Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ЧЕТИРИМАТА ИЗБРАНИЦИ

Хари видя, че всички в Голямата зала извръщат глави към него. Беше изумен. Не можеше да помръдне. Навярно сънуваше. Сигурно не бе чул правилно. Нямаше аплодисменти. Надигна се ропот, сякаш жужаха разгневени пчели. Някои ученици бяха наставали, за да видят по-добре Хари, замръзнал на мястото си.

До Височайшата маса професор Макгонъгол скочи на крака, профуча покрай Людо Багман и професор Каркаров и трескаво зашепна нещо на професор Дъмбълдор, който наклони ухо към нея, леко намръщен.

Като се обърна към Рон и Хърмаяни, Хари забеляза, че всички покрай дългата маса на „Грифиндор“ го гледат със зяпнали усти.

— Аз не съм си пускал името — объркан каза той. — Вие знаете това.

И двамата го гледаха не по-малко объркани. Изправен до Височайшата маса, професор Дъмбълдор кимна на професор Макгонъгол.

— Хари Потър! — извика той отново. — Хари! Ела тук, ако обичаш.

— Отивай — прошепна Хърмаяни и лекичко го побутна.

Хари се изправи, настъпи края на мантията си и леко залитна. Тръгна през празното място между масите на „Грифиндор“ и „Хафълпаф“. Стори му се, че върви много дълго, Височайшата маса не се приближаваше, а той усещаше стотици погледи, насочени към него като прожектори. Сякаш лзмина цял час, преди да се озове пред Дъмбълдор. Жужене наоколо ставаше все по-силно и по-силно. Останалите учители също го гледаха изумени.

— Ето… мини през онази врата, Хари — рече Дъмбълдор, без да се усмихва.

Хари тръгна покрай масата на преподавателите. Хагрид седеше в самия край, но нито му смигна, нито му махна, нито пък му направи някой от обичайните си знаци за поздрав. Изглеждаше напълно стъписан и се беше втренчил в него като всички останали. От Голямата зала Хари се озова в по-малка стая, по чиито стени висяха портрети на вещици и магьосници. Приятен огън припукваше в камината срещу него.

Като влезе, лицата от портретите се извърнаха да го огледат. Видя как една съсухрена вещица излетя през рамката на картината си и се вмъкна в съседната, на която бе нарисуван магьосник с мустаци като на морж. Съсухрената вещица бързо зашепна нещо в ухото му.

Около камината се бяха събрали Виктор Крум, Седрик Дигъри и Фльор Делакор. Осветени от пламъците, фигурите им изглеждаха странни и внушителни. Крум, прегърбен и замислен, се бе облегнал на полицата над камината, малко встрани от другите двама. Седрик стоеше с ръце зад гърба си, вперил очи в огъня, Фльор Делакор се обърна, когато Хари влезе, и отметна назад тежката си дълга сребриста коса.

— Какво става? — попита тя. — Викат ни обрратно в заллата?

Явно бе помислила, че той идва да направи съобщение. Хари не знаеше как да обясни случилото се току-що, затова остана неподвижен на мястото си, вперил очи в другите избраници. Едва сега осъзна колко са високи и тримата.

Зад гърба му се чуха бързи стъпки и в стаята влезе Людо Багман, хвана Хари за ръката и го поведе напред.

— Изключително! — почти заекваше той, стискайки ръката на Хари. — Направо невероятно! Господа… госпожице… — продължи той, докато се приближаваше към тримата до камината, — позволете ми да ви представя… колкото и невероятно да изглежда това… четвъртия участник в Тримагическия турнир.

Виктор Крум се изправи и начумереното му лице помрачня още повече, като видя Хари. Седрик изглеждаше съвсем смаян. Той местеше поглед от Багман към Хари и обратно, сякаш убеден, че не е чул правилно думите на Багман. Само Фльор Делакор тръсна коса, засмя се и рече:

— О, много забавна шега, мийстър Багманн!

— Шега ли? — озадачен повтори Багман. — Не, не, изобщо не е шега! Неговото име току-що излезе от Огнения бокал.

Гъстите вежди на Крум едва забележимо се свъсиха. Седрик все още изглеждаше объркан, но го прикриваше от учтивост, Фльор се намръщи.

— Но тук очевидно е станала гррешка! — изрече тя с явно високомерие. — Той… не може да участва! Той е много малък!

— Ами… доста изненадващо е наистина — рече Багман, като търкаше гладката си брадичка и се усмихваше на Хари. — Но, доколкото ми е известно, ограничението за възраст бе поставено едва тази година като допълнителна мярка за сигурност. И щом името му излезе от бокала… искам да кажа — вече няма връщане назад… такива са правилата — става задължение… и Хари ще трябва да покаже най-доброто, на което…

Вратата зад тях отново се отвори и вътре влезе голяма група — професор Дъмбълдор, следван от господин Крауч, професор Каркаров, Мадам Максим, професор Снейп и професор Макгонъгол. Преди тя да затвори вратата, Хари долови бученето на стотици гласове от другата страна на стената.

— О, Мадамм Максимм! — първа заговори Фльор и се приближи до своята директорка. — Те казват, че това малко момче… също ще участва!

Някъде под сковаващото мъчително недоумение Хари усети тръпка на гняв. Малко момче ли?

Мадам Максим се бе изправила в целия си внушителен ръст. Красивата й глава докосна и леко залюля полилея със запалени свещи, а гигантската й, обгърната в черен сатен пазва се люшна.

— Какво… означава това, Домбли-дорр? — каза тя надменно.

— И аз това ще ви питам, Дъмбълдор — обади се професор Каркаров със стоманена усмивка, а сините му очи изглеждаха като кръгчета лед. — Как така двама избраници от „Хогуортс“? Не си спомням някой да ми е казвал, че училището домакин има право на двама участници… Да не би да не съм прочел внимателно правилата?

И той се изсмя кратко и ехидно.

— C’est impossible!^[1] — продължи Мадам Максим, положила грамадната си ръка с превъзходни опали върху рамото на Фльор. — „’Огуортс“ не може да има двама участници! Това е кррайно неспрраведливо!

— Ние останахме с впечатлението, че вашият кръг на възрастта няма да допусне по-млади кандидати, Дъмбълдор — добави професор Каркаров все със същата стоманена усмивка, но очите му изглеждаха още по-студени. — Иначе щяхме непременно да разширим подбора на кандидатите от нашите училища.

— Потър е единственият виновник, Каркаров — намеси се със зловещо съскане Снейп. Черните му очи святкаха от злоба. — Дъмбълдор не е виновен, че това момче постоянно нарушава всички правила. Откакто е тук, вече премина всякакви граници и…

— Благодаря ви, Сивиръс! — твърдо рече Дъмбълдор и Снейп млъкна, но присвитите му очи присвяткваха злобно изпод смъкналите се пред лицето му кичури мазна коса.

Професор Дъмбълдор се обърна към Хари, който го погледна право в очите, опитвайки се да отгатне какво изразяват те зад очилата с форма на полумесеци.

— Ти ли пусна името си в Огнения бокал, Хари? — спокойно запита директорът.

— Не — отвърна Хари.

Усети как всички го пронизват с очи. Откъм сумрака Снейп издаде лек звук на несдържано недоверие.

— Молил ли си някого от по-големите ученици да пусне твоето име в Огнения бокал? — попита пак професор Дъмбълдор, без да обръща внимание на Снейп.

— Не! — енергично отрече Хари.

— О, но той лъже, естествено! — възкликна Мадам Максим.

Снейп клатеше глава, свил пренебрежително устни.

— Той не би могъл да мине през кръга на възрастта! — рязко се намеси професор Макгонъгол. — Доколкото помня, всички се споразумяхме, че…

— Домбли-дорр верроятно е сбъркал с крръга — каза Мадам Максим и вдигна рамене.

— Възможно е, разбира се — потвърди от вежливост Дъмбълдор.

— Дъмбълдор, отлично знаете, че не сте сбъркал нищо! — разгневи се професор Макгонъгол. — Наистина, всичко това е абсурдно! Хари не би могъл сам да премине възрастовата граница, а професор Дъмбълдор вярва, че той не е поискал и от някой по-голям ученик да го направи вместо него. Това трябва да е достатъчно и за всички нас.

И тя гневно изгледа професор Снейп.

— Господин Крауч… господин Багман — прозвуча пак мазнишкият глас на Каркаров, — вие сте… ъъъ… безпристрастни наблюдатели. Сигурно ще се съгласите, че това е крайно… нередно.

Багман изтри кръглото си момчешко лице с кърпа и погледна към Крауч. Той стоеше извън светлината от пламъците на огъня, така че в полусянката лицето му изглеждаше състарено, а поради зловещото си изражение в мрака дори приличаше на череп. Заговори рязко, както винаги.

— Длъжни сме да следваме правилата, а те повеляват всички, чиито имена са посочени от Огнения бокал, да участват в турнира.

— Ето, Барти знае наизуст правилника — грейна от задоволство Багман и се обърна към Каркаров и Мадам Максим да им покаже, че въпросът е приключен.

— Настоявам отново да бъдат включени имената на останалите ми ученици — заяви Каркаров, зарязал угодническия тон и усмивката си. Лицето му бе станало наистина грозно. — Сега ще поставите още веднъж Огнения бокал на мястото му и ние ще продължим да пускаме в него имена, докато от всяко училище бъдат излъчени по двама участници. Само тогава ще е справедливо, Дъмбълдор.

— Не, Каркаров, не става така! — възрази Багман. — Огненият бокал вече изгасна и ще пламне отново едва за следващия турнир…

— …в който „Дурмщранг“ едва ли ще участва! — избухна Каркаров. — След всичките ни съвещания, след толкова преговори и компромиси изобщо не съм допускал, че може да се случи такова нещо! Почти съм готов да се откажа.

— Празни заплахи, Каркаров! — избоботи някой откъм вратата. — Няма да изоставите своя избраник! Той трябва да се състезава. Всички ще се състезават. Обвързани са от магически договор, както каза Дъмбълдор. Много удобно, нали?

В стаята бе влязъл Муди. Той се приближи с куцукане до огъня и с всяко стъпване на десния крак издаваше шумно трак.

— Удобно ли? — повтори Каркаров. — Като че ли не ви разбирам, Муди.

Хари бе готов да се обзаложи, че с иронията в гласа си Каркаров се опитва да омаловажи думите на Муди, ала свитите в юмруци ръце го издаваха.

— Така ли? — спокойно отвърна Лудоокия. — Много е просто, Каркаров. Някой е пуснал името на Потър в бокала имено защото — ако то бъде избрано — Хари е длъжен да участва в турнира.

— Явно някой иска „’Огуортс“ да получи две парчета от тортата! — заключи Мадам Максим.

— Напълно съм съгласен с вас, Мадам Максим — поклони й се Каркаров. — Ще подам оплакване до Министерството на магията, а също и до Международната конфедерация на магьосниците…

— Ако някой има основание да се оплаква, това е Потър — озъби му се Муди. — Но… интересно… досега не чух той да каже нещо.

— За какво да се оплаква? — избухна Фльор Делакор и тропна с крак. — Той имаше шанс да участва в турнирра, нали? А всички ние само се надявахме да бъдем избррани… седмици нарред! За честта на нашите училища! А за нагррада ’иляда галеона някои биха ррискували дорри живота си!

— Може би някой се надява, че Потър наистина ще умре — отвърна Муди, този път с нисък дрезгав глас.

Напрегната тишина последва думите му. Людо Багман изглеждаше много разтревожен, пружинираше нагоре-надолу на ходилата си и накрая попита:

— Муди, старче… какви ги говориш!

— Всички знаем, че за професор Муди сутринта е пропиляна, ако не осуети поне пет-шест опита да го убият, преди да дойде време за обяд — гръмогласно обяви Каркаров. — Сигурно в час внушава на учениците си страх да не бъдат убити. Странно качество за един учител по защита срещу Черните изкуства, Дъмбълдор, но сигурно сте имали някакви лични основания да го назначите.

— Значи си въобразявам, а? — забоботи пак Муди. — Привиждало ми се… Само много опитен магьосник е могъл да пусне името на момчето в бокала.

— И какво доказателство има за това? — попита Мадам Максим, като вдигна в недоумение големите си ръце.

— Защото са успели да надхитрят един предмет с голяма магическа сила — обясни Муди. — Направено е изключително силно заклинание за заблуждение, та да накарат бокала да забрави, че само три училища имат право да участват в турнира. Подозирам, че са вкарали името на Потър като представител на четвърто училище, за да остане единствен в своята категория…

— Както изглежда, доста сте разсъждавал върху това, Муди — ледено отбеляза Каркаров — и теорията ви е правдоподобна, макар че, като си помисля… Чух какво ви е хрумнало преди известно време за един от подаръците за рождения ви ден — че съдържа ловко замаскирано яйце от базилиск. А когато сте го пръснал на парчета, той се оказал будилник. Затова не ни се сърдете, че не приемаме сериозно…

— Някои хора успяват да се възползват и от най-невинните ситуации — прекъсна го Муди със заплашителен глас. — Моята работа е да знам как мислят тъмните магьосници, Каркаров… ако благоволите да си спомните.

— Аластор! — прозвуча предупредително гласът на Дъмбълдор.

За момент Хари не разбра към кого се обръща, но веднага осъзна, че малкото име на Муди не би могло бъде „Лудоокия“. Муди млъкна, но продължи тържествуващо да гледа Каркаров, чието лице пламтеше.

— Не знаем как е възникнала тази ситуация — обърна се Дъмбълдор към всички присъстващи. — Но ми се струва, че нямаме друг избор, освен да приемем нещата такива, каквито са. И Седрик, и Хари са избрани да се състезават в турнира. Следователно ще се състезават.

— Ооо, но Домбли-дорр…

— Драга Мадам Максим, ако имате някакво друго предложение, с удоволствие ще ви изслушам.

Дъмбълдор почака, но Мадам Максим не каза нищо, само очите й святкаха гневно. И не само нейните — Снейп също гледаше яростно, а Каркаров направо беше побеснял. Багман обаче бе някак оживен и нетърпелив.

— Да действаме тогава, а? — потри ръце той и се усмихна на всички присъстващи. — Нали трябва да дадем инструкции на участниците. Барти, искаш ли да изпълниш това почетно задължение?

Господин Крауч сякаш излезе от дълбок унес.

— А, инструкциите… — сети се той. — Да… първото изпитание…

Крауч пристъпи по-близо до огъня. Отблизо имаше вид на болен, установи Хари. Под очите му личаха тъмни сенки, а сбръчканата му кожа изглеждаше изтъняла и с цвят на пергамент, каквато със сигурност не беше на финала на Световното първенство.

— Първото изпитание е проверка на храбростта ви — съобщи той на Хари, Седрик, Фльор и Крум, — затова няма да ви разкриваме какво е. Но запазването на самообладание при среща с непознатото е важно качество за един магьосник… твърде важно… И така — първото изпитание ще се състои на двайсет и четвърти ноември в присъствието на всички останали ученици и на съдиите. Участниците нямат право да искат или да приемат каквато и да е помощ от преподавателите си, за да се справят със задачите си в турнира. Пред първото предизвикателство ще се изправите само с магическите си пръчки в ръка. Информация за второто изпитание ще получите едва след като приключи първото. Тъй като турнирът ще отнеме много сили и време, участниците са освободени от изпитите в края на годината.

След тези думи Крауч се обърна към Дъмбълдор:

— Мисля, че това е всичко, нали, Албус?

— И аз така мисля — каза Дъмбълдор и погледна Крауч с лека тревога. — Наистина ли не желаете да пренощувате тази вечер в „Хогуортс“, Барти?

— Не, Дъмбълдор, трябва да се връщам в министерството. Тъкмо сега имаме много работа, моментът е труден… Оставил съм младия Уедърби да се грижи за всичко… много е ентусиазиран… дори прекалено, ако трябва да бъда откровен…

— Заповядайте поне на едно питие, преди да тръгнете — предложи Дъмбълдор.

— Хайде, Барти, ето, аз оставам! — весело го подкани Багман. — Точно сега стават интересни неща в „Хогуортс“, нали виждаш, много по-вълнуващо е, отколкото в службата!

— Не, благодаря, Людо — отвърна Крауч, все още изнервен.

— Професор Каркаров… Мадам Максим… по чашка преди лягане? — обърна се и към другите Дъмбълдор.

Ала Мадам Максим вече бе обгърнала Фльор през раменете и я извеждаше от стаята. Хари чу, че двете говореха много бързо на френски, докато минаваха през Голямата зала. Каркаров кимна на Крум и двамата също излязоха развълнувани, но в пълно мълчание.

— Хари, Седрик, по-добре се качвайте в спалните си — усмихна им се Дъмбълдор. — Сигурен съм, че всички в „Грифиндор“ и в „Хафълпаф“ ви чакат да празнувате и няма да е честно да ги лишите от тази прекрасна възможност да се веселят и да вдигат врява на воля.

Хари погледна към Седрик, който му кимна, и двамата излязоха заедно.

В Голямата зала вече нямаше никой, а на светлината на догарящите свещи зъбатите усмивки на тиквите потрепваха зловещо.

— Е — пръв започна Седрик с лека усмивка, — пак ще се състезаваме един срещу друг, а?

— Май т-така излиза — отвърна Хари, защото не се сещаше какво друго да каже.

В главата му цареше пълна бъркотия, сякаш нещо бе върлувало из мозъка му.

— Кажи ми… тогава… — поде пак Седрик, като стигнаха до входната зала, осветена сега само от факлите, защото бокала вече го нямаше. — Как успя да пуснеш името си?

— Не съм! — каза Хари и го погледна право в очите. — Не съм поставял името си в бокала. Казах истината.

— Аха… добре… — рече Седрик, но Хари разбра, че той не му повярва. — Ами… до скоро тогава.

Вместо да тръгне нагоре по мраморното стълбище, Седрик се отправи към една врата вдясно. Хари го чу как слиза надолу по каменните стъпала зад нея, и чак тогава бавно пое нагоре по мраморните.

Дали щеше да му повярва някой друг, освен Рон и Хърмаяни, или всички щяха да мислят, че сам се е предложил да участва в турнира? Но как можеше да им дойде наум такова нещо — нали той щеше да се изправи срещу съперници, учили три години повече от него магии и вълшебства? При това трябваше да преодолее изпитания, които не само се очертаваха като много опасни, но щяха да бъдат наблюдавани от стотици хора. Да, беше мислил за това… беше си мечтал… но то бе като на шега, като непостижима мечта… и никога не бе имал истинско, сериозно намерение да се включи…

Обаче явно някой друг бе имал такова намерение… някой друг бе поискал той да участва в турнира и се бе погрижил да пусне името му.

Защо? Заплаха ли бе това? Едва ли, но все пак…

За да го накарат да се изложи ли? Е, това вероятно ще успеят да постигнат.

Ами ако искаха да го убият? Дали Муди пак не беше изпаднал в пристъп на параноя? Или пък бяха поставили името му в бокала просто за да си направят шега? Възможно ли беше някой наистина да желае смъртта му?

Знаеше отговора на последния въпрос. Да, наистина имаше някой, който искаше той да умре, някой, който се стремеше към това, откакто той е бил на една годинка… Лорд Волдемор. Но как би могъл Волдемор да бъде сигурен, че името на Хари е пуснато в Огнения бокал? Нали е някъде далеч, в непозната страна, където се крие съвсем сам… немощен и безсилен…

Ала в онзи сън, който бе сънувал точно преди да се събуди с болка в белега, Волдемор не беше сам! Той разговаряше с Опаш и кроеше убийството на Хари…

Хари се сепна, като видя, че е стигнал точно до Дебелата дама. Почти не забелязваше накъде го носят краката му. Още по-изненадан беше от факта, че тя не бе сама в своята рамка. Съсухрената вещица, която бе прехвръкнала в картината на съседа си, докато той беше в стаята заедно с участниците, сега се бе настанила до Дебелата дама. Вероятно беше прескачала от картина в картина покрай дългите стълбища, за да стигне тук преди Хари. Двете с Дебелата дама го гледаха сега с нескрит интерес.

— Я виж ти! — рече Дебелата дама. — Вайълет ми каза всичко. Кой е станал току-що избраник, а?

— Глупотевини! — глухо рече Хари.

— Какъв език! — възмути се бледата гостенка.

— Не, не, Вай, това е паролата — успокои я Дебелата дама и картината се люшна напред да пусне момчето в общата стая.

Врявата, която го посрещна, когато прекрачваше през отвора, едва не го отхвърли назад. В следващия миг около дузина чифта ръце го издърпаха в стаята и той се озова пред всички грифиндорци, които крещяха, ръкопляскаха и свиреха пронизително.

— Трябваше да ни кажеш, че си се кандидатирал! — ревеше Фред, а по лицето му се смесваха раздразнение и възторг.

— Как успя да го направиш, без да се сдобиеш с брада? Брилянтно! — надвикваше го Джордж.

— Нищо не съм направил! — настояваше Хари. — Изобщо не знам как…

В този миг Анджелина направо се хвърли върху него.

— Е, щом нямах късмет да съм аз, поне да е друг от „Грифиндор“…

— Сега ще можеш да си върнеш на Дигъри за онзи мач по куидич, Хари — викаше Кейти Бел, също гончийка в отбора на „Грифиндор“.

— Има какво ли не за ядене, Хари, ела да си хапнеш.

— Не съм гладен, ядох много на вечеря…

Никой обаче не искаше да чуе, че не е гладен, никой не искаше да повярва, че не е пуснал сам името си в бокала. Нито един от съучениците му не забеляза, че въобще не му е до празненства… Лий Джордън бе намерил отнякъде едно знаме на „Грифиндор“ и непрекъснато се мъчеше да го наметне върху раменете на Хари като мантия. Нямаше начин да се измъкне. Колкото пъти се опита да стигне до стълбата към спалнята, по петите му тръгваше цяла тълпа, подаваха му поредния бирен шейк, пъхаха чипс и фъстъци в шепите му… Всички искаха да разберат как го е направил, как е надхитрил кръга на възрастта на Дъмбълдор и е успял да пусне името си в бокала…

— Не съм аз — повтаряше той непрекъснато. — Дори не знам как е станало…

Никой не го слушаше, така че спокойно можеше и да не си хаби думите да им отговаря.

— Уморен съм — успя най-сетне да ги надвика след около половин час. — Сериозно ти казвам, Джордж, отивам да спя.

Най-много от всичко искаше да намери Рон и Хърмаяни, да открие капчица здрав разум, но никой от двамата не беше в общата стая. Повтаряйки, че отива да си легне, той едва не смачка дребничките братя Крийви, които го причакваха до най-долното стъпало. В края на краищата Хари успя да се отърве от всички и се добра до спалнята по възможно най-бързия начин.

За свое голямо облекчение в празното помещение завари Рон, който лежеше на леглото си, все още облечен, и вдигна поглед едва когато Хари тракна вратата след себе си.

— Къде беше? — попита Хари.

— А, здрасти! — каза Рон.

Той се усмихна, но това беше странна, принудена усмивка. Хари изведнъж се усети, че на гърба му още е яркочервеното знаме на „Грифиндор“, с което Лий го бе заметнал. Побърза да го махне, но то бе вързано с много здрав възел на врата му. Рон лежеше, без да помръдва, наблюдавайки неговите усилия да развърже възела.

— Е… — проговори той, когато Хари най-сетне успя да смъкне знамето и го запрати в един ъгъл. — Моите поздравления!

— Какво искаш да кажеш с това „поздравления“? — попита Хари, без да отмества поглед от приятеля си.

Определено имаше нещо необичайно в начина, по който Рон се усмихваше — приличаше повече на гримаса.

— Е, как, никой друг не успя да премине кръга на възрастта! — рече той. — Дори Фред и Джордж. Какво използва? Мантията невидимка ли?

— И мантията невидимка не би могла да ме пренесе през линията — бавно отговори Хари.

— О, да бе! — каза Рон. — Сигурно щеше да ми кажеш, ако си взел мантията… защото бихме могли и двамата да се скрием под нея. Значи си намерил друг начин, а?

— Чуй ме — започна Хари, — аз не съм пускал името си в бокала. Някой друг трябва да го е направил.

Рон повдигна вежди.

— На кой му е притрябвало това?

— Знам ли… — рече Хари.

Стори му се, че е прекалено театрално да произнесе думите „който иска да ме убие“.

Веждите на Рон се извиха толкова нагоре, че почти се скриха в косата му.

— Е, няма нищо, нали знаеш, на мен поне можеш да кажеш истината — подкани го той. — Щом не искаш никой друг да разбере, няма проблеми, но не ми е ясно защо си правиш труда да лъжеш, след като не те наказват за това, нали? Приятелката на Дебелата дама, онази Вайълет, ни разказа, че Дъмбълдор ти е позволил да участваш. Хиляда галеона награда, а? Пък и ще отървеш изпитите в края на годината.

— Не съм си пускал името в онзи бокал! — повтори Хари с раздразнение.

— Да де, добре — каза накрая Рон със същото недоверие в гласа като Седрик. — Нали сутринта разправяше, че би го направил през нощта, без никой да те види… Аз не съм глупак, разбра ли!

— Но се държиш като глупак! — сопна му се Хари.

— Нима? — отвърна Рон, този път без следа от усмивка, била тя фалшива или не. — Трябва вече да си лягаш, Хари. Предполагам, че утре ще ставаш рано за официална снимка или нещо подобно.

Той издърпа около четирите колони завесите на кревата си, а Хари остана до вратата, вперил очи в тъмночервеното кадифе, скрило един от малцината, за които бе сигурен, че ще му повярват.