Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (26)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ВТОРОТО ИЗПИТАНИЕ

— Нали каза, че вече си се справил със загадката на яйцето! — възмути се Хърмаяни.

— Говори по-тихо! — сряза я Хари. — Остава само да доуточня някои неща, разбра ли?

Тримата с Рон и Хърмаяни седяха на един чин най-отзад в час по вълшебство. Този път трябваше да усвояват обратната на призоваващата магия — отпращащата. Заради опасността от злополуки при летенето на разни предмети из стаята професор Флитуик бе снабдил всеки ученик с по един куп възглавници, с които да се упражняват, тъй като те не можеха да наранят никого. Като теория беше добре, но на практика се получаваше друго. Невил се прицелваше толкова неточно, че в края на краищата запращаше прекалено тежки неща през стаята, като например самия професор Флитуик.

— Престани за малко да ме занимаваш с това яйце, чу ли? — процеди Хари тъкмо когато професор Флитуик смирено прелиташе покрай тях, за да кацне върху един голям скрин. — Искам да ви разкажа нещо за Снейп и Муди…

Този час бе идеалното прикритие за таен разговор, тъй като всички се забавляваха и никой не им обръщаше внимание. Вече половин час Хари им разказваше шепнешком на пресекулки своето приключение от предишната нощ.

— И Снейп каза, че Муди е претърсвал неговия кабинет? — прошепна Рон със светнали от любопитство очи, докато отпращаше една възглавница със силен замах на магическата си пръчка (възглавницата прелетя във въздуха и събори шапката на Парвати). — Какво… да не искаш да кажеш, че Муди е тук, за да държи под око не само Каркаров, а и Снейп?

— Ами не знам дали Дъмбълдор му го е възложил, но той очевидно го прави — отвърна Хари и замахна доста небрежно с пръчката си, така че неговата възглавница само се изду като търбух върху чина. — Муди каза, че Дъмбълдор държал Снейп само защото искал да му даде втори шанс или нещо подобно…

— Какво? — извика Рон с изумление, а следващата му възглавница изхвърча право нагоре, блъсна се в полилея и се свлече върху катедрата на Флитуик. — Хари, може би Муди смята, че Снейп е пуснал името ти в Огнения бокал?

— О, Рон — прекъсна го Хърмаяни, клатейки глава скептично, — ние и преди мислехме, че Снейп се опитва да убие Хари, а се оказа, че му е спасил живота, не помниш ли?

Тя отпрати една възглавница, която прелетя през стаята и падна в кутията, в която уж се целеха всички. Хари погледна Хърмаяни и се замисли… Вярно е, че Снейп веднъж бе спасил живота му, но всъщност определено го ненавиждаше, така както е ненавиждал неговия баща, когато са били съученици. Снейп обичаше да отнема точки на „Грифиндор“ заради Хари и никога не пропускаше повод да му наложи наказание, дори бе поискал изключването му от училище.

— Не ме интересува какво казва Муди — настояваше Хърмаяни. — Дъмбълдор не е глупав, той с право повярва на Хагрид и на професор Лупин, макар че мнозина не биха ги взели на работа. Защо да не е прав и когато се отнася за Снейп, въпреки че Снейп е малко…

— …зъл — подсказа й Рон. — Стига, Хърмаяни! Защо тогава преследвачите на тъмни магьосници претърсват кабинета му?

— Защо господин Крауч се е правил на болен? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на думите му. — Доста странно е май, че не успя да дойде на коледния бал, а може да се вмъкне тук посред нощ, когато си реши.

— Ти просто не харесваш Крауч заради онова домашно духче Уинки — възрази й Рон и прати една възглавница право в прозореца.

— А ти само си мислиш в какво е забъркан Снейп — рече Хърмаяни и отново приземи възглавницата си директно в кутията.

— А аз искам само да разбера в какво се е провинил Снейп веднъж, та му е даден втори шанс — мрачно каза Хари и за голяма негова изненада възглавницата му прелетя през цялата стая и кацна в кутията върху тази на Хърмаяни.

* * *

Изпълнявайки заръката на Сириус да го държи в течение за всичко странно, което става в „Хогуортс“, същата вечер Хари му изпрати писмо по един рибояден бухал. В него той описа как Крауч се е промъкнал в кабинета на Снейп, както и последвалия разговор между Муди и Снейп. После съвсем сериозно се зае с най-спешния си проблем — как да оцелее цял час под водата на двайсет и четвърти февруари.

Рон харесваше идеята отново да използват призоваваща магия. Хари му бе разказвал, че мъгълите плуват под вода с акваланги, и той предложи просто да повика с магия един комплект от най-близкия мъгълски град. Хърмаяни срази идеята, като изтъкна, че дори и Хари да успее за един час да разучи и да използва акваланга, той непременно ще бъде дисквалифициран за нарушаване на Международния устав за магическа тайна. Ясно бе, че едва ли можеха да се надяват нито един мъгъл да не забележи апарата, докато лети над полетата в посока към „Хогуортс“.

— Естествено най-добре ще е да се трансфигурираш в подводница или нещо подобно — предложи на свой ред Хърмаяни. — Е, ако бяхме учили вече как да се трансфигурираме самите ние… Но не мисля, че ще стигнем до това преди шести курс и може да стане голяма беля, ако не знаеш как точно се прави…

— …и да се разхождам после с перископ, щръкнал от главата ми — допълни Хари. — Всъщност винаги мога да нападна някого в присъствието на Муди и той да ме превърне в нещо, както направи с Малфой…

— Не мисля, че ще те остави да избираш в какво точно искаш да те превърне — сериозно възрази Хърмаяни. — Според мен най-добре е сам да направиш някаква магия.

Хари отново се зарови сред прашните томове с надеждата да намери магия, с която се изкарва дълго време без кислород, и с чувството, че още малко — и до края на живота си няма да иска да стъпи повече в библиотека. Той бе взел от професор Макгонъгол бележка за разрешение да влиза в Недостъпния отдел и си бе издействал дори помощта на раздразнителната, подобна на хищник библиотекарка Мадам Пинс. Но макар че тримата с Рон и Хърмаяни ровеха през всички обедни почивки, по цели вечери, та и през почивните дни, не можаха да открият нищо, с помощта на което Хари да прекара един час под водата, да оцелее и после да разкаже как е станало.

Познатите пристъпи на паника отново взеха да мъчат Хари и му беше трудно дори да внимава в час. Колкото пъти сядаше близо до прозорец в класна стая, погледът му се спираше на езерото. Доскоро винаги го бе приемал за част от околния пейзаж, но сега огромната металносива маса от ледена вода с мрачните си смразяващи дълбини му се виждаше толкова недостижима, колкото луната.

Както бе станало и преди срещата му с шипоносеца, времето изтичаше така, сякаш някой бе омагьосал часовника да върви по-бързо. Остана една седмица до двайсет и четвърти (все пак имаше още време)… После още само пет дни (трябваше бързо да открие нещо)… още три дни (ох, дано да открие нещо… Дано!).

Когато останаха само два дни, Хари пак престана да се храни. Единственото добро нещо на закуска в понеделник бе завръщането на бухала, който бе пратил при Сириус. Дръпна пергамента, разви го и прочете най-краткото писмо, което бе получавал от Сириус досега.

Прати бухала обратно с датата на следващото ви посещение в Хогсмийд.

Хари обърна пергамента, но на гърба му нямаше нищо друго.

— Чак следващата събота — прошепна Хърмаяни, която бе прочела бележката през рамото на Хари. — Ето, вземи моето перо и изпрати веднага бухала обратно.

Хари надраска датата на гърба на писмото от Сириус, върза го отново за крака на птицата и я проследи с поглед, докато отлетя. Какво всъщност бе очаквал? Съвет как да оцелее под водата ли? От нетърпение да разкаже на Сириус за Снейп и Муди напълно бе забравил да спомене за загадката на яйцето.

— Защо ли иска да знае кога ще ходим пак в Хогсмийд? — попита Рон.

— Нямам представа — глухо отвърна Хари. Кратката радост, която го бе обзела, като видя бухала, се бе стопила. — Хайде… сега имаме грижа за магически създания.

Дали като компенсация за изгубеното заради раконогите огнемети време, или защото бяха останали само два от тях, или пък за да докаже, че знае не по-малко от професор Гръбли-Планк — Хари не можеше да прецени, — но Хагрид беше посветил на еднорога всичките часове, откакто се върна на работа. Оказа се, че той познава толкова добре еднорозите, колкото и чудовищата, макар да си личеше съвсем ясно, че смята липсата на отровни зъби за техен недостатък.

Този ден той бе успял да улови две малки жребчета еднорози. За разлика от възрастния екземпляр те бяха като златни. Парвати и Лавендър изпаднаха във възторг при вида им и дори Панси Паркинсън трябваше да положи големи усилия, за да не покаже колко много й харесват.

— Туй ги отличава от големите — обясняваше Хагрид. — Посребряват чак кат’ станат към две години, а на около четири им порастват роговете. Чисто бели стават, кат’ пораснат съвсем — на около седем. Докат’ са бебета, са малко по-доверчиви… не мразят толкоз много момчетата… Хайде де, приближете се насам, погалете ги, ако искате… Дайте им от тия захарни бучки… Добре ли си, Хари? — сниши глас Хагрид и леко се отдръпна, докато всички останали се скупчиха около бебетата еднорози.

— Ами да — отвърна Хари.

— Само дето си малко нервен, а? — попита Хагрид.

— Малко — отвърна Хари.

Като стовари грамадната си ръка върху рамото му, така че коленете на момчето се огънаха от тежестта, Хагрид заговори:

— Виж, Хари, аз се тревожех преди, кат’ те гледах как се бориш с шипоносеца, ама сега знам, че можеш да се справиш с всичко, дето си наумиш, и изобщо не се боя. Ти ще успееш. Вече си разкрил загадката, а?

Хари кимна, но в същия момент го завладя безумното желание да си признае, че няма и най-малка представа как ще оцелее на дъното на това езеро в продължение на цял час. Той вдигна очи към Хагрид… сигурно му се е налагало да влиза понякога в езерото заради създанията, живеещи в него. Нали все пак трябваше да се грижи за всичко живо в природата наоколо…

— Ти ще победиш — изръмжа Хагрид и пак потупа Хари по рамото така, че Хари едва не потъна на няколко сантиметра в калната земя. — Сигурен съм. Усещам го. Ти ще победиш, Хари!

Хари просто не можеше да си позволи да изтрие щастливата уверена усмивка от лицето на Хагрид. Като се престори, че вниманието му е изцяло заето с малките еднорози, той се усмихна насила и се приближи да ги погали заедно с другите.

* * *

Вечерта преди второто изпитание Хари имаше чувството, че сънува кошмар. Напълно съзнаваше, че дори и по някакво чудо да открие подходяща магия, ще трябва да я упражнява цяла нощ. Как можа да допусне да се случи така? Защо не се залови да разгадава тайната на яйцето по-рано? Защо се бе разсейвал в часовете — може някой преподавател да е споменал как се диша под водата?

Тримата с Рон и Хърмаяни останаха в библиотеката, докато слънцето залезе, и трескаво прелистваха книги за магии, всеки скрит зад огромни купчини справочници, струпани по масите. Сърцето на Хари трепваше всеки път, когато видеше думата „вода“ на някоя страница, но в повечето случаи пишеше само неща от рода на „Вземете един литър вода, четвърт листа от мандрагора и един тритон…“

— Няма как да стане — чу се отчаяният глас на Рон откъм другия край на масата. — Не намирам нищо. Нищо. Най-много една магия за пресушаване на локви и басейни, ама не е достатъчно силна да пресуши цяло езеро.

— Трябва да има нещо — мърмореше Хърмаяни, като приближи свещта към себе си. Очите й бяха толкова уморени, че се взираше, забила нос в ситните букви на „Древни и забравени заклинания и магии“. — Никога не биха дали неизпълнима задача.

— Напротив! — възрази Рон. — Виж какво, Хари, иди утре до езерото, пъхни си главата в него, викни на езеряните да ти върнат каквото са ти задигнали и да видим дали ще те послушат. Нищо повече не можеш да направиш, приятелю.

— Трябва да има някакъв начин! — заинати се Хърмаяни. — Винаги има!

Тя като че ли приемаше липсата на достатъчно информация в библиотеката като лична обида — досега винаги бе намирала всичко.

— Знам какво трябваше да направя — рече Хари с разтворена на средата „Палави номера за немирни палавници“, като се облегна назад с наведена глава. — Трябваше да се науча как се става зоомаг като Сириус.

— Да, и щеше да се превръщаш в златна рибка, когато си пожелаеш! — възхити се Рон.

— Или в жаба — прозина се Хари изтощен.

— Необходими са години, докато станеш зоомаг, а после трябва да се регистрираш и още какво ли не — набързо обясни Хърмаяни, като преглеждаше съдържанието на „Редки загадки и техните решения“. — Професор Макгонъгол ни разказа, не помниш ли?… Задължително е да декларираш в отдела „Злоупотреба с магии“… в какво животно се превръщаш и какви са белезите му, за да не злоупотребяваш с това…

— Хърмаяни, аз просто се пошегувах — уморено рече Хари. — Знам, че до утре сутринта не мога да се науча да се превръщам в жаба…

— Уф, никаква полза от това — изпъшка Хърмаяни и хлопна „Редки загадки и техните решения“. — На кого ли му е притрябвало да къдри косъмчетата в носа си?

— Не бих имал нищо против — чуха гласа на Фред Уизли. — Нали всички ще говорят за мен!

Хари, Рон и Хърмаяни вдигнаха погледи — близнаците току-що се бяха появили иззад лавиците.

— Вие какво търсите тук? — попита ги Рон.

— Теб — отвърна Джордж. — Макгонъгол те вика, Рон, а също и теб, Хърмаяни.

— Защо? — изненада се Хърмаяни.

— Не знам… ама беше доста мрачна — отговори Фред.

— Трябва да ви заведем в кабинета й — добави Джордж.

Рон и Хърмаяни погледнаха безпомощно към Хари и стомахът му се сви. Дали професор Макгонъгол щеше да смъмри приятелите му? Сигурно бе забелязала колко много му помагат, а нали той трябваше сам да измисли начин да се справи с изпитанието…

— Ще се видим в общата стая — каза Хърмаяни и се изправи до Рон. И двамата бяха доста угрижени. — Донеси колкото можеш повече книги, чу ли?

— Добре — едва успя да промълви Хари.

В осем часа Мадам Пинс загаси всички лампи и изгони Хари от библиотеката. Олюлявайки се под тежестта на купчината книги, които държеше в ръце, Хари отиде в общата стая, избута една от масите в ъгъла и продължи да търси. Не намери нищо в „Щура магия за луди магьосници“… нищо и в „Справочник по средновековна магия“… Не се споменаваше за подводни приключения и в „Антология на заклинанията от осемнайсети век“, нито в „Страховити обитатели на подводните глъбини“, нито в „Способности, каквито не си знаел, че притежаваш, и как да ги използваш, когато ги откриеш“…

Крукшанкс допълзя, сви се на кълбо в скута на Хари и замърка дълбоко. Постепенно общата стая опустя. Всички весело му пожелаваха успех на другия ден, явно уверени като Хагрид, че той се е подготвил да се представи така блестящо, както направи при първото изпитание. Хари безмълвно им кимаше, сякаш в гърлото му бе заседнала топка за голф. Той прекара двата часа от десет до полунощ сам с Крукшанкс. Вече бе прелистил всичките книги, а Рон и Хърмаяни още ги нямаше.

Свършено е, каза си той. Няма да се справиш. Ще трябва просто да идеш до езерото сутринта и да кажеш на съдиите…

И той си представи как ще съобщи, че не може да се справи с изпитанието. Видя облещените от изненада очи на Багман, доволно ухиления Каркаров, оголил жълтите си зъби. Почти чу как Фльор Делакор казва: „Аз знаех… той е много млад, той е още малко момче.“ Видя и как най-отпред в тълпата Малфой святка със значката си ПОТЪР Е ГАДЕН пред цялото множество, представи си слисаното, невярващо изражение по лицето на Хагрид…

Забравил, че Крукшанкс спи в коленете му, Хари скочи изведнъж, а котаракът гневно изсъска, приземявайки се, погледна го възмутено и се отдалечи, вирнал наежената си опашка. Хари вече бързаше по спираловидната стълба към спалнята си… за да грабне мантията невидимка, да се върне в библиотеката и да остане там цяла нощ, ако трябва.

— Лумос! — прошепна той четвърт час по-късно, като отвори вратата на библиотеката.

Със светеща на върха магическа пръчка в ръка той тръгна покрай лавиците, измъквайки все повече и повече книги — за заклинания и магии, за подводни същества и морски чудовища, книги за прочути вещици и магьосници, за магически изобретения, за всичко, което можеше да съдържа дори и най-незначителен съвет за оцеляване под вода. Стовари целия куп на една маса и се залови да ги преглежда една по една под тънкия лъч светлина от пръчката си, като от време на време хвърляше поглед и на часовника.

Един след полунощ… два… За да не заспи, непрекъснато си повтаряше: Следващата книга… в другата… хайде още една…

* * *

Русалката на картината в банята на префектите се смееше. Хари се люшкаше като коркова тапа в пенливата вода край нейната скала, а тя държеше в ръка „Светкавицата“.

— Ела си я вземи! — изкиска се русалката зловещо. — Хайде, скачай!

— Не мога — задъхваше се Хари, посягаше към метлата и се мъчеше да не потъне. — Дай ми я!

Ала русалката го мушкаше болезнено в ребрата с дръжката на метлата и му се присмиваше.

— Боли ме… махни се… оох…

— Хари Потър трябва да се събуди, сър!

— Престани да ме мушкаш…

— Доби трябва да мушка Хари Потър, сър, да го събуди!

Хари отвори очи. Беше още в библиотеката и мантията невидимка се бе смъкнала от главата му, както беше заспал — с лице, заровено в страниците на „Има ли пръчка, има и начин“. Той вдигна глава, намести очилата си и замига срещу слънчевите лъчи.

— Хари Потър трябва да бърза, сър — писукаше Доби. — Второто изпитание започва след десет минути и Хари Потър…

— Десет минути ли? — изхриптя Хари. — Десет… десет минути?

Той погледна часовника си. Доби беше прав. Часът бе девет и двайсет. От гърдите към стомаха му се плъзна огромна, мъчителна тежест.

— Хари Потър да побърза! — припираше Доби и дърпаше Хари за ръкава. — Вече трябва да е долу до езерото с другите участници, сър!

— Твърде късно е, Доби — рече Хари безнадеждно. — Няма да се справя с изпитанието, не знам как…

— Хари Потър ще участва в изпитанието! — викна с тънко гласче домашното духче. — Доби разбрал, че Хари не е намерил книгата, дето му трябва, та Доби намерил вместо него!

— Моля? — не повярва Хари. — А ти откъде знаеш какво е второто изпитание…

— Доби знае, сър! Хари Потър трябва да иде в езерото и да намери свой Уизи…

— Да намеря какво?

— …и да избави Уизи!

— Какво е това „уизи“?

— Уизи, сър, Уизи… Вашия Уизи, дето дал на Доби своя пуловер!

И Доби подръпна стеснения вече кафяв пуловер, който носеше върху шортите си.

— Какво? — ахна Хари. — Те са… те са отвлекли Рон?

— Туй, с чиято загуба Хари Потър няма да се помири, сър! — писукаше Доби. — И ако след час…

— …не го извадиш… — припомни си Хари с ужас, вперил поглед в домашното духче. — Не можеш вече никога да го освободиш… Доби… какво да правя?

— Вие трябва изяде това, сър! — изцвърча духчето и пъхна ръка в джоба на шортите си, откъдето извади кълбо от нещо като лигави сивкавозелени миши опашки. — Точно преди да влезе в езерото, сър… Риборасли!

— Какво правят те? — попита Хари, без да отмества очи от тях.

— Ще помогнат на Хари Потър да диша под водата, сър!

— Доби! — извика Хари като обезумял. — Слушай… сигурен ли си в това?

Той още помнеше как последния път, когато Доби се бе опитал да му помогне, костите от дясната му ръка изчезнаха.

— Доби абсолютно сигурен, сър! — убедено отвърна духчето. — Доби чува разни неща, сър, той е домашен дух, той обикаля замъка, за да пали факлите и да бърше подовете… Та Доби чул как професор Макгонъгол и професор Муди в учителската стая говорят за следващото изпитание… Доби няма да позволи Хари Потър да загуби своя Уизи!

Съмненията на Хари се изпариха. Той скочи на крака, дръпна мантията невидимка, пъхна я в чантата си, грабна рибораслите, тикна ги в джоба си и се втурна към изхода на библиотеката, следван по петите от Доби.

— Доби трябва да е в кухнята, сър! — изписка Доби, когато нахълтаха в коридора. — Доби изчезва… Успех, Хари Потър, сър, успех!

— До скоро, Доби! — викна Хари и се втурна по коридора и надолу по стъпалата, прескачайки по три наведнъж.

Току-що приключили със закуската, няколко окъснели ученици излязоха от Голямата зала, прекосиха входната зала и се отправиха към двойната дъбова врата да идат да наблюдават второто изпитание. Те зяпнаха от изненада, когато внезапно появилият се Хари ги подмина светкавично, а Колин и Денис Крийви залитнаха и щяха да паднат, защото той връхлетя върху тях по каменните стълби и изчезна през слънчевия мразовит двор.

Докато прекосяваше поляната, забеляза, че трибуните, които през ноември опасваха заграждението за змейовете, сега се издигаха на отсрещния бряг и се отразяваха в езерото, заети до последното място. Глъчката от развълнуваната тълпа странно отекваше в ушите му, докато тичаше с всички сили към съдиите, които бяха насядали около маса със златиста покривка на брега на езерото. Седрик, Фльор и Крум стояха край масата и гледаха към Хари.

— Аз… съм… тук — задъха се той, като се спря в калта и неволно изпръска мантията на Фльор.

— Къде се губиш? — чу се властен неодобрителен глас. — Изпитанието започва!

Хари се огледа. На съдийската маса седеше Пърси Уизли. Господин Крауч отново липсваше.

— Хайде, хайде, Пърси! — прекъсна го Людо Багман, който явно се успокои, като видя Хари. — Остави го да си поеме въздух!

Дъмбълдор се усмихна на Хари, но Каркаров и Мадам Максим изобщо не се зарадваха, че го виждат… по лицата им личеше, че се бяха надявали да не се появи.

Хари подпря ръце на коленете си и се наведе да си поеме въздух. Нещо го пробождаше встрани, сякаш в ребрата му бе забит нож, а той нямаше време да го изтръгне. Людо Багман нареждаше участниците на три метра един от друг по брега. Хари бе в края на редицата след Крум, който вече бе по бански гащета и в готовност да размаха магическата си пръчка.

— Наред ли е всичко, Хари? — прошепна Багман, докато двамата се отдалечаваха от Крум. — Намислил ли си какво ще правиш?

— Да — задъха се Хари и разтри ребрата си.

Багман го потупа по рамото и се върна на съдийската маса. Той насочи своята пръчка към гърлото си, точно както на Световното първенство, и викна „Сонорус!“. Гласът му проехтя над тъмните води към трибуните.

— Ето, всичките ни участници са готови за второто изпитание, което започва при сигнал от моята свирка. Имат точно един час да си върнат онова, което им е било отнето. На три започвате. Едно… две… три!

Свирката пронизително пропищя през мразовития застинал въздух. Трибуните гръмнаха от възгласи и аплодисменти. Без да гледа какво правят другите участници, Хари дръпна обувките и чорапите си, извади от джоба шепата риборасли, натъпка ги в устата си и нагази в езерото. Водата бе толкова студена, че кожата по краката му пламна, сякаш бе влязъл в огън, а не в ледена вода. Подгизналата му мантия го теглеше надолу, докато той нагазваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Водата стигна до над коленете, краката му бързо се вкочаня-ваха и се хлъзгаха в тинята и по лигавите плоски камъни. Дъвчеше рибораслите, противно слузести и жилави като пипала на октопод, колкото можеше по-силно и по-бързо. Когато водата стигна до кръста му, той спря, преглътна и зачака нещо да се случи.

Откъм тълпата дочуваше смях и съзнаваше, че сигурно изглежда глупаво, газейки в езерото без видим резултат от каквато и да било магия. Над водата кожата му беше настръхнала. Потопен наполовина в леденото езеро, с брулени от жестокия вятър коси, Хари започна силно да трепери. Той избягваше да гледа към трибуните, откъдето се носеха все по-бурен смях, дюдюкания и освирквания от слидеринци…

И изведнъж се почувства така, като че ли някой запушва устата и носа му с невидима възглавница. Опита се да поеме въздух, но му се зави свят. Дробовете му бяха празни и внезапно го прониза болка от двете страни на гърлото…

Притисна с ръце шията си и напипа точно под ушите две широки цепнатини, които се отваряха и затваряха в мразовития въздух… той имаше хриле. Без да се замисля, Хари направи точно това, което трябваше — хвърли се напред и се гмурна във водата.

Първата глътка леденостудена езерна вода бе направо животворна — вече не му се виеше свят. Пое още една голяма глътка вода и усети как тя свободно премина през хрилете му и прати кислород на мозъка. Хари опъна ръцете си отпред във водата и забеляза, че бяха станали зелени и призрачни и имаха ципи между пръстите. Обърна се назад и погледна босите си ходила, които се бяха издължили и също се бяха сдобили с ципи — сякаш му бяха поникнали перки.

Водата вече не му се струваше студена… напротив, той усещаше приятна хладина и особена лекота… Хари плясна веднъж с крака и се удиви колко бързо и надалеч във водата го придвижиха перките. Установи, че вижда съвсем ясно и вече не се налага да мига. Скоро се оказа толкова навътре в езерото, че вече му беше невъзможно да вижда дъното. Плясна пак и се гмурна в дълбините.

Тишината притисна ушите му, докато минаваше над някакъв странен, тъмен и замъглен пейзаж. Виждаше на не повече от три метра наоколо и като се движеше, от мрака пред очите му изплуваха нови и нови картини — горички от някакви дълги туфички от къдрави сплетени черни водорасли, широки равнини от тиня, осеяни с хлъзгави, проблясващи от време на време камъни. Плуваше все по-навътре и навътре към средата на езерото, с широко отворени очи, вперени през призрачно осветената сива вода наоколо към сенките надолу, където нищо не се виждаше.

Малки рибки проблясваха край него като сребристи стрелички. Веднъж-два пъти му се стори, че нещо едро се движи отпред, но щом се приближеше, установяваше, че е просто голям почернял дънер или гъсто сплетени на кълбо водорасли. Нямаше и следа от другите участници в турнира, нито от езеряните, нито от Рон, нито — за щастие — от гигантската сепия.

Имаше видимост само на половин метър надолу. Всичко наоколо беше обрасло със светлозелени водорасли — като поляна с лудо избуяла трева. Хари се взираше пред себе си, без да мига, опитвайки се да различи някакви форми през мрака, когато изведнъж… нещо сграбчи изневиделица глезена му.

Обърна се назад и видя между водораслите да се подава гриндилоу — малък рогат воден демон, вкопчил дълги костеливи пръсти в неговия крак, оголил острите си зъби… Хари бързо пъхна ципестата си ръка в гънките на мантията и потърси магическата си пръчка, но докато успее да я измъкне, още два демона изскочиха от водораслите, стиснаха в ръцете си колкото можаха да хванат от мантията на Хари и се опитаха да го издърпат надолу.

„Релашио!“ — викна Хари, но вместо звук от устата му излезе голям мехур. Пръчката му не прати искри към трите демона, а изглежда ги обля със струя вряла вода, защото където ги беше стигнала, по зелената им кожа се появиха възпалени червени петна. Хари издърпа крака си от хватката на демона и заплува по-бързо, като от време на време изпращаше нови струи вряла вода наслуки зад гърба си. Колкото пъти усетеше, че някой от демоните пак посяга да го хване за крака, той ритваше силно. Накрая достигна със силен ритник рогат череп и като се извърна, видя единия гриндилоу да се носи из водата, съвсем замаян и разноглед, а другите размахаха заканително юмруци и потънаха сред водораслите.

Хари позабави малко темпото, прибра магическата пръчка в мантията си, огледа се и пак се заслуша. Завъртя се в пълен кръг във водата, а тишината притискаше тъпанчетата му по-силно отпреди. Сигурно бе още по-дълбоко в езерото, но нищо друго не се движеше, освен къдрави водорасли.

— Как върви?

На Хари му се стори, че ще му се пръсне сърцето. Той рязко се обърна и видя смътно как Стенещата Миртъл се носи пред него и го наблюдава през очилата си с дебели седефени рамки.

— Миртъл! — опита се да извика Хари, но от устата му отново излезе само един грамаден мехур.

Стенещата Миртъл се разкиска.

— Опитай оттук — каза му тя и посочи. — Аз няма да идвам с теб… Не ги харесвам, а и те винаги ме гонят, като се приближа…

Хари обърна палци нагоре в знак на благодарност и отново заплува, този път малко по-високо над водораслите, за да се пази от други гриндилоу, които може би се криеха сред тях.

Сигурно бе плувал поне двайсет минути. Минаваше над голямо пространство черна тиня, която се вдигна на облачета от поклащането на водата. И тогава най-сетне чу част от тягостната песен на езеряните:

Ако до час не го извадиш, ще сгрешиш —

не можеш вече никога да го освободиш.

Хари заплува още по-бързо и скоро различи сред тинестата вода голяма скала. Върху нея имаше изображения на езеряни, които носеха копия и преследваха нещо подобно на гигантска сепия. Хари заплува покрай скалата натам, откъдето идваше песента.

…Половината от времето ти вече се стопи —

побързай, да не остане той навеки в тез води…

Внезапно в мрака наоколо се очертаха няколко постройки като жилища от грубо изсечен камък с туфи водорасли по тях. Тук-там през тъмните прозорци Хари видя лица… някакви лица на подводни същества, но те по нищо не приличаха на русалката от картината в банята на префектите…

Езеряните имаха сивкава кожа и дълги, буйни тъмнозелени коси. Очите и изпочупените им зъби бяха жълти, на шиите си носеха тежки огърлици от морски камъчета. Те се мръщеха на Хари, докато плуваше покрай тях, а един-двама дори излязоха от жилищата си да го огледат, пляскайки през водата с мощните си сребристи рибешки опашки и стиснали копия в ръце.

Хари заплува по-бързо, като се оглеждаше, и скоро установи, че жилищата стават все повече, около някои от тях имаше градини с водорасли, а пред един вход бе привързан за кол малък домашен гриндилоу. Отвсякъде заприиждаха езеряни, оглеждаха го с любопитство, сочеха ципестите му ръце и хрилете, приказваха си нещо, като криеха усти с длани. Хари рязко зави зад едно жилище и пред очите му се разкри странна гледка.

Цяла тълпа езеряни се носеха пред една редица жилища и колиби, ограждащи нещо като площад сред езерянското село. В средата пееше хор от езеряни и зовеше участниците в турнира насам, а зад хора се издигаше гигантска статуя на езерянин, грубо издялана от камък. Четири човешки тела бяха привързани здраво към опашката на каменната фигура.

Рон беше вързан между Хърмаяни и Чо Чан. Имаше и едно момиченце на не повече от осем години, по чиято буйна сребриста коса Хари предположи, че е сестра на Фльор Делакор. И четиримата изглеждаха дълбоко заспали. Главите им се люшкаха на раменете, а от устите им излизаха тънки върволици от мехурчета.

Хари се спусна към заложниците, като не изключи възможността езеряните да насочат копията си към него и да го спрат, но те не направиха нищо. Въжетата от водорасли, с които четиримата заложници бяха привързани към статуята, бяха дебели, слузести и много здрави. За миг Хари се сети за ножа, който Сириус му бе подарил за Коледа, заключен сега в куфара му в замъка на почти половин километър от езерото и съвсем безполезен.

Огледа се. Много от езеряните наоколо държаха копия. Той бързо доплува до един от тях — над два метра висок, с дълга зелена брада и огърлица от остри зъби — и се опита с мимики и жестове да му покаже, че иска за малко копието му. Езерянинът се изсмя и поклати глава.

— Ние не помагаме — чу се острият му дрезгав глас.

— Хайде, ДАЙ ГО! — викна разярен Хари (но от устата му излязоха само мехурчета) и направи опит да изтръгне копието насила, но онзи го задържа, поклати глава и се засмя.

Хари обиколи наоколо, погледна към дълбокото… Нещо остро… каквото и да е…

Цялото дъно на езерото бе осеяно с камъни. Той се гмурна натам и грабна един силно назъбен камък, после се върна при статуята и започна с всички сили да блъска с него по въжетата, с които бе вързан Рон. След няколко минути яко удряне те се скъсаха. Рон, явно в безсъзнание, се издигна на десетина сантиметра над дъното и остана да лежи, полюшван от водата.

Хари се огледа. Нямаше и следа от другите участници в турнира. Как ли действаха? Защо не бързаха? Той се върна при Хърмаяни, вдигна назъбения камък и започна да удря и нейните въжета, но…

Няколко чифта яки сиви ръце го сграбчиха. Половин дузина езеряни го дръпнаха от Хърмаяни, като клатеха зеленокосите си глави и се смееха.

— Вземи своя заложник — каза му един от тях. — Остави другите.

— Няма да стане! — разяри се Хари… но от устата му излязоха само две големи мехурчета.

— Трябва да вземеш само своя приятел… остави другите…

— Тя също е моя приятелка! — викна Хари и посочи Хърмаяни, а от устата му беззвучно се отдели огромен сребрист мехур. — Няма да допусна другите да умрат!

Главата на Чо бе клюмнала на рамото на Хърмаяни, а малкото среброкосо момиче бе позеленяло и пребледняло като призрак. Хари започна да се бори с езеряните, ала те се смееха още по-силно и го дърпаха назад. Огледа се яростно наоколо. Къде ли бяха другите състезатели? Щеше ли да има време да изнесе Рон на повърхността и да се върне за Хърмаяни и останалите? И щеше ли да успее да ги намери отново? Погледна часовника си да види колко време му остава… но той беше спрял.

В този момент езеряните наоколо оживено започнаха да сочат нещо над главата му. Хари погледна нагоре и забеляза Седрик, който плуваше към тях. Около главата му имаше грамаден балон и чертите на лицето му изглеждаха особено уголемени и разтеглени.

— Изгубих се — изрече той беззвучно, явно изпаднал в паника. — Фльор и Крум идват след мен.

С огромно облекчение Хари видя как Седрик измъкна нож от джоба си и освободи Чо, след това я изтегли нагоре и изчезна с нея.

Хари се оглеждаше в очакване. Къде бяха Фльор и Крум? Времето течеше, а според песента щом изтечеше часът, заложниците щяха да останат завинаги във водата…

Езеряните изведнъж се развикаха, още по-развълнувани. Онези, които държаха Хари, го пуснаха и се загледаха назад. Хари също се обърна и видя нещо чудовищно да пори водата към тях. Човешко тяло с бански гащета и глава на акула… Беше Крум. Той явно бе опитал да се трансфигурира, но не съвсем сполучливо.

Човекът акула заплува право към Хърмаяни и се зае да дърпа и хапе въжетата й. За беда новите зъби на Крум бяха разположени така, че той не можеше да захапе нищо, по-малко от делфин. Хари се изплаши, че ако не внимава, Крум като нищо може да разполови Хърмаяни. Затова доплува до него, удари го силно по рамото и му подаде назъбения камък. Крум го пое и започна бързо да освобождава момичето. Трябваха му само няколко секунди. После той я грабна през кръста и без да поглежда назад, заплува бързо с товара си нагоре към повърхността.

А сега? Хари мислеше трескаво. Ако можеше да бъде сигурен, че Фльор идва… Но все още нищо… От нея нямаше и следа…

Грабна камъка, който Крум бе хвърлил, ала езеряните наобиколиха Рон и момиченцето и отново заклатиха глави. Хари извади магическата си пръчка:

— Махайте се!

От устата му пак излязоха само мехури, но езеряните явно бяха разбрали изражението му, защото изведнъж престанаха да се смеят. Жълтеникавите им очи, вперени в пръчката на Хари, издаваха страх. Нищо че бяха толкова много, а той беше сам, Хари позна по очите им, че разбират от магии не повече от гигантската сепия.

— Ще броя до три! — викна Хари и от устата му изхвръкна дълга струя мехурчета, но за да е сигурен, че им е съвсем ясно, той вдигна трите си пръста. — Едно… (и сгъна единия пръст)… две (сгъна и втория)…

Те се пръснаха. Хари се втурна напред и веднага заудря по въжетата, придържащи малкото момиче към статуята. Когато най-сетне я освободи, прегърна я през кръста, улови Рон за яката на мантията и се отблъсна силно от дъното.

Плуването обратно се оказа много трудно и бавно. Не можеше вече да използва ципестите си ръце, за да се придвижва напред, яростно махаше със своите крака перки, но Рон и сестрата на Фльор го теглеха надолу като чували с картофи… Впери поглед нагоре с надежда да види небето и разбра, че още е много надълбоко, защото водата над него бе съвсем тъмна…

Езеряните го последваха. Те се въртяха с лекота около него, наблюдавайки го как се мъчи да се придвижва… Дали щяха да го издърпат обратно надолу към глъбините, щом изтечеше времето? Дали не ядяха човешки същества? Краката на Хари вече се огъваха от усилието да плува, раменете го боляха ужасно от тежестта на Рон и момичето.

Поемаше си въздух с огромна мъка. Пак го прониза нещо от двете страни на шията… усещаше ясно колко е мокра водата в устата му… но и мракът наоколо се разреждаше… и той вече можеше да види над себе си дневна светлина.

Махна силно с перките си и установи, че те са се превърнали отново в крака… Водата навлизаше през устата в дробовете му… Започваше отново да му се вие свят, но той знаеше, че до светлината и въздуха му остават още само три метра и трябваше да стигне… трябваше…

Хари се отблъсна толкова силно и бързо, че сякаш усети крясъка на негодувание на своите мускули… Мозъкът му като че ли се напълни с вода, не можеше да диша, трябваше му кислород, трябваше да продължи, не можеше да спре…

И тогава усети как главата му прорязва повърхността на водата. Прекрасен студен чист въздух лъхна лицето му. Той го пое жадно, сякаш никога досега не бе дишал истински, и задъхвайки се, издърпа Рон и момиченцето нагоре. Навсякъде около него се подадоха множество тъмни глави със зелени коси, но всички лица му се усмихваха.

Тълпата по трибуните беше изключително шумна, изглежда всички се бяха изправили на крака, крещяха и пищяха. На Хари му се стори, че са помислили Рон и малкото момиче за мъртви, но бяха сбъркали… И двамата отвориха очи — момиченцето изглеждаше изплашено и объркано, а Рон само шумно изплю струя вода, примига на ярката светлина и рече:

— Малко мокро, а? — Но като забеляза сестрата на Фльор, попита: — Защо си я взел?

— Фльор не се появи. Не можех да я оставя — задъхваше се Хари.

— Колко си наивен, Хари! — каза Рон. — Ти май си приел на сериозно тия неща в песента? Дъмбълдор никога не би допуснал някой от нас да се удави!

— Ама в песента се казваше…

— Само за да се върнете в определения час — продължаваше Рон. — Дано не си губил време там долу за геройски дела!

Хари едновременно се почувства глупаво и се ядоса. На Рон му беше лесно — спал е през цялото време и изобщо не е видял колко зловещо беше на дъното на езерото, с езеряните наоколо, въоръжели с копия и готови да те убият!

— Я ми помогни — каза той на Рон. — Мисля, че тя не може да плува добре.

Те изтеглиха сестрата на Фльор от водата, с гръб към брега, където бяха съдиите. Придружаваха ги като почетна стража двайсетина езеряни и пееха страховитата си пронизителна песен.

Хари видя, че Мадам Помфри се суети около Хърмаяни, Крум, Седрик и Чо, и четиримата увити в дебели одеяла. Дъмбълдор и Людо Багман грейнаха в усмивки, но Пърси, който бе пребелял като платно и изглеждаше някак по-млад, навлезе до колене във водата да ги посрещне. По същото време Мадам Максим се опитваше да задържи Фльор Делакор, която пищеше истерично и със зъби и с нокти се бореше да иде до водата.

— Габрриел! Габрриел! Тя… жива ли е? Рранена ли е?

— Нищо й няма! — опита се да я успокои Хари, ала бе толкова изтощен, че нямаше глас да говори, камо ли да вика.

Пърси хвана Рон и го затегли към брега („Пусни ме, Пърси, добре съм!“), Дъмбълдор и Багман придържаха Хари изправен, Фльор се бе изтръгнала от Мадам Максим и прегръщаше сестра си.

— Аз… онези грриндилоу… ме нападнаха… О, Габрриел, аз помислих…

— Ела веднага с мен — разнесе се гласът на мадам Помфри.

Тя бързо хвана Хари, издърпа го при Хърмаяни и останалите, уви го в одеяло така плътно, сякаш му надяна усмирителна риза, и го накара да изгълта една доза гореща отвара. Парата й избълва чак през ушите му.

— Браво, Хари! — викна Хърмаяни. — Ти се справи, намери начин, съвсем сам!

— Е, да…

Искаше му се да й разкаже за Доби, но забеляза, че Каркаров ги наблюдава. Той единствен от съдиите не бе станал от масата, само той не показваше радост и облекчение, че Хари, Рон и сестрата на Фльор се бяха върнали невредими от езерото.

— Да, да, така си е — нарочно повиши глас Хари, да го чуе Каркаров.

— Чакай, има един воден бръмбар в косата ти, Хър-моя-на — обади се Крум.

На Хари му стори, че българинът се опитва да привлече вниманието й върху себе си, може би за да й напомни, че току-що я е спасил от езерото, но Хърмаяни събори нетърпеливо бръмбара и продължи:

— Само че си доста след определеното време, Хари… Дълго ли ни търси?

— Не… лесно ви намерих…

Хари се чувстваше все по-глупаво. Сега, след като бе излязъл от водата, му стана съвсем ясно — Дъмбълдор бе взел достатъчно мерки за сигурност да не се допусне някой от заложниците да умре, ако състезателят, който трябва да го спаси, не се появи или закъснее много. Защо не беше грабнал само Рон и да заплува обратно веднага? Щеше да пристигне пръв… Седрик и Крум не губиха време да се тревожат за другите, защото явно не бяха взели съвсем на сериозно песента на езеряните…

Дъмбълдор бе приклекнал до брега на езерото и разговаряше оживено със свирепа на вид жена, вероятно главатарката на езеряните. Той издаваше същите стържещи звуци, както самите езеряни, когато бяха над повърхността на водата — очевидно Дъмбълдор владееше и техния език. Най-сетне професорът се изправи, обърна се към колегите си съдии и рече:

— Предлагам да направим кратко съвещание, преди да определим оценките.

Съдиите се скупчиха. Мадам Помфри отиде да спасява Рон от прегръдките на Пърси, после го отведе при Хари и другите, даде му едно одеяло и малко пиперлива отвара за загряване и чак тогава се зае с Фльор и сестра й. Фльор имаше много драскотини по лицето и ръцете, мантията й бе раздрана, но явно това не я интересуваше и дори не позволи на мадам Помфри да промие раните.

— Погррижете се… за Габрриел — каза й тя, все още разтреперана, после се обърна към Хари: — Ти я спаси — изрече тя на един дъх, — макарр да не беше твой заложник…

— Да… — чудеше се какво да отговори Хари, който вече от сърце съжаляваше, че не е оставил и трите момичета вързани за статуята.

Фльор се, наведе, целуна по два пъти всяка буза на Хари (който усещаше че лицето му пламти и нямаше да е чудно, ако от ушите му отново излезе пара), а след това се обърна към Рон:

— И ти също… ти помогна…

— О, да… — започна Рон, преизпълнен с надежда, — да… малко…

Този път Фльор се наведе към него и го целуна. Хърмаяни направо побесня, но в същия момент до тях стигна гръмкият, магически усилен глас на Людо Багман, който накара всички да подскочат, а тълпата по трибуните да притихне.

— Дами и господа, ние взехме решение. Главатарката на езеряните Муркус ни разказа какво точно се е случило на дъното на езерото и затова решихме да оценяваме всеки участник в турнира по петдесетобална система, както следва… Госпожица Фльор Делакор, която показа, че великолепно владее магията за балоноглавие, е била нападната от няколко гриндилоу, когато се е приближавала към целта си. Ето защо не е могла да стигне до своя заложник. Тя получава двайсет и пет точки.

От трибуните се разнесоха ръкопляскания.

— Аз… заслужавам нула — хрипливо промълви Фльор и поклати прекрасната си глава.

— Господин Седрик Дигъри, който също използва магията за балоноглавие, се върна пръв със своя заложник, но една минута по-късно от определения час. — Последваха шумни аплодисменти от всички хафълпафци, а Хари видя как Чо погледна Седрик със светнали очи. — Затова получава четиридесет и седем точки.

Сърцето на Хари се сви. Щом Седрик е пристигнал една минута по-късно, какво оставаше за него.

— Господин Виктор Крум е приложил частична трансфигурация, с която все пак е постигнал ефект, и се върна втори със своя заложник. Даваме му четиридесет точки.

Каркаров изръкопляска най-силно, гледайки крайно надменно.

— Господин Хари Потър много успешно е използвал риборасли — продължи Багман. — Той се върна последен, доста след определеното време. Главатарката на езеряните ни уведоми, че пръв е пристигнал при заложниците, но не е тръгнал веднага обратно, защото бил твърдо решен да освободи и прибере всичките заложници, а не само своя приятел.

Рон и Хърмаяни отправиха към Хари погледи, пълни едновременно с упрек и съчувствие.

— Повечето съдии — при тези думи Багман погледна Каркаров с неприязън, — оцениха постъпката му като проява на висока нравственост, която заслужава максимална оценка. Въпреки това… господин Потър получава четиридесет и пет точки.

Стомахът на Хари подскочи. В момента двамата със Седрик водеха с равен брой точки! Рон и Хърмаяни скочиха от изненада, погледнаха пак към Хари, разсмяха се и заръкопляскаха с всички сили заедно с останалите.

— Виж какво стана, Хари! — провикна се Рон над врявата. — Значи не си сглупил, а си проявил висока нравственост!

Фльор също ръкопляскаше с всички сили, но Крум никак не се радваше. Той отново се опита да заговори Хърмаяни, която обаче бе твърде заета да поздравява Хари и не го чу.

— Третото и последно изпитание ще се състои на двайсет и четвърти юни вечерта — продължи Багман. — Състезателите ще бъдат уведомени какво им предстои точно един месец преди тази дата. Благодаря на всички за подкрепата ви към участниците в турнира.

И това мина, мислеше си Хари зашеметен, докато Мадам Помфри събираше и състезатели, и заложници да ги води по-бързо в замъка да се преоблекат в сухи дрехи… Всичко свърши и той се справи… А сега нямаше да се притеснява за нищо чак до двайсет и четвърти юни…

И докато се качваше по каменните стълби към замъка, реши, че щом отиде следващия път в Хогсмийд, непременно ще купи на Доби по един чифт чорапи за всеки ден от годината.