Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
ЯЙЦЕТО И ОКОТО

Тъй като нямаше представа колко дълго ще трябва да се къпе, докато разкрие тайната на златното яйце, Хари реши да се заеме с това през нощта, за да има достатъчно време. Никак не му се искаше да следва всички съвети на Седрик, но все пак наистина бе най-добре да използва банята на префектите, тъй като там достъпът беше ограничен и вероятността да го безпокоят бе много по-малка.

Този път Хари внимателно планира как да се движи дотам, защото пазачът Филч веднъж вече го бе залавял далеч от спалните помещения нощно време и нямаше никакво желание да преживее това отново. Мантията невидимка щеше да е най-добрата му защита, но за още по-голяма сигурност той реши да вземе и Хитроумната карта, която бе другият му надежден помощник, когато се налагаше да се нарушават правила. На картата се виждаше целият „Хогуортс“ с всичките коридори и тайни тунели, но най-важното бе, че тя разкриваше къде се намират обитателите на замъка. Всеки от тях се движеше като точица с името си като надпис, така че Хари щеше веднага да разбере, ако някой се приближава към банята.

В четвъртък през нощта Хари се измъкна от постелята си, наметна мантията невидимка и предпазливо заслиза по стълбите, точно като в онази нощ, когато Хагрид му бе показал змейовете. Спря пред портрета и почака да се отвори. Тази вечер Рон бе останал отвън, за да каже на Дебелата дама паролата (Бананови бухти!).

— Успех! — прошепна Рон, докато се разминаваха, и се качи да си ляга.

Този път беше доста неудобно да се движи с мантията невидимка, тъй като носеше под едната си мишница тежкото яйце, а с другата ръка държеше картата пред очите си. Добре че осветеният от луната коридор бе празен и тих и като сверяваше през точно определени интервали местоположението си по картата, Хари успя да избегне нежелани срещи с когото и да било. Когато стигна до статуята на Борис Озадачения, видимо объркан магьосник с разменени ръкавици, той видя вратата, приближи се до нея и прошепна паролата „Свеж като скреж!“, както му бе казал Седрик.

Вратата проскърца и се отвори. Хари се мушна вътре, врътна ключа зад себе си, свали мантията невидимка и се огледа.

Първата му мисъл бе, че си струва да стане префект само за да може да се къпе в тази баня. Мека светлина струеше от изящен полилей с много свещи. Всичко наоколо бе от бял мрамор, дори и празният, както изглеждаше, правоъгълен басейн, вдълбан в пода по средата на помещението. По ръбовете на басейна бяха монтирани около стотина златни крана и на дръжката на всеки от тях се виждаше скъпоценен камък с различен цвят. Имаше и трамплин за скачане. По прозорците висяха дълги ленени пердета, в един ъгъл имаше цял куп пухкави бели хавлии, а на стената бе закачена една-единствена картина в златна рамка. Там бе изобразена русокоса русалка, която спеше върху скала и при всяко похъркване косата й се развяваше леко пред лицето.

Хари остави мантията, яйцето и картата и тръгна да огледа. Стените връщаха ехото от стъпките му. Колкото и приказна да бе тази баня и колкото и да му се искаше да изпробва някои от крановете, не го напускаше мисълта, че Седрик може просто да му се е подиграл. Как ли изобщо всичко това тук щеше да му помогне да разгадае тайната на яйцето? Той все пак подреди една от пухкавите хавлии, мантията си, картата и яйцето покрай ръба на ваната с големина на плувен басейн, коленичи и отвори няколко крана едновременно.

Веднага забеляза, че от тях тече вода, смесена с различни пенливи шампоани, каквито той никога не бе използвал. От единия кран изскочиха сини и розови мехури колкото футболни топки. Вторият бълваше толкова гъста снежнобяла пяна, че Хари сигурно би могъл да легне върху нея, без да потъне. Третият изпускаше силно парфюмирани лилави облачета, които се носеха над повърхността на водата. Хари се позабавлява известно време да пуска и спира крановете, като най-много се радваше на онзи, чиято струя отскачаше от водата и образуваше широки дъги над нея. А когато дълбокият басейн (за удивително кратко време, като се има предвид размерът му) се напълни с гореща вода, пяна и мехурчета, Хари затвори всички кранове, свали пижамата, чехлите и халата и се пъхна вътре.

Беше толкова дълбоко, че стъпалата му едва докосваха дъното. Преплува няколко дължини, преди да се върне в единия ъгъл, и като се оттласкваше с енергични махове на краката, за да държи главата си над водата, се загледа в яйцето. Макар да му беше много приятно да плува в топлата пенлива вода с облачета разноцветна пара наоколо, не го осени никакво хрумване, не му дойде никакво внезапно просветление.

Хари протегна ръце, пое яйцето с мокри длани и го отвори. Пронизителният вой изпълни банята и вибрирайки във въздуха, отекна от мраморните стени, още по-неразгадаем отпреди заради ехото. Хари бързо затвори яйцето, разтревожен да не привлече Филч и дори озадачен дали всъщност не е бил точно такъв планът на Седрик. Но изведнъж подскочи и изтърва яйцето, което затрополи по пода на банята, защото някой бе казал:

— На твое място щях да го потопя във водата.

От изненада Хари се нагълта с мехурчета пяна. Изправи се, плювайки, и видя призрак на момиче с много тъжно лице да седи с кръстосани крака върху един от крановете. Това бе Стенещата Миртъл, чиито ридания обикновено се носеха откъм една чупка в тръбата на тоалетната три етажа по-долу.

— Миртъл! — ядоса се Хари. — Аз… аз не съм облечен!

Това едва ли имаше значение сред гъстата пяна, ала той изпита неприятното усещане, че Миртъл го е шпионирала от някой кран откакто бе дошъл.

— Зажумях, като влизаше в басейна — каза тя и примигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Не си идвал да ме видиш много отдавна.

— Аз… ами… — запъна се Хари и леко приклекна, за да е сигурен, че Миртъл не вижда нищо друго, освен главата му. — Не бива да влизам в твоята тоалетна. Тя е само за момичета.

— По едно време това нямаше значение за теб — жаловито рече Миртъл. — Прекарваше там часове.

Това беше вярно, но само защото Хари, Рон и Хърмаяни бяха установили, че повредената тоалетна на Миртъл е достатъчно скришно място да приготвят многоликовата отвара, която бе забранена. С помощта на тази отвара Хари и Рон успяха за един час да приемат образите на Краб и Гойл, за да се вмъкнат в общата стая на „Слидерин“.

— Нали си изпатих тогава, че влизам там — каза Хари за свое оправдание, което не беше лъжа, защото Пърси го бе заварил веднъж точно като излизаше от онази тоалетна. — И после вече не смеех.

— Аха… разбирам… — рече Миртъл, чоплейки с доста мрачен вид една пъпка на брадичката си. — Добре де, няма значение… Защо не пуснеш яйцето във водата? Така направи Седрик Дигъри.

— И него ли си шпионирала? — възмути се Хари. — Да не би да се промъкваш тук вечер да гледаш как се къпят префектите?

— От време на време — призна си Миртъл, — ама никога не излизам да разговарям с тях.

— Поласкан съм от вниманието ти — отвърна с ирония Хари. — Затвори си очите!

Той се увери, че Миртъл е закрила плътно очилата си с ръце, излезе от водата, зави се плътно с хавлията и отиде да вземе яйцето.

Щом Хари влезе отново в басейна, Миртъл надникна между пръстите си и го подкани:

— Хайде, отвори го сега под водата!

Той потопи яйцето под пяната и го отвори… и този път наистина нямаше стенания. Отвътре се чуваше някаква песен със силно гъргорене, но той не можеше да различи думите през водата.

— Трябва да си потопиш и главата — продължаваше да го наставлява Миртъл, явно много доволна. — Хайде, давай!

Хари си пое дълбоко въздух и се скри във водата… Чак тогава, седнал на мраморното дъно на изпълнения с мехурчета басейн, той чу песен на тайнствен хор откъм отвореното яйце:

„Когато песента ни под водата чуеш ти,

гмурни се в дълбините и там ни намери.

Заплуваш ли сред тъмните и тайнствени води

оглеждай се наоколо и всеки миг помни —

тук пазим ние туй, що трябва да спасиш,

че с неговата загуба не ще се помириш.

Ако до час не го извадиш, ще сгрешиш —

не можеш вече никога да го освободиш.“

Хари изплува през пяната и отметна мокрите кичури коса от очите си.

— Сега чу ли? — попита го Миртъл.

— Да… „Когато песента ни под водата чуеш ти“… и трябва да ги намеря… Я чакай, искам пак да го чуя… — И той отново се потопи.

Наложи се да изслуша още три пъти песента на яйцето под водата, докато я запомни. После се задържа известно време с глава над повърхността, мислейки трескаво, а Миртъл седеше и го гледаше.

— Значи трябва да тръгна да търся някои, чиито гласове се чуват само под водата… — бавно говореше той. — Ъъъ… кой може да бъде това?

— Ама че бавно мислиш!

Стенещата Миртъл се бе развеселила както в деня, когато от многоликовата отвара Хърмаяни се сдоби с козина по лицето и котешка опашка.

Хари се оглеждаше втренчено и мислеше… Щом гласовете се чуваха само под вода, значи принадлежаха на същества, които живеят там. Той спомена това предположение на Миртъл, която му се подсмихна заговорнически.

— Ами… същото мислеше и Дигъри, докато лежа там с часове и си приказваше сам — рече Миртъл. — Толкова време прекара така — почти всички мехурчета се пукнаха…

— Под водата… — бавно повтори Хари. — Миртъл… кой живее в езерото, освен гигантската сепия?

— О, кой ли не! — отвърна тя. — Понякога и аз попадам там… не по свое желание — ако някой пусне водата в тоалетната, преди да се усетя…

Като се стараеше да не мисли как Миртъл се носи през тръбата към езерото заедно със съдържанието на тоалетната, Хари попита:

— А има ли там същества с човешки гласове? Я чакай… — Погледът му падна върху спящата русалка на стената. — Миртъл, там да не би да има езер… езеряни, а?

— Оооо, браво! — похвали го тя и дебелите стъкла на очилата й присветнаха. — На Дигъри му трябваше много повече време! При това и тя беше будна тогава… — Миртъл тръсна глава към русалката с дълбоко пренебрежение върху мрачното си лице — …и се кикотеше, перчеше, мяташе лъскавата си опашка.

— Познах, нали? — зарадва се Хари. — Второто изпитание е да се гмурнем в езерото и да намерим… и…

Изведнъж той осъзна какво говори и радостта му се оттече нанякъде, сякаш някой бе дръпнал запушалка на сифон в стомаха му. Той не плуваше много добре, защото никога не бе имал възможност да се научи. Когато бяха малки момчета, Дъдли ходеше на уроци по плуване, но Хари не го пращаха — сигурно леля Петуния и вуйчо Върнън са се надявали някой ден да се удави. Да преплува няколко дължини в този басейн беше лесно, но езерото бе много голямо и много дълбоко… а езеряните със сигурност живееха чак на дъното.

— Миртъл — замислено поде Хари, — ами как ще дишам там?

При тези думи очите на Миртъл плувнаха в сълзи.

— Колко си нетактичен! — смънка тя под носа си, докато ровеше из джоба си за кърпичка.

— Защо да съм нетактичен? — учуди се Хари.

— Да говориш пред мен за дишане! — отвърна тя пискливо и стените на банята върнаха ехото. — При положение че не мога… не съм… кой знае откога… — Тя закри лице с кърпичката си и шумно се разхлипа.

Хари бе забравил колко се засягаше Миртъл, ако й напомнеха, че е мъртва, за разлика от другите духове наоколо, които изобщо не роптаеха срещу положението си.

— Съжалявам — побърза да каже той, — не исках… бях забравил…

— О, да, много лесно се забравя, че Миртъл е мъртва — отвърна тя през сълзи, гледайки го с подути очи. — Никой не се сещаше за мен дори когато бях жива. Минаха цели часове, докато открият тялото ми… помня, че седях и ги чаках. Тогава в тоалетната влезе Олив Хорнби… „Пак ли си се скрила тук да се цупиш, Миртъл? — попита тя. — Професор Дипит ме прати да те търся…“ И тогава видя тялото ми… Ооооо, не можа да го забрави до последния си час!… Погрижих се за това… Навсякъде я следвах по петите и й припомнях, дори на сватбата на брат й…

Ала Хари не слушаше. Той си мислеше за песента на езеряните. Тук пазим ние туй, що трябва да спасиш… Звучеше така, сякаш щяха да му отнемат нещо, което той трябва да си върне. Какво ли щеше да е то?

— …после тя, разбира се, отиде да се оплаче от мен в Министерството на магията и аз трябваше да се върна тук и да живея в тоалетната си.

— Добре — промълви Хари неясно за какво. — Е, днес все пак имам известен напредък… Затвори си отново очите, че излизам.

Той взе яйцето от дъното на басейна, излезе от водата, изтри се и отново облече пижамата и халата.

— Ще дойдеш ли някой път да ме навестиш в тоалетната? — жаловито попита Стенещата Миртъл, докато Хари си взимаше мантията невидимка.

— Ами… ще се опитам — отвърна той с мисълта, че би влязъл отново в тоалетната на Стенещата Миртъл само ако всички други тоалетни в замъка се задръстят. — До скоро, Миртъл… Благодаря ти за помощта!

— Чао! — мрачно каза тя и още докато намяташе мантията невидимка, Хари я видя как се шмугна в един от крановете.

Навън в тъмния коридор прегледа внимателно Хитроумната карта да се увери, че пътят му все още е чист. Да, точиците на Филч и Госпожа Норис си бяха в кабинета… Изглежда нищо друго не се движеше, освен Пийвс, който подскачаше из Трофейната зала на горния етаж… Но едва бе направил няколко крачки към кулата на „Грифиндор“, когато нещо много странно прикова очите му върху картата.

Пийвс не беше единственият, който се движеше. Една точица обикаляше из стая в най-долния ляв ъгъл — кабинета на Снейп. Ала тя не беше надписана „Сивиръс Снейп“, а… „Бартемиус Крауч“.

Хари впери очи в точката. Нали Крауч бил много болен, та не ходел на работа, а не дойде и на коледния бал… Защо тогава се е притаил в „Хогуортс“ и какво прави в един след полунощ? Хари внимателно следеше как точката се движи из стаята, спирайки ту тук, ту там…

Поколеба се, помисли малко… и любопитството му надделя. Той се обърна и пое в обратната посока към най-близкото стълбище. Отиваше да разбере какво крои Крауч.

Слезе по стълбите колкото можеше по-тихо, макар че лицата от някои портрети се извръщаха в почуда, щом изскърцаше стъпало или прошумолеше халатът му. После се промъкна по долния коридор, повдигна един гоблен и заслиза по тясна стълба, която щеше да го отведе направо два етажа по-долу. От време на време пак поглеждаше картата и се чудеше… как така принципният, спазващ законите господин Крауч се промъква в чужд кабинет посред нощ…

Точно тогава, като не гледаше къде стъпва и не мислеше за нищо друго, освен за странното поведение на Крауч, кракът му изведнъж потъна в същото онова изчезващо стъпало, което Невил все забравяше да прескочи. Не можа да запази равновесие, залитна и златното яйце, както си беше още влажно, се изплъзна изпод мишницата му. Той се наведе да го улови, но не успя — яйцето се изтърколи по дългата стълба, удряйки се във всяко стъпало със звук като удар на барабан… Мантията невидимка се изхлузи, Хари я сграбчи, но пък изпусна Хитроумната карта, която прелетя шест стъпала и той не можеше да я стигне, тъй като кракът му бе потънал до над коляното в стъпалото капан.

Златното яйце мина под гоблена в долния край на стълбата, отвори се и целият коридор се изпълни със степания. Хари извади пръчката си и се опита да стигне картата, за да я заличи, но тя бе твърде далеч…

Наметна отново мантията невидимка, изправи се, ослуша се, присвил очи от ужас… и ето че в този миг…

— ПИЙВС!

Момчето безпогрешно разпозна бойния вик на пазача Филч и веднага чу как той тътри крака все по-наблизо и по-наблизо и хрипливо крещи от ярост.

— Каква е тая врява? Да събудиш целия замък ли искаш? Ей сега ще те науча аз, Пийвс, ще ти дам да… Това пък какво е?

Тътренето престана, чу се звън от допир на метал в метал и стенанията спряха — Филч бе вдигнал яйцето и го бе затворил. Хари стоеше, без да мигне дори, все още с единия крак в омагьосаното стъпало, и слушаше. Всеки момент Филч щеше да отметне гоблена, очаквайки да види Пийвс… но нямаше да намери никакъв Пийвс… А тръгнеше ли по стълбите, щеше да попадне на Хитроумната карта… която въпреки мантията невидимка щеше да му покаже мястото на точката с надпис „Хари Потър“.

— А, яйце? — тихо възкликна Филч зад гоблена. — Виж, миличка! — Явно Госпожа Норис бе до него. — Та това е загадката от Тримагическия турнир! Трябва да е на някого от нашите участници!

На Хари вече му се повдигаше, а сърцето му щеше да изскочи…

— ПИЙВС! — ревна Филч злорадо. — Ти си крадец!

Той рязко отметна гоблена и Хари видя как противното му подпухнало лице с бледи изпъкнали очи се обърна към стълбата, която (според Филч) беше пуста.

— Криеш се, а? — рече той заканително. — Ей сега идвам да те хвана, Пийвс… ти си откраднал загадката от турнира… Дъмбълдор направо ще те изхвърли, като разбере, крадлив подъл полтъргайст…

Филч тръгна да се качва по стълбата заедно с пепелявата на цвят котка по петите му. Очите на Госпожа Норис, облещени като на господаря й, бяха приковани точно в Хари. Имаше и друг случай, когато той се бе чудил дали мантията невидимка действа на котки… Примрял от ужас, сега само гледаше как Филч се приближава в стария си бархетен халат… Отчаяно се опита да измъкне хлътналия си крак, който обаче потъна с още няколко сантиметра… Всеки миг Филч щеше да види картата или направо да се блъсне в него…

— Филч? Какво става?

Пазачът се закова на място само на няколко крачки от Хари и се обърна. До най-долното стъпало стоеше единственият човек, който би могъл да влоши още повече положението на Хари — Снейп. Беше облечен в дълга сива нощница и изглеждаше разярен.

— Отново Пийвс, професоре — злобно процеди Филч. — Той хвърли това яйце долу.

Снейп набързо се изкачи по стълбите и спря до Филч. Хари стисна зъби, убеден, че силното биене на сърцето му ще го издаде всеки миг.

— Пийвс ли? — шепнешком повтори Снейп, вперил очи в яйцето в ръцете на Филч. — Но Пийвс не би могъл да влезе в моя кабинет…

— Това яйце във вашия кабинет ли беше, професоре?

— Не, разбира се — сепна се Снейп. — Просто чух тропот и стенания…

— Точно така, професоре, от яйцето…

— …и дойдох да видя какво става…

— …което Пийвс е хвърлил, професоре…

— …но като минах покрай кабинета си, забелязах, че факлите са запалени и вратата на шкафа е отворена! Някой е тършувал вътре!

— Но Пийвс не би могъл…

— Знам, че не би могъл, Филч! — сопна се Снейп. — Аз запечатвам кабинета си със заклинание, което само магьосник може да преодолее! — Снейп вдигна глава и погледна нагоре право през Хари, после надолу по коридора. — Ела да ми помогнеш да хванем нарушителя.

— Да… разбира се, професоре… само че…

Филч отправи поглед, пълен със съжаление, нагоре през Хари, защото никак не му се изпускаше сгодния случай да хване Пийвс натясно. Тръгвай, повтаряше наум Хари, върви със Снейп… тръгвай… Госпожа Норис проточваше шия иззад краката на Филч… Хари ясно усещаше, че тя го надушва… Ох, защо бе напълнил целия басейн с парфюмирана пяна?

— Работата е там, професоре — заоправдава се Филч, — че този път директорът трябва да ми обърне внимание… Пийвс е откраднал от ученик… може би това ще бъде поводът да го изхвърлят веднъж завинаги от замъка…

— Филч, изобщо не ме интересува оня нищожен полтъргайст. Искам да знам в моя кабинет…

Трак. Трак. Трак.

Снейп млъкна рязко. Двамата с Филч едновременно погледнаха надолу към края на стълбата. През тесния процеп между главите им Хари видя, че пристига Лудоокия Муди. Беше със старото си пътническо наметало върху нощницата и както винаги се подпираше на тоягата си.

— Я, парти по пижами! — избоботи той, обърнат към стълбите.

— Професор Снейп и аз чухме шумове, професоре — побърза да обясни Филч. — Полтъргайстът Пийвс хвърля разни неща, както си е свикнал, а професор Снейп откри, че някой е влизал в каби…

— Млъкни! — изсъска Снейп.

Муди направи крачка към стълбата. Хари видя как магическото му око се насочи над Снейп и безпогрешно точно се прикова в самия него.

Сърцето му щеше да изхвръкне от ужас. Муди можеше да вижда и през мантия невидимка… Само той би могъл да схване цялото безумие на ситуацията… Снейп стои по нощница, Филч стиска яйцето, а той, Хари, е заклещен в стъпало малко над тях. Кривата тънка уста на Муди се отвори от изненада. Няколко секунди двамата с Хари се гледаха право в очите. После Лудоокия си затвори устата и пак впери синьото си око в Снейп.

— Добре ли чух, Снейп? — спокойно попита той. — Някой се е вмъкнал в кабинета ви?

— Не е толкова важно — хладно отвърна Снейп.

— Напротив — изръмжа Муди, — много е важно. Кой би се решил да разбива вратата на кабинета ви, за да влезе вътре?

— Някой ученик, предполагам — отвърна Снейп. Хари забеляза как на мазното му слепоочие бясно затуптя една вена. — И друг път се е случвало. От личните ми запаси и по-рано са изчезвали разни съставки… някои ученици се опитват да варят забранени отвари…

— Смятате, че търсят само разни съставки за отвари, а? — попита Муди. — И няма нищо друго скрито в кабинета ви?

Хари видя как изпитото лице на Снейп стана неприятно кафявочервено покрай косата му, а вената на слепоочието направо щеше да се пръсне.

— Много добре знаете, че нищо не крия, Муди — каза той отчетливо и заплашително, — тъй като вие самият най-основно сте претърсвал кабинета ми.

Лицето на Муди се изкриви в усмивка.

— В правото си на аврор, Снейп. Дъмбълдор ми е възложил да държа под око…

— Дъмбълдор ми има пълно доверие — просъска Снейп през стиснати зъби. — Отказвам да повярвам, че ви е наредил да претърсвате моя кабинет!

— Разбира се, че ви има доверие — боботеше Муди. — Той е доверчив човек. Все гледа да забрави злото и да даде нов шанс. Но аз… аз ще ви кажа, че има някои петна, които не се изтриват, Снейп. Петна, които не се заличават, сещате ли се какво искам да кажа?

В този момент Снейп направи нещо много странно. С дясната си ръка той стисна конвулсивно лявата над китката, сякаш изведнъж го бе заболяла.

Муди се разсмя:

— Върнете се в леглото си.

— Нямате власт да ме изпращате никъде! — просъска насреща му Снейп и в гнева пусна ръката си. — И аз имам не по-малко право от вас да обикалям из това училище нощем.

— Гледайте да е по-далеч! — посъветва го Муди с нескрита заплаха в гласа. — Само да ви срещна някой път из тъмните коридори… впрочем нещо сте си изпуснали…

Ужас прониза Хари, защото Муди сочеше Хитроумната карта шест стъпала под него. Когато Снейп и Филч се наведоха да погледнат, Хари забрави всякаква предпазливост, вдигна ръце под мантията и замаха с всички сили към Муди да привлече вниманието му, като беззвучно кривеше устни: „Моя е! Моя!“

Снейп вече беше посегнал, а ужасната му физиономия подсказваше, че се досеща…

Акцио пергамент!

Картата се вдигна във въздуха, премина точно пред разперените пръсти на Снейп, полетя надолу над стълбите и се озова в ръцете на Муди.

— Обърках се — спокойно рече Муди. — Това е мое… сигурно съм го изпуснал преди малко…

Ала черните очи на Снейп се стрелнаха от яйцето в ръцете на Филч към картата, която държеше Муди, а Хари отлично знаеше, че той може да сметне колко е две и две…

— Потър — прошепна Снейп.

— Какво казахте? — невъзмутимо попита Муди, сгъна картата и я пъхна в джоба си.

— Потър! — изръмжа този път Снейп и обърна глава точно към мястото, където стоеше Хари, сякаш наистина го виждаше. — Това яйце е на Потър. Този пергамент също е на Потър. Виждал съм го и друг път, познах го! Потър е някъде тук! Потър е с мантия невидимка!

Снейп разпери ръце като слепец и тръгна нагоре по стълбата. Хари можеше да се закълне, че широките му ноздри са се издули още повече, за да го надушат… Наклони се в капана си колкото можеше по-назад, за да избяга от пръстите на Снейп, но всеки момент вече…

— Там няма нищо, Снейп! — ревна този път Муди. — Но аз с удоволствие ще съобщя на директора колко бързо мисълта ви скача към Хари Потър!

— И какво значи това? — озъби му се Снейп, като се обърна да погледне Муди, а разперените му ръце останаха на сантиметри от гърдите на Хари.

— Значи, че Дъмбълдор много държи да знае кой има зъб на момчето — отвърна Муди и докуцука още по-близо до стълбата. — Впрочем аз също… много се интересувам от това, Снейп.

На отблясъците от факлите белезите по обезобразеното му лице и дупката вместо липсващото парче от носа му изглеждаха още по-вдлъбнати и тъмни.

Снейп гледаше надолу към Муди и Хари не можеше да види изражението му. За момент никой не мръдна и не проговори. Тогава Сйейп бавно свали ръцете си.

— Аз просто си мислех — започна той с престорено спокоен глас, — че ако Потър продължава да броди наоколо след полунощ, което за жалост му е станало навик, трябва най-сетне да бъде спрян. Заради… заради собствената му безопасност.

— Аха, разбирам — каза по-меко Муди. — Взел сте присърце съдбата на Хари, така ли?

Отново настъпи мълчание. Снейп и Муди продължаваха да се гледат. Госпожа Норис измяука силно, като още душеше неистово иззад краката на Филч и търсеше откъде идва миризмата на шампоан.

— Е, аз отивам да си лягам — кратко обяви Снейп.

— Най-добрата ви идея за тази нощ — отбеляза Муди и се обърна към пазача: — Хайде, Филч, дайте ми това яйце…

— Не! — скочи Филч и стисна яйцето, като че беше първородният му син. — Професор Муди, това е доказателство за подлостите на Пийвс!

— Това е собственост на участника, от когото го е откраднал — рече Муди и протегна ръка. — Дайте го веднага.

Снейп се смъкна по стълбата покрай Муди, без да проговори повече, Филч повика Госпожа Норис, която продължи да гледа невиждащо към Хари, преди да се обърне и да последва господаря си. Момчето още дишаше на пресекулки, докато слушаше как Снейп се отдалечава по коридора, Филч предаде яйцето на Муди и потъна в тъмното, мърморейки на Госпожа Норис: „Няма нищо, миличка… ще отидем ние утре сутринта при Дъмбълдор и ще му разкажем… какви ги е вършил Пийвс…“

Някъде се затръшна врата. Хари стоеше и гледаше как Муди остави тоягата си на най-долното стъпало и предпазливо започна да се изкачва към него, потрепвайки глухо на всяко следващо стъпало.

— Беше на косъм, а, Потър?

— Да… аз… ъъъ… Благодаря ви! — едва успя да каже Хари.

— Какво е това нещо? — рече Муди, като извади от джоба си Хитроумната карта и я разгъна.

— Карта на „Хогуортс“ — отвърна Хари, надявайки се Муди по-скоро да го измъкне от капана му. Кракът вече наистина го болеше.

— Кълна се в брадата на Мерлин! — почти шепнешком възкликна Муди, като се взря в картата, а магическото му око направо щеше да изхвръкне. — И то каква… каква карта, а, Потър!

— Да, тя е… много полезна — отвърна Хари. Сълзи избиваха в очите му от болка. — Ъъъ… професор Муди, бихте ли ми помогнали?

— Какво! О! Да… да, разбира се…

Муди хвана Хари за ръката над лакътя и го дръпна. Кракът му излезе от коварното стъпало и той се качи на по-горното. Професорът продължаваше да разглежда картата.

— Потър… — бавно започна той, — случайно да си видял кой е тършувал из кабинета на Снейп? На тази карта, искам да кажа…

— Ами да, видях… — призна си Хари. — Беше господин Крауч.

Магическото око на Муди светкавично обходи картата.

— Крауч? — повтори той. — Ти… сигурен ли си, Потър?

— Абсолютно — отвърна Хари.

— Е, ама вече го няма — каза Муди, а окото му още оглеждаше картата. — Крауч… това е много… много интересно…

После той мълча около минута, без да отмества поглед от пергамента. Хари разбираше, че новината бе много важна за Муди, и умираше от желание да узнае защо. Чудеше се дали да се осмели да попита. Лудоокия малко го плашеше… но пък нали току-що му помогна да избегне големи неприятности…

— Ъъъ… професор Муди… защо според вас господин Крауч е тършувал из кабинета на Снейп?

Магическото око на Муди се отмести от картата и потрепвайки, се закова върху Хари. Погледът му беше пронизващ и момчето имаше чувството, че Муди го преценява и се чуди дали да му отговори или не и колко точно да му разкрие.

— Ето какво ще ти кажа, Хари — проговори най-сетне учителят, — нали все разправят, че старият Муди бил побъркан на тема залавяне на тъмни магьосници… Само че старият Муди е нищо… съвсем нищо в сравнение с Барти Крауч.

Той продължи да разглежда картата, а Хари изгаряше от любопитство.

— Професор Муди — обади се пак той, — мислите ли… може ли това да има нещо общо… може би господин Крауч е разбрал, че нещо става…

— Какво нещо? — разко попита Муди.

Хари се двоумеше какво и колко да каже. Не искаше Муди да се досети, че той получава информация отнякъде извън замъка, защото можеше да се стигне до неудобни въпроси за Сириус.

— Не знам — промълви Хари, — но напоследък се случват едни такива неща, а? Пишеше и в „Пророчески вести“… за Черния знак на Световното, за смъртожадните и изобщо едни…

И двете очи на Муди се разшириха, макар че бяха толкова различни.

— Ти си умно момче, Потър — рече той. Магическото му око се обърна пак към Хитроумната карта. — И Крауч сигурно е обмислял тези неща — бавно продължи той. — Нищо чудно… напоследък наистина се носят странни слухове… подклаждани от Рита Скийтър, разбира се. Мнозина са се разтревожили, предполагам. — Мрачна усмивка разтегли кривата му уста. — А пък аз най-много от всичко мразя едно нещо — мърмореше той повече на себе си, отколкото на момчето, и магическото му око не се отместваше от долния ляв ъгъл на картата — смъртожаден, който се разхожда на свобода…

Хари го погледна втрещен. Дали Муди мислеше точно това, което Хари предположи, че е помислил?

— А сега аз теб ще те питам нещо, Потър — рече съвсем делово Лудоокия.

Сърцето на Хари трепна. Очакваше да се стигне и дотук. Сега Муди щеше да го разпитва откъде има картата, която бе крайно съмнителна магическа вещ… А историята за това, как бе попаднала в ръцете му, щеше да злепостави не само него, но и баща му, Фред и Джордж Уизли, а и професор Лупин, предишния им преподавател по защита срещу Черните изкуства. Муди размаха картата пред Хари и той събра сили…

— Ще ми я дадеш ли за известно време?

— О! — само каза Хари. Той много държеше на картата, но направо му олекна, че Муди не го пита откъде я има, а и вече му беше задължен. — Ами… да, може.

— Добро момче! — изръмжа Муди. — Хубава работа ще ми свърши… може би точно това ми трябваше… Хайде сега бързо в леглото, Потър, бягай…

Докато се изкачваха заедно по стълбата, Муди разглеждаше картата като съкровище, каквото не бе виждал до този момент. Вървяха мълчаливо до вратата на неговия кабинет, където той спря и погледна Хари.

— Идвало ли ти е наум да работиш някой ден като аврор, Потър?

— Не — отвърна Хари, съвсем слисан.

— А защо не помислиш за това? — рече Муди, като закима с глава, гледайки много сериозно. — Да, да, точно така… А, впрочем… предполагам, че не си излязъл просто да поразходиш това яйце посред нощ?

— А… не… — засмя се най-сетне Хари. — Мъчех се да проумея загадката му.

Муди му смигна и магическото око пак се завъртя като лудо.

— Няма нищо по-добро от една среднощна разходка, за да ти хрумне нещо, Потър… Е, хайде, до утре…

И той се прибра в кабинета си, вперил отново очи в картата, преди да затвори вратата.

Хари бавно се качи до кулата на „Грифиндор“, потънал в мисли за Снейп и Крауч, чудейки се какво ли може да значи всичко това… Защо Крауч се преструваше на болен, щом можеше да идва в „Хогуортс“, когато си поиска? Какво е очаквал да намери в кабинета на Снейп?

А Муди пък смяташе, че той, Хари, трябва да стане аврор! Интересна възможност… Но докато си лягаше тихичко под балдахина десет минути по-късно, прибрал яйцето и мантията на сигурно място в куфара си, Хари си помисли, че първо би искал да види какви белези имат другите аврори, преди да избере тази професия.