Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
НАЧАЛОТО

Като се връщаше мислено назад, дори и цял месец по-късно, Хари установи, че не помни почти нищо от следващите няколко дни. Сякаш преживяното беше толкова много, че бе спрял да възприема повече. А и всяко припомняне му причиняваше силна болка. Най-мъчителна бе срещата му със семейство Дигъри още на другата сутрин.

Те не го обвиняваха за станалото, напротив — и двамата му благодариха, загдето им е върнал тялото на Седрик. Господин Дигъри ридаеше по време на целия разговор, а мъката на госпожа Дигъри явно дори не можеше да се излее в сълзи.

— Значи не е страдал много — каза тя, когато Хари им описа смъртта на Седрик. — Пък и помисли си само, Амос… умрял е, след като е спечелил турнира. Сигурно се е чувствал много щастлив.

Като станаха да си вървят, госпожа Дигъри се наведе над Хари и каза:

— Грижи се за себе си.

Хари грабна кесийката със злато от шкафчето.

— Вземете това — промълви той. — Седрик трябваше да го получи. Той стигна пръв, вземете го вие.

Но тя се дръпна.

— О, не, твое е, миличък! Ние не можем… ти го задръж.

* * *

Вечерта Хари се върна в кулата на „Грифиндор“. От Хърмаяни и Рон разбра, че Дъмбълдор е говорил сутринта на закуска пред цялото училище. Помолил всички да оставят Хари на спокойствие, да не му задават въпроси и да не го карат да разказва какво му се е случило в лабиринта. По-късно той забеляза, че повечето ученици странят от него по коридорите, отбягват погледа му. Някои си шепнеха, закрили уста с длани, като минаваше покрай тях. Може би мнозина бяха повярвали на измислиците на Рита Скийтър, че бил неуравновесен и много опасен. Може би си създаваха свои теории за смъртта на Седрик. Но Хари усети, че му е все едно. Гледаше да е с Рон и Хърмаяни и да си приказват за други неща или просто да ги наблюдава мълчаливо, докато те играеха шах. Сякаш тримата бяха стигнали до негласното разбирателство, че няма нужда да говорят. Всеки чакаше някакъв знак, някаква вест за онова, което става извън „Хогуортс“, и нямаше смисъл да умуват какво може да се случи, докато не научат нещо със сигурност. Единственият случай, когато засегнаха тази тема, бе споменаването от Рон, че госпожа Уизли имала разговор с Дъмбълдор, преди да си тръгне обратно.

— Отишла да го пита дали може да дойдеш направо при нас това лято — уведоми го Рон. — Но той искал да се върнеш при Дърсли поне в началото.

— Ама защо? — попита Хари.

— Тя ми каза само, че Дъмбълдор си имал причини — мрачно поклати глава Рон. — Мисля, че можем да му се доверим, нали?

Освен с Рон и Хърмаяни, Хари имаше желание да разговаря само с Хагрид. Тъй като вече нямаха преподавател по защита срещу Черните изкуства, тези часове им бяха свободни. Използваха единия в четвъртък следобед, за да посетят Хагрид. Беше ведър и слънчев ден. Като ги видя да приближават, Фанг се втурна през отворената врата, лаеше и махаше лудо с опашка.

— Кой е? — викна Хагрид, преди да се появи на вратата. — Хари!

Той излезе да ги посрещне, притисна силно със здравата си ръка Хари, после разроши косата му и викна:

— Здрасти, приятел! Радвам се, че дойде!

Като влязоха вътре, забелязаха, че на дървената маса пред камината има две чаши колкото кофи, поставени върху чинии с подходящ размер.

— Тъкмо пийнахме чай с Олимпия — каза Хагрид. — Тя ей сегичка си тръгна.

— С кого? — не разбра Рон.

— С Мадам Максим де, че с кой друг! — отвърна Хагрид.

— Одобрили сте се, а? — отбеляза Рон.

— Не знам за к’во говориш — небрежно подметка Хагрид, изваждайки още чаши за чай от шкафа.

Като направи чая и им предложи недопечени бисквитки, Хагрид се облегна назад в стола си и внимателно огледа Хари с бръмбаровочерните си очи.

— Ти нали си добре? — избоботи той.

— Ами да — отвърна Хари.

— Не е така… — възрази му Хагрид. — Няма как да си добре, ама ще се оправиш, да знаеш.

Хари не отговори.

— Знаех си аз, че ще се върне — започна Хагрид, а Хари, Рон и Хърмаяни вдигнаха към него въпросителни погледи. — Знам го от години, Хари. Знаех си, че се е снишил някъде и чака своя час. Рано или късно щеше да стане. Е, вече стана… няма к’во да правим. Ще се борим. К’во пък, може и да го спрем, преди да се е развихрил. Това иска Дъмбълдор. Голяма работа е Дъмбълдор! Докат’ сме с него, не се притеснявам чак толкоз.

Тримата го погледнаха недоверчиво, а той вдигна гъстите си вежди в отговор.

— Няма смисъл да седим и да се тормозим — рече той. — К’вото има да става, ще стане, а ние трябва да го посрещнем достойно. Дъмбълдор ми разправи к’во се е случило, Хари.

И Хагрид погледна Хари и гордо изпъчи гърди.

— Направил си т’ва, дето щеше да го направи и баща ти, по-голяма похвала от тая не мога да ти кажа.

Хари се усмихна — това бе първата му усмивка от много дни.

— Какво искаше Дъмбълдор от теб, а, Хагрид? Нали изпрати професор Макгонъгол да те покани заедно с Мадам Максим да се срещнете с него… оная нощ.

— Даде ми една малка работа за през лятото — отвърна Хагрид. — Ама е тайна. Не бива да приказвам за това дори и с вас. Олимпия… Мадам Максим де… може да дойде с мен. Май ще дойде. Кат’ че ли я убедих.

— Има ли нещо общо с Волдемор?

Хагрид трепна, като чу това име.

— Може и да има — измъкна се той. — Та сега… кой идва с мен да навестим последния огнемет? Шегичка… шегичка! — побърза да добави той, като видя какво се изписа по лицата им.

* * *

В нощта преди завръщането си на „Привит Драйв“ Хари с мъка на сърце събираше багажа си в спалнята. Прощалното пиршество, когато се обявяваше и победителят в шампионата между домовете, обикновено се превръщаше в празник. Но този път мисълта за това го плашеше. Откакто бе напуснал болничното крило, Хари избягваше да ходи в Голямата зала, когато беше пълна, и предпочиташе да се храни след другите, за да избягва любопитните погледи на съучениците си.

Като влезе заедно с Рон и Хърмаяни в Голямата зала, забеляза, че тя не бе украсена както друг път със знамената на дома победител. Тази вечер имаше само черни знамена на стената зад Височайшата маса. Хари веднага разбра, че това е в знак на почит към Седрик.

Истинският Муди седеше на Височайшата маса, а добре познатият им дървен крак и магическото му око си бяха по местата. Той беше много нервен и подскачаше всеки път, когато някой го заговореше. Хари не можеше да го упрекне — страхът на Муди да не бъде нападнат със сигурност се бе задълбочил още повече след десетте месеца, прекарани като затворник в собствения му сандък. Столът на професор Каркаров бе празен. Докато сядаше заедно с другите грифиндорци, Хари се запита къде ли е сега Каркаров и дали гневът на Волдемор го е застигнал.

Мадам Максим обаче бе тук. Тя седеше до Хагрид и двамата разговаряха тихичко. По-нататък на масата до професор Макгонъгол бе Снейп. За момент той погледна Хари и задържа погледа си върху него. Изражението му бе непроницаемо, но изглеждаше мрачен и озлобен, както винаги. Хари продължи да го наблюдава дълго след като Снейп бе отместил погледа си.

Какво ли бе правил Снейп по нареждане на Дъмбълдор в нощта, когато Волдемор се бе завърнал? И защо… защо… Дъмбълдор бе така сигурен, че той наистина е на тяхна страна? Шпионирал е, бе казал Дъмбълдор в мислоема. Снейп започнал да дава сведения срещу Волдемор, поемайки голям личен риск. Това ли му бяха възложили отново? Може би се е свързал със смъртожадните? Може би се е престорил, че никога не е минавал на страната на Дъмбълдор и че като самия Волдемор се е таял и е чакал да му дойде времето?

Мислите на Хари бяха прекъснати от директора, който се изправи зад Височайшата маса. В Голямата зала бе доста по-тихо, отколкото по време на предишните прощални пиршества, а сега всички съвсем се смълчаха.

— Настъпи краят на още една година — започна Дъмбълдор, след като огледа всички.

Замълча и спря погледа си на масата на „Хафълпаф“. Тя беше най-тихата маса и преди директорът да се изправи, но сега видя около нея най-тъжните и бледи лица в цялата зала.

— Много неща бих искал да ви кажа тази вечер — продължи Дъмбълдор, — но преди всичко искам да спомена отново за загубата на един прекрасен ученик, който трябваше да седи тук — и той посочи към масата на „Хафълпаф“ — и да се радва на празника заедно с нас. Затова ви моля всички да станем и да вдигнем чаши в памет на Седрик Дигъри.

И те го направиха… до един. Разнесе се стържене на пейки, всички се изправиха, вдигнаха чаши и из залата отекна нисък многогласен шепот: „Седрик Дигъри.“

През тълпата Хари забеляза Чо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Той забоде поглед в масата, когато всички седнаха отново.

— Седрик бе пример за качествата, присъщи за учениците в дом „Хафълпаф“ — продължи Дъмбълдор. — Той беше добър и предан приятел, старателен и упорит в учението, ценеше честността. Неговата смърт засяга всички вас, независимо дали сте го познавали добре или не. Ето защо мисля, че имате право да знаете какво точно се е случило.

Хари вдигна глава и прикова поглед в Дъмбълдор.

— Седрик Дигъри бе убит от Лорд Волдемор.

Панически шепот премина през Голямата зала. Всички гледаха директора с недоумение, с ужас. Той спокойно изчака шепотът да стихне.

— В Министерството на магията — продължи Дъмбълдор — не желаят аз да ви казвам това. Възможно е родителите на някои от вас да бъдат възмутени, че съм го направил — било защото не искат да повярват, че Лорд Волдемор се е върнал, или защото смятат, че не би трябвало да ви го съобщавам, тъй като сте още твърде млади. Аз обаче съм убеден, че истината е за предпочитане пред лъжата и че всякакви опити да представяме смъртта на Седрик като резултат от злополука или някаква негова грешка са обида за паметта му.

Стреснати и уплашени, сега всички лица в залата бяха извърнати към Дъмбълдор… или почти всички. Хари видя как Драко Малфой мърмори нещо на Краб и Гойл край масата на „Слидерин“ и почувства как в стомаха му се надига гореща силна вълна на ярост. Наложи си да гледа само към Дъмбълдор.

— Не можем да не споменем и още някого, когато говорим за смъртта на Седрик… Става дума, разбира се, за Хари Потър.

Тръпка премина през Голямата зала и няколко глави се извърнаха към Хари, преди да се насочат отново към директора.

— Хари Потър успя да избяга от Лорд Волдемор — каза Дъмбълдор, — като с риск за живота си върна тялото на Седрик в „Хогуортс“. Той прояви във всяко отношение храброст, на каквато малко магьосници са били способни при среща с Лорд Волдемор. Ето защо вдигам тост в негова чест.

Дъмбълдор се обърна тържествено към Хари и вдигна чаша за втори път. Почти всички в Голямата зала го последваха, шепнейки името му така, както бяха шепнали името на Седрик, и пиха за него. Но между изправените фигури Хари забеляза, че Малфой, Краб, Гойл и още много слидеринци предизвикателно седят по местата си, без да докосват чашите. Дъмбълдор нямаше магическо око и не можеше да ги види.

Когато всички заеха отново местата си, директорът продължи:

— Тримагическият турнир имаше за цел да съдейства за развитието на разбирателството в магьосническия свят. В светлината на това, което се случи… завръщането на Лорд Волдемор… тези връзки са много по-важни сега, отколкото когато и да било.

Дъмбълдор плъзна погледа си от Мадам Максим и Хагрид през Фльор Делакор и нейните съученици от „Бобатон“, към Виктор Крум и дурмщрангци, седнали на масата на „Слидерин“. Хари забеляза, че Крум гледа напрегнато, почти в уплах, като че очакваше Дъмбълдор да го упрекне.

— Всеки гост в тази зала е добре дошъл отново тук по всяко време, когато пожелае. И ще кажа още веднъж на всички… Сега, след завръщането на Лорд Волдемор, нашата сила е в единството ни и ако се разделим, ще загубим. Лорд Волдемор е способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие. Различните обичаи и езици нямат значение, ако целите ни са еднакви, а сърцата — отворени. За съжаление съм убеден, колкото и да би ми се искало да греша, че ни чакат мрачни и трудни времена. Някои от присъстващите в тази зала са преживели вече страдания, причинени от Волдемор, семействата на мнозина от вас са били разбити и разделени заради него. Само преди седмица загубихме и един ученик. Не забравяйте Седрик! И ако в някой момент сте изправени пред избора между правилното и лесното, спомнете си какво сполетя едно мило, добро и смело момче само защото се бе озовало на пътя на Лорд Волдемор. Помнете Седрик Дигъри.

* * *

Големият куфар на Хари беше готов. Върху него бе Хедуиг в клетката си. Хари, Рон и Хърмаяни чакаха в претъпканата входна зала заедно с другите четвъртокурсници да дойдат каретите, които щяха да ги закарат до гарата в Хогсмийд. Отново беше прекрасен летен ден. Хари си представи, че на „Привит Драйв“ ще бъде горещо и навсякъде зелено, а цветните лехи ще преливат от ярки багри, когато пристигне там вечерта. Но тази мисъл не му достави никаква радост.

— ’Арри?

Той се огледа, Фльор Делакор тичаше нагоре по каменните стълби към замъка. Хари погледна в посоката, от която идваше тя, и видя как в края на поляната Хагрид помага на Мадам Максим да впрегне два от гигантските коне пред каретата на „Бобатон“, която бе почти готова за тръгване.

— Ще се видим пак, надявам се — задъхано изговори Фльор и му протегна ръката си. — Аз искам да си намерря някаква рработа тук, за да си подобрря прроизношението.

— О, доста е добро вече! — обади се Рон със задавен глас.

Фльор се усмихна и на него, а Хърмаяни ги гледаше намръщена.

— Довиждане, ’Арри! — каза Фльор, преди да си тръгне. — Ррадвам се, че се запознахме!

На Хари му стана някак по-леко и по-светло на душата, докато гледаше как Фльор бърза през поляната към Мадам Максим и сребристата й коса се вее и проблясва на слънцето.

— Как ли ще се прибират дурмщрангци? — почуди се Рон. — Дали ще могат да управляват тоя кораб без Каркаров?

— Каркаров нищо не е управлявал — обади се нисък глас. — Той изобщо не излизаше от каютата, ние вършехме всичката работа. — Крум бе дошъл да се сбогува с Хърмаяни. — Може ли за минута? — попита я той.

— О… да… д-добре — заекна Хърмаяни от притеснение и последва Крум през тълпата, докато се изгубиха.

— Не се бави! — извика Рон след нея. — Каретите ще пристигнат всеки момент!

Той поръча на Хари да следи дали идват и през следващите няколко минути непрекъснато проточваше шия над множеството да види какво правят Крум и Хърмаяни. Те се върнаха доста бързо. Рон впери очи в нея, но нищо не можа да разбере по лицето й.

— Харесвах Дигъри — изведнъж каза Крум на Хари. — Беше винаги любезен с мен. Винаги. Въпреки че съм от „Дурмщранг“… с Каркаров — добави той и се начумери още повече.

— Имате ли вече нов директор? — попита Хари.

Крум вдигна рамене. Той само протегна ръка като Фльор и се сбогува с Хари, а после и с Рон.

Рон изглежда водеше някаква мъчителна борба със самия себе си. Крум вече се отдалечаваше, когато той не издържа:

— Може ли един автограф?

Хърмаяни се обърна към каретите с невидими коне, които трополяха вече по алеята към тях, за да скрие усмивката си. А Крум, явно учуден, но и много доволен, се подписа на парчето пергамент, подадено от Рон.

* * *

Времето по обратния път до гара Кингс Крос беше коренно различно от онова, когато пътуваха към „Хогуортс“ през миналия септември. По небето сега нямаше нито едно облаче. Хари, Рон и Хърмаяни успяха да си осигурят самостоятелно купе. Пигуиджън отново бе скрит под официалната мантия на Рон, за да не издава непрекъснато разни звуци, Хедуиг дремеше с глава под крилото си, а на свободната седалка Крукшанкс се бе свил като голяма мъхеста червеникава възглавница. Докато влакът летеше на юг, Хари, Рон и Хърмаяни разговаряха по-охотно и по-свободно, отколкото през цялата седмица в училище. Хари усещаше, че словото на Дъмбълдор на прощалното пиршество му е дало някаква особена свобода. Вече не му беше така мъчително да говори за случилото се. Тримата прекъснаха разговора си за евентуалните действия, които вече е предприел Дъмбълдор за спирането на Волдемор, едва когато пристигна количката със закуски.

Като прибираше парите си в чантата, след като си беше купила закуски, Хърмаяни премести един брой на „Пророчески вести“ и Хари го видя. Не беше сигурен дали всъщност иска да знае какво пише в него. Хърмаяни улови погледа му и каза най-спокойно:

— Няма нищо. Виж сам, но нищо няма да намериш. Всеки ден проверявам. Само едно малко съобщение в деня след третото изпитание, в което се казва, че ти си победител в турнира. Името на Седрик дори не е споменато. Нито дума повече. Според мен Фъдж им е наредил да си мълчат.

— Едва ли ще може да затвори устата на Рита Скийтър — каза Хари. — Особено след такава история.

— О, Рита не е писала нищо още от третото изпитание насам — каза Хърмаяни някак особено сдържано. — Всъщност — продължи тя и гласът й вече леко затрепери — Рита Скийтър няма да напише нищо в близките дни. Освен ако не я интересува, че и аз ще съобщя някои неща за нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рон.

— Разбрах как е подслушвала лични разговори, когато нямаше право да стъпва в района на училището — бързо изрече Хърмаяни.

Хари разбра, че тя направо е умирала от нетърпение да им съобщи това още преди няколко дни, но се е въздържала заради всичко, което бе станало.

— И как го е правила? — веднага попита той.

— А ти как успя да разбереш? — гледаше я Рон изумен.

— Ами всъщност ти ми даде идеята, Хари — започна тя.

— Аз ли? — недоумяваше Хари. — И как?

— С бръмбарите — сияеше Хърмаяни.

— Ама нали каза, че не действали…

— О, за електронните бръмбари ти казах — обясни Хърмаяни. — Въобще не става дума за тях. Слушайте, Рита Скийтър… — Гласът й, макар и тих, звучеше победоносно. — …е нерегистриран зоомаг. Тя може да се превръща… — и Хърмаяни измъкна от чантата си малко стъклено бурканче — …в бръмбар.

— Шегуваш се! — не вярваше Рон. — Ти да не си… да не би тя…

— О, да, това е тя! — грейна от щастие Хърмаяни и разклати бурканчето.

Вътре имаше няколко малки клонки с листа и един едър тлъст бръмбар.

— Никога не бих… Не, ти се шегуваш! — зашепна Рон, като доближи до очите си стъкленицата.

— Изобщо не се шегувам — наслаждаваше се Хърмаяни. — Улових я на перваза на прозореца в болничното крило. Погледни внимателно и ще забележиш, че шарките около антените на главата й са точно като отвратителните й очила.

Хари се взря и установи, че е права. Дори си спомни нещо.

— Един бръмбар лазеше по статуята на елена в онази нощ, когато Хагрид разказваше на Мадам Максим за майка си!

— Точно така! — потвърди Хърмаяни. — А Виктор видя един бръмбар в косата ми след разговора ни край езерото. И съм сигурна, че Рита е полазила до перваза на прозореца в часа по пророкуване, когато те заболя белегът. Цялата година е бръмчала наоколо да събира материал за клюките си.

— Ами като видяхме Малфой под онова дърво… — припомни си Рон.

— Говорел е с нея… в ръката си — довърши Хърмаяни. — Той е знаел, разбира се. Ето как си е правела ония малки интервюта със слидеринци. Изобщо не ги е било грижа, че нарушава закона, щом е имало пред кого да наговорят ужасни неща и за нас, и за Хагрид. — Хърмаяни взе бурканчето от ръцете на Рон и се усмихна на бръмбара, който замаха сърдито срещу стъклото. — Обещах й да я пусна, като пристигнем в Лондон. Направила съм магия за нечупливост на буркана, та да не може да се трансфигурира по пътя. И я предупредих да си държи перото скрито поне една година. Да видим дали няма да се откаже да пише опашати лъжи за хората.

Усмихната победоносно, Хърмаяни прибра бурканчето в чантата си.

Вратата на купето се плъзна и се отвори.

— Много умно, Грейнджър! — прозвуча гласът на Драко Малфой.

Краб и Гойл стояха зад него. Хари не помнеше друг път да е виждал тримата да се държат по-самодоволно, по-арогантно и по-заплашително.

— И така — бавно рече Малфой и пристъпи в купето, като оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, — хващаш една ентусиазирана репортерка и Потър пак става любимецът на Дъмбълдор. Добра работа!

И се ухили още по-зъбато, а Краб и Гойл не спираха да се подсмихват.

— Опитваме се да не мислим за събитията, а? — почти шепнешком каза Малфой. — Правим се, че нищо не се е случило, така ли?

— Махай се! — каза Хари.

Не му беше идвало наум за Малфой откакто го видя да шушука с Краб и Гойл по време на словото на Дъмбълдор за Седрик. Усети някакво бучене в ушите си. Ръката му стисна пръчката под мантията.

— Ти сам си избра губещата страна, Потър! Предупредих те! Казах ти да прецениш много внимателно с кого да се сприятеляваш, помниш ли? Като се видяхме за пръв път във влака на път за „Хогуортс“. Още тогава ти казах да не се навърташ около паплач като тия! — И той отметна глава към Рон и Хърмаяни. — Късно е вече, Потър! Черния лорд се върна и те първи ще идат там, където им е мястото. Първи са мътнородите и мъгълофилите! Чакай, не… те са втори… Дигъри беше пър…

Все едно че някой взриви кутия с фойерверки в купето. Заслепен от искрите на магиите, които изплющяха от всички посоки, оглушал от няколко трясъка едновременно, Хари запримигва, загледан в земята.

Малфой, Краб и Гойл лежаха в безсъзнание на пътеката пред вратата на купето. Хари, Рон и Хърмаяни бяха скочили на крака, и тримата бяха изрекли различни заклинания. Но не бяха единствените.

— Тръгнахме да видим какво са намислили тия приятелчета — каза Фред съвсем делово и влезе в купето, стъпвайки върху Гойл.

Държеше пръчката си все още насочена. След него влезе и Джордж с насочена пръчка, като не пропусна да подритне Малфой.

— Интересен ефект — отбеляза Джордж, като се взря в Краб. — Кой е използвал магията за циреи?

— Аз — каза Хари.

— Чудно — развесели се Джордж. — Аз пък направих кракожелиращо заклинание. Изглежда двете не бива да се смесват. Виж какви гъвкави пипалца са избили по цялото му лице. Ама я да ги изхвърлим оттук, че ни развалят обстановката.

Като изритаха, изтъркаляха и изблъскаха в коридора зашеметения Малфой и дебелите му приятелчета, обезобразени от фойерверка от магийки, с които ги бяха поразили, Рон, Хари и Джордж се прибраха в купето и затвориха плъзгащата се врата.

— Една игра на избухващи карти, а? — предложи Фред и измъкна тестето от джоба си.

По средата на петата игра Хари се сети да ги пита нещо.

— Ще ни кажете ли все пак — обърна се той към Джордж — кого щяхте да изнудвате?

— О, онова ли? — смотолеви Джордж.

— Не е важно — намеси се Фред, клатейки глава нетърпеливо. — Нищо съществено. Поне вече не е.

— Отказахме се — добави Джордж пренебрежително.

Но Хари, Рон и Хърмаяни настояваха и най-сетне Фред се съгласи.

— Добре де, добре, щом толкова искате да знаете… беше Людо Багман.

— Багман ли? — почти скочи Хари. — Да не искате да кажете, че и той има нещо общо с…

— Не, не — все още мрачно отвърна Джордж. — Не бой се. Той е такъв глупав измамник, че за нищо не става.

— Е, а какво тогава? — попита Рон.

Фред се поколеба, но все пак им разказа.

— Помните ли онзи облог, дето направихме с него преди финала на Световното по куидич? Когато предвидихме, че Ирландия ще спечели по точки, но Крум ще улови снича?

— Аха — припомниха си Хари и Рон.

— Та мошеникът да вземе да ни плати с лепреконското злато, дето събрал от талисманите на Ирландия.

— Е, и?

— Как „е и“? — губеше търпение Фред. — То нали изчезва? На следващата сутрин нямаше и следа от него.

— Ама… да не е станало някакво недоразумение? — не разбираше Хърмаяни.

Джордж се разсмя горчиво.

— Да, да, така си помислихме и ние отначало. Решихме да му пишем и да му обясним, че е станала грешка, та дано си плати. Ама нищо не излезе. Въобще не ни отговори. Колкото пъти се опитахме да го заговорим в „Хогуортс“, все си намираше някакви оправдания да ни се измъкне.

— Накрая взе да се държи нагло — добави Фред. — Разправяше, че сме били още твърде млади да правим залагания, и нямало да ни даде нищо.

— Тогава поискахме да ни върне поне нашите пари — разгорещи се вече Джордж.

— Да не би да ви е отказал? — изуми се Хърмаяни.

— Позна! — каза Фред.

— Но това бяха всичките ви спестявания! — възмути се Рон.

— На мен ли го казваш? — гневеше се Джордж. — Най-сетне надушихме какво става. Бащата на Лий Джордън също не могъл да си прибере някакви пари от Багман. Оказа се, че той здравата се оплел и с таласъмите — взел от тях доста злато назаем. Една банда от техните го причакала в гората след Световното и му прибрала всичкото злато, дето имал у себе си, ама пак не стигнало да покрие дълга му. Следвали го по целия път до „Хогуортс“ да не им се изплъзне. Проиграл всичко на хазарт. Нямал в джоба си и пукнат галеон. И знаете ли как тоя идиот се опитал да плати остатъка от дълга си към таласъмите?

— Как? — попита Хари.

— Ами заложил на теб, приятелю — отвърна Фред. — Направил голям облог, че ти ще си победител в турнира. Хванал се на бас с таласъмите.

— Значи затова все гледаше да ми помага да спечеля! — викна Хари. — Е, аз победих, нали? Значи ще ви върне златото!

— Нее — поклати глава Джордж. — Таласъмите му скроили не по-малко мръсен номер. Казали му, че ти делиш победата с Дигъри, а Багман се бил обзаложил, че ще спечелиш с убедителна преднина. Така че се наложило да си спасява кожата. Плюл си на петите още след третото изпитание.

Джордж въздъхна тежко и започна отново да раздава картите.

Остатъкът от пътуването мина приятно. На Хари му се щеше то да продължи цялото лято и изобщо да не пристигат на Кингс Крос… Ала бе препатил достатъчно тази година и беше разбрал, че времето тече още по-бързо, когато те очаква нещо неприятно. И скоро експрес „Хогуортс“ намали ход и спря на перон Девет и три четвърти. По коридора настана блъсканица, вдигна се врява, всички бързаха да слизат. Рон и Хърмаяни с мъка пренесоха куфарите си покрай Малфой, Краб и Гойл.

Хари се забави в купето.

— Фред… Джордж… чакайте малко!…

Близнаците се обърнаха.

Той отвори големия си куфар и измъкна оттам наградата от турнира.

— Вземете това — пъхна той кесийката в ръцете на Джордж.

— Какво? — смая се Фред.

— Взимайте ги — категорично повтори Хари. — Не ги искам.

— Ти да не си полудял! — изуми се Джордж и се опита да му върне кесийката.

— Не съм. Вземете ги и си правете вашите изобретения. За шегобийницата ви са.

— Той е превъртял… — каза Фред с благоговение.

— Слушайте — започваше вече да се ядосва Хари. — Ако не ги вземете, ще ги хвърля в канала. Не ги искам и не ми трябват. Но много ми се ще да се посмея на нещо. Както изглежда, скоро всички ще имаме нужда от това…

— Хари… — плахо рече Джордж, като претегли с ръка кесията, — ама тук трябва да има хиляда галеона!

— Толкова са! — грейна Хари. — Като си помислиш колко кремчета „Канарче“ са това, а?

Фред и Джордж още го гледаха като втрещени.

— Само не казвайте на майка си откъде ги имате… макар че тя едва ли вече много държи да работите в министерството след всичко, което…

— Хари… — започна пак Фред, но Хари извади пръчката си.

— Виж какво — каза му той заплашително, — взимай ги или ще ти направя някоя магийка. Да знаеш само колко много съм научил! Искам само една услуга, става ли? Купете на Рон нова официална мантия и му кажете, че е от вас.

И преди близнаците да са казали дори една дума, той напусна купето, стъпвайки върху Малфой, Краб и Гойл, които още лежаха на пода, целите белязани от магиите.

Вуйчо Върнън чакаше зад бариерата. Госпожа Уизли стоеше близо до него. Тя едва не задуши Хари в прегръдките си и му пошушна на ухото:

— Мисля, че Дъмбълдор ще позволи да дойдеш при нас малко по-късно през лятото. Пиши ни по-често, Хари.

— До скоро, Хари! — потупа го Рон по гърба на сбогуване.

— Чао, Хари! — каза Хърмаяни и направи нещо, което никога досега не се беше случвало — целуна го по бузата.

— Хари… благодарим ти! — смънка Джордж, а до него Фред само кимна енергично.

Хари им намигна, отправи се към вуйчо Върнън и мълчаливо го последва към изхода на гарата. Все още няма повод за тревога, каза си той, докато се качваше на задната седалка в колата на Дърсли.

Както беше казал Хагрид — каквото има да става, ще стане… И тогава Хари щеше да го посрещне достойно.

Край
Читателите на „Хари Потър и огненият бокал“ са прочели и: