Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
НЕПРЕДВИДЕНОТО ИЗПИТАНИЕ

— Потър! Уизли! Защо не внимавате?

Ядосаният глас на професор Макгонъгол изплющя като камшик в часа по трансфигурация в четвъртък. Хари и Рон подскочиха и вдигнаха глави. Наближаваше краят на часа и класът бе приключил със задачите си. Морските чайки, превърнати в морски свинчета, бяха заключени в голяма клетка върху катедрата на професор Макгонъгол (от морското свинче на Невил все още стърчаха пера). Темата на домашното бе прилежно преписана от дъската в тетрадките („Опишете с примери какви са начините за прилагане на трансфигурационни заклинания при преобразяване на животни от един вид в друг“). Звънецът щеше да удари всеки момент. В дъното на кабинета Хари и Рон вече бяха започнали дуел с две от шегаджийските магически пръчки на Фред и Джордж и се спогледаха при забележката — в ръката на Рон имаше тенекиен папагал, а Хари държеше гумена херинга.

— Имаме удоволствието да видим как Потър и Уизли се вдетиняват — продължи професор Макгонъгол и стрелна двамата с яден поглед тъкмо когато главата на херингата на Хари се отдели от тялото и последва с глухо тупване човката на папагала на Рон, която вече бе долетяла до пода. — Искам да направя едно съобщение пред всички. Наближава традиционният за Тримагическия турнир коледен бал и всички ще имаме възможност свободно да общуваме с чуждестранните ни гости. Балът е за ученици от четвърти курс нагоре, но можете да поканите и някого от долните курсове, ако желаете…

Лавендър Браун се изкиска. Парвати Патил я смушка в ребрата и опъна лице да се пребори с напиращия смях. И двете извърнаха глави към Хари. Професор Макгонъгол не им направи забележка и Хари помисли, че това е крайно несправедливо, след като само преди минута бе сгълчала тях двамата с Рон.

— Официалните мантии са задължителни — продължи професор Макгонъгол. — Балът се открива в Голямата зала в осем часа на Коледа и ще продължи до полунощ. И така… — Тя бавно огледа целия клас и завърши с нескрито неодобрение: — Коледният бал е добра възможност да поразпуснем… ааа… коси…

Лавендър се изкиска още по-високо и здраво захлупи уста с шепи да заглуши смеха си. Този път Хари разбра какво е смешното. Професор Макгонъгол с нейния стегнат кок сигурно никога не бе разпускала косата си по никакъв повод…

— Но това НЕ означава — побърза да добави преподавателката — учениците от „Хогуортс“ да се разпуснат дотолкова, че да забравят добрите обноски. Ще бъда страшно огорчена, ако някой възпитаник на „Грифиндор“ злепостави училището.

Звънецът би и сред обичайната глъчка всички започнаха да стягат чантите си и да ги мятат на гръб.

Професор Макгонъгол извиси глас над шумотевицата:

— Потър, ела за момент, ако обичаш.

Като реши, че това е сигурно заради безглавата му гумена херинга, Хари унило тръгна към учителската катедра.

Професор Макгонъгол изчака класът да напусне стаята и се обърна към него:

— Потър, избраниците и техните партньори…

— Какви партньори?

Професор Макгонъгол го изгледа с подозрение — сигурно си помисли, че той се опитва да се прави на интересен.

— За коледния бал, Потър — ледено рече преподавателката. — Вашите партньори за танците.

Вътрешностите на Хари сякаш се сгърчиха и изсъхнаха.

— Партньори за танците ли? — повтори той, усети как се изчервява и веднага добави припряно: — Аз не танцувам!

— Не може да не танцуваш! — подразни се професор Макгонъгол. — Точно за това става дума. По традиция избраниците и техните партньори откриват бала.

Хари моментално си представи самия себе си, облечен с фрак и с цилиндър на главата, подръка с момиче, пременено с рокля на волани, с каквито леля Петуния винаги се контеше за банкетите на вуйчо Върнън.

— Няма да танцувам! — заяви той.

— Традицията повелява — отсече професор Макгонъгол. — Ти си избраник на „Хогуортс“ и ще правиш всичко, което се очаква от теб като представител на училището. Така че — избери си дама, Потър.

— Ама… аз не…

— Разговорът приключи, Потър! — каза професор Макгонъгол с нетърпящ повече възражения глас.

* * *

Само преди седмица Хари би казал, че да се намери партньорка за танци е фасулска работа в сравнение с това да излезеш срещу унгарски шипоносец. Но веднъж вече надвил змеицата, той нямаше нищо против да се пребори отново с нея, вместо да си търси момиче за бала.

Никога досега толкова много ученици не бяха изявявали желание да прекарат Коледа в „Хогуортс“. Обикновено Хари бе един от малцината, които оставаха в училището, защото самата мисъл да се върне на „Привит Драйв“ за празниците бе непоносима. Но тази година всички ученици от четвърти и по-горните курсове се готвеха да останат и бяха направо обсебени от мисълта за предстоящия бал — особено момичетата. Хари се изуми колко много ученички има в „Хогуортс“ — досега той никога не ги бе забелязвал. Момичета, които се кикотеха и шушукаха из коридорите, момичета, които се усмихваха и прихваха след минаващото покрай тях момче, момичета, които трескаво обсъждаха идеите си за тоалети в коледната нощ…

— Защо все се движат на групички? — обърна се Хари към Рон, когато десетина момичета минаха покрай тях и се разкикотиха, вперили очи в него. — Как да издебнеш някоя насаме и да я поканиш?

— Да опитаме с ласо — предложи Рон. — Вече решил ли си коя да бъде?

Хари замълча. Той бе наясно със себе си коя точно иска да покани, но да събере смелост беше трудна работа… Чо бе с една година по-голяма от него, много красива, отлично играеше куидич, а и съучениците й много я обичаха.

Изглежда Рон се досети какво се върти в главата му.

— Слушай, няма да имаш никакви проблеми. Ти си избраник. Победи и унгарския шипоносец. Бас ловя, че биха се наредили на опашка да отидат с теб!

В името на наскоро възстановеното им приятелство Рон се стремеше да прикрие горчивината в гласа си. А и за учудване на Хари той се оказа прав.

Още на следващия ден една къдрокоса третокурсничка от „Хафълпаф“, с която Хари никога не бе разменял и дума, предложи да му бъде дама на бала. Той така се слиса, че отказа още преди да бе обмислил предложението. Момичето си тръгна обидено, а Хари трябваше да търпи подмятанията на Дийн, Шеймъс и Рон през целия час по история на магията. На следващия ден още две момичета дойдоха при него със същото предложение — една второкурсничка и (за негов ужас) една петокурсничка, която май имаше желание да го нокаутира, ако се осмели да й откаже.

— Иначе беше хубава — рече Рон от любезност, след като спря да се смее.

— Беше с цяла глава по-висока от мен — още не можеше да се успокои Хари. — Представи си само на какво щях да приличам, ако трябваше да танцувам с нея.

И той си спомни какво бе казала Хърмаяни за Крум: „Харесват го само заради славата му!“ Хари се съмняваше, че някое от момичетата, които го бяха поканили до момента, щеше да го направи, ако той не беше избраник на училището. Но после се запита дали това щеше да го притеснява, ако го беше поканила Чо…

И въпреки предстоящото неприятно задължение да танцува на откриването на бала Хари трябваше да си признае, че откакто преодоля първото изпитание, животът му стана доста по-хубав. Вече почти никой не му се подиграваше по коридорите и той предполагаше, че Седрик има пръст в тая работа — вероятно в знак на благодарност, загдето Хари го бе предупредил за змейовете в първото изпитание, той бе убедил хафълпафци да не го закачат. По-рядко се забелязваха и значките Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ. Разбира се, Драко Малфой не пропускаше възможност да цитира в присъствието на Хари статията на Рита Скийтър, но предизвикваше все по-малко и по-малко смях. И сякаш като принос за доброто самочувствие на Хари „Пророчески вести“ не отпечата никаква статия за Хагрид.

— От ник’ви магически създания не се интересува, право да ви кажа — рече Хагрид, когато в последния за срока час по грижа за магически създания Хари, Рон и Хърмаяни го попитаха как е минало интервюто на Рита Скийтър.

За тяхно успокоение Хагрид се бе отказал да общува отблизо с раконогите огнемети и този ден тримата седяха около него край дървената маса зад къщата му и приготвяха прясна смес от храни, с която да изкушат огнеметите да похапнат.

— Тя искаше да й разправям за тебе, Хари — продължи да шепне Хагрид. — Е, казах й, че сме приятели, откак дойдох да те ’зема от Дърсли. „Не му ли се скарахте поне веднъж за четири години? — пита ме тя. — Нито един път ли не ви е ядосал в час?“ А аз й рекох, че не си, ама туй хич не й се хареса. Май й се искаше да чуе, че си голяма напаст, Хари.

— Точно така — отвърна Хари, като хвърли няколко парчета змейски черен дроб в голямата метална купа и хвана ножа да отреже още. — Не може да ме описва все като един трагичен малък герой. Рискува да стане досадна.

— Иска да го покаже в друга светлина, Хагрид — мъдро рече Рон, докато обелваше яйца от саламандър. — А от теб е очаквала да кажеш, че Хари е налудничав нарушител!

— Ама той не е! — викна Хагрид с искрен протест.

— Трябваше да интервюира Снейп — мрачно рече Хари. — Като нищо щеше да ме злепостави. Потър премина всякакви граници още от първия ден в това училище.

— Така ли разправя, а? — възмути се Хагрид, а Рон и Хърмаяни се разсмяха. — Може и да си нарушил някое и друго правило, Хари, ама си те бива, тъй де?

— Благодаря ти! — усмихна се Хари.

— Ще ходиш ли на оня коледен бал, Хагрид? — попита Рон.

— Аха, смятам да надникна — смутено отвърна пазачът. — Няма да е лошо. Ти ще откриваш танците, нали, Хари? Коя си поканил?

— Засега никоя — отвърна Хари и усети как и този път се изчервява.

Хагрид смени темата.

Вълнението значително нарасна в края на последната седмица на срока. Отвсякъде се носеха слухове за коледния бал, но Хари не вярваше и на половината от тях. Например че Дъмбълдор бил купил осемстотин бъчви греяна медовина от Мадам Розмерта. Но беше почти сигурно, че е поканил „Орисниците“. Хари през живота си не бе слушал магьосническо радио и нямаше никаква представа кои или какви точно бяха „Орисниците“, но по дивата радост на онези, които бяха израснали с радио „Магия“, разбра, че те са много известна музикална група.

Някои от учителите по примера на дребничкия професор Флитуик се отказаха от опитите си да включат в часовете нов материал, защото умовете на учениците бяха заети с бала. В сряда професор Флитуик предостави часа си за свободни занимания и дълго обсъжда с Хари безупречната призоваваща магия, която възпитаникът му бе използвал в първото изпитание от турнира. Но други преподаватели не бяха така великодушни. Нищо не бе в състояние да отклони професор Бинс от досадното разнищване на таласъмските бунтове. Едва ли незначително събитие като Коледа можеше да смути учебната програма на преподавател, който не бе допуснал дори собствената му смърт да попречи на занятията. Необяснимо бе как той успяваше да превърне дори и най-кървавите и ожесточени бунтове на таласъмите в отегчителни лекции, скучни като доклада на Пърси за дъната на котлите. Професор Макгонъгол и Муди не ги освободиха и миг по-рано от края на часовете си, а Снейп по-скоро би осиновил Хари, отколкото да им разреши да се забавляват в часа по отвари. Той съобщи със заплашителен поглед, че през последния час от срока ще ги изпитва върху противоотровите.

— Ама че е зъл! — горчиво възкликна Рон вечерта в общата стая на „Грифиндор“. — Да ни тръсне изпит в последния час! Ще се побъркаме от преговаряне в края на срока!

— Е, ти май не си от тия, дето си дават много зор, нали?

Хърмаяни го гледаше иззад тетрадката си по отвари. Рон съсредоточено строеше замък от избухващи карти, които бяха много по-интересни от мъгълските, защото можеха да експлодират във всеки момент.

— Не забравяй, че е Коледа, Хърмаяни — лениво рече Хари, който седеше в кресло до камината и препрочиташе за десети път „В полет с гюллетата“.

Хърмаяни изгледа строго и него.

— Очаквах, че като не се занимаваш с противоотрови, поне ще правиш нещо полезно, Хари!

— Какво например? — запита той, втренчил поглед в Джоуи Дженкинс от „Чъдли кенънс“, който насочи блъджъра към гончията на „Боликасъл батс“^[1].

— Яйцето! — прошепна почти през зъби Хърмаяни.

— Стига, Хърмаяни, ще успея до двайсет и четвърти февруари! — отвърна Хари.

Той бе сложил златното яйце в куфара си и не го бе отварял от вечерното празненство след първото изпитание. Имаше цели два месеца и половина пред себе си, а дотогава все някак щеше да разгадае какво значат онези виещи вопли.

— Но може и няколко седмици да не ти стигнат! — настояваше Хърмаяни. — Ще изглеждаш пълен глупак, ако всички останали разгадаят какво е следващото изпитание, а ти — не!

— Остави го, Хърмаяни, заслужил си е поне кратка почивка — намеси се Рон и постави и последните две карти на върха на замъка.

Цялата конструкция гръмна и опърли веждите му.

— Добре изглеждаш, Рон. Много ще ти отива на официалната мантия.

С тези думи Фред и Джордж влязоха и седнаха на тяхната маса. Рон попипваше поразените си вежди.

— Рон, може ли да вземем Пигуиджън? — попита Джордж.

— Не, излетя да носи писмо — отвърна Рон. — А защо ви е?

— Защото Джордж иска да го покани за своя дама на бала — пошегува се Фред.

— Защото искаме да изпратим писмо, глупчо — отговори Джордж.

— Вие двамата с кого си пишете непрекъснато? — запита ги по-малкият им брат.

— Не си пъхай носа, че и него ще опърлим — предупредително размаха пръчката си Фред. — Е, вече уточнихте ли си дамите за бала?

— Още не — отвърна Рон.

— Ако не побързате, хубавиците ще свършат — изсмя се Фред.

— А коя е твоята дама? — полюбопитства Рон.

— Анджелина — без никакво притеснение отвърна Фред.

— Моля? — изуми се Рон. — Вече си я поканил?

— Добре че стана дума — рече Фред, извърна глава и се провикна сред шума в общата стая: — Ехей! Анджелина!

Анджелина, която бъбреше с Алиша Спинет до камината, погледна.

— Какво има?

— Ще бъдеш ли моя дама на бала?

Анджелина го прецени с поглед.

— Може — съгласи се тя, обърна отново гръб и продължи да бъбри с Алиша, а на лицето й се появи лека усмивка.

— Така се прави — рече Фред на Хари и Рон. — Фасулска работа!

След като се изправи и се прозя, той подкани Джордж:

— Тогава да вземем една от училищните сови. Хайде…

Двамата излязоха от стаята. Рон спря да опипва веждите си и погледна Хари през купчината димящи карти.

— Трябва да действаме… да си поканим по някоя. Той има право… че да не се окажем накрая с две тролки.

— Две… к-какви, извинете ме? — заекна от възмущение Хърмаяни.

— Е, така се казва — вдигна рамене Рон. — По-добре да ида сам, отколкото с Елоиз Миджън например.

— Напоследък няма толкова пъпки и всъщност е много мила!

— Ама й е крив носът! — възрази Рон.

— Аха, така значи — наежи се Хърмаяни. — Готов си да отидеш на бала с най-красивото момиче, което приеме поканата ти, дори и да е страшно тъпо?

— Ами… не виждам нищо лошо — рече Рон.

— Отивам да спя! — троснато каза Хърмаяни и тръгна към стълбите без нито дума повече.

* * *

Неуморими в желанието си да впечатлят гостите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“, преподавателите в „Хогуортс“ бяха решили да покажат замъка в пълния му блясък тази Коледа. Като окачиха украсата, Хари забеляза, че тя никога досега не е била така ослепително красива. По перилата на мраморното стълбище бяха залепени вечноледени висулки. Обичайните дванайсет елхи, колкото всяка година поставяха в Голямата зала, бяха отрупани с всевъзможни украшения — от светещи дребни плодчета на зеленика до живи бухащи златни сови, а рицарските доспехи по коридорите бяха омагьосани да пеят коледни песни, когато някой мине покрай тях. Невероятно беше да се чуе „Тиха нощ, свята нощ“ в изпълнение на празен шлем, който знае само част от текста. Често се налагаше пазачът Филч да издърпва Пийвс от вътрешността на някоя от броните, където полтъргайстът с удоволствие се криеше и допяваше песента със собствените си грубовати стихове.

А Хари все още не бе поканил Чо. Двамата с Рон започнаха сериозно да се притесняват. Хари отбеляза, че Рон нямаше да изглежда чак толкова глупаво без дама, колкото той самият, защото трябваше да открие танците заедно с другите избраници.

— Е, в краен случай ще се обърна към Стенещата Миртъл — мрачно рече той, спомняйки си за момичето призрак, което живееше в женската тоалетна на втория етаж.

— Хари, да стиснем зъби и да свършим тая работа още днес — предложи Рон в петък сутринта, сякаш планираха да щурмуват непревземаема крепост. — До довечера, като се видим в общата стая, и двамата да сме поканили дамите си, съгласен ли си?

— Ъхъ… добре — прие Хари.

Но колкото пъти се осмеляваше да погледне към Чо този ден — през междучасие, по време на обяда или на път за час по история на магията, — тя винаги бе наобиколена от приятелки. Никога ли не ходеше сама? Дали да не я причака пред тоалетните? Но не, дори и там тя отиваше със свита от четири или пет момичета. И все пак, ако не успееше да се престраши сега, някой друг щеше да го изпревари.

Трудно му бе да се съсредоточи върху изпита на Снейп за противоотровите и забрави да сложи ключовата съставка безоар, заради което получи най-ниската оценка. Но никак не се притесни, защото изцяло бе зает да събира кураж за това, което му предстоеше. Когато звънецът удари, грабна чантата си и хукна към вратата на подземието.

— Ще се видим на вечеря — извика той на Рон и Хърмаяни и се втурна нагоре по стълбите.

Трябваше само да помоли Чо за кратък разговор на четири очи. Той се заоглежда в препълнения с ученици коридор и я видя (много по-скоро, отколкото очакваше) да излиза от час по защита срещу Черните изкуства.

— А… Чо… Може ли за момент?

Кикотенето трябва да бъде строго забранено, ядно си помисли Хари, когато всички момичета около Чо прихнаха. Тя обаче не се засмя, а каза:

— Ами да.

Двамата се отдалечиха от съучениците й. Хари я погледна и стомахът му се сви, сякаш бе пропуснал някое стъпало и стремглаво политаше надолу.

— Ъъъ… — започна той.

Не можеше да я покани. Просто не се получаваше. Обаче трябваше да го направи. Застанала пред него, Чо го гледаше с недоумение.

Думите му се изплъзнаха сами.

— Ислиойдешбалмен?

— Моля? — не разбра Чо.

— Дали… искаш да дойдеш на бала с мен? — попита този път отчетливо Хари.

Защо трябваше да се изчерви точно сега? Защо?

— Ооо! — изчерви се на свой ред и Чо. — О, Хари, много съжалявам! — Наистина й личеше. — Вече обещах на друг.

— Аха… — рече Хари.

Чувстваше се странно. Само преди миг вътрешностите му се гърчеха като змии, а сега изведнъж като че ли изобщо ги нямаше никакви.

— Аха, добре… Няма проблем.

— Много съжалявам! — повтори Чо.

— Няма защо — отвърна Хари.

Те стояха и се гледаха. Първа проговори Чо:

— Е…

— Да — смотолеви Хари.

— Ами… до скоро — сбогува се Чо, все още зачервена, и си тръгна.

Преди да успее да се възпре, Хари викна след нея:

— С кого ще бъдеш?

— О, със Седрик — отвърна тя. — Седрик Дигъри.

— Аха, добре — рече Хари.

Отново усети вътрешностите си по местата им. Но се почувства така, сякаш някой ги бе натъпкал с олово.

Съвсем забравил за вечерята, Хари бавно тръгна към кулата на „Грифиндор“. Гласът на Чо отекваше в ушите му с всяка стъпка. „Със Седрик… Седрик Дигъри“. Беше започнал малко да харесва Седрик и дори щеше да му прости и за онзи куидичен мач, и за това, че бе красив, известен и любимият на всички участник в турнира. Но изведнъж осъзна, че Седрик всъщност е негоден за нищо красавец с пилешки мозък.

— Мечти и блясък! — глухо рече Хари на Дебелата дама. Паролата бе сменена предишния ден.

— Позна, миличък! — развълнувано отвърна тя, намести новата си лъскава диадема и се люшна напред да го пропусне.

Хари огледа общата стая и за своя изненада видя Рон, който седеше в най-отдалечения ъгъл с лице към стената. Беше силно пребледнял. До него беше Джини и успокоително му говореше нещо на ухото.

— Какво има, Рон? — попита Хари, като стигна до тях. Рон вдигна очи към него, а на лицето му бе изписан ням ужас.

— Защо ли ми трябваше? — като обезумял запита той. — Не разбирам какво ме накара да го направя!

— Какво си направил? — попита го Хари.

— Ами… поканил Фльор Делакор да му бъде дама — обясни Джини.

Тя едва сдържаше усмивката си, но не спираше да потупва съчувствено Рон по рамото.

— Какво си направил? — не повярва на ушите си Хари.

— Не знам какво ми стана — изпъшка Рон. — Какво ме прихвана? Наоколо тълпа… навсякъде… полудях… всички ме гледаха! Просто си минавах покрай нея във входната зала… тя стоеше и говореше с Дигъри… нещо ме връхлетя… и я поканих!

Рон изстена и закри лицето си с ръце. Не спираше да приказва, макар че почти не му се разбираше:

— Тя ме изгледа, сякаш видя гол охлюв. Дори не ми отговори. А после… не знам… като че дойдох на себе си и побягнах.

— Тя има баба вийла — рече Хари. — Ти беше прав. Вината не у теб. Бас ловя, че си минал покрай нея тъкмо когато се е опитвала да заплени с изпитания си чар Дигъри и някоя искри е стигнала до теб. Но усилията й са били напразни — Седрик ще бъде на бала с Чо Чан.

Рон го погледна въпросително.

— Току-що я поканих да дойде с мен — тъжно продължи Хари. — Тя ми го съобщи.

Усмивката на Джини внезапно се стопи.

— Нещо не е наред — избухна Рон. — Само ние сме още без дами. Е, ако не се брои Невил. Хей, познай кого е поканил той! Хърмаяни!

— Моля? — възкликна Хари, озадачен от неочакваната новина.

— Да, истина е — разсмя се Рон и лицето му се оживи. — Самият той ми го каза след часа по отвари. Защото била толкова мила да му помага с домашните и така нататък… Обаче тя му отговорила, че вече била поканена. Ха! Как не! Просто не е искала да ходи с Невил… То кой ли би искал?

— Недей! — ядоса се Джини. — Не му се присмивай…

Точно в този миг Хърмаяни влезе през отвора зад портрета.

— Защо не бяхте на вечеря? — попита тя и тръгна към тях.

— Защото… ъъъ… Спрете да се хилите вие двамата! Защото току-що са били отхвърлени от момичетата, които поканили — обясни Джини.

Смехът на Хари и на Рон секна.

— Много мило, Джини — кисело рече брат й.

— Всички красавици са вече поканени, нали, Рон? — насмешливо се обади Хърмаяни. — Елоиз Миджън напоследък не изглежда толкова зле, а? Е, все някъде някоя ще приеме.

Но Рон се бе втренчил в Хърмаяни, като че я виждаше в някаква нова светлина.

— Хърмаяни, Невил е прав… ти си момиче…

— Каква наблюдателност! — язвително отвърна тя.

— Е… защо да не бъдеш дама на един от нас?

— Не, не мога — отсече Хърмаяни.

— Хайде де! — нетърпеливо настоя Рон. — Трябва да имаме партньорки. Всички други имат, а ние ще приличаме на глупаци.

— Не мога да дойда с вас — изчерви се Хърмаяни. — Вече си имам кавалер.

— Не е вярно! — възрази Рон. — Казала си го само за да се отървеш от Невил!

— Така ли? — В очите на Хърмаяни проблясваха опасни пламъчета. — Ако ти, Рон, едва след три години все пак забеляза, че съм момиче, това не значи, че никой друг не е забелязал!

Рон я зяпна. После отново се разсмя.

— Добре де, добре, знаем, че си момиче — рече той. — Нали се разбрахме! Ще дойдеш ли?

— Вече ти казах! — разгневи се Хърмаяни. — Ще ходя на бала с друг!

И тя се втурна към спалните на момичетата.

— Лъже! — решително заключи Рон и я проследи с поглед.

— Не лъже — тихо рече Джини.

— Тогава кой ще й е кавалер? — рязко попита Рон.

— Няма да ти кажа. Това си е нейна работа — заяви Джини.

— Добре де… — Рон изглеждаше като попарен. — Почва да ми писва. Джини, ти може да бъдеш дама на Хари, а аз…

— Не мога — отвърна Джини и пламна. — Ще бъда с… Невил. Той ме покани, след като Хърмаяни му отказа, и аз си помислих… е… иначе нямаше да мога да отида. Нали не съм в четвърти курс. — Тя изглеждаше много нещастна. — А сега ще ида да вечерям — каза тихо, стана и тръгна с наведена глава към портрета.

Рон зяпна Хари и викна:

— Какво им става на всички!

Но Хари бе видял, че Парвати и Лавендър влизат през отвора зад портрета. Бе назрял моментът за решителни действия.

— Чакай ме тук — рече той на Рон, изправи се и тръгна право към Парвати. — Парвати? Искаш ли да дойдеш на бала с мен?

Парвати прихна. В джобовете на мантията си Хари стискаше палци смехът по-скоро да й мине и тя да каже „да“.

— Да, добре… — отвърна най-сетне тя и се изчерви до кръв.

— Благодаря! — облекчено въздъхна Хари. — Лавендър, ти ще бъдеш ли дама на Рон?

— Тя ще ходи с Шеймъс — рече Парвати и двете се разкикотиха още по-силно.

Хари въздъхна.

— А можете ли да се сетите за някое момиче, което да иде на бала с Рон? — сниши глас Хари, за да не го чуе самият Рон.

— Какво ще кажеш за Хърмаяни Грейнджър? — предложи Парвати.

— Тя ще бъде с друг.

Парвати бе поразена и наостри уши веднага:

— Ооооо, с кого?

— Нямам представа — вдигна рамене Хари. — Та да помислим за Рон.

— Амиии… — провлачи Парвати, — може би сестра ми Падма, знаеш я, от „Рейвънклоу“. Ще я попитам, ако искаш.

— Да, страхотно! — грейна Хари. — Ще ми кажеш дали е съгласна, нали?

Хари се върна при Рон с убеждението, че този бал изобщо не си струва толкова усилия, но и с надеждата, че поне носът на Падма Патил е достатъчно прав.