Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (32)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
ПЛЪТ, КРЪВ И КОСТ

Хари усети как стъпалата му се удариха в земя. Изкълченият му крак се огъна и той политна напред. Най-сетне ръката му се отлепи от дръжката на купата. Той погледна нагоре и попита:

— Къде сме?

Седрик поклати глава в недоумение, изправи се, помогна на Хари да се вдигне на крака и двамата се огледаха наоколо.

Намираха се извън територията на „Хогуортс“. Явно бяха пропътували километри — може би стотици километри — и дори планините, опасващи замъка, бяха останали далече назад. Стояха сред тъмно и буренясало гробище. От дясната им страна зад голямо тисово дърво се очертаваше черен силует на малка църква, а отляво се издигаше хълм. Хари едва различи очертанията на голяма стара къща на върха на хълма.

Седрик погледна Тримагическата купа и после извърна очи към Хари.

— На теб някой казвал ли ти е, че купата е летекод? — попита той.

— Никой — отвърна Хари и огледа гробището. То бе потънало в тишина и изглеждаше направо зловещо. — Това да не е част от изпитанието?

— Не знам — рече Седрик и в гласа му пролича притеснение. — Да извадим пръчките, а?

— Да — промълви Хари, доволен, че Седрик го бе изпреварил с това предложение.

Двамата извадиха магическите си пръчки. Хари не спираше да се оглежда наоколо. Отново го обзе натрапчивото чувство, че ги наблюдават.

— Някой идва — сепна се той.

Като се взряха през мрака, забелязаха една фигура да се приближава към тях право през гробовете. Хари не можеше да различи лице, но по начина, по който се движеше и държеше ръцете си, личеше, че човекът носи нещо. Непознатият бе нисък на ръст, с наметало и качулка, спусната ниско над очите да прикрие лицето. След още няколко крачки, докато разстоянието помежду им се скъсяваше, Хари видя, че в ръцете на приближаващия се има нещо като бебе… или може би вързоп дрехи.

Хари бавно свали пръчката си и хвърли бърз поглед към Седрик, който го погледна озадачен. И двамата отново се взряха в приближаващата се фигура.

Тя спря до една висока надгробна плоча само на няколко метра от тях. За миг Хари, Седрик и ниската фигура само се гледаха.

И тогава, без никакъв предварителен признак, белегът на Хари сякаш се взриви от болка. Тя бе непоносимо мъчителна, никога не бе изпитвал подобно нещо в живота си. Пръчката се изплъзна между пръстите му, когато той вдигна и двете си ръце към челото. Коленете му се подкосиха, свлече се на земята и вече не виждаше нищо, а главата му сякаш щеше да се пръсне.

Някъде отдалеч над него се разнесе силен студен глас, който заповяда:

— Убий излишния!

После нещо изсвистя и втори глас прониза нощта с думите:

— Авада Кедавра!

Взрив от ослепителна зелена светлина сякаш проби клепачите на Хари. Той чу нещо тежко да пада на земята до него, гадеше му се от ужасната болка в белега, после тя утихна… Като предчувстваше с ужас какво му предстои да види, Хари отвори очи.

Седрик лежеше с разперени ръце на земята до него. Беше мъртъв.

За секунда, равна на цяла вечност, Хари се взря в лицето му, гледаше отворените сиви очи, празни и безизразни като прозорци на запустяла къща, полуотворената уста, застинала в лека изненада. И преди съзнанието на Хари да проумее това, което става, преди да усети нещо друго, освен нямо вцепенение, някой го изправи на крака.

Дребният човек под наметалото бе оставил вързопа и със светеща магическа пръчка задърпа момчето към мраморната надгробна плоча. На слабата светлина Хари едва успя да разчете името върху плочата, преди да го блъснат силно към нея.

Загърнатият в наметалото вече усукваше с магия здрави въжета около момчето и го привърза от главата до петите към камъка. Хари долавяше плитко учестено дишане откъм качулката. Той се опита да се отскубне, но мъжът го удари — удари го с ръка, на която липсваше един пръст. Тогава разбра кой е под качулката. Беше Опаш.

— Ти?! — викна изумен Хари.

Но Опаш продължи да го връзва, без да отговори. После набързо провери здравината на въжетата с неудържимо треперещи пръсти, които се бореха с възлите. Като се увери, че Хари е така плътно овързан за плочата, та не може да мръдне и на сантиметър, Опаш измъкна от мантията си дълго парче от някакъв черен плат и грубо го натъпка в устата му. После, без да продума, се обърна и изчезна. Хари не можеше нито да издаде звук, нито да види накъде се бе запътил Опаш, не можеше дори да извърне глава да погледне зад плочата. Виждаше само право пред себе си.

Тялото на Седрик лежеше на шест-седем метра от камъка, а на земята до краката му бе пръчката на Хари. Малко по-нататък се виждаше Тримагическата купа, отразяваща светлината на звездите. Вързопът, който отначало бе помислил за бебе, бе оставен в другия край на гроба и помръдваше неспокойно. Хари се вгледа в него и отново болка прониза белега му… Изведнъж осъзна, че не желае да вижда какво има в този вързоп… че не иска вързопът да бъде отворен…

В краката си чу шум. Погледна надолу и видя грамадна змия да се плъзва през тревата и да заобикаля надгробния камък, към който той бе завързан. Учестеното хрипливо дишане на Опаш се чуваше все по-ясно, той изглежда влачеше нещо тежко по земята. Когато наближи достатъчно, Хари видя, че Опаш тегли каменен котел към долната част на гроба. Котелът беше пълен с нещо, което май беше вода — Хари чуваше как се разплисква наоколо. Това бе най-големият котел, който той бе виждал досега, и в големия му каменен търбух можеше да се седне дори и възрастен човек.

Вързопът на земята мърдаше още по-яростно, сякаш се опитваше да се освободи. Тогава Опаш се зае да маха с пръчката си покрай дъното на котела. Изведнъж под него лумнаха и запукаха огнени езици. Голямата змия се изниза в мрака.

Течността в казана се загряваше много бързо. Повърхността й не само бълбукаше, но и хвърляше огнени искри — сякаш самата тя гореше. Парата се сгъстяваше и замъгляваше силуета на Опаш, който подклаждаше огъня. Движенията във вързопа на земята ставаха все по-трескави. Хари отново чу силния леден глас:

— Бързай!

Цялата повърхност на водата светеше от искри, сякаш бе украсена с диаманти.

— Готово е, господарю.

— Сега… — рече студеният глас.

Опаш отгърна вързопа и разкри онова, което беше увито в него. Хари нададе писък, който заглъхна в парцала, напъхан в устата му.

Сякаш Опаш бе повдигнал голям камък и бе открил нещо грозно, слузесто и сляпо… само че по-страшно, стократно по-страшно. Това, което Опаш бе донесъл, приличаше на сгърчено човешко дете, но Хари никога не беше виждал нещо, което по-малко да прилича на дете. Беше плешиво и люспесто, кърваво, тъмно, почти черно… Ръцете и краката му бяха хилави и немощни, а лицето… никога не бе виждал дете с такова лице… бе плоско като на змия с присветващи червени очи.

Съществото напълно безпомощно вдигна слабите си ръце, преметна ги през шията на Опаш и той го вдигна. Точно в този миг качулката се свлече назад и на светлината на огъня Хари видя отвращението по изпитото бледо лице на Опаш, докато носеше съществото към ръба на котела. За миг Хари зърна плоското зло лице, осветено от танцуващите над повърхността на отварата искри. После Опаш поднесе съществото над течността и го пусна вътре. То изчезна със свистене под повърхността и скоро Хари чу как немощното тяло се удари в дъното с тъп звук.

„Нека да се удави! — помисли си Хари, а белегът го болеше непоносимо. — Моля… нека да се удави…“

Опаш заговори. Гласът му трепереше, той бе обезумял от страх. Вдигна пръчката си, затвори очи и занарежда в нощта:

— Кост от бащата, неведомо дарена, обнови своя син!

Пръстта над гроба под краката на Хари се пропука. Втрещен от ужас, той видя как по команда на Опаш във въздуха се издигна тънко стълбче прах и меко се изсипа в котела. Диамантената повърхност на водата се нагъна, засвистя и пръсна искри във всички посоки, след което цветът й се превърна в отровносин.

Опаш започна да хлипа. Той извади дълга тънка сребърна кама от пазвите на мантията си. Гласът му избухна във вцепеняващи стенания.

— Плът… от слугата… доброволно д-дарена… съживи… своя господар!

Той протегна дясната си ръка напред… ръката с липсващия пръст. С лявата ръка здраво стисна камата и я вдигна нагоре.

Хари осъзна какво щеше да направи Опаш миг преди то да се случи. Стисна очи с всички сили, но не можеше да не чуе писъка, който раздра нощта и прониза самия него, сякаш и той бе прободен от камата. Чу как нещо тупна на земята, чу как Опаш захриптя от болка, после долови отвращаващо цопване на нещо в котела. Хари не би могъл да понесе гледката… но светлината от огненочервената вече отвара премина през затворените му клепачи…

Опаш стенеше и се мъчеше да си поеме въздух. Едва когато усети отвратителния му дъх до лицето си, Хари осъзна, че е застанал точно пред него.

— К-кръв от врага… насила отнета… възроди своя противник!

Хари нямаше как да предотврати това, защото бе вързан твърде здраво… Присвил очи, напразно мъчейки се да се освободи от въжетата, той забеляза сребристия отблясък на камата в разтрепераната, единствена вече ръка на Опаш. Усети как острието се забива в сгъвката на дясната му ръка и как кръвта потича по ръкава на раздраната му мантия. Едва дишащ от болка, Опаш изрови от джоба си някаква стъкленица и я поднесе към раната на Хари, за да събере бликащата оттам кръв.

После залитна обратно към котела и изля вътре кръвта на Хари. Течността мигом се превърна в ослепително бяла. Извършил делото си, Опаш се свлече на колене до котела и се захлупи ничком на земята, притиснал кървящата рана на ръката си, като хлипаше и стенеше.

Котелът тихо вреше, разпръскваше диамантени искри, така ослепително ярки, че всичко друго наоколо бе като под покров от черно кадифе. Нищо не се случваше…

Дано да се е удавило, помисли си Хари, дано нещо да се обърка…

Изведнъж искрите, излитащи от котела, изгаснаха. Пелена от гъста бяла пара се надигна над него и закри всичко пред очите на Хари, така че той вече не виждаше нито Опаш, нито Седрик, нито каквото и да било друго, освен носещи се из въздуха изпарения… Обърка се, помисли си той… удавило се е… моля… нека да е мъртво…

И тогава през мъглата пред очите му се появи нещо, от което го обля ледена вълна на ужас — от котела бавно се надигна тъмен силует на висок и слаб като скелет мъж.

— Покрий ме! — изкомандва силният студен глас иззад парата и хлипащият и стенещ Опаш, все още придържайки осакатената си ръка, пипнешком се добра до черната мантия на земята, изправи се, пресегна се и загърна господаря си.

Слабият мъж излезе от котела, погледът му беше впит в Хари… и Хари се взря в лицето, което го преследваше насън от три години насам. По-бяло и от череп, с големи, зли, кървавочервени очи, с нос, плосък като на змия, с цепки вместо ноздри…

Лорд Волдемор се бе въздигнал отново.