме да построим отново.

— Безумие! — шепнеше Фъдж, докато отстъпваше още по-назад. — Лудост…

Настъпи мълчание. Мадам Помфри, захлупила уста с ръце, стоеше като замръзнала до долния край на леглото на Хари. Госпожа Уизли остана надвесена над него с ръце върху раменете му да му попречи да стане. Бил, Рон и Хърмаяни бяха вперили погледи във Фъдж.

— Ако все пак решите да си затворите очите, Корнелиус — заговори Дъмбълдор, — значи е настъпил момент пътищата ни да се разделят. Действайте, както намирате за добре. За мен… важи същото.

В гласа на Дъмбълдор нямаше и следа от заплаха. Той просто наричаше нещата с истинските им имена, но Фъдж настръхна, като че ли Дъмбълдор е насочил към него магическата си пръчка.

— Сега вие ме чуйте, Дъмбълдор — започна той, размахвайки заканително пръст. — Винаги съм ви давал свобода на действията. Винаги съм ви уважавал много. Дори когато не съм бил съгласен с някои ваши решения, съм го премълчавал. Малцина биха ви оставили да назначавате върколаци, да държите Хагрид или да решавате какво да се преподава на учениците ви, без да се допитате до министерството за това. Но ако смятате да действате срещу мен…

— Единственият, срещу когото смятам да действам — прекъсна го Дъмбълдор, — е Лорд Волдемор. Ако и вие сте срещу него, Корнелиус, оставаме съюзници.

Фъдж изглежда не знаеше как да отговори. Известно време той се люшкаше напред-назад върху малките си ходила и въртеше бомбето си в ръце. Когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча някак умолително:

— Той не може да се е върнал, Дъмбълдор, просто не може…

Снейп пристъпи напред, подмина Дъмбълдор, дърпайки нагоре левия ръкав на мантията си, и като стигна до Фъдж, изпъна лявата си ръка. Министърът отскочи назад.

— Ето, вижте — рязко изрече Снейп. — Това е Черния знак. Не е толкова ясен, колкото преди един час, когато бе катраненочерен и пареше, но все пак го виждате. Всеки смъртожаден има такъв знак, жигосан на ръката му от Черния лорд. По този начин той ни отличаваше от другите и можеше да ни повика при себе си. Щом докоснеше белега на някой от своите поддръжници, всички ние бяхме длъжни да се магипортираме при него начаса. Този белег на ръката ми ставаше все по-ясен през цялата година. Също и белегът на Каркаров. Защо според вас Каркаров избяга тази нощ? И двамата чувствахме как горят белезите ни. И двамата знаехме, че се е върнал. Каркаров се бои от отмъщението на Черния лорд, защото предаде твърде много смъртожадни и е съвсем наясно, че няма да е добре дошъл обратно в редиците им.

Фъдж се дръпна назад и от Снейп и заклати глава. Не личеше да е проумял и дума от онова, което бе чул. Той гледаше, видимо погнусен, грозния белег върху ръката на Снейп, после погледна Дъмбълдор и прошепна:

— Не разбирам какво разигравате вие и вашите подчинени тук, но чух достатъчно. Нямам какво повече да добавя. Ще се свържа с вас утре, Дъмбълдор, да обсъдим по-нататъшното управление на това училище. А сега трябва да се връщам в министерството.

Почти беше стигнал до вратата, когато спря, обърна се и се върна до леглото на Хари.

— Твоята награда — кратко каза той, извади кесия със злато от джоба си и я пусна върху нощното шкафче. — Хиляда галеона. Трябваше да ти ги дам на тържествена церемония, но при тези обстоятелства…

Той нахлупи бомбето си и излезе от стаята, като затръшна вратата зад гърба си. Щом изчезна, Дъмбълдор се обърна към групата около леглото на Хари.

— Ще имаме много работа — каза той. — Моли… мога ли да разчитам на теб и Артър?

— Разбира се, че можете — отвърна госпожа Уизли. Тя бе съвсем пребледняла, но поведението й излъчваше решителност. — Той знае що за птица е Фъдж. Ако не му бяха толкова интересни мъгълите, Артър нямаше да се задържи досега в министерството, Фъдж все го обвинява, че му липсвала гордостта на истински магьосник.

— Тогава трябва веднага да го известя — рече Дъмбълдор. — Всички, които ще можем да убедим в истината, трябва незабавно да бъдат известени. Артър има достатъчно добри позиции, за да установи връзки с онези, които не са късогледи като Корнелиус.

— Аз ще ида при татко — предложи Бил и се изправи. — Тръгвам веднага.

— Отлично! — каза Дъмбълдор. — Разкажи му какво се е случило. Предай му, че съвсем скоро ще се свържа с него. Но трябва да бъде много предпазлив. Щом Фъдж мисли, че преча на работата в министерството…

— Оставете това на мен — увери го Бил.

Той тупна Хари по рамото, целуна майка си по бузата, наметна си мантията и бързо излезе от стаята.

— Минерва — обърна се Дъмбълдор към професор Макгонъгол. — Искам веднага да доведете Хагрид в кабинета ми. А също… ако се съгласи да дойде… и Мадам Максим.

Професор Макгонъгол само кимна и излезе.

— Попи — рече Дъмбълдор на Мадам Помфри, — бъдете любезна и слезте долу до кабинета на професор Муди, където, струва ми се, ще намерите едно много разстроено домашно духче на име Уинки. Помогнете й с каквото можете и я отведете долу в кухнята. Надявам се Доби да се погрижи добре за нея.

— Да… отивам — отвърна Мадам Помфри, макар и изненадана, и също излезе.

Дъмбълдор се увери, че вратата е затворена и че стъпките на Мадам Помфри са заглъхнали, преди да заговори отново.

— А сега е време двама от присъстващите да се разкрият един на друг. Сириус… би ли приел истинския си образ?

Голямото черно куче вдигна очи към Дъмбълдор и после в миг се превърна в човек.

Госпожа Уизли изпищя и отскочи встрани.

— Сириус Блек! — извика тя и го посочи.

— Мамо, млъкни! — кресна Рон. — Всичко е наред!

Снейп не извика, не се отдръпна, но по лицето му се изписаха ярост и гняв едновременно.

— Хм! — озъби се той на Сириус, по чието лице се четеше същата неприязън. — Какво прави той тук?

— Дойде по моя покана — каза Дъмбълдор, местейки поглед от единия на другия. — Както и вие, Сивиръс. Имам доверие и на двама ви. Дошло е време да забравите старата вражда и да се сдобрите.

Хари си помисли, че Дъмбълдор иска да се случи чудо. Сириус и Снейп се гледаха с най-дълбока омраза.

— Е, временно бих се примирил и с отказ от открити нападки — рече Дъмбълдор с известно нетърпение в гласа. — Сега ще си стиснете ръце, защото сте вече съюзници. Нямаме много време и ако малцината, които знаят истината, не се обединят, всички сме загубени.

Съвсем бавно, гледайки се така, сякаш всеки желаеше само злото на другия, Сириус и Снейп се приближиха и си стиснаха ръце. После моментално се отдръпнаха.

— Това е достатъчно за начало — каза Дъмбълдор, като застана помежду им. — А сега имам задачи за всеки от вас. Позицията на Фъдж, макар и да не е изненадваща, променя всичко. Сириус, искам да тръгнеш незабавно. Ще съобщиш на Ремус Лупин, на Арабела Фиг, на Мъндънгус Флечър, на всички от старата ни група, нали помниш… Скрий се за известно време при Лупин, там ще те намеря.

— Ама… — каза Хари.

Той искаше Сириус да остане. Не му се щеше да се разделят отново толкова бързо.

— Скоро ще се видим, Хари — увери го Сириус, — обещавам ти. Но сега трябва да направя каквото е необходимо, нали разбираш.

— Да — съгласи се Хари. — Разбирам.

Сириус стисна бързо ръката му, кимна на Дъмбълдор, превърна се отново в черно куче, изтича до вратата и натисна дръжката й с лапа. После се изгуби.

— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор към Снейп, — вие знаете какво очаквам от вас. Ако сте готов… ако поемате риска…

— Готов съм — отвърна Снейп.

Той изглеждаше малко по-блед от обикновено, а студените му черни очи блестяха странно.

— Успех тогава! — рече Дъмбълдор и с едва забележимо безпокойство в очите изпрати с поглед Снейп, който мълчаливо излезе след Сириус.

Минаха няколко минути, преди Дъмбълдор да проговори отново.

— Сега трябва да сляза долу — каза най-сетне той. — Трябва да се видя със семейство Дигъри. Хари… изпий и останалата отвара. С вас ще се видим по-късно.

Хари се отпусна назад върху възглавницата. Хърмаяни, Рон и госпожа Уизли дълго го гледаха, без да продумат.

— Трябва да изпиеш и остатъка от отварата, Хари — обади се най-сетне госпожа Уизли. Ръката й побутна кесийката със злато, като посегна да вземе шишенцето и чашата. — Нужен ти е дълъг здрав сън. Опитай се да мислиш за нещо друго сега… например какво ще си купиш с парите от наградата.

— Не го искам това злато — каза Хари с безразличие. — Вземете го. Който иска, да го вземе. Не съм го спечелил аз. То си беше на Седрик.

Онова, с което се опитваше да се бори, откакто бе излязъл от лабиринта, заплашваше да го надвие. Ъгълчетата на очите му започнаха да парят и смъдят. Той примигна и се загледа в тавана.

— Ти не си виновен, Хари — прошепна госпожа Уизли.

— Аз му предложих да вземем купата заедно — рече Хари.

Паренето вече бе слязло в гърлото му. Искаше му се Рон да не го гледа.

Госпожа Уизли остави отварата на нощното шкафче, наведе се и го прегърна. Той не помнеше някой да го е прегръщал така майчински. Когато госпожа Уизли го притисна към себе си, цялата тежест на преживяното през тази дълга нощ сякаш се стовари изведнъж върху него — лицето на майка му, гласът на баща му, мъртвият Седрик на земята… Всичко това се завихри в главата му, той не издържа и загърчи лице в схватка с вопъла на страдание, който се надигна и напираше да се изтръгне от него.

Чу се силно хлопване и госпожа Уизли се отдръпна от Хари. До прозореца се бе изправила Хърмаяни и здраво стискаше нещо в ръка.

— Извинявайте… — смънка тя.

— Отварата ти, Хари — бързо рече госпожа Уизли и обърса очи с опакото на ръката си.

Хари я изпи на един дъх. Подейства му мигновено. Повлечен от мощни, неудържими талази безпаметен сън, той потъна във възглавниците и всичко изчезна.