Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
В ЕКСПРЕС „ХОГУОРТС“

Когато Хари се събуди на следващия ден, утрото сякаш бе още по-мрачно заради края на ваканцията. Силен дъжд плющеше по прозорците, докато той обуваше джинсите и измъкваше пуловера си. Училищните си мантии щяха да облекат в експрес „Хогуортс“.

Хари, Рон и близнаците бяха слезли вече до площадката на първия етаж, когато госпожа Уизли се появи в подножието на стълбата силно разтревожена.

— Артър! — извика тя към горния етаж. — Артър! Спешно съобщение от министерството!

Хари се прилепи до стената да направи път на господин Уизли, който с облечена наопаки мантия профуча покрай него и изчезна. Когато момчетата влязоха в кухнята, видяха госпожа Уизли да рови припряно из кухненския бюфет.

— Тук някъде имах перо!

А господин Уизли се бе навел над огъня и разговаряше с…

Хари стисна силно очи и после ги отвори отново, за да се увери, че не го лъжат.

Сред пламъците се беше настанила главата на Амос Дигъри, подобна на едро брадато яйце. Тя говореше бързо, необезпокоявана от обстрелващите я искри и пламъците, плъзващи от време на време покрай ушите й.

— Съседите мъгъли чули крясъци и шумове и извикали как-им-беше-името… пилецаите. Артър, трябва да идеш…

— Ето!

Останала без дъх, госпожа Уизли тикна в ръцете на господин Уизли парче пергамент, шише мастило и смачкано перо.

— Истински късмет е, че научих за това — продължи главата на господин Дигъри. — Отидох по-рано на работа да изпратя няколко сови и заварих целия отдел „Злоупотреба с магии“ на крак… Ако Рита Скийтър разбере, Артър…

— А какво всъщност е станало според Лудоокия? — попита господин Уизли, докато развиваше капачката на мастилницата, потапяше перото в мастилото и се приготвяше да записва.

Очите на господин Дигъри го проследиха.

— Казва, че в двора му имало някой. Чул ги да се промъкват към къщата, но били нападнати от неговите кофи за боклук.

— Какво точно са направили кофите за боклук? — попита господин Уизли, записвайки трескаво.

— Доколкото знам, вдигнали са страшна врява и са открили стрелба с боклуци — продължи Дигъри. — Явно една от тях е продължавала да стреля, когато пристигнали пилецаите…

— Ами нападателите? — изпъшка господин Уизли.

— Артър, знаеш го Лудоокия! — Очите на господин Дигъри се ококориха. — Как ти се струва някой да посмее да се промъкне в двора му в мъртвилото на нощта? Най-вероятно е някой бездомен котарак, който се разхожда сега цял в картофени обелки. Но ако в отдела „Злоупотреба с магии“ разберат, лошо му се пише на Муди^[1]. Нали му знаеш досието. Та затуй, ако може… някое невинно обвинение, нещо по-дребно… Какви са наказанията за обстрелващи боклукчийски кофи?

— Може да се размине и само с мъмрене — отвърна господин Уизли със сбърчено чело и продължи да записва. — Лудоокия нали не е използвал пръчката си? И никого не е нападал?

— Бас ловя, че е скочил от леглото и се е хвърлил да омагьосва всичко, което е успял да стигне през прозореца — отговори господин Дигъри. — Но ще им е трудно да го докажат, като няма пострадали.

— Добре, тръгвам — каза господин Уизли, натъпка пергамента с бележките в джоба си и отново изхвърча от кухнята.

Главата на господин Дигъри се извърна към госпожа Уизли.

— Съжалявам, Моли — извини се той вече по-спокойно, — дето ви притеснявам толкова рано. Обаче само Артър може да отърве Лудоокия, че днес той започва новата си работа. Защо му трябваше точно тази нощ…

— Няма нищо, Амос — отвърна госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че не искаш препечена филийка или нещо друго, преди да тръгнеш?

— Е, добре — кимна господин Дигъри.

Госпожа Уизли взе една филия с масло от наредените върху масата, сложи я на ръжена и я поднесе към устата на господин Дигъри.

— Флагодаря! — изфъфли той с пълни уста и с тихичко пук! изчезна.

Хари чу как господин Уизли се сбогува с Бил, Чарли, Пърси и момичетата. След пет минути той се върна в кухнята, облякъл нормално мантията, и прокара гребен през косата си.

— Трябва да побързам. Успех през годината, момчета! — пожела господин Уизли на Хари, Рон и близнаците, загръщайки се с наметалото си, преди да се магипортира. — Моли, ще успееш ли да заведеш децата до Кингс Крос?

— Разбира се! — отговори тя. — Ти се погрижи за Лудоокия, ние ще се справим.

След като господин Уизли се магипортира, в кухнята влязоха Бил и Чарли.

— Кой спомена Лудоокия? — попита Бил. — Какви ги е надробил този път?

— Казал, че през нощта някой се е опитал да влезе в къщата му — обясни госпожа Уизли.

— Лудоокия Муди ли? — замислено рече Джордж, докато мажеше препечената си филия с мармалад. — Това да не е онзи перко…

— Баща ви много цени Лудоокия Муди — строго каза госпожа Уизли.

— Е, да, татко колекционира щепсели… — тихо отбеляза Фред, когато госпожа Уизли излезе от кухнята. — Краставите магарета…

— Навремето Муди е бил велик магьосник — уточни Бил.

— Той е стар приятел на Дъмбълдор, нали? — попита Чарли.

— Едва ли Дъмбълдор може да бъде наречен нормален все пак — продължи Фред. — Искам да кажа, знам, че е гений и така нататък…

— Кой е Лудоокия? — попита Хари.

— Пенсионер, работил е в министерството — обясни Чарли. — Виждал съм го само веднъж, когато татко ме беше взел със себе си в службата. Бил е аврор, един от най-добрите… Те са ловци на тъмни магьосници — добави той, като видя въпросителния поглед на Хари. — Напълнил е половината от килиите на Азкабан. Има купища врагове, особено сред семействата на заловените от него. Чух, че на стари години го е обзела истинска параноя. Вече не вярва на никого. Отвсякъде му се привиждат тъмни магьосници.

Бил и Чарли решиха да изпратят другите до гара Кингс Крос. Пърси обаче се извини многословно и заяви, че е крайно необходимо да отиде на работа.

— Точно сега не е редно да си взимам почивен ден — каза им той. — Господин Крауч тъкмо започна да разчита на мен.

— Знаеш ли какво, Пърси? — сериозно заговори Джордж. — Мисля, че в най-скоро време той дори ще успее да запомни името ти.

Госпожа Уизли се бе престрашила да поръча по телефона от селската поща три обикновени мъгълски таксита, с които да стигнат до Лондон.

— Артър опита да вземе коли от министерството — прошепна госпожа Уизли на Хари, докато чакаха в прогизналия от пороя двор и гледаха как таксиметровите шофьори слагат шестте тежки куфара за „Хогуортс“ в багажниците, — но нямало свободни. О, миличък, май нещо не ни харесаха, а?

Хари предпочете да не обяснява на госпожа Уизли, че на шофьорите на мъгълски таксита едва ли друг път им се е налагало да возят развилнели се сови като Пигуиджън, който и за миг не спираше да вдига оглушителна врява. Нещата съвсем се влошиха, когато от неочаквано разтворилия се куфар на Фред изпопадаха и се взривиха няколко от вълшебните влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър. Шофьорът, който държеше куфара, мигом закрещя от страх и болка, причинена от впилите се в прасеца му нокти на обезумелия Крукшанкс, дръзнал да се покатери по крака му.

По време на пътуването се чувстваха доста неудобно, натъпкани на задните седалки на такситата и притиснати от куфарите си. Уплашеният от фойерверките Крукшанкс дълго не успя да дойде на себе си, та докато стигнаха до Лондон, Хари, Рон и Хърмаяни бяха доста поодраскани. Те с радост слязоха на Кингс Крос, макар че валеше като из ведро. Докато успеят да пресекат оживената улица пред гарата, натоварени с куфарите си, станаха вир-вода.

Хари бе свикнал да излиза на перон Девет и три четвърти. Трябваше само да премине през привидно солидната стена между девети и десети перон. Номерът бе да го стори незабелязано, без да привлече вниманието на мъгълите. Този път се разделиха на групи. Хари, Рон и Хърмаяни (които най-много биеха на очи заради Пигуиджън и Крукшанкс) преминаха първи. Те спокойно си бъбреха, небрежно се наведоха към бариерата и странично се плъзнаха през нея. Перон Девет и три четвърти се появи пред тях на мига.

Експрес „Хогуортс“ беше вече там с излъскания си алено-червен парен локомотив. Той бълваше кълбета дим, сред който многобройните ученици на „Хогуортс“ и техните родители изникваха подобно на тъмни призраци. Пигуиджън съвсем се разбесня в отговор на крясъците на множеството сови, обгърнати от дима. Хари, Рон и Хърмаяни се качиха да си намерят места и не след дълго започнаха да редят багажа си в едно купе в средата на влака. После скочиха обратно на перона да се сбогуват с госпожа Уизли, Бил и Чарли.

— Може и да се видим по-скоро, отколкото предполагате — ухили се Чарли, докато прегръщаше Джини за сбогом.

— Защо? — оживи се Фред.

— Ще разберете — отвърна Чарли. — Само не казвайте на Пърси, че съм споменал такова нещо. Все пак това е „поверителна информация, докато министерството не реши, че е уместно да й даде гласност“.

— Да, ще ми се и аз да мога да се върна в „Хогуортс“ тази година — каза Бил с ръце в джобовете и някак тъжно загледан във влака.

— Защо? — нетърпеливо попита Джордж.

— Ще бъде интересна година — светнаха очите на най-големия брат. — Може дори да взема отпуск и да дойда да погледам…

— Какво да погледаш? — попита Рон.

Но в този момент чуха свирката и госпожа Уизли ги избута към вратите на влака.

— Благодаря за гостоприемството, госпожо Уизли! — каза Хърмаяни, качи се, затвори вратата и се подаде на прозореца да побъбрят.

— Да, благодаря за всичко, госпожо Уизли! — обади се и Хари.

— О, за мен беше удоволствие, милички! — рече госпожа Уизли. — Бих ви поканила за Коледа, но… е, предполагам, че ще искате да останете в „Хогуортс“ заради това или онова…

— Мамо! — подразни се Рон. — Какво е това, което вие тримата знаете, а ние — не?

— Ще разберете още тази вечер, предполагам — усмихна се госпожа Уизли. — Сигурно ще бъде вълнуващо. Да си призная, много съм доволна, че промениха правилата…

— Какви правила? — в един глас попитаха Хари, Рон, Фред и Джордж.

— Сигурна съм, че професор Дъмбълдор ще ви каже. Ще се държите прилично, нали? Нали, Фред? И ти, Джордж?

Локомотивът шумно изпусна пара и влакът потегли.

— Кажете какво ще става в „Хогуортс“! — изрева Фред през прозореца, но госпожа Уизли, Бил и Чарли все повече се отдалечаваха. — За какви правила говориш?

Госпожа Уизли само се усмихна и помаха. Преди още влакът да направи завой, тя, Бил и Чарли вече се бяха магипортирали.

Хари, Рон и Хърмаяни се върнаха в купето. През барабанящия по стъклата проливен дъжд не се виждаше нищо. Рон отвори куфара си, извади кафявата официална мантия и покри с нея клетката на Пигуиджън да заглуши крясъците му.

— Багман искаше да ни каже какво ще става в „Хогуортс“ — нацупи се той и седна до Хари. — На Световното, помните ли? А собствената ми майка не пожела да ми каже. Чудя се какво…

— Шшт! — прошепна внезапно Хърмаяни и допря пръст към устните си, като посочи съседното купе.

Хари и Рон се заслушаха и доловиха познат провлачен глас, който се чуваше през отворената врата.

— …Татко мислеше да ме прати в „Дурмщранг“^[2] вместо в „Хогуортс“, защото познава техния директор. Нали знаете мнението му за Дъмбълдор, дето толкова си пада по мътнородите? А в „Дурмщранг“ не приемат кого да е. Но мама не искаше да съм толкова далеч. Татко казва, че в „Дурмщранг“ имат много по-добро отношение към Черните изкуства, отколкото в „Хогуортс“. Там учениците всъщност ги овладяват, а не се занимават само с разни глупости за защита като нас…

Хърмаяни стана, отиде на пръсти до вратата на купето, затвори я и гласът на Малфой изчезна.

— Мисли си, че „Дурмщранг“ ще му подхожда по-добре, така ли? — ядоса се тя. — Да беше отишъл наистина, че да не ни се налага да го търпим.

— „Дурмщранг“ друго училище за магия ли е? — попита Хари.

— Да — намуси се Хърмаяни. — То има страховита слава. Според „Преглед на магьосническото образование в Европа“ там обръщат голямо внимание на Черните изкуства.

— Като че ли съм чувал нещо за него — колебливо се обади Рон. — Къде се намира? В коя страна?

— Ами… май никой не знае — отвърна Хърмаяни и вдигна вежди.

— А… защо? — попита Хари.

— По традиция между училищата по магия и вълшебство има вечно съперничество. „Дурмщранг“ и „Бобатон“ крият къде се намират, та да не им откраднат тайните — небрежно обясни Хърмаяни.

— Айде де! — разсмя се Рон. — „Дурмщранг“ сигурно е голям колкото „Хогуортс“. Как може да се скрие такъв огромен замък?

— Но „Хогуортс“ е скрит! — изненада се Хърмаяни. — Всички го знаят… е, поне тези, които са прочели „История на «Хогуортс»“.

— Значи само ти знаеш — отбеляза Рон. — Е, продължавай. Как се крие място като „Хогуортс“?

— Омагьосано е — обясни Хърмаяни. — Ако някой мъгъл го погледне, вижда само плесенясали стари развалини с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“.

— Значи за външни хора и „Дурмщранг“ би изглеждал като развалина?

— Възможно е — вдигна рамене Хърмаяни. — Или е направена магия за отклоняване на мъгъли както при стадиона на Световното първенство. А за да попречат на чуждестранни магьосници да го открият, може да са го омагьосали да бъде неотбележим…

— Я повтори?

— Ами може така да се омагьоса сграда, че да бъде невъзможно да се отбележи на карта, нали?

— Ъъъ… щом казваш — съгласи се Хари.

— Но аз мисля, че „Дурмщранг“ би трябвало да е някъде далеч на север — сподели Хърмаяни. — Някъде, където е много студено, защото в униформите им са включени кожени шапки.

— О, помислете само какви възможности дава това! — размечта се Рон. — Щеше да е лесно да се бутне Малфой от някой ледник и да се обяви това за нещастен случай. Жалко че майка му го е спряла…

Колкото по̀ на север се движеше влакът, толкова по-силен ставаше дъждът. Небето така притъмня, а прозорците толкова се запотиха от влагата, че фенерите светнаха посред бял ден. Потракващата количка със закуски наближи по коридора и Хари купи цял куп котелни сладкиши за всички.

Много от приятелите им ги посетиха следобеда, включително Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм, кръглоликото, бързо забравящо момче, отгледано от баба си, една твърде строга вещица. Шеймъс носеше ирландското си кречетало, чиято магия явно вече отслабваше. То все още пискаше „Трой! Мълет! Моран!“, но звучеше слабо и изтощено. След около половин час Хърмаяни се умори от безкрайните разговори за куидич и отново потъна в „Класически заклинания“ за четвърти курс, като се зае да разучава призоваващата магия.

Невил слушаше жадно разговора на останалите, в който финалът на Световното първенство бе преживян наново.

— Баба не ми позволи да отида — печално обясни той. — Не искаше да купи билети. Било е страхотно, нали?

— Така си е — съгласи се Рон. — Виж това, Невил…

Той порови в куфара си на багажника и извади миниатюрната фигурка на Виктор Крум.

— Уха! — не скри завистта си Невил, когато Рон положи Крум на дундестата му ръка.

— Видяхме го и отблизо — продължи Рон. — Бяхме в горната ложа…

— За пръв и последен път в живота ти, Уизли.

Драко Малфой бе застанал пред вратата. Зад него бяха Краб и Гойл, огромните му дебеловрати приятелчета, които се бяха източили поне с трийсетина сантиметра през лятото. Те явно бяха дочули разговора през вратата на купето, която Дийн и Шеймъс не бяха затворили докрай.

— Не помня да сме те канили, Малфой — студено го сряза Хари.

— Уизли, какво е това? — попита Малфой и посочи клетката на Пигуиджън.

Провисналият ръкав на празничната мантия на Рон се поклащаше в такт с движението на влака и откриваше старомодния дантелен маншет.

Рон се втурна да скрие дрехата, но Малфой бе по-бърз, сграбчи ръкава и го дръпна.

— Погледнете! — възторжено извика той и размаха мантията на Рон пред очите на Краб и Гойл. — Уизли, нямаш намерение да я обличаш, нали? Сигурен съм, че това е било много модерно през 1890 година…

— Задави се с повръщано, Малфой! — извика Рон, а цветът на лицето му стана като на мантията, която издърпа обратно.

Малфой прихна в гръмогласен подигравателен смях, а Краб и Гойл глупаво се изкикотиха.

— Е, ще участваш ли, Уизли? Ще се опиташ ли да прославиш семейството си? Ще има и пари, нали знаеш. Ако спечелиш, ще можеш да си позволиш и прилична мантия…

— За какво говориш? — сопна се Рон.

— Ще участваш ли? — повтори Малфой. — Сигурен съм, че ти ще участваш, Потър? Не пропускаш случай да се поперчиш, нали?

— Или обясни за какво става дума, или се махай! — сопна се Хърмаяни, като вдигна очи от своите „Класически заклинания“ за четвърти курс.

Тържествуваща усмивка се разля по бледото лице на Малфой.

— Да не би да не знаеш? — със задоволство попита той. — Баща ти и брат ти работят в министерството, а ти дори не знаеш. Моят баща ми каза толкова отдавна! Чул го от Корнелиус Фъдж… Нали татко винаги се движи с високопоставени хора от министерството. Може би баща ти е от по-низшите служители и не са му казали, Уизли. Дааа… Може да не говорят такива важни неща в негово присъствие…

Малфой отново се изхили, махна на Краб и Гол и тримата изчезнаха.

Рон се изправи и така затръшна плъзгащата се врата на купето, че стъклото се натроши.

— Рон! — сгълча го Хърмаяни, извади пръчката си, прошепна „Репаро!“ и парчетата стъкло се събраха и полетяха обратно към вратата.

— Прави се, че знае всичко, а ние не знаем нищо — изръмжа Рон. — „Татко винаги се движи с високопоставени хора от министерството“… Баща ми отдавна можеха да го повишат, но на него му харесва там, където си е…

— Разбира се — тихо рече Хърмаяни. — Само не позволявай на Малфой да те ядоса, Рон…

— Той ли? Да ме ядоса? Как ли пък не! — отрече Рон, взе един от котелните сладкиши и го смачка на топка.

Това лошо настроение не го напусна до края на пътуването. Той почти не говореше, докато се преобличаха в училищните си мантии, и все още гледаше гневно, когато експрес „Хогуортс“ намали ход и най-сетне спря в непрогледния мрак на гара Хогсмийд.

Вратите на влака се отвориха и навън ги посрещна грохот от гръмотевица. Те слязоха сред пороя с наведени глави и присвити очи. Хърмаяни беше увила Крукшанкс в мантията си, а Рон пак покри клетката на Пигуиджън със своята официална мантия. Дъждът валеше плътно и силно, сякаш кофи с леденостудена вода неспирно се изсипваха върху главите им.

— Здравей, Хагрид! — извика Хари и помаха към грамадния силует в края на перона.

— Здрасти, Хари! — викна Хагрид и помаха с ръка. — Ще се видим на празненството, ако не се удавим дотогава!

По традиция всяка година първокурсниците, водени от Хагрид, стигаха до „Хогуортс“ с лодки по езерото.

— Ууу, не бих искала да съм в лодка в такова време — потрепери Хърмаяни, докато се придвижваха бавно по перона заедно с тълпата.

Пред гарата ги очакваха стотина файтони с невидими коне. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил побързаха да се качат в един от тях, вратичката леко щракна и само след секунди дългата процесия затрополи и разплиска локвите по пътя към „Хогуортс“.