Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА
ХАОС В МИНИСТЕРСТВОТО

Не бяха поспали и няколко часа, когато господин Уизли ги събуди. Той сви палатките с магия и всички бързо напуснаха лагера. Минаха покрай господин Робъртс, който стоеше пред вратата на къщата си. Видът му бе някак странен и замаян и той им помаха за сбогом, като смотолеви: „Весела Коледа!“

— Ще се оправи — тихо каза господин Уизли, докато крачеха из влажната трева. — Понякога се случва при пренастройване на паметта за кратко да се загуби всякаква представа за времето… а той е трябвало да забрави нещо гигантско.

Недалеч от мястото, където се съхраняваха летекодите, те дочуха припрени гласове, а като пристигнаха, завариха Базил, пазителя на летекодите, обкръжен от рояци вещици и магьосници, които шумно настояваха да заминат колкото се може по-скоро от лагера. След като господин Уизли набързо обсъди нещо с Базил, цялата група се нареди на опашката и още преди изгрев слънце успяха да вземат една стара автомобилна гума до Стоутсхед Хил. На развиделяване, крайно изтощени, те мълчаливо прекосиха Отъри Сейнт Кечпоул на път за „Хралупата“, копнеещи за очакващата ги закуска. Когато къщата изникна пред погледите им, в покритата с роса уличка проехтя вик:

— О, най-сетне, най-сетне!

Госпожа Уизли ги чакаше на двора по чехли. Спусна се към тях с бледо и напрегнато лице, стиснала смачкан брой на „Пророчески вести“ в ръка.

— Артър, така се притесних… толкова се разтревожих…

Тя обви ръце около шията на господин Уизли и вестникът падна на земята. Хари погледна надолу и прочете заглавието: „ТЕРОР СЛЕД ФИНАЛА ПО КУИДИЧ“. То бе илюстрирано с блещукаща черно-бяла снимка на Черния знак над дърветата.

— Всички сте добре! — сякаш не на себе си прошепна госпожа Уизли със зачервени очи, като свали ръце от господин Уизли. — Живи и здрави, о, момчетата ми!…

И за всеобща изненада тя сграбчи Фред и Джордж и ги притисна толкова силно към себе си, че главите им се удариха една в друга.

— Ох! Мамо, задушаваш ни…

— А аз ви се скарах, преди да тръгнете! — разхлипа се госпожа Уизли. — Само за това си мислех! Ами ако Вие-знаете-кой ви беше хванал?… А последното нещо, което чухте от мен, бе укор, че не сте взели достатъчно изпити за СОВА! О, Фред, Джордж…

— Хайде, Моли, всички сме добре — успокои я господин Уизли, отскубна я от близнаците и я поведе към къщата. — Бил — тихо добави той, — вземи този вестник, искам да видя какво пише…

Едва когато всички се натъпкаха в мъничката кухня, а Хърмаяни приготви чаша много силен чай за госпожа Уизли, в който по настояване на съпруга й сипаха глътка отлежало огнено уиски „Огдънс“, Бил подаде вестника на баща си. Господин Уизли прегледа първата страница, а Пърси заничаше над рамото му.

— Знаех си — въздъхна тежко господин Уизли. — Гафове на министерството… виновниците на свобода… слаба охрана… Тъмни магьосници се разхождат необезпокоявани… национален позор… Кой ли го е писал? О, Рита Скийтър, разбира се!

— Тази жена е взела министерството на прицел! — ядно отбеляза Пърси. — Миналата седмица писа, че си губим времето да се заяждаме за дебелината на котлите, вместо да се справим с вампирите! Като че ли не е изрично постановено в алинея дванайсет на „Насоки за третиране на не-магьоснически получовешки…“

— Направи ни една услуга, Пърси — прозя се Бил. — Млъкни.

— И за мен пише — възкликна господин Уизли и очите му зад стъклата на очилата се разширяваха все повече, докато прочете докрай статията в „Пророчески вести“.

— Къде? — сепна се госпожа Уизли и се задави с чая с уиски. — Ако бях видяла, щях да знам, че сте живи!

— Но не споменават името ми — уточни господин Уизли. — Слушайте: „Ако ужасените вещици и магьосници, притаили дъх край гората в очакване на вести за развоя на събитията, са се надявали на разяснение от Министерството на магията, останали са дълбоко разочаровани. Малко след появата на Черния знак представител на министерството заяви, че пострадали няма, но отказа да даде по-подробна информация. Тепърва ще се изясни дали това изявление е достатъчно, за да опровергае слуховете, че час по-късно от гората са били изнесени няколко тела.“ Ами така си беше! — яростно продължи господин Уизли и подаде вестника на Пърси. — Нямаше пострадали. Какво друго да им кажа? „Слуховете, че от гората са били изнесени няколко тела…“ Е, сега, след като го е написала, със сигурност ще тръгнат слухове.

Той дълбоко въздъхна.

— Моли, ще трябва да отида в отдела, че явно ще се наложи да се поуспокоят малко страстите.

— Ще дойда с теб, татко — важно рече Пърси. — Господин Крауч ще има нужда от помощта на всички. А и ще мога лично да му предам доклада си за котлите.

Той бързо излезе от кухнята.

Госпожа Уизли изглеждаше много разстроена.

— Артър, нали си в отпуск! Тази работа няма нищо общо с твоя отдел, сигурно ще се справят и без теб.

— Трябва да отида, Моли — каза господин Уизли. — Аз забърках това. Само ще се преоблека и тръгвам…

— Госпожо Уизли — не сдържа нетърпението си Хари, — Хедуиг да е долитала с писмо за мен?

— Хедуиг ли, миличък? — разсеяно повтори госпожа Уизли. — О, не… не, няма никаква поща.

Рон и Хърмаяни изгледаха Хари с любопитство.

С многозначителен поглед и към двамата той попита:

— Може ли да си оставя нещата в стаята?

— Да, и аз ще дойда — веднага се съгласи Рон. — А ти, Хърмаяни?

— Идвам — бързо рече тя.

Тримата излязоха от кухнята и тръгнаха нагоре по стълбите.

— Какво става, Хари? — попита Рон в момента, в който затвориха вратата на таванската стая след себе си.

— Има нещо, което не съм ви казал — отвърна Хари. — В събота сутринта се събудих от нова болка в белега.

Рон и Хърмаяни реагираха точно така, както Хари си ги бе представил в стаята си на „Привит Драйв“. Хърмаяни ахна и веднага започна да дава идеи за консултация, като спомена няколко книги и изреди цял куп имена — от Албус Дъмбълдор до Мадам Помфри, старшата сестра в „Хогуортс“.

Рон изглеждаше направо стъписан.

— Но него го нямаше там, нали? Ти-знаеш-кой де? Искам да кажа, последния път, когато те боля белегът, той беше в „Хогуортс“, нали?

— Сигурен съм, че го нямаше на „Привит Драйв“ — каза Хари. — Но аз го сънувах… него и Питър… нали се сещате, Опаш. Не помня добре, но крояха планове да убият… някого.

Той се поколеба за момент дали да каже „мен“, но не можа да събере сили да види Хърмаяни още по-ужасена, отколкото бе в момента.

— Било е само сън — пресилено бодро рече Рон. — Просто кошмар.

— Дали наистина е било само сън? — Хари се обърна към прозореца да погледне зората. — Не е ли странно… Заболява ме белегът, а три дни по-късно смъртожадните буйстват и знакът на Волдемор се появява отново в небето.

— Не споменавай неговото име! — изскърца през зъби Рон.

— Спомних си какво ми каза професор Трелони — продължи Хари, без да му обръща внимание. — Беше в края на миналата година.

Професор Трелони бе учителката им по пророкуване в „Хогуортс“. Хърмаяни снизходително изсумтя и ужасът в погледа й изчезна.

— О, Хари, нали не обръщаш внимание на всичко, което казва тази измамница?

— Вас ви нямаше — каза Хари. — Вие не я чухте. Тогава беше различно. Казах ви, тя изпадна в транс… съвсем истински. И каза, че Черния лорд ще се надигне отново, по-велик и по-зловещ отвсякога, и ще успее, защото слугата му щял да се върне при него. А точно през онази нощ Опаш избяга.

Последва тишина, сред която Рон разсеяно се занимаваше с една дупка в покривката на леглото с два гигантски черни инициала на „Чъдли кенънс“ и летящо гюлле.

— Защо питаше дали Хедуиг е долетяла, Хари? — попита Хърмаяни. — Писмо ли очакваш?

— Писах на Сириус за болката в белега — отвърна той и вдигна рамене. — Чакам да ми отговори.

— Добре си го измислил! — Лицето на Рон се проясни. — Басирам се, че Сириус знае какво трябва да се направи.

— Надявах се, че бързо ще дойде при мен — каза Хари.

— Но ние не знаем къде е! Може да е в Африка или някъде другаде, нали така? — логично отбеляза Хърмаяни. — Хедуиг не би се справила за няколко дни с такова пътуване.

— Да, знам — отвърна Хари, но почувства оловна тежест в стомаха си, поглеждайки през прозореца към небето, където нямаше и следа от Хедуиг.

— Ела да поиграем куидич в градината — предложи Рон. — Хайде, трима срещу трима — Бил, Чарли, Фред и Джордж ще играят. Можеш да се пробваш с финта на Вронски…

— Рон — рече Хърмаяни с тон, който казваше още „откъде ти хрумна това нетактично предложение“, — на Хари едва ли му се играе куидич точно сега… Той е разтревожен и уморен… Всички трябва да си лягаме…

— О, искам да играя куидич! — внезапно се обади Хари. — Почакай да си взема „Светкавицата“.

Хърмаяни напусна стаята, като измърмори под нос нещо като „Момчешка работа!“.

* * *

През следващата седмица нито господин Уизли, нито Пърси се застояваха вкъщи. И двамата излизаха рано сутрин (още преди да са станали другите) и се прибираха късно вечер.

— Пълен безпорядък! — обясни важно Пърси в неделната вечер преди завръщането им в „Хогуортс“. — Цяла седмица гася пожари. Хората не спират да пращат конски и разбира се, ако не отвориш веднага някое от тях, то гръмва. По цялото ми бюро има следи от изгаряне, а любимото ми перо стана на въглен.

— Защо ги пращат? — попита Джини, докато подлепяше своята „Хиляда магически билки и плесени“ с магискоч, седнала на килимчето пред камината в дневната.

— Оплакват се от охраната по време на финала на Световното първенство — отвърна Пърси. — Искат компенсации за разрушените си вещи. Мъндънгус Флечър е предявил иск за палатка с дванайсет спални и вградено джакузи, но номерът му няма да мине. Със сигурност знам, че е спал под наметалото си, опънато върху няколко колчета.

Госпожа Уизли погледна към часовника с голяма дървена кутия. Хари много харесваше този часовник. Той беше напълно безполезен за всеки, който иска да знае колко е часът, но затова пък засипваше с каква ли не друга информация. Върху всяка от деветте му златни стрелки беше гравирано името на някой от семейство Уизли. На циферблата вместо цифри бяха означени местата, където можеше да се намира всеки от тях — „вкъщи“, „на училище“, „на работа“, но също така и „в неизвестност“, „в болница“, „в затвора“. На мястото на дванайсетия час тук пишеше „смъртна опасност“.

Осем от стрелките в този момент сочеха „вкъщи“, но най-дългата стрелка — с името на господин Уизли — бе спряла срещу „на работа“. Госпожа Уизли въздъхна.

— На баща ви не му се е налагало да ходи на работа през почивните дни от времето на Вие-знаете-кой — каза тя. — Карат го да работи прекалено много. Ако не се върне скоро, вечерята му ще изстине.

— Е, татко иска да компенсира грешката си след финала, нали? — обади се Пърси. — Да си кажем честно, не бе много разумно да направи публично изявление, без да е говорил с началника на отдела си преди това…

— Да не си посмял да обвиняваш баща си за това, което е написала онази мизерница Скийтър! — веднага избухна госпожа Уизли.

— Ако татко беше премълчал, тази Рита щеше да напише, че е позорно никой от министерството да не даде изявление — намеси се Бил, който играеше шах с Рон. — Рита Скийтър за никого не е написала нищо добро. Помните ли, веднъж интервюира всички отменители на заклинания в „Гринготс“ и ме нарече „дългокос малоумник“?

— Ами че косата ти е доста дългичка, миличък — меко каза госпожа Уизли. — Само ако ми позволиш…

— Не, мамо!

Дъждът барабанеше по прозореца на дневната. Хърмаяни бе потънала в своята книга „Класически заклинания“ за четвърти курс — госпожа Уизли бе купила от „Диагон-али“ по един екземпляр за нея, Хари и Рон. Чарли кърпеше една огнеустойчива балаклава^[1]. Хари лъскаше „Светкавицата“ с отворен пред себе си комплект принадлежности за метла — подарък от Хърмаяни за тринайсетия му рожден ден. Стиснали пера в ръце, Фред и Джордж седяха в далечния ъгъл и си шепнеха, склонили глави над парче пергамент.

— Какво правите там вие двамата? — рязко ги попита госпожа Уизли с прикован в тях поглед.

— Пишем си домашното — отвърна неясно Фред.

— Не ставайте смешни, още сте във ваканция! — отсече госпожа Уизли.

— Да, малко изостанахме — рече Джордж.

— Случайно да не пишете нов формуляр за заявки, а? — хапливо ги подигра госпожа Уизли. — Да не сте намислили да се захващате наново с ония магийки шегобийки?

— Ех, мамо… — Фред артистично вдигна изпълнен с болка поглед към нея. — Ако утре експрес „Хогуортс“ катастрофира и ние с Джордж умрем, как ще се чувстваш при мисълта, че последното нещо, което сме чули от теб, е било куп безпочвени обвинения?

Всички се разсмяха, дори и госпожа Уизли.

— А, баща ви си идва! — възкликна тя, като отново погледна часовника.

Стрелката с името на господин Уизли изведнъж се бе преместила от „на работа“ на „пътуване“. След секунда тя се спря на „вкъщи“ при останалите стрелки и всички чуха как той ги вика от кухнята.

— Идвам, Артър! — провикна се госпожа Уизли и бързо тръгна натам.

След малко господин Уизли влезе в топлата всекидневна с вечерята си на поднос. Изглеждаше напълно изтощен.

— Само наливат масло в огъня — обърна се той към госпожа Уизли, като седна на креслото близо до камината и побутна без ентусиазъм спаружения карфиол. — Цяла седмица Рита Скийтър се навърта из министерството и души за разни други нередности, за които да пише. Вече е научила за изчезването на горката Бърта, та това ще е водещото заглавие на „Пророчески вести“ утре. Казвах му аз на Багман, че отдавна трябваше да изпрати някой да я търси.

— Господин Крауч все това повтаря от седмици — веднага се включи Пърси.

— Крауч да се радва, че Рита не е научила за Уинки — подразни се господин Уизли. — Има да пише цяла седмица как домашният му дух е бил хванат да държи пръчката, която е измагьосала Черния знак.

— Нали всички сме сигурни, че духът, макар и безотговорен, не е измагьосал знака? — разпалено попита Пърси.

— Господин Крауч да се благодари, че в „Пророчески вести“ не знаят как се отнася към домашните духчета! — ядоса се Хърмаяни.

— Виж какво, Хърмаяни! — каза Пърси. — Такъв високопоставен служител на министерството заслужава безпрекословно подчинение от слугите си…

— Искаш да кажеш — от робите си! — пискливо рече Хърмаяни. — Той не плаща на Уинки, нали?

— Май ще е най-добре да се качите по стаите си и да проверите дали сте си приготвили всичко! — прекъсна спора госпожа Уизли. — Хайде, всички…

Хари събра принадлежностите си за метла, преметна през рамо „Светкавицата“ и тръгна нагоре с Рон. Барабаненето на дъжда, свистенето и стенанията на вятъра отекваха още по-силно под покрива, а и таласъмът, който живееше на тавана, надаваше вой от време на време. Като влязоха в стаята, Пигуиджън зацвърча и запърха в клетката си. Отворените вече куфари го бяха накарали да изпадне във възторг.

— Дай му малко „Совешка сладост“ — предложи Рон и хвърли на Хари един пакет. — Може да му запушат човката.

Хари промуши малко от храната през решетките на клетката на Пигуиджън, а после се зае с куфара си. Клетката на Хедуиг стоеше празна до него.

— Мина повече от седмица… — Хари се загледа в опустялата пръчица за кацане в клетката. — Рон, не може да са хванали Сириус, нали?

— Не, щяха да пишат за това в „Пророчески вести“ — отвърна Рон. — От министерството щяха да се похвалят, че все пак са хванали някого, нали?

— Да, предполагам…

— Виж, това са нещата, които мама ти е купила от „Диагон-али“. Взела ти е и малко злато от твоя трезор в банката, изпрала ти е всичките чорапи.

Той сложи пакетите върху леглото на Хари и пусна кесията с пари и куп чорапи до тях. Хари разгледа покупките — „Класически заклинания“ за четвърти курс от Миранда Гошоук, шепа нови пера, дузина рула пергамент и допълнителни съставки за комплекта по отвари, защото гръбнакът от риба-лъв и екстрактът от беладона му бяха на привършване. Тъкмо трупаше бельото си в котела, когато Рон извика високо зад него:

— Това пък какво ли е?

Той държеше нещо, което заприлича на Хари на дълга кафеникава рокля от кадифе с опърпана на вид дантелена якичка и дантелени маншети в тон с нея.

На вратата се почука и госпожа Уизли влезе с изпраните им дрехи за „Хогуортс“.

— Заповядайте — каза тя и ги разпредели за двамата. — А сега, ако обичате, ги приберете така, че да не се мачкат.

— Мамо, дала си ми някоя от роклите на Джини — показа й Рон кафявата дреха.

— Какви ги приказваш! — отвърна госпожа Уизли. — Твоя е. Официалната ти мантия.

— Какво? — изуми се Рон.

— Официалната ти мантия! — повтори госпожа Уизли. — В училищния ти списък пише, че трябва да имаш официална мантия тази година. За специални случаи.

— Сигурно се шегуваш! — недоверчиво рече Рон. — Няма да я облека, в никакъв случай!

— Всички ги носят, Рон! — ядоса се госпожа Уизли. — Точно като тази! И баща ти има няколко за официални поводи.

— По-добре да ходя гол, отколкото да облека това — упорстваше Рон.

— Не бъди толкова глупав! — настоя госпожа Уизли. — Трябва да имаш такава мантия, включена е в списъка! Взех и за Хари… покажи му я, Хари…

С известна доза безпокойство Хари разгъна и последния пакет върху леглото си. Беше си я представил по-зле. Неговата официална мантия нямаше никаква дантела, всъщност доста приличаше на мантията му за училище, с изключение на това, че не беше черна, а тъмнозелена.

— Реших, че ще подчертава цвета на очите ти, миличък — нежно каза госпожа Уизли.

— Тази става горе-долу! — ядно рече Рон, гледайки мантията на Хари. — Защо и моята не е такава?

— Защото… ами… твоята е втора употреба и изборът не беше голям — отвърна госпожа Уизли и се изчерви.

Хари погледна настрани. Той с радост би поделил парите си в банка „Гринготс“ със семейство Уизли, но знаеше, че те никога не биха приели.

— Няма да я облека! — упорстваше Рон. — Никога!

— Добре — сряза го майка му. — Ходи гол тогава. А ти, Хари, не пропускай да му направиш снимка. Голям смях ще падне.

Тя излезе от стаята и хлопна вратата зад себе си. Странно бълботене се разнесе зад гърбовете им. Пигуиджън се бе задавил с едно прекалено голямо парче от „Совешка сладост“.

— Защо всичко, което имам, е било изхвърлено от някого? — гневно възкликна Рон и отиде да освободи човката на Пигуиджън.