Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (3)

ГЛАВА ТРЕТА
ПОКАНАТА

Хари слезе в кухнята. Семейство Дърсли вече бяха насядали около масата. Никой от тримата не вдигна поглед към него, когато той влезе и седна. Широкото червендалесто лице на вуйчо Върнън бе скрито зад сутрешния брой на „Дейли мейл“, а леля Петуния, стиснала устни над конските си зъби, разрязваше един грейпфрут на четвъртинки.

Дъдли, ядосан и намусен, като че ли заемаше повече място от друг път. А това вече беше нещо ново, защото той винаги бе заемал сам една цяла страна от квадратната маса. Когато леля Петуния сложи в чинията на сина си четвъртинка неподсладен грейпфрут и с треперещ глас каза „Заповядай, сладичък Дъди!“, шишкото я погледна сърдито. Животът му бе взел особено неприятен обрат, откакто се бе прибрал вкъщи за лятната ваканция с годишното си свидетелство от училището „Смелтингс“.

Както обикновено, родителите му намериха оправдания за неговите лоши оценки. Леля Петуния винаги твърдеше, че Дъдли е много надарено дете, но учителите не го разбират, а пък вуйчо Върнън поддържаше тезата, че в никакъв случай не иска синът му да бъде някой женчо зубрач. Подминаха и обвиненията, че е малтретирал по-малките.

— Той е палаво момченце, но и на мравката път би сторил! — с просълзени очи изрече майка му.

Ала свидетелството завършваше с няколко внимателно формулирани забележки от училищната медицинска сестра, които нито вуйчо Върнън, нито леля Петуния можеха да пренебрегнат. Леля Петуния настояваше, че Дъдли си е с едър кокал, че бил още пухкавичък и затова тежал толкова, но че растял и трябвало да яде повече. Истината обаче беше, че доставчиците, които снабдяваха училището с екипи, вече не можеха да намират достатъчно голям номер панталони за голф за него. Сестрата обръщаше внимание на важен факт, който иначе толкова острият поглед на леля Петуния, безпогрешно откриващ дори и най-незабележимите следи от пръсти по светлите стени и всяко влизане или излизане у съседите, някак пропускаше — Дъдли, без да се нуждае от допълнително подхранване, вече почти бе достигнал размера и килограмите на малко хищно китче.

След множество спорове и изблици на ярост, от които дори подът в стаята на Хари се тресеше, и след потоците сълзи, пролени от леля Петуния, бе въведен нов режим на хранене. Диетата, изпратена от училищната сестра в „Смелтингс“, бе закачена на хладилника, в който липсваха любимите лакомства на Дъдли — газирани напитки и кексчета, шоколадчета и сандвичи и се бяха появили плодове, зеленчуци и други неща, които вуйчо Върнън наричаше „храна за зайци“. За да не се чувства Дъдли потиснат, леля Петуния бе настояла цялото семейство да се подложи на тази диета и затова сега подаде и на Хари четвъртинка грейпфрут. Той забеляза, че неговото парче е значително по-малко от това на Дъдли. Леля Петуния явно си мислеше, че поддържа самочувствието на сина си, като му осигурява възможност да изяжда повече от Хари.

Но тя не знаеше какво бе скрито в дупката под подвижната дъска на горния етаж и ни най-малко не подозираше, че Хари не е на диета. В момента, когато разбра, че цяло лято ще трябва да яде моркови, той бе изпратил Хедуиг при приятелите си със зов за помощ и те чудесно се справиха с положението. Хедуиг се върна от дома на Хърмаяни с кутия, пълна с бисквити без захар (родителите на Хърмаяни бяха зъболекари), а Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, се бе отсрамил с една торба от домашните си скалички (Хари дори не ги докосна, защото доста си бе патил от кулинарните опити на Хагрид). Затова пък госпожа Уизли бе изпратила по семейната сова Ерол огромна плодова торта и най-различни сладкишчета. На бедничкия Ерол, вече доста стар и немощен, му трябваха цели пет дена да се възстанови от полета. А за рождения си ден (който семейство Дърсли изобщо подминаха) Хари получи четири превъзходни торти — по една от Рон, Хърмаяни, Хагрид и Сириус. И тъй като му бяха останали две от тях, той започна безропотно да яде четвъртинката грейпфрут с нетърпеливо очакване да закуси истински, когато се качи в стаята си.

Вуйчо Върнън остави настрана вестника, изсумтя с негодувание и погледна пренебрежително своята част от грейпфрута.

— Само това ли? — попита той ядно.

Леля Петуния му хвърли свиреп поглед и кимна многозначително към Дъдли, който вече бе омел четвъртинката си и кисело бе вторачил прасешките си очички в резенчето на Хари.

Вуйчо Върнън изпусна тежка въздишка, която разроши огромните му рунтави мустаци, и взе лъжичката си.

Звънна звънецът на входната врата. Вуйчо Върнън се надигна от стола и се затътри по коридора. Бърз като светкавица, Дъдли открадна остатъка от грейпфрут от чинията на баща си, докато майка му бе заета с чайника.

Хари чу говор пред вратата, някой се изсмя, а вуйчо Върнън отговори рязко. После вратата се затвори и откъм коридора се разнесе звук от раздиране на хартия.

Леля Петуния остави чайника на масата и се огледа любопитно за вуйчо Върнън. Не след дълго разбра къде е, а минута по-късно се появи и самият той. Беше направо бесен.

— Ти! — кресна на Хари. — Във всекидневната! Моментално!

В пълно недоумение какво ли щяха да му припишат този път, Хари стана и последва вуйчо си от кухнята в съседната стая. Вуйчо Върнън рязко затвори вратата след него.

— Така — изрече той и закрачи към камината, а после се обърна с лице към Хари, като че щеше да го обяви за арестуван. — Така…

Хари с удоволствие би попитал „Какво така?“, но предпочете да не подлага на изпитание нервите на вуйчо си толкова рано сутрин, особено след като те вече бяха силно опънати поради липсата на закуска. Така че реши да изглежда учтиво озадачен.

— Това пристигна току-що — Вуйчото размаха пред Хари един изписан лист лилава хартия. — Писмо. Отнася се до теб.

Хари съвсем се обърка. Кой би писал на вуйчо Върнън нещо за него? Кой от познатите му би изпратил писмо по обикновената поща?

Вуйчо Върнън го погледна гневно, после сведе очи към писмото и започна да чете на глас:

Уважаеми господин и госпожа Дърсли,

Не сме се запознавали официално, но съм сигурна, че много сте чували от племенника си за моя син Рон.

Навярно Хари ви е казал, че финалът на Световното първенство по куидич е следващия понеделник вечерта. Благодарение на връзките си в Отдела за магически игри и спортове мъжът ми Артър успя да намери билети за първокласни места.

Надявам се, че ще ни позволите да заведем Хари на мача, защото такава възможност се удава веднъж в живота. Великобритания не е била домакин на първенството от трийсет години и билети се намират изключително трудно. Много бихме се радвали след това Хари да ни погостува до края на лятната ваканция, а после ще го качим на влака за училище.

Най-добре ще бъде Хари да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин, тъй като мъгълски пощальон никога не е идвал в къщата ни и не съм убедена, че може да я намери.

С надежда скоро да видя Хари,

Моли Уизли

Р.S. Надявам се, че сме залепили достатъчно марки.

Вуйчо Върнън приключи с четенето, бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам още нещо и изръмжа:

— Виж това.

Той размаха плика, в който бе пристигнало писмото на госпожа Уизли, и Хари едва се сдържа да не прихне. Цялата повърхност на този плик бе покрита с марки, освен едно малко квадратче от лицевата страна, в което госпожа Уизли едва бе побрала с дребни букви адреса на семейство Дърсли.

— Е, май е сложила достатъчно марки — спокойно каза Хари, като че госпожа Уизли бе направила грешка, която всеки би могъл да допусне.

Очите на вуйчо му засвяткаха.

— Пощальонът го е забелязал — процеди през скърцащи зъби той. — Било му много интересно откъде е писмото и затова звъннал на вратата. Сторило му се забавно.

Хари не каза нищо. Друг едва ли щеше да разбере защо вуйчо Върнън вдига толкова шум за някакви си марки, но Хари бе живял със семейство Дърсли достатъчно дълго и знаеше колко докачливи бяха те за всичко, което малко се отклоняваше от нормалното. А най-много се страхуваха някой да не научи, че имат връзка (колкото и далечна да бе тя) с хора като госпожа Уизли.

Вуйчо Върнън все още мяташе погледи като мълнии към Хари, който се опитваше да запази спокойствие. Ако не кажеше или не извършеше нещо глупаво, щеше да отиде на най-голямото развлечение, откакто се помнеше. Очакваше вуйчо му да каже нещо, но той само продължаваше да го стрелка с очи. Хари се осмели да наруши тишината.

— Е, мога ли да отида? — попита той.

По широкото мораво лице на вуйчо Върнън премина лек спазъм. Мустаците му се наежиха. Хари знаеше, че зад мустаците протича яростен двубой, тъй като двата основни инстинкта на вуйчо Върнън бяха влезли в противоречие. Ако пуснеше Хари да отиде, момчето щеше да бъде щастливо, а точно срещу това вуйчото се бореше вече тринайсет години. От друга страна, ако разрешеше на Хари да прекара със семейство Уизли остатъка от лятната ваканция, щеше да се отърве от него две седмици по-рано, отколкото очакваше, а вуйчо Върнън мразеше самото присъствие на Хари в къщата. И изглежда за да си даде време за размисъл, той отново погледна към писмото на госпожа Уизли.

— Коя е тази жена? — попита той, втренчил се с отвращение в подписа.

— Виждал си я — отвърна Хари. — Това е майката на приятеля ми Рон. Тя го чакаше на гарата на връщане от „Хог…“ …от училище в края на миналата учебна година.

Той почти бе изрекъл „Хогуортс“, а това бе сигурен начин да вбеси вуйчо си. Никой никога не бе споменавал на глас името на училището на Хари в къщата на семейство Дърсли.

Вуйчо Върнън сгърчи огромното си лице, като че се мъчеше да си спомни нещо крайно неприятно.

— Една такава тантуреста ли? — изръмжа накрая. — С много червенокоси деца…

Хари се намръщи. Реши, че е доста нагло от страна на вуйчо му да нарича някого „тантурест“, след като неговият собствен син Дъдли най-сетне бе постигнал това, към което заплашително се бе насочил още от тригодишен — беше станал по-голям на ширина, отколкото на височина.

Вуйчо Върнън продължаваше да изучава писмото.

— Куидич — промърмори той под носа си. — Куидич? Каква е тази щуротия?

За втори път Хари бе обзет от гняв.

— Това е спорт — кратко отвърна той. — Играе се на метли…

— Добре де, добре — извиси глас вуйчо Върнън.

Хари със задоволство установи, че вуйчо му изглежда леко притеснен. Явно нервите му не можеха да понесат споменаването на думата „метли“ в собствената му всекидневна. За успокоение вуйчото отново зачете писмото. Хари видя как устните му изрекоха „да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин“. Веждите му се свъсиха.

— Какво иска да каже с това по нормалния начин? — просъска той.

— Нормалният за нас начин — повтори Хари и преди вуйчо му да успее да го прекъсне, уточни: — Нали знаеш, по совите. Това е нормалното за магьосниците.

Вуйчо Върнън изглеждаше така възмутен, като че ли Хари току-що бе изрекъл отвратителна ругатня. Тресейки се от яд, той хвърли тревожен поглед през прозореца, сякаш очакваше да види някой от съседите, притиснал ухо до стъклото.

— Колко пъти съм ти повтарял да не споменаваш тези противоестествени неща под моя покрив? — процеди той, а лицето му стана тъмномораво. — Я се виж, облечен си в дрехите, с които ние с Петуния покрихме неблагодарния ти гръб…

— Чак след като Дъдли им е видял сметката — студено довърши Хари.

И той наистина беше облечен с фланела, която бе толкова голяма, че трябваше да навие пет пъти ръкавите, та да може да използва ръцете си, и толкова дълга, че висеше чак до под колената на торбестите му джинси.

— Не позволявам да ми се говори така! — тресеше се от гняв вуйчо Върнън.

Хари не можеше повече да търпи. Отминало бе времето, когато се стараеше да спазва глупавите правила на семейство Дърсли. Той не се съобразяваше с диетата на Дъдли и нямаше да допусне вуйчо Върнън да му попречи да отиде на финала на Световното първенство по куидич.

Пое дълбоко въздух, успокои се и се обърна към вуйчо си:

— Така, значи няма да ходя на Световното първенство. Сега мога ли да си вървя? Искам да довърша писмото си до Сириус. Нали се сещаш — моя кръстник.

Направи го. Изрече магическите думи. А сега гледаше как моравият цвят се отдръпваше на петна от лицето на вуйчо Върнън и то заприлича на зле разбъркан сладолед с касис.

— Ти… ти му пишеш, така ли? — с престорено спокоен глас попита той, но Хари забеляза как зениците на малките му очи се свиха от внезапен страх.

— Ами… да — небрежно отвърна момчето. — Обаче отдавна не съм му изпращал писмо и нали се сещаш — ако не получи вест от мен, може да си помисли, че нещо се е случило.

Замълча, за да се наслади на ефекта, предизвикан от думите му. Като че ли виждаше как зъбни колелца трескаво се въртят под гъстата, тъмна, прилежно сресана на път коса на вуйчо Върнън. Ако се опиташе да забрани на момчето да пише на кръстника си, Сириус щеше да си помисли, че се държат лошо с Хари. Ако откажеше да пусне племенника си на Световното първенство по куидич, Хари щеше да пише на Сириус и той щеше със сигурност да разбере, че с момчето се отнасят зле. Оставаше един-единствен избор. Хари виждаше как решението се избистря в ума на вуйчо му, сякаш огромното мустакато лице бе станало прозрачно. Успя да сдържи смеха си и да запази безразлично изражение. И тогава…

— Добре де, ходи на това проклето… това глупаво… това Световно първенство. Пиши, ама кажи на ония… ония Уизли да дойдат да те вземат. Нямам време да те мъкна нагоре-надолу из страната. Можеш да прекараш остатъка от лятото при тях. И съобщи на твоя… на кръстника си… кажи му… кажи му, че отиваш.

— Добре — засия Хари.

Той се обърна и се запъти към вратата на всекидневната, като едва се въздържаше да не заподскача и закрещи от радост. Отиваше… отиваше при семейство Уизли! Отиваше на Световното първенство по куидич!

В коридора почти се сблъска с Дъдли, който се бе спотаил зад вратата, явно с надеждата да подочуе как нахокват Хари. Дебелакът остана поразен от широката усмивка по лицето на братовчед си.

— Закуската беше отлична, нали? — попита Хари. — Аз се подух от ядене, а ти?

Той избухна в смях от изумлението по лицето на Дъдли, хукна нагоре по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж, и се втурна в стаята си.

Веднага забеляза, че Хедуиг се е върнала. Тя седеше в клетката си, вперила огромните си кехлибарени очи в него, и тракаше с човка в знак, че е сърдита. Причината веднага се изясни.

— ОООХ! — извика Хари.

Нещо дребно, сиво и пернато, подобно на топка за тенис, се блъсна в главата на Хари. Той ядосано разтърка глава, вдигна поглед към това, което го бе ударило, и видя мъничка сова — толкова малка, че спокойно би се побрала в дланта му, — да свисти развълнувано в кръг из стаята като запален фойерверк. Едва тогава Хари осъзна, че совата бе пуснала в краката му писмо. Наведе се, взе го, позна почерка на Рон и разкъса плика. В него имаше набързо надраскана бележка.

Хари — ТАТКО ВЗЕ БИЛЕТИТЕ! Ирландия срещу България, в понеделник вечерта. Мама писа на мъгълите и ги помоли да останеш при нас. Може и да са получили вече писмото, не знам колко е бърза мъгълската поща. Реших да пратя писмо и по Пиги.

Хари се взря в името Пиги^[1], а после и в малката сова, стрелкаща се сега около абажура на тавана. Никога не бе виждал нещо, което толкова да не прилича на прасе. Може би не бе разчел правилно почерка на Рон. Отново зачете писмото:

Ще дойдем да те вземем, независимо дали на мъгълите им харесва или не — не може да пропуснеш Световното първенство. Мама и татко решиха, че е по-добре преди това да се престорим, че искаме разрешението им. Ако кажат „да“, веднага изпрати Пиги с отговора и ние ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя. Ако кажат „не“, пак веднага изпрати Пиги, а ние така или иначе ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя.

Хърмаяни пристига днес следобед. Пърси започна работа — в Отдела за международно магьосническо сътрудничество. Не споменавай думата „чужбина“, докато си у нас, защото ще ти продъни ушите.

До скоро,

Рон

— Успокой се! — каза Хари на малката сова, която прелиташе ниско над главата му. Тя цвърчеше неистово, вероятно от гордост, че е доставила писмото точно на този, за когото е било предназначено. — Ела тук. Трябва да отнесеш обратно моя отговор.

Птичката изпърпори с крила и кацна върху клетката на Хедуиг. Полярната сова хладно извъртя очи към нея, като че я предизвикваше да посмее да се приближи още малко.

Хари отново стисна орловото перо, грабна ново парче пергамент и написа:

Рон, всичко е наред, мъгълите разрешиха да дойда. До утре в пет часа. Направо нямам търпение!

Хари

Той сгъна бележката няколко пъти, докато стана съвсем малка, и с големи усилия успя да я привърже за мъничкото краче на совата, която подскачаше на място от вълнение. Когато бележката бе вече здраво вързана, птичката отново полетя, стрелна се през прозореца и веднага изчезна от погледа му.

Хари се обърна към Хедуиг.

— Какво ще кажеш за едно дълго пътуване, а? — попита я той.

Хедуиг избухука гордо.

— Ще отнесеш това на Сириус — каза момчето и взе започнатото писмо. — Само минутка… да го довърша.

Отново разви пергамента и бързо написа послеслов:

Ако искаш да се свържеш с мен, аз ще бъда при моя приятел Рон Уизли до края на лятото. Баща му е взел билети за финала на Световното първенство по куидич!

Като завърши писмото, той го прикрепи за крака на Хедуиг. Совата бе необичайно кротка, сякаш решена да покаже как трябва да се държи една истинска пощенска сова.

— Ще бъда при Рон, когато се върнеш, нали разбра? — обясни й Хари.

Тя нежно клъвна пръста му, разпери огромните си криле с приглушено свистене и излетя през отворения прозорец.

Хари я проследи, докато се скри от погледа му, после пролази под леглото си, дръпна подвижната дъска и извади голямо парче торта. Седна на пода и започна да яде, наслаждавайки се на щастието, което го бе обзело. Той закусваше торта, а Дъдли — само парченце грейпфрут. Беше слънчева лятна утрин, заминаваше си от „Привит Драйв“ на другия ден, белегът вече не го болеше и щеше да гледа финала на Световното първенство по куидич. Трудно можеше нещо да го разтревожи в този момент… дори и Лорд Волдемор.