Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
„БОБАТОН“ И „ДУРМЩРАНГ“

Хари се събуди рано на следващата сутрин с избистрен план в главата си — сякаш мозъкът му бе работил усилено и насън. Той стана, облече се в утринния сумрак, измъкна се от спалнята, без да буди Рон, и слезе долу в общата стая, където по това време нямаше никой. Взе парче пергамент от масата, където все още си стоеше домашното му по пророкуване, и написа следното:

Скъпи Сириус,

Изглежда само съм си въобразил, че белегът ме боли, и сигурно съм бил сънен, когато ти писах предишния път. Няма смисъл да идваш. Тук всичко е наред. Не се тревожи за мен, главата ми си е съвсем добре.

Хари

След това излезе през отвора зад портрета и се заизкачва нагоре през притихналия замък (само Пийвс се опита да го спре, като събори върху него голяма ваза в коридора на четвъртия етаж), докато се озова в соварника на върха на Западната кула.

Соварникът представляваше кръгло каменно помещение, студено и ветровито, защото нямаше нито един прозорец със стъкла. Целият под бе покрит със слама и осеян с птичи изпражнения и оглозгани скелети на мишки и врабци. Стотици и стотици сови от всякакви разновидности бяха накацали по пръчките от пода до тавана. Почти всички спяха, но тук-там някое кръгло кехлибарено око се облещваше срещу Хари. Той забеляза Хедуиг, сгушена между горска улулица и забулена сова, и като забърза към нея, едва не се подхлъзна по оцвъкания под.

Трудно я събуди и още по-трудно я накара да го погледне, защото тя пристъпваше от краче на краче върху пръчката си, обърната с опашката към него. Явно още се сърдеше за неблагодарното му отношение предишната вечер. Едва когато Хари подхвърли, че тя сигурно е много уморена и може би е по-добре да помоли Рон да му заеме Пигуиджън, Хедуиг подаде краче да завърже писмото.

— Ще го откриеш, нали? — говореше й Хари, галейки я по гърба, докато я отнасяше, кацнала на ръката му, до един от отворите в стената. — Преди да са го открили дименторите.

Тя го клъвна по пръста, може би малко по-силно от обикновено, но бухукането й бе меко и успокоително. После разпери крила и излетя към изгряващото слънце. Хари я гледаше, докато изчезна, а познатото тревожно усещане в стомаха не го напускаше. Беше толкова сигурен, че отговорът на Сириус ще облекчи тревогите му, а той всъщност го обезпокои още повече.

* * *

— Но това си е чиста лъжа! — упрекна го Хърмаяни на закуска, след като той им разказа как е постъпил. — Отлично знаеш, че болката в белега не е плод на въображението ти!

— Е, и какво от това? — възрази Хари. — Да не искаш да го върнат в Азкабан заради мен?

— Престани! — скара се Рон на Хърмаяни, която тъкмо бе отворила уста да продължи спора, но най-неочаквано го послуша и се умълча.

През следващите няколко седмици Хари полагаше усилия да не се безпокои за Сириус. Въпреки това всяка сутрин оглеждаше с надежда совите, които носеха пощата, а късно вечер, преди да заспи, с ужас си представяше как дименторите обграждат Сириус в някоя от тъмните улици на Лондон. Но през другото време гледаше да не мисли за своя кръстник. Да можеше поне да играе куидич — една усилена тренировка най-добре би разсеяла тревогите му! Пък и уроците им бяха станали по-тежки и изискващи повече внимание, особено по защита срещу Черните изкуства.

За всеобща изненада професор Муди обяви, че ще подложи всички ученици един по един на проклятието Империус, за да им покаже силата му и да провери дали могат да устоят на неговото въздействие.

— Ама… нали бяхте казали, че е забранено, професоре! — осмели се да възрази Хърмаяни, когато Муди размести чиновете само с един замах на магическата си пръчка, освобождавайки широко пространство в средата на стаята. — Казахте… че използването му срещу друго човешко същество е…

— Дъмбълдор иска сами да усетите въздействието му — отвърна Муди, като извъртя магическото си око към Хърмаяни и прикова в нея мистериозния си немигащ поглед. — Но щом предпочитате да го изпитате в действителност — когато някой ви отправи Империус, за да ви подчини напълно, — нямам нищо против. Освобождавам ви от часа. Вървете си.

И той посочи към вратата с кривия си кокалест показалец. Хърмаяни силно поруменя и смотолеви, че не искала да напуска часа. Хари и Рон се спогледаха ухилени. Знаеха, че Хърмаяни по-скоро би погълнала гной от буботуби, отколкото да изпусне такъв важен урок.

Като кимаше на учениците да се приближават един по един към него, Муди им отправяше проклятието Империус. Хари наблюдаваше как под неговото въздействие съучениците му вършеха най-странни неща. Дийн Томас например обиколи три пъти стаята с подскоци, като пееше националния химн. Лавендър Браун подскачаше като катеричка. Невил изпълни серия смайващи гимнастически упражнения, на които иначе със сигурност не би бил способен. Явно не бяха в състояние да противодействат на проклятието и идваха на себе си едва след като Муди го отменеше.

— Потър — викна Лудоокия, — твой ред е!

Хари пристъпи в средата на класната стая в разчистеното от чинове пространство. Муди вдигна магическата си пръчка, насочи я към него и изрече „Империо!“.

Беше най-прекрасното усещане. Стори му се, че се понася нанякъде, сякаш всяка мисъл и тревога в главата му беше заличена и оставаше само смътно и необяснимо щастие. Чувстваше се някак лек и безгрижен и едва-едва съзнаваше, че всички го наблюдават.

И тогава чу как в някакво далечно кътче на свободното му съзнание отеква гласът на Лудоокия Муди — „Скочи на чина… скочи на чина…“

Хари покорно подгъна колене, готов да подскочи.

Скочи на чина…

Всъщност… защо?

От дълбините на съзнанието му се обади друг глас. Я не прави глупости! — каза му той.

Скочи на чина…

Не, не мисля, че ще го направя, благодаря — вече малко по-уверено каза другият глас… Не, наистина не искам…

Скачай! ВЕДНАГА!

Последвалото усещане бе силна болка. Едновременно бе скочил и се беше опитал да спре скока. В резултат на това се блъсна право в чина, събори го, а ако се съдеше по болката, бе счупил капачките и на двете си колена.

— Ето това вече ми хареса! — избоботи Муди, а Хари изведнъж усети как чувството за отекваща празнота в главата му изчезна.

Той ясно си спомни какво се беше случило, а и болката в коленете му като че се удвои.

— Видяхте ли всички?… Потър се бореше! Бореше се момчето и почти успя! Пак ще опитаме, Потър, а вие, останалите, внимавайте… гледайте го право в очите, по очите си личи… Браво, Потър, много добре наистина! Доста ще се затрудни онзи, който реши да командва точно теб!

— Като го слушаш как приказва — мърмореше Хари, куцукайки на излизане от урока по защита срещу Черните изкуства цял час по-късно (Муди не го остави на мира и го накара да опитва четири пъти поред, докато най-сетне успя напълно да надвие проклятието), — ще речеш, че едва ли не всеки момент някой ще ни нападне.

— Ами да — съгласи се Рон, който прескачаше от време на време по някое стъпало. На него му беше много по-трудно, отколкото на Хари, да се справи с проклятието, но Муди го успокои, че до обяд всички следи ще изчезнат. — Гони го параноята… — Рон се огледа притеснено през рамо да се увери, че Муди няма как да го чуе, и продължи: — Не се учудвам, че са го изхвърлили от министерството. Чу ли го, като разправяше на Шеймъс какво направил с оная вещица, дето на един първи април казала „бау“ зад гърба му? А кога ще четем как да противодействаме на проклятието Империус, като имаме толкова много да учим по другите предмети?

Всички четвъртокурсници вече бяха установили усложняването на задачите, с които трябваше да се справят през този срок. Когато веднъж запротестираха особено енергично срещу домашното по трансфигурация, професор Макгонъгол им обясни причината:

— Навлизате в най-важния етап от магьосническото си образование — говореше тя, а очите й святкаха строго зад очилата. — Наближават изпитите ви за степента Специалист по особена вълшебническа активност…

— Те са чак в пети курс! — възрази Дийн Томас.

— Така е, Томас, но имате още много да учите, повярвай ми! Госпожица Грейнджър единствена в класа успя да превърне таралежа в що-годе приличен игленик. Трябва ли да ти напомням, че твоят игленик още се свива на кълбо от страх, щом някой доближи карфица до него?

Хърмаяни пак се изчерви и явно се мъчеше да не изглежда твърде доволна.

На Хари и Рон им беше много забавно, когато в следващия си час професор Трелони им съобщи, че имат отлични оценки на домашното си по пророкуване. Тя прочете на глас дълги пасажи от техните пророчества и ги похвали, че така храбро са описали ужасите, които ще им се случат през следващия месец. Когато обаче им възложи да направят същото и за по-следващия месец, и двамата посърнаха, защото бяха изчерпали вече запасите си от идеи за бедствия.

Междувременно професор Бинс, духът бродник, който преподаваше история на магията, изискваше всяка седмица по едно съчинение за бунтовете на таласъмите през осемнайсети век. Професор Снейп пък ги караше да правят проучвания върху противоотровите и всички много се стараеха, защото им бе намекнал, че още преди Коледа може да отрови някои от тях, за да провери как действат противоотровите им. Учителят по вълшебство Флитуик поръча да изчетат три допълнителни книги в подготовка за часа по призоваваща магия. Дори и на Хагрид му хрумна да им създаде допълнителна работа. Раконогите огнемети растяха с изумителна бързина, като се има предвид, че още никой не беше разбрал с какво точно се хранят. Хагрид беше във възторг и предложи да доразвият „проекта“ с вечерни наблюдения, като се редуват да ходят до къщата му и да си водят записки върху забележителното поведение на тези създания.

— Без мен! — отсече Драко, щом чу това предложение, направено така, както Дядо Коледа би извадил от чувала си необикновено голяма играчка. — Стига ми, дето гледам тази отврат по цял час, благодаря!

Усмивката на Хагрид помръкна.

— Слушай к’во ти казвам, да не сторя кат’ професор Муди! Чувам, че много те бивало за пор, а?

Грифиндорци прихнаха да се смеят. Малфой почервеня от гняв, но споменът за наказанието на Муди явно бе още достатъчно болезнен, та не си позволи да отговори. След часа Хари, Рон и Хърмаяни се запътиха към замъка много развеселени и доволни — да видиш как Хагрид натрива носа на Малфой наистина си бе удоволствие, защото предишната година Драко направи всичко възможно да уволнят Хагрид.

Като стигнаха до входната зала, не можаха да продължат заради огромната тълпа ученици, отрупани около голяма табела пред мраморната стълба към горните етажи. Рон, който бе най-висок от тримата, се изправи на пръсти да погледне над главите на множеството и да прочете на двамата си приятели какво пише на табелата.

ТРИМАГИЧЕСКИ ТУРНИР

Делегациите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще пристигнат в 18 часа в петък, 30 октомври. Учебните занятия ще приключат половин час по-рано…

— Супер! — зарадва се Хари. — Последния час в петък имаме отвари! Снейп няма да има време да ни отрови!

Всички ученици да оставят чантите и книгите си в спалните и да се съберат пред замъка за посрещането на гостите преди тържествената вечеря.

— Само след седмица! — каза Ърни Макмилън от „Хафълпаф“, измъквайки се от тълпата със светнали очи. — Интересно дали Седрик е научил. Ще ида да му кажа…

— Седрик ли? — повтори Рон с недоумение, след като Ърни се отдалечи с бърза крачка.

— Да, Дигъри — каза Хари. — Той сигурно ще участва в турнира.

— Може ли този идиот да бъде избраник на „Хогуортс“? — възмути се Рон, докато си пробиваха път през оживената тълпа към стълбището.

— Изобщо не е идиот, а ти не го харесваш, защото заради него загубихме мача срещу „Хафълпаф“ — каза Хърмаяни. — Чувала съм, че е много добър ученик и… е префект.

С тона си тя сякаш искаше да сложи край на разговора.

— Ти го харесваш само защото е красив — унищожително заяви Рон.

— Извинявай, но аз никога не харесвам хората само защото са красиви! — засегна се на свой ред Хърмаяни.

Рон се прокашля насила и кашлянето му прозвуча някак странно — като името „Локхарт“!

Появата на съобщението във входната зала развълнува всички обитатели на замъка. През цялата следваща седмица където и да отидеше, Хари чуваше да се говори само за едно — Тримагическия турнир.

Слуховете се предаваха от ученик на ученик като силнозаразни вируси — кой ще се пробва за участник от „Хогуортс“, какво ще включва турнирът, с какво учениците от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще бъдат по-различни от тях.

Хари забеляза и факта, че навсякъде из замъка почистват особено старателно. Изтъркаха с магия потъмнелите картини за голямо негодувание на обитателите им, които се свиваха в някое ъгълче на рамката и мърмореха недоволно или се мръщеха, когато докосваха протритите си до кръв лица. Рицарските доспехи изведнъж блеснаха и престанаха да скърцат, а пазачът Аргус Филч се нахвърляше така яростно върху всеки ученик, забравил да си изтрие обувките, че две първокурснички направо изпаднаха в истерия от уплаха.

И някои от учителската колегия като че бяха под особено напрежение.

— Лонгботъм, погрижи се, ако обичаш, да не усетят от „Дурмщранг“, че не те бива и за най-простото заменящо заклинание! — ядосано предупреди професор Макгонъгол в края на един особено труден час, през който Невил неволно бе присадил собствените си уши на един кактус.

Като слязоха за закуска на трийсети октомври сутринта, намериха Голямата зала украсена през изминалата нощ. По стените висяха гигантски копринени флагове, представящи всеки от домовете в „Хогуортс“. Червеният със златен лъв бе на „Грифиндор“, синият с бронзов орел — на „Рейвънклоу“, жълтият с черен язовец — на „Хафълпаф“, а зеленият със сребърна змия — на „Слидерин“. Зад преподавателската маса бе окачен най-големият флаг с герба на „Хогуортс“ — лъв, орел, язовец и змия, събрани около първата буква от името на замъка.

На масата на „Грифиндор“, седнали далеч от другите, Фред и Джордж пак си шушукаха с долепени глави, което бе съвсем необичайно за тях. Рон поведе натам Хари и Хърмаяни.

— Няма спор, че е тъпо — мрачно говореше Джордж на Фред. — Ама ако не иска да разговаря с нас лично, трябва все пак да му изпратим писмото. Или пък да му го пъхнем в ръката. Не може вечно да ни отбягва!

— Кой ви отбягва? — попита Рон, като се настани до тях.

— Щеше ми се да си ти — отвърна Фред, подразнен, че го прекъсват.

— А кое е тъпо? — обърна се Рон този път към Джордж.

— Да имаш брат, който си пъха гагата навсякъде — рече Джордж.

— Имате ли вече идеи за Тримагическия турнир? — на свой ред попита Хари. — Още ли кроите планове да участвате?

— Попитах Макгонъгол как се излъчват избраниците на училищата, но тя нищо не каза — не скри разочарованието си Джордж. — Сопна ми се да мълча и да се заема с трансфигурацията на миещата се мечка.

— Не мога да си представя какви ще бъдат изпитанията за участниците — замислено каза Рон. — Обзалагам се, че бихме се справили, Хари, толкова опасности преодоляхме досега…

— Но не пред съдии, нали? — намеси се Фред. — Макгонъгол каза, че участниците получават точки според това, колко добре са се справили с изпитанието.

— Кои са в комисията? — поинтересува се Хари.

— Със сигурност директорите на участващите училища — обади се Хърмаяни и всички извърнаха погледи към нея, крайно изненадани, — защото на турнира през 1792 година и тримата били ранени. Базилискът, дето трябвало да бъде уловен от участниците, им се изплъзнал и се развилнял.

Тя забеляза как я гледат всички и с присъщото й раздразнение от факта, че никой друг не е прочел книгите, които тя е изчела, добави:

— Всичко това го пише в „История на «Хогуортс»“. Макар че и тя не е съвсем пълна. Затова е по-добре да се казва „Преработена история на «Хогуортс»“. Или пък „Силно изкривена и избирателна история на «Хогуортс», прикриваща най-лошите особености на училището“.

— Ти за какво намекваш? — попита Рон, но Хари май се досещаше накъде отива разговорът.

— За домашните духчета! — провъзгласи Хърмаяни, потвърждавайки неговото предположение. — Никъде в хилядата страници на „История на «Хогуортс»“ не се споменава, че всички ние сме съучастници в потисничеството на сто роби!

Хари поклати глава и се зае със своя бекон с яйца. Макар че двамата с Рон не споделяха ентусиазма на Хърмаяни, тя с неотслабваща и непоколебима решителност търсеше справедливост за домашните духчета. Вярно, и двамата бяха дали по две сикли за значки СМРАД, но го направиха само за да ги остави на мира. Сиклите им все едно бяха хвърлени на вятъра, защото Хърмаяни започна да агитира още по-гръмогласно. Оттогава тя непрекъснато ги преследваше: отначало — да носят значките си, а след това — да убеждават и другите да го правят. Напоследък дори беше започнала да разнася вечер из цялата обща стая на „Грифиндор“ една тенекиена кутия, да спира всекиго и да дрънка под носа му монетите в нея.

— Замисляте ли се кой ви сменя чаршафите, пали камините, почиства след вас класните стаи и ви готви храната? Множество магически създания, които работят безплатно и към тях се отнасят като към роби — горещеше се тя.

Някои, като Невил например, си бяха платили само и само Хърмаяни да престане да ги преследва. Други проявяваха известен интерес към думите й, но нямаха желание да играят по-активна роля в нейната кампания. Мнозина приемаха всичко това на шега.

Рон обърна поглед към тавана, откъдето струеше светлината на есенното слънце, а Фред се вглъби над чинията си с бекон (двамата близнаци категорично бяха отказали да купят значки). Джордж обаче се наведе към Хърмаяни.

— Слизала ли си някога в кухнята?

— Разбира се, че не — сряза го тя. — Не допускам, че е позволено на ученици…

— А пък ние сме ходили — каза Джордж и кимна към Фред, — и то много пъти, да си измъкнем нещо за хапване. Говорили сме с тях — те са щастливи. Смятат, че имат най-хубавата работа на света…

— Защото са необразовани и с промити мозъци! — разпали се Хърмаяни, но следващите й думи заглъхнаха сред внезапния полъх и шумолене, с които нахлуха совите с пощата.

Хари мигом вдигна глава и видя как Хедуиг се насочва към него. Хърмаяни рязко млъкна и двамата с Рон напрегнато наблюдаваха совата, която изпърха, кацна на рамото на Хари, сви крила и уморено протегна краче.

Той измъкна писмото от Сириус и предложи на Хедуиг остатъците от бекона си, които тя с благодарност изкълва. После, като се убеди, че Фред и Джордж са потънали в задълбочена дискусия за Тримагическия турнир, зачете шепнешком на Рон и Хърмаяни отговора на Сириус.

Добър опит, Хари!

Аз съм отново в страната и се укривам. Искам да ме уведомяваш за всичко, което става в „Хогуортс“. Не използвай Хедуиг и сменяй совите. Не се тревожи за мен, а внимавай за самия себе си. Не забравяй какво съм ти казал за белега.

Сириус

— Защо трябва да сменяш совите? — сниши глас и Рон.

— Хедуиг привлича вниманието — готова бе с отговора Хърмаяни. — Твърде много изпъква. По тия земи няма полярни сови, нали? А и като лети все до едно и също място, където се крие той…

Хари нави писмото и го пъхна в джоба си, като се питаше повече или по-малко е разтревожен отпреди. Реши, че е много важно, дето Сириус е успял да се върне, без да го заловят. Той самият се чувстваше по-сигурен, като знаеше, че кръстникът му е наблизо. Поне нямаше да чака толкова дълго за отговор, като му пише.

— Благодаря ти, Хедуиг!

Погали птицата, която избухука сънливо, топна човка в чашата му с портокалов сок и литна, явно жадуваща да си отспи в соварника.

През целия ден витаеше приятният трепет на очакването. Никой не внимаваше кой знае колко в часовете и мислите на всички бяха заети с посрещането на гостите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“. Дори двойният час по отвари беше по-поносим, тъй като бе намален с трийсет минути. Щом чуха звънеца по-рано от обикновено, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха към кулата на „Грифиндор“, оставиха си чантите и книгите, както им бе заръчано, облякоха наметалата си и хукнаха надолу към входната зала.

Ръководителите на домовете подреждаха учениците.

— Уизли, оправи си шапката — скара се професор Макгонъгол на Рон. — А вие, госпожице Патил, махнете това нелепо нещо от косата си.

Парвати се намуси и откачи голяма декоративна пеперуда от края на плитката си.

— Последвайте ме, моля — нареди професор Макгонъгол. — Първокурсниците най-отпред… и без да се блъскате…

Учениците се изнизаха надолу по стълбите и се наредиха пред замъка. Беше студена ясна вечер, смрачаваше се и бледата, почти прозрачна луна вече бе изгряла над Забранената гора. Застанал между Рон и Хърмаяни в четвъртата редица, Хари гледаше как Денис Крийви трепери от вълнение сред първокурсниците.

— Почти шест е — съобщи Рон, след като хвърли поглед на ръчния си часовник и впери очи в алеята, водеща до външната порта. — Как ще дойдат според вас? С влака ли?

— Едва ли — отвърна Хърмаяни.

— Ами как? На метли ли? — предположи Хари и извърна лице към звездното небе.

— Съмнявам се… толкова отдалеч…

— С летекод тогава? — включи се и Рон. — Или може би ще магипортират… Ако там, откъдето идват, е разрешено да го правят и под седемнайсет…

— Колко пъти трябва да ви казвам, че магипортирането на територията на „Хогуортс“ е невъзможно! — изнерви се Хърмаяни.

Все по-нетърпеливо се взираха в сгъстяващия се мрак, но нищо не помръдваше — всичко бе спокойно, безшумно, съвсем обичайно. Хари усещаше хлад. Щеше му се да побързат… Тези чуждестранни ученици може би се канеха да пристигнат някак по-театрално… Спомни си какво бе казал господин Уизли на поляната преди финала по куидич: „Такива сме си, не можем не се изфукаме, като се съберем.“

В този момент се чу гласът на Дъмбълдор, който стоеше най-отзад заедно с другите учители.

— Аха! Ако не греша, делегацията от „Бобатон“ пристига.

— Къде? — викнаха много от учениците и завъртяха глави във всички посоки.

— Ей там! — провикна се един шестокурсник, сочейки към гората.

Нещо голямо, много по-голямо от метла — всъщност от сто метли дори, — се носеше през тъмносиньото небе право към замъка, като все повече наедряваше с приближаването си.

— Това е змей! — изпищя една първокурсничка, обезумяла от страх.

— Глупости!… Това е летяща къща! — обясни Денис Крийви.

Всъщност той почти позна. Грамаден черен силует прелетя ниско над върховете на дърветата в Забранената гора и когато попадна в светлината от прозорците на замъка, всички видяха гигантска синкава карета колкото голяма къща, теглена във въздуха от дузина крилати коне с размерите на слонове.

Първите три реда ученици се люшнаха назад, когато каретата се сниши съвсем, готвейки се да кацне с шеметна скорост. Конете удариха в земята копитата си, по-големи от чинии за празнична вечеря, с такъв трясък, че Невил отскочи назад върху краката на петокурсниците от „Слидерин“. След секунда се приземи и каретата, подскочи няколко пъти на широките си колела, а златните коне разтърсваха огромните си глави и въртяха големите си огненочервени очи.

Хари едва успя да види герба на вратата на каретата (две кръстосани златни пръчки, от чиито връхчета излизаха по три звезди), когато тя се отвори.

От каретата изскочи момче с бледосиня мантия, наведе се назад явно да търси нещо и спусна стълбичка с няколко златни стъпала. После се отдръпна назад почтително. Тогава Хари забеляза, че от каретата се подава лъскава черна обувка с висок ток и големина на малка шейна, а почти веднага след нея се появи най-едрата жена, която някога бе виждал. Тутакси на всички им се изясни защо каретата и конете са толкова големи. Мнозина ахнаха.

Хари познаваше само един човек с ръста на тази дама и това бе Хагрид. Между двамата сигурно имаше само два-три сантиметра разлика. И все пак — може би защото бе свикнал с Хагрид — гостенката (както се бе изправила в цял ръст до стълбичката и гледаше ококорените ученици) му се струваше неестествено едра. Когато тя пристъпи и попадна под светлината от входната зала, се оказа, че има красиво мургаво лице, големи влажни черни очи и остър нос. Косата й беше стегната в малък лъскав кок на тила. От глава до пети бе облечена в черен сатен, а на шията и по дебелите й пръсти блестяха множество прекрасни опали.

Дъмбълдор пръв заръкопляска и учениците последваха неговия пример, като мнозина се изправяха на пръсти да видят по-добре тази забележителна жена.

Лицето й се отпусна в мила усмивка, когато тя тръгна към Дъмбълдор и му подаде искрящата си ръка. Макар че самият той бе твърде висок, целуна ръката й почти без да се навежда.

— Скъпа Мадам Максим! Добре дошла в „Хогуортс“!

— Домбли-дорр! — с дълбок глас проговори гостенката. — Надявам се, че сте добрре.

— В отлична форма съм, благодаря — отвърна Дъмбълдор.

— Моите ученици… — каза Мадам Максим и махна напосоки зад себе си с дългата си ръка.

Тя бе привлякла изцяло вниманието на Хари и той едва сега забеляза, че около дузина момчета и момичета, явно седемнайсет-осемнайсет годишни, бяха слезли от каретата и се бяха скупчили зад директорката си. Те целите трепереха и в това нямаше нищо чудно, защото мантиите им бяха от лека коприна, а никой от тях не носеше наметало. Някои бяха увили главите си с шалове. Доколкото Хари можеше да види лицата им (защото групичката стоеше в огромната сянка на Мадам Максим), новодошлите боязливо оглеждаха замъка.

— Прристигна ли Каркарров? — запита Мадам Максим.

— Чакаме го всеки момент — отвърна Дъмбълдор. — Тук ли искате да го посрещнете, или предпочитате да влезете вътре и да се стоплите?

— Да, ще се стоплим… — каза Мадам Максим. — А моите коне?

— Нашият преподавател по грижа за магически създания на драго сърце ще се погрижи за тях — увери я Дъмбълдор, — веднага щом се освободи от малкия проблем, който е възникнал с други едни негови… ъъъ… подопечни.

— И огнеметни — прошепна Рон на Хари и се ухили.

— За моите зрребци тррябват… силни рръце — каза Мадам Максим с известно недоверие, че който и да е преподавател по грижа за магически създания в „Хогуортс“ ще може да се справи с тази задача. — Те прритежават голяма мощ…

— Уверявам ви, че Хагрид е най-подходящият човек за тази работа — усмихна се Дъмбълдор.

— Чудесно! — каза Мадам Максим с лек поклон. — Бихте ли прредали на този ’Агррид, че моите коне пият само чисто малцово уиски?

— Ще се погрижим за това — и професор Дъмбълдор също се поклони в отговор.

— Елате! — величествено нареди Мадам Максим на своите ученици и посрещачите от „Хогуортс“ им направиха път да минат нагоре по каменните стъпала.

— А колко ли ще са големи конете на „Дурмщранг“? — почуди се Шеймъс Финигън, като се наведе през Лавендър и Парвати да отправи въпроса си към Хари и Рон.

— Ами… ако са по-грамадни от тия, дори и Хагрид няма да може да се справи — отвърна Хари. — Дано само не са го нападнали огнеметите. Чудя се какво ли става с него.

— Може да са избягали — с надежда каза Рон.

— О, не говори така! — потръпна от отвращение Хърмаяни. — Представи си какво би станало, ако запъплят наоколо.

Те вече потреперваха от студ, но трябваше да дочакат и пристигането на гостите от „Дурмщранг“. Все повече погледи се насочваха към небето. Няколко минути тишината бе нарушавана само от силното пръхтене на жребците на Мадам Максим и тропота на копитата им. И тогава…

— Чувате ли нещо? — изведнъж попита Рон.

Хари се ослуша. Силен и загадъчно неопределим шум идваше откъм мрака — като приглушен тътен и свистене, все едно че огромна прахосмукачка пълзеше по коритото на река…

— От езерото е! — провикна се Лий Джордън, сочейки натам. — Вижте в езерото!

От върха на поляната, където стояха, те различаваха само гладката черна повърхност на водата. Внезапно тя се промени. Някакво движение забушува в средата и на повърхността излязоха едри балони, а по калните брегове заплискаха вълни. Изведнъж в центъра на езерото се образува водовъртеж, сякаш бяха измъкнали от дъното му гигантска запушалка…

Някаква дълга черна тръба се заиздига бавно от центъра на водовъртежа… после Хари видя нещо като въжета…

— Това е мачта — обясни той на Рон и Хърмаяни.

Бавно и величествено от водата изплува кораб и заблестя на лунната светлина. Приличаше по-скоро на скелет на кораб, оцелял след корабокрушение, а в илюминаторите му като призрачни очи мъждукаха мъгляви светлинки. С още един силен плясък целият кораб излезе на повърхността и подмятан от вълните, пое към брега. Малко по-късно се чу как котвата му цопна в дълбините на езерото и трапът бе спуснат с тъп удар на сушата.

Пътниците явно започнаха да слизат — тъмните им силуети се мяркаха пред илюминаторите. Хари забеляза, че всички имат телосложението на Краб и Гойл… Но като се приближиха по поляната към светлината от отворената входна зала, той осъзна, че това впечатление се дължи всъщност на наметалата от някаква рошава и сплъстена козина. Само дрехата на този, който вървеше най-отпред и ги водеше към замъка, беше от друг вид кожа — гладка и сребриста като косата му.

— Дъмбълдор! — сърдечно се провикна той, крачейки по склона. — Как сте, стари приятелю, как сте?

— Прекрасно, благодаря, професор Каркаров! — отвърна Дъмбълдор.

Гласът на Каркаров бе сладникав и угоднически, а когато пристъпи в светлината, струяща от вратата на замъка, всички видяха, че е висок и слаб като Дъмбълдор, но бялата му коса бе къса, а козята му брада с извито навън връхче не можеше да прикрие малката брадичка, издаваща слабохарактерност. Като стигна до Дъмбълдор, той раздруса с две ръце неговата десница.

— Добрият стар „Хогуортс“! — рече Каркаров, гледайки засмян към замъка. Зъбите му бяха жълтеникави, а Хари забеляза, че очите му всъщност не се смеят и усмивката му е хладна и лукава. — Колко е хубаво, че съм тук, колко е хубаво… Виктор, ела насам, на по-топло… нали нямате нищо против, Дъмбълдор? Виктор малко е понастинал…

Каркаров кимна на един от учениците си да мине напред. Когато момчето излезе пред другите, Хари забеляза удължения му, леко гърбав нос и гъстите черни вежди. Преди още Рон да го ощипе над лакътя и да прошепне трескаво в ухото му, той бе разпознал профила.

— Хари… това е Крум!