Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (35)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
ВЕРИТАСЕРУМ

Хари се намери проснат по очи на земята с лице, заровено в тревата, чието ухание изпълни ноздрите му. Беше зажумял още когато полетя с летекода и лежеше, без да помръдва. Бе останал съвсем без дъх и му се виеше свят, сякаш цялата земя под него се люлееше като корабна палуба. Той се хвана още по-здраво с двете си ръце за гладката студена дръжка на купата и за тялото на Седрик. Струваше му се, че пусне ли едното от тях, ще потъне в мрака, който пъплеше към съзнанието му. От шока и изтощението не можеше да се вдигне, продължаваше да вдъхва мириса на трева и да чака… да чака някой да направи нещо… нещо да се случи… да спре тъпата болка в белега на челото му…

Порой от звуци проглуши ушите му и го обърка… отвсякъде се носеха гласове, тропот, писъци… но той остана на мястото си, с извърнато към звуците лице, в очакване кошмарът да свърши…

Тогава две ръце го сграбчиха и го обърнаха по гръб.

— Хари! Хари!

Той отвори очи.

Отгоре бе звездното небе, а над него се бе надвесил Албус Дъмбълдор. Към тях се приближаваха тъмните сенки на много хора, идваха все по-близо и Хари усещаше как земята под него отеква от стъпките им.

Беше се върнал до входа на лабиринта. Над него се издигаха трибуните на стадиона, там се движеха хора, звездите светеха в небето. Хари пусна купата, но притисна още по-здраво Седрик към себе си. С мъка вдигна ръка и хвана Дъмбълдор за китката.

— Той се върна — прошепна Хари. — Върна се… Волдемор.

— Какво има? Какво се случи?

Корнелиус Фъдж се надвеси над Хари откъм главата му, пребледнял от ужас.

— Не може да бъде!… Дигъри! — прошепна той. — Дъмбълдор… та той е мъртъв!

Тези думи бяха повторени, тъмните фигури най-близо до тях ги предадоха на околните… после други ги подеха… закрещяха ги в нощта:

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Седрик Дигъри! Мъртъв!

— Хари, пусни го — чу до себе си гласа на Фъдж и усети как нечии пръсти се опитват да изтръгнат от него безжизненото тяло на Седрик, но Хари не го пускаше.

Лицето на Дъмбълдор, все още размазано и замъглено, се приближи до неговото.

— Хари, вече не можеш да му помогнеш. Всичко свърши. Пусни го.

— Той искаше да го върна обратно — промълви Хари… струваше му се важно да обясни. — Искаше да донеса тялото на родителите му.

— Добре, Хари… Хайде сега го пусни.

Дъмбълдор се наведе и с невероятна за толкова възрастен и слаб мъж сила вдигна Хари от земята и го изправи на крака. Хари се олюля. Главата му туптеше. Раненият му крак вече не го държеше. Тълпата около тях се блъскаше, искаше да се приближи, обгръщаше го с тъмнина…

— Какво се е случило? Какво му е? Дигъри… мъртъв!

— Пратете го веднага в болничното крило! — викаше високо Фъдж. — Той е болен, ранен е… Дъмбълдор, родителите на Дигъри… те са тук, в ложите са.

— Аз ще заведа Хари, Дъмбълдор, аз ще го заведа.

— Не, бих предпочел…

— Дъмбълдор, Амос Дигъри тича… идва насам… не трябва ли да му кажете… преди да види…

— Хари, остани тук…

Момичета пищяха, хълцаха истерично… всичко се сливаше пред очите на Хари…

— Всичко е наред, синко, аз те държа… Хайде, ела… в болничното крило…

— Дъмбълдор каза да стоя тук — дрезгаво рече Хари, а от туптенето в белега му се повдигаше, погледът му се замъгли още повече.

— Трябва да си полегнеш… хайде, ела с мен…

Някой много по-едър и силен го дърпаше и носеше едновременно през уплашената тълпа. Хари чуваше как наоколо ахкат, пищят и крещят, докато онзи, който го подкрепяше, си пробиваше път през множеството и го водеше нагоре към замъка. Когато минаваха през поляните, покрай езерото и кораба на „Дурмщранг“, Хари чуваше вече само тежко дишане до себе си.

— Какво се случи, Хари? — попита най-сетне мъжът, подкрепяйки момчето по каменните стъпала.

Троп, троп, троп… Беше Лудоокия Муди.

— Купата беше летекод — започна Хари, докато минаваха през входната зала. — Отнесе ни със Седрик до едно гробище… и Волдемор беше там… Лорд Волдемор…

Троп, троп, троп… Нагоре по мраморното стълбище…

— Черния лорд беше там? После какво стана?

— Убиха Седрик… Седрик е мъртъв…

— А после?

Троп, троп, троп… Навътре по коридора…

— Направи някаква отвара… Възвърна си тялото…

— Черния лорд си е възвърнал тялото? Той се е върнал?

— И смъртожадните дойдоха… после се дуелирахме…

— Ти си се дуелирал с Черния лорд?

— Спасих се… моята пръчка… направи нещо странно… видях мама и татко… те излязоха от неговата пръчка…

— Влез тук, Хари… тук вътре и седни… сега ще се оправиш… изпий това…

Хари чу да щраква ключ в ключалка и усети в ръцете си някаква чаша.

— Изпий го… ще се почувстваш по-добре… Разказвай, Хари, трябва да знам какво точно е станало…

Муди му помогна да излее цялата чаша в устата си. Хари се разкашля, лютивият вкус опари гърлото му. Кабинетът се избистри пред очите му, както и самият Муди… Той беше пребледнял като Фъдж, приковал и двете си немигащи очи в момчето.

— Волдемор се е върнал, така ли, Хари? Сигурен ли си, че се е върнал? Как го направи?

— Взе по нещо от бащиния си гроб, от Опаш и от мен — отвърна Хари.

Главата му се проясни, белегът вече не го болеше така силно. Виждаше добре лицето на Муди, макар че в кабинета беше тъмно. От далечното игрище за куидич още се носеха писъци и викове.

— Какво взе от теб Черния лорд? — попита Муди.

— Кръв — отвърна Хари и вдигна ръка — ръкавът му беше раздран от ножа на Опаш.

Муди въздъхна с дълго хрипкаво свистене.

— И неговите поддръжници се върнаха? Ти видя ли ги?

— Да — каза Хари. — Много са…

— Той как се отнесе с тях? — попита Муди по-тихо. — Прости ли им?

Хари изведнъж се сети. Трябваше да съобщи най-напред на Дъмбълдор. Веднага трябваше да му съобщи.

— В „Хогуортс“ има един негов поддръжник! Тук има някой смъртожаден… Така е било сложено името ми в Огнения ббокал. После се е погрижил аз да се справя с изпитанията докрай…

Хари се опита да стане, но Муди го натисна на мястото му.

— Аз знам кой е този смъртожаден — спокойно каза той.

— Да не е Каркаров? — трескаво викна Хари. — Къде е той? Хванахте ли го? Затворен ли е?

— Каркаров ли? — изсмя се Муди много особено. — Каркаров избяга тази нощ, щом усети Черния знак да гори върху ръката му. Той е предал твърде много предани поддръжници на Черния лорд и не иска да се среща с тях… Но не вярвам да иде твърде далеч. Черния лорд има начини да застигне враговете си.

— Каркаров го няма? Избягал ли е? Значи тогава… не е пуснал той името ми в Огнения бокал?

— Не — бавно отвърна Муди. — Не е той. Аз го направих.

Хари не повярва на ушите си.

— Не е възможно! — възкликна той. — Не може да сте вие… Вие не можете да…

— Уверявам те, че бях аз — рече Муди, а магическото му око се извъртя и се прикова във вратата.

Хари знаеше, че той проверява да не би да има някой отвън. В същия момент Лудоокия измъкна пръчката си и я насочи към Хари.

— Значи им е простил? — пак попита той. — Простил е и на онези, които са останали на свобода? На онези, които са избегнали Азкабан?

— Какво? — недоумяваше Хари.

Той гледаше към пръчката, която Муди бе насочил към него. Това бе някаква лоша шега, не можеше да е друго.

— Попитах те — повтори отчетливо Муди, — дали е простил на негодниците, които изобщо не го потърсиха? На онези измамници и страхливци, които нямаха доблестта да идат заради него в Азкабан? На онези безчестни мерзавци, които имаха наглостта да подскачат с маски на главите на Световното по куидич, но избягаха веднага щом видяха Черния знак, който изчертах на небето.

— Вие ли го направихте… За какво говорите?

— Казах ти вече, Хари… казах ти… за мен няма нищо по-омразно от смъртожаден, който е останал на свобода. Те обърнаха гръб на моя господар точно когато имаше най-силна нужда от тях. Надявах се, че ще ги накаже. Надявах се, че ще ги подложи на мъчения. Кажи ми, че ги е изтезавал, Хари… — Лицето на Муди изведнъж се озари от налудничава усмивка. — Кажи ми, че им е съобщил как само аз, единствен аз му останах верен… Готов да рискувам докрай, само и само да му доставя това, което искаше повече от всичко… Теб!

— Вие не сте… това… не може да сте вие!

— Кой постави името ти в Огнения бокал като единствен участник от съвсем друго училище? Аз. Кой отстраняваше всяко живо същество, което можеше да застане на пътя ти и да ти попречи да спечелиш турнира? Аз. Кой подсказа на Хагрид да ти покаже змейовете? Аз. Кой ти помогна да се сетиш за единствения начин, по който можеше да победиш змея? Аз.

Магическото око на Муди вече не гледаше към вратата. То бе приковано върху момчето. Изкривената му уста се бе разтеглила в най-зловещата усмивка, която Хари бе виждал някога по обезобразеното му лице.

— Не беше лесно, Хари, да те преведа през всички изпитания, без да предизвикам подозрение. Трябваше да впрегна цялата си хитрост, за да не познаят моя стил в твоя успех. Дъмбълдор щеше да стане много подозрителен, ако ти се бе справил с всичко с лекота. Щом влезеше в лабиринта — за предпочитане с голяма преднина — знаех, че ще имам шанс да се отърва от другите участници и да разчистя пътя ти. Но трябваше да се преборя и с твоята глупост. Второто изпитание… там беше най-големият риск да се провалим. Наблюдавах те внимателно, Потър. Знаех, че дълго време не успя да разгадаеш загадката на яйцето, затова трябваше да ти помогна с нещо…

— Не е вярно! — прегракнало възрази Хари. — Седрик ми помогна…

— Кой каза на Седрик да отвори яйцето под вода? Пак аз. Бях сигурен, че той ще ти предаде този съвет. Толкова лесно се манипулират почтени хора, Потър. Уверен бях, че Седрик ще иска да ти се отплати, загдето му каза за змейовете, както и стана. Но дори и тогава, Потър, дори и тогава имаше опасност да се провалиш. Наблюдавах те през цялото време… Толкова много часове в библиотеката! Не разбра ли, че книгата, която най-много ти трябваше, бе в спалнята ти през цялото време? Подхвърлих я там още много отдавна, дадох я на онова момче Лонгботъм, не помниш ли? „Магически средиземноморски водни растения и техните свойства“. От нея можеше да научиш всичко необходимо за рибораслите. Очаквах, че ще питаш навсякъде и всекиго за помощ. Лонгботъм щеше веднага да ти каже. Но ти не го направи… не попита… Ти имаш склонност към гордост и независимост, които можеха всичко да провалят. Какво можех да направя при това положение? Да ти подскажа чрез друг нищо неподозиращ източник. На коледния бал ти спомена, че някакво домашно духче на име Доби ти направило подарък за Коледа. Извиках духчето в учителската стая да му дам няколко наметала за пране. Нарочно поведох на висок глас разговор с професор Макгонъгол за онези, които са в ролята на заложници, и я попитах дали Потър би се сетил да използва риборасли. Тогава твоят малък приятел е изтичал право в кабинета на Снейп и после бързо при теб да ти ги даде.

Пръчката на Муди все още сочеше право към сърцето на Хари, а зад гърба на преподавателя се движеха мъгляви фигури из неговия врагоглед на стената.

— Ти се забави толкова много в това езеро, Потър, че се уплаших да не си се удавил. За щастие Дъмбълдор прие твоето слабоумие за благородство и те възнагради с висока оценка. Аз отново си отдъхнах. А тази вечер в лабиринта направо се отърва леко — продължи Муди. — Щеше да видиш какво значат истински изпитания, ако не обикалях наоколо да гледам през плета и да разчиствам множеството пречки от пътя ти. Зашеметих Фльор Делакор, когато мина покрай мен. Подчиних Крум с проклятието Империус, та да обезвреди Дигъри и ти да стигнеш пръв до купата.

Хари не можеше да отмести очи от Муди. Просто не можеше да проумее как е станало всичко това… Приятел на Дъмбълдор, прочутият аврор, единственият, който е изловил толкова много смъртожадни… нищо не разбираше… съвсем нищичко…

Мъглявите фигури във врагогледа зад гърба на Муди постепенно изпъкваха и се очертаваха все по-ясно. Хари различи силуетите на трима души, които бързо се приближаваха. Само че Муди не ги виждаше. Магическото му око бе приковано върху момчето.

— Черния лорд не е успял да те убие, Потър, а толкова много искаше да го направи. Представяш ли си само как ще ме възнагради, като разбере, че аз съм го сторил? Първо те изпращам при него, защото ти единствен му бе нужен, за да възстанови силата си… а после те убивам вместо него. Аз ще получа по-големи почести, отколкото другите му поддръжници. Ще бъда неговият най-скъп, най-близък съратник… по-близък дори и от син…

Нормалното око на Муди направо щеше да изхвръкне, докато магическото не се отместваше от Хари. Вратата беше залостена, а Хари знаеше, че никога няма да успее да стигне навреме до пръчката си…

— Черния лорд и аз — приказваше вече съвсем като умопобъркан Муди, отправяйки му отвисоко подигравателна усмивка, — имаме много общи неща. Например и двамата бяхме разочаровани от бащите си… много разочаровани наистина… И двамата, Хари, търпяхме унижението да носим имената на тези бащи. И двамата имахме удоволствието… огромното удоволствие… да ги убием, за да отворим пътя пред възхода на Черния ред!

— Вие сте луд! — Хари не можеше да се сдържа вече. — Вие сте луд!

— Луд? Аз ли съм луд? — кресна Муди извън себе си от ярост. — Ще видиш ти! Ще разбереш кой е луд точно сега, когато Черния лорд се завърна и аз съм до него! Той се завърна, Хари Потър, ти не можа да го надвиеш… а сега… аз ще надвия теб!

Муди вдигна пръчката си и отвори уста, Хари мушна ръка в мантията си…

— Вцепени се!

Блесна ослепителна червена светлина, чу се силен трясък и вратата на кабинета на Муди се отвори, разцепена на трески…

Муди бе отблъснат назад и падна на пода. Хари, обърнат все още натам, където доскоро беше лицето на Муди, видя във врагогледа лицата на Албус Дъмбълдор, професор Снейп и професор Макгонъгол. Той се извърна и видя, че тримата вече стоят на прага — най-отпред Дъмбълдор с протегната пръчка.

В този момент на Хари най-сетне му стана ясно защо всички смятаха, че Дъмбълдор е единственият магьосник, от който Волдемор се страхува. Хари никога не бе виждал такова свирепо изражение по лицето на директора, обърнато сега към безжизненото тяло на Лудоокия Муди. Нямаше и следа от благата му усмивка, нито искрици в очите му зад очилата. Всяка гънчица по старческото му лице таеше леден гняв, а цялото му тяло излъчваше сила като топлината на разгорян огън.

Той влезе в кабинета, пъхна крак под отпуснатото тяло на Муди и го подритна, за да го обърне по гръб и да види лицето му. След него влезе Снейп и се взря във врагогледа, където видя собственото си яростно лице.

Професор Макгонъгол отиде направо при Хари.

— Ела с мен, Потър — прошепна тя, а тънките й устни потрепваха така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Да идем… в болничното крило…

— Не! — остро възрази Дъмбълдор.

— Дъмбълдор, налага се… погледнете го… много му се струпа тази нощ…

— Ще остане тук, Минерва, защото трябва да разбере — кратко нареди Дъмбълдор. — Само тогава ще може да проумее и да приеме всичко… и да се отърси от преживяното. Той трябва да узнае кой и защо го е подложил на мъките, които е понесъл тази нощ.

— Муди… — започна Хари, все още напълно недоумяващ. — Нима е възможно той…

— Това не е Аластор Муди — кротко каза Дъмбълдор. — Ти изобщо не познаваш Аластор Муди. Истинският Муди никога не би те отвел далеч от мен след всичко, което стана тази нощ. Когато той те отмъкна, аз разбрах и ви последвах.

Дъмбълдор се наведе над свития на земята Муди, пъхна ръка в мантията му и извади оттам неизменното шишенце заедно с връзка ключове. После се обърна към професор Макгонъгол и Снейп.

— Сивиръс, донесете, моля, най-силната отвара на истината, с която разполагате, а после слезте долу в кухнята и доведете домашния дух на име Уинки. Минерва, бъдете така любезна да идете до къщата на Хагрид, където в лехата с тикви ще намерите голямо черно куче. Качете го в моя кабинет и му кажете да ме почака, а после се върнете тук.

Тези нареждания може би озадачиха Снейп и Макгонъгол, но те добре прикриха това. Двамата се обърнаха почти едновременно и напуснаха стаята. Дъмбълдор се приближи до сандъка със седемте ключалки, пъхна първия ключ в едната и отвори капака. В сандъка имаше купища книги за магии. Дъмбълдор затвори капака, постави втория ключ във втората ключалка и пак отвори капака. Книгите бяха изчезнали и сега там имаше множество счупени опаснокопи, малко пергамент и пера, както и нещо, което изглежда беше сребриста мантия невидимка. Хари гледаше изумен как Дъмбълдор пъха поред третия, четвъртия, петия и шестия ключ в съответните ключалки и при всяко отваряне на капака съдържанието на сандъка бе винаги различно. Тогава той пъхна и седмия ключ в ключалката, отвори отново капака и Хари извика от изненада.

Вътре се виждаше нещо като подземна стаичка, а на пода й около три метра по-надолу от тях лежеше истинският Аластор Муди. Дървеният му крак го нямаше, а ямката, в която трябваше да е магическото око, изглеждаше празна под клепача. Липсваха и кичури от сплъстената му коса. Хари гледаше като ударен от гръм ту спящия в сандъка Муди, ту онзи Муди, който лежеше в безсъзнание на пода.

Дъмбълдор влезе в сандъка, смъкна се надолу и леко стъпи на пода до спящия Муди. Наведе се над него.

— Зашеметен е… контролиран чрез проклятието Империус… много слаб — изреждаше той. — Естествено, нужен им е бил жив. Хари, я хвърли насам наметалото на измамника, че Аластор ще измръзне. Трябва да го види Мадам Помфри, но изглежда засега не е в опасност.

Хари изпълни нареждането. Дъмбълдор зави Муди с наметалото, подпъхна го добре и се измъкна от сандъка. Тогава взе плоското шишенце, оставено на масата, развинти капачката му и го обърна. Гъста лепкава течност потече към пода.

— Това е многоликова отвара, Хари — обясни Дъмбълдор. — Виждаш ли колко е просто, но блестящо измислено. Муди бе известен с това, че никога не пие от друго, освен от шишето си. Измамникът е трябвало да държи наблизо истинския Муди, за да може непрекъснато да си прави нова отвара. Нали видя, че липсват кичури от косата му… — Дъмбълдор погледна пак към Муди в дъното на сандъка. — Злодеят е рязал от косата му цяла година. Но според мен в суматохата тази вечер фалшивият Муди е забравил да пие отварата така често, както трябва… през един час… на всеки час… е, сега ще разберем.

Дъмбълдор издърпа един стол изпод бюрото и седна на него, без да отмества поглед от пода. Времето минаваше в мълчание…

Изведнъж пред очите на Хари лицето на мъжа на пода започна да се променя. Белезите изчезваха, кожата се изглаждаше, осакатеният нос стана цял и взе да се смалява. Дългата грива от сплъстена сива коса се прибра в корените си и стана сламеноруса. Внезапно с шумно троп! дървеният крак изпадна и на негово място израсна нормален. В следващия миг магическото изкуствено око изскочи от лицето на мъжа, за да направи място на здраво, а самото то се затъркаля по пода, като се въртеше във всички посоки.

Хари видя пред себе си русокос мъж с бледа кожа на лунички. Веднага го позна. Беше го видял в мислоема на Дъмбълдор и помнеше как дименторите го отвеждаха от трибунала, а той се опитваше да убеди господин Крауч, че е невинен… Само че сега имаше сенки под очите и изглеждаше много по-стар…

Навън в коридора се чуха бързи стъпки. Снейп се връщаше, следван по петите от Уинки. Зад тях крачеше професор Макгонъгол.

— Крауч! — възкликна Снейп и се закова на място пред прага. — Барти Крауч!

— Не мога да повярвам! — изуми се професор Макгонъгол и също застина, вперила очи в лежащия на пода.

Мърлява и чорлава, Уинки надникна иззад краката на Снейп, отвори широко уста и нададе пронизителен писък.

— Господарю Барти, господарю Барти, какво прави вие тук? — Тя се хвърли върху гърдите на младия мъж. — Убили него, убили сина на моя господар!

— Той е само зашеметен, Уинки — рече Дъмбълдор. — Отстъпи, моля. Сивиръс, носите ли отварата?

Снейп подаде на Дъмбълдор малко стъклено шишенце със съвсем бистра течност — същия веритасерум, с който бе заплашвал Хари в час. Дъмбълдор отиде до проснатия на пода, повдигна го така, че да седне, облегнат на стената под врагогледа, в който още се мяркаха отраженията на Дъмбълдор, Снейп и Макгонъгол и гледаха втренчено надолу. Уинки остана на колене, цялата разтреперана, захлупила лице с длани. Дъмбълдор отвори насила устата на мъжа и сипа три капки в нея. Тогава насочи пръчката си към гърдите на младия мъж и изрече:

— Енервате!

Синът на Крауч отвори очи. Лицето му бе отпуснато, погледът — блуждаещ. Дъмбълдор коленичи край него, за да бъдат очите им на едно ниво.

— Чуваш ли ме? — спокойно попита директорът.

Клепачите на мъжа потрепнаха.

— Да — промълви той.

— Бих искал да ни разкажеш — продължи пак така кротко Дъмбълдор — как се озова тук? Как избяга от Азкабан?

Крауч си пое дълбоко дъх на пресекулки и започна да разказва с равен и безизразен глас.

— Майка ми ме спаси. Знаела е, че ще умре, и убедила баща ми да направи това като последното й желание. Той я обичаше много… както никога не бе обичал мен, и се съгласил. Веднъж дойдоха да ме посетят. Дадоха ми глътка многоликова отвара, съдържаща косъм от майка ми, а тя пи от същата отвара с косъм от мен. Така си разменихме образите.

Уинки клатеше глава и цялата трепереше.

— Господарят Барти да не говори повече! Ще навлече беля на баща си!

Но Крауч пак си пое въздух и продължи със същия равен глас:

— Дименторите са слепи. Те са усетили, че в Азкабан влизат един здрав и един умиращ и че пак един здрав и един умиращ напускат затвора. Баща ми ме измъкна навън — бях се преоблякъл с дрехите на майка ми, да не би някой затворник да гледа през решетките си. Не след дълго тя умря в Азкабан. Пиела многоликовата отвара редовно до самия си край. Погребали я под моето име, защото изглеждала точно като мен. Никой не се усъмнил, че това съм аз.

Клепачите на мъжа потрепнаха.

— А какво направи баща ти, като те прибра в къщи? — тихо попита Дъмбълдор.

— Обяви, че майка ми е умряла. После направи тихо и скромно погребение, но гробът е празен. Домашното духче се грижеше за мен, докато оздравея. После трябваше да ме крият. Да ме държат затворен. Баща ми непрекъснато използваше магия, за да ме контролира. Като възвърнах силите си, мислех само как да намеря своя господар… да се върна на служба при него.

— Как те укротяваше баща ти? — попита Дъмбълдор.

— С проклятието Империус — каза Крауч. — Бях изцяло под неговата власт. Принуден бях денем и нощем да нося мантия невидимка. Домашното духче бе плътно до мен. Тя ме пазеше и се грижеше за мен. Увещаваше баща ми от време на време да ме възнаграждава за послушанието ми.

— Господарю Барти… — хлипаше Уинки, захлупила лице с длани. — Господарят не трябва да разправя повече, че всички ще загазим…

— Някой изобщо откри ли, че си жив? — кротко попита Дъмбълдор. — Знаеше ли някой друг, освен баща ти и домашното духче?

— Да — отвърна Крауч и клепачите му пак потрепнаха. — Една магьосница от службата на баща ми, Бърта Джоркинс. Дойде веднъж у дома да му носи документи за подпис. Него го нямаше и Уинки я въведе вътре, а после дойде при мен в кухнята. Бърта Джоркинс чула Уинки да разговаря с някого и дойде да види с кого. Успяла е да чуе достатъчно, за да се сети кой се крие под мантията невидимка. Когато баща ми се прибра, тя се опита да го заплаши и той се принуди да й направи много силна магия за забрава, за да изтрие от паметта й случилото се. Прекалено силна магия… Баща ми каза, че паметта й била трайно увредена.

— А тя защо идва да си пъха носа в личните работи на моя господар? — хълцаше Уинки. — Да беше ни оставила на мира…

— Разкажи ми сега какво стана на финала на Световното първенство по куидич — попита все така тихо Дъмбълдор.

— Уинки успя да склони баща ми — продължи Крауч младши със същия монотонен глас. — Убеждаваше го с месеци, а аз не бях излизал от къщи от години. Навремето много обичах куидич. Пуснете го да иде, повтаряше тя. Ще бъде с мантия невидимка — така ще може да гледа. Нека да глътне малко чист въздух! Каза, че майка ми би пожелала да стане това. Повтаряше, че тя е умряла, за да бъда свободен, а не да живея в друг затвор. Накрая той отстъпи. Много внимателно подготвихме всичко. Още рано през деня баща ми заведе мен и Уинки до горната ложа. Тя трябваше да казва, че пази мястото за баща ми, а аз — да седя там невидим. Щяхме да си тръгнем едва след като всички напуснат ложата. Все едно че Уинки е сама. Никой нямаше да разбере.

Но Уинки не знаеше, че аз ставах все по-силен и по-силен. Започвах да се боря срещу проклятието Империус. Имаше дори моменти, в които бях съвсем на себе си… Кратки периоди, когато бях извън контрола му. И точно това се случи там, в ложата. Сякаш се събудих от дълбок сън. По средата на мача осъзнах, че съм на публично място. От джоба на едно момче точно пред мен стърчеше пръчка. На мен не ми разрешаваха да нося пръчка още преди Азкабан. И аз откраднах тази пръчка. Уинки не разбра. Тя се бои от височина и беше захлупила лицето си.

— Господарят Барти е лошо момче! — шепнеше Уинки, а сълзите й се стичаха между пръстите.

— И като взе пръчката, какво направи с нея? — попита Дъмбълдор.

— Върнахме се в палатката — продължи Крауч. — Тогава ги чухме. Чухме смъртожадните. Онези, които никога не са били в Азкабан. Онези, които не бяха страдали заради моя господар. Те му бяха обърнали гръб. А не бяха заробени като мен. Имаха свободата да го потърсят, но не го направиха. Предпочетоха да си играят с мъгъли. Крясъците им ме изведоха от унеса. Съзнанието ми се избистри за пръв път от години. Разгневих се. Държах в ръцете си магическа пръчка. Исках да ги накажа за тяхната нелоялност към моя господар. Баща ми не беше в палатката — отиде да освобождава мъгълите. Уинки се изплаши, като ме видя толкова гневен, и с една от своите магии ме привърза към себе си. Тя ме измъкна от палатката и ме задърпа към гората, по-далеч от смъртожадните. Аз се възпротивих — исках да се върна в лагера. Трябваше да покажа на самозабравилите се какво означава лоялност към Черния лорд и да ги накажа, че не са му били верни. С откраднатата пръчка изписах в небето Черния знак.

После пристигнаха магьосниците от министерството. Те отправиха зашеметяващи заклинания във всички посоки. Едно от тях мина между дърветата, където стояхме ние с Уинки. Връзката между нас беше прекъсната. И двамата бяхме зашеметени.

Когато намерили Уинки, баща ми е бил сигурен, че и аз съм някъде наоколо. Претърсил храстите, където открили Уинки, и наистина ме намери, паднал сред тях. Изчака да си отидат другите от министерството, върна ме пак към подчинение с проклятието Империус и ме прибра в къщи. Уволни Уинки, защото не си беше изпълнила задължението. Допуснала бе да се сдобия с магическа пръчка и едва не ме бе оставила да избягам.

Уинки простена от отчаяние.

— Баща ми и аз останахме сами в къщи. Докато един ден… един ден… — Главата на Крауч се залюшка и по лицето му се разля налудничава усмивка. — …Моят господар сам дойде при мен. Той се яви в нашия дом късно една вечер в ръцете на своя слуга Опаш. Беше узнал, че съм жив и здрав. Пленил Бърта Джоркинс в Албания, подложил я на изтезания и тя му разказала много неща. Съобщила му за Тримагическия турнир. Казала му, че някогашният аврор Муди отива да преподава в „Хогуортс“. След нови мъчения господарят успял да разруши магията за забрава, направена от баща ми. Тогава тя му казала, че съм избягал от Азкабан и че баща ми ме държи като затворник, за да не тръгна да търся своя господар. Така той разбрал, че аз още съм му предан, може би най-преданият от всички. И благодарение на сведенията, получени от Бърта, моят господар замислил план. Имал нужда от мен. Пристигна вкъщи към полунощ. Баща ми отвори вратата.

Усмивка като от най-светлия спомен в живота му се разля отново по лицето на Крауч. Ужасените кафяви очи на Уинки го гледаха през разперените й пръсти. Тя явно бе толкова потресена, че не можеше и да говори.

— Всичко стана много бързо. Моят господар подчини баща ми с проклятието Империус. Сега той бе пленник и действаше под команда. Господарят му нареди да си върши работата както обикновено, все едно че нищо не се е случило. Аз бях освободен. Събудих се. Отново си бях аз, за пръв път от много години бях отново себе си.

— И какво поиска от теб Лорд Волдемор? — отново попита Дъмбълдор.

— Искаше да разбере дали съм готов да се изложа на всякакви рискове заради него. Аз бях готов. Моята мечта, моята най-голяма амбиция бе да му служа, да се докажа пред него. Той ми разкри, че му е нужно да има свой верен слуга в „Хогуортс“, за да включи Хари Потър в Тримагическия турнир и да го преведе до края му, без това да проличи. Слуга, който да следи Хари Потър навсякъде и да направи така, че той да стигне до Тримагическата купа… Да превърне купата в летекод, та първият, който я докосне, да бъде отведен до моя господар. Но най-напред…

— …ви трябваше Аластор Муди — изпревари го Дъмбълдор, чиито сини очи святкаха, макар че гласът му си оставаше спокоен.

— Опаш и аз се справихме с това. Предварително бяхме приготвили многоликова отвара. Намерихме го в дома му. Муди се съпротивяваше яростно, вдигна се врява. Добре че успяхме да го укротим точно навреме. Напъхахме го в едно от отделенията на собствения му магически куфар. Взехме няколко косъма и ги пуснахме в отварата. Аз я изпих и станах двойник на Муди. Взех му крака и окото и бях готов да посрещна Артър Уизли, когато той пристигна да успокоява мъгълите, оплакали се от шумотевицата. Аз бях разхвърлял кофите за боклук в двора и казах на Уизли, че вероятно някакви са се опитвали да проникнат в къщата, защото са преобърнали кофите. После събрах дрехите на Муди и всичките му там детектори на Тъмни сили и тръгнах за „Хогуортс“. Държах го жив, но под властта на проклятието Империус. Нужен ми беше, за да го разпитвам и да науча всичко за миналото му, за навиците му, та да мога заблудя дори и Дъмбълдор. Трябваше ми и косата му, за да правя многоликовата отвара. Другите съставки намирах лесно. Кожа от дървесна змия откраднах от един кабинет в подземието. Когато Снейп ме завари там, казах му, че съм имал заповед да го претърся.

— А какво стана с Опаш, след като нападнахте Муди? — попита Дъмбълдор.

— Опаш се върна у нас да се грижи за моя господар и да контролира баща ми.

— Но баща ти е избягал… — подсети го Дъмбълдор.

— Да, скоро и той започнал да се съпротивява срещу проклятието Империус като мен. Имало периоди, когато осъзнавал какво става. Тогава господарят решил, че не е безопасно баща ми да напуска къщата. Накарал го да пише писма до министерството. Принудил го да им съобщи, че е болен. Но и Опаш не си свършил добре работата — не бил достатъчно внимателен и баща ми избягал. Господарят се досетил, че той се е запътил към „Хогуортс“. Баща ми щеше да разкаже всичко на Дъмбълдор. Щеше да му признае, че ме е измъкнал от Азкабан. Господарят ми съобщи за неговото бягство и ми нареди да го спра на всяка цена. Аз зачаках с изострено внимание. Използвах картата, която взех от Хари Потър. Картата, която едва не провали всичко.

— Карта ли? — бързо попита Дъмбълдор. — Каква е тази карта?

— На „Хогуортс“. На Потър е. Той ме видя на нея, когато една нощ пак бях влязъл в кабинета на Снейп да крада съставки за многоликовата отвара. Помислил, че е баща ми… заради еднаквите имена. Същата нощ аз прибрах картата на Потър. Уверих го, че Крауч ненавижда тъмни магьосници. Потър повярва, че баща ми следи Снейп. Цяла седмица чаках баща ми да пристигне в „Хогуортс“. Най-сетне една вечер видях на картата, че той е вече в района. Покрих се с мантията невидимка и излязох да го посрещна. Той вървеше покрай Забранената гора. Тогава се появиха Потър и Крум. Аз се скрих и зачаках. Не можех да направя нищо на Потър, защото беше нужен на моя господар. Когато той хукна при Дъмбълдор, аз зашеметих Крум. После убих баща си.

— Нееее! — ревна Уинки. — Господарю Барти, господарю Барти, вие какво говори?

— Уби баща си? — повтори Дъмбълдор със същия спокоен глас. — А какво направи с тялото?

— Завлякох го в гората и го покрих с мантията невидимка. Картата беше с мен. На нея видях как Потър влезе тичешком в замъка и там срещна Снейп. Появи се и Дъмбълдор. Изчаках Потър да излезе от замъка с Дъмбълдор. Измъкнах се от гората, заобиколих и после се появих при тях. Казах, че Снейп ме е насочил натам. Дъмбълдор ми поръча да търся Барти Крауч. Аз отидох при тялото на баща ми. Непрекъснато гледах картата. Когато всички се прибраха, трансфигурирах тялото. Превърнах го в кокал… После се скрих под мантията невидимка и го зарових в прясно изкопаната земя пред къщата на Хагрид.

Настана пълна тишина, нарушавана само от нестихващото хлипане на Уинки.

Пръв проговори Дъмбълдор.

— А тази вечер…

— Предложих да отнеса Тримагическата купа в лабиринта преди вечеря — шепнеше вече Барти Крауч. — Превърнах я в летекод. Планът на моя господар е осъществен. Той си върна силата и аз ще бъда възнаграден от него така, както никой магьосник не е и сънувал.

По лицето му отново се разля усмивка на безумство и главата му клюмна на рамото, а Уинки ридаеше и подсмърчаше до него.