Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (16)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ОГНЕНИЯТ БОКАЛ

— Не мога да повярвам! — изумен възкликна Рон, когато учениците от „Хогуортс“ последваха групичката от „Дурмщранг“ нагоре по стълбите. — Та това е Крум, Хари! Виктор Крум!

— Престани, Рон, той е просто играч на куидич — възрази Хърмаяни.

— Просто играч на куидич!? — не можеше да повярва на ушите си Рон. — Хърмаяни, той е един от най-добрите търсачи в света! Не предполагах, че още е ученик!

Всички тръгнаха към Голямата зала и Хари видя как Лий Джордън се вдигаше на пръсти да види по-добре обърнатия с гръб към него Крум. Няколко шестокурснички пребъркваха джобовете си като обезумели:

— О, не може да бъде, нямам нито едно перо в себе си!

— Дали ще се подпише с червило върху шапката ми?

— Как не! — подхвърли надменно Хърмаяни и подмина момичетата, които вече се бяха сдърпали за червилото.

— И аз ще искам автограф — рече Рон. — Хари, да ти се намира някое перо?

— Не, горе в чантата са — отвърна Хари.

Настаниха се на масата на „Грифиндор“. Рон седна така, че да е с лице към вратата. Там се бяха скупчили Крум и останалите дурмщрангци и не знаеха къде да седнат. Учениците от „Бобатон“ вече си бяха избрали масата на „Рейвънклоу“ и намусено оглеждаха Голямата зала. Три от момичетата притискаха шаловете, омотани около главите им.

— Не е чак толкова студено — подразни се Хърмаяни, без да ги изпуска от поглед. — Защо не са си взели наметала?

— Насам! Елате при нас! — викна Рон и подсвирна. — Насам! Хърмаяни, смести се, направи място…

— Моля?

— Късно е! — разочаровано рече Рон.

Виктор Крум и съучениците му от „Дурмщранг“ вече бяха седнали на масата на „Слидерин“. Хари забеляза задоволството по лицата на Малфой, Краб и Гойл и видя как Драко се наведе напред и заговори Крум.

— Така, подмазвай му се, Малфой! — изсъска презрително Рон. — Бас ловя, че си му ясен… нали всички му се кланят. А къде ли ще спят? Да го поканим в нашата спалня, а, Хари? Веднага му отстъпвам кревата си, а аз ще спя на походно легло.

Хърмаяни изсумтя.

— Те ми изглеждат много по-доволни от бобатонците — отбеляза Хари.

Учениците от „Дурмщранг“ съблякоха тежките си кожи и втренчиха любопитни погледи в черния таван, обсипан със звезди. Някои от тях държаха златните блюда и бокали в ръце и ги изучаваха заинтригувани.

Горе на Височайшата маса пазачът Филч, пременен във вехт старомоден стар фрак в чест на пиршеството, поставяше допълнителни столове. Хари се изненада от броя им — по два вляво и вдясно от Дъмбълдор.

— Гостите са само двама! — учуди се той. — Защо Филч слага още столове? Кой друг ще идва?

— А? — само рече Рон, който не отместваше поглед от Крум.

Когато учениците влязоха в залата и се настаниха край масите, преподавателите се заизкачваха един подир друг към Височайшата маса. Професор Дъмбълдор, професор Каркаров и Мадам Максим бяха последни. Гостите от „Бобатон“ скочиха на крака, щом видяха директорката си. Няколко ученици от „Хогуортс“ се изхилиха, но бобатонци останаха невъзмутими и седнаха едва когато Мадам Максим зае мястото си отляво на професор Дъмбълдор. Самият Дъмбълдор остана прав и в Голямата зала настъпи тишина.

— Добър вечер, дами и господа, призраци и — с особени почитания — пристигнали приятели — започна Дъмбълдор и огледа със сияещ поглед чуждестранните ученици. — Имам огромното удоволствие да ви приветствам с добре дошли в „Хогуортс“. Надявам се, че ще се чувствате удобно и приятно при нас.

Едно момиче от „Бобатон“ с увита в шал глава не се сдържа и се изсмя подигравателно.

— Никой не те е карал да идваш! — наежи се Хърмаяни.

— След пиршеството ще открием официално турнира — обяви Дъмбълдор. — А сега ви каня да хапнем и пийнем. Чувствайте се като у дома си!

Той седна и Хари видя как Каркаров тутакси се наведе към него и го заговори.

Както винаги, чиниите пред тях се напълниха с гозби. Този път домашните духчета в кухнята бяха надминали себе си. През живота си Хари не бе виждал толкова много на брой и все различни блюда, включително някои определено чуждоземски.

— Какво ли е това? — попита Рон и посочи дълбок супник с нещо като рибена чорба, поставен до чинията с наденица.

— Буйабес — супа от морски деликатеси с много подправки — отвърна Хърмаяни.

— Виж ти! — учуди се Рон.

— Да, френска — обясни Хърмаяни. — Опитах я през лятната ваканция миналата година. Много вкусна беше.

— Вярвам ти — рече Рон и си напълни чинията с наденица.

Макар че в Голямата зала имаше едва двайсетина ученици повече от обикновено, тя изглеждаше по-препълнена от всякога. Цветните униформи на новодошлите се открояваха на фона на черните мантии на възпитаниците на „Хогуортс“. Под вече свалените тежки кожи гостите от „Дурмщранг“ бяха облечени в кървавочервени мантии.

Двайсетина минути след началото на пиршеството Хагрид плахо се промъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Той зае стола си в самия й край и помаха на Хари, Рон и Хърмаяни с бинтована ръка.

— Как са раконогите огнемети, Хагрид? — провикна се Хари.

— Отлично — бодро отвърна Хагрид.

— Не се и съмнявам — тихо рече Рон. — Май вече са открили любимата си храна — пръстите на Хагрид.

Тогава един глас попита:

— Паррдонн, желаете ли буйабес?

Беше онази ученичка от „Бобатон“, която се бе изсмяла по време на речта на Дъмбълдор. Тя най-сетне бе свалила шала от главата си. Дълга сребристоруса коса падаше тежко до кръста й. Очите й бяха големи и сини, а зъбите — бели и равни.

Рон се изчерви. Той я зяпна, опита се да каже нещо, но се чу само глухо гъргорене.

— Не, вземете — отвърна Хари и побутна супника към момичето.

— Вие прриключихте ли?

— Да — изгубил ума и дума рече Рон. — Много е вкусно.

Тя взе супника и внимателно го отнесе на масата на „Рейвънклоу“. Рон още се пулеше след нея, сякаш за пръв път виждаше момиче. Чак когато Хари се разсмя, той се съвзе.

— Тя е вийла! — с пресипнал глас промълви Рон.

— Как не! — язвително се изсмя Хърмаяни. — Само ти я зяпаш така глупаво!

Но не беше съвсем права. Много момчета извръщаха глави след французойката, докато тя прекосяваше залата, а някои от тях онемяха също като Рон.

— Казвам ти, това не е обикновено момиче! — възкликна Рон и се наведе настрани да не я изпуска от поглед. — В „Хогуортс“ момичетата не стават такива вълшебници!

— Напротив, стават… — отвърна Хари, без да се замисля. По случайност през няколко стола от момичето със сребристата коса седеше Чо Чан.

— Когато отново прогледнете — рязко ги прекъсна Хърмаяни, — обърнете внимание кой влезе току-що.

Тя кимна към Височайшата маса. Двата празни стола вече бяха заети. Людо Багман седеше до професор Каркаров, а господин Крауч, шефът на Пърси, бе заел мястото до Мадам Максим.

— Защо ли са дошли тук? — удиви се Хари.

— Нали са организатори на Тримагическия турнир — отвърна Хърмаяни. — Сигурно искат да присъстват на откриването.

Дойде ред и на основното ястие и сред сервираните блюда пак имаше доста непознати. Рон огледа някакво желе с подправки, което му заприлича на нещо френско, и го побутна внимателно надясно, та да се вижда добре от масата на „Рейвънклоу“. Но момичето, което приличаше на вийла, явно се бе нахранило и не дойде да го вземе.

Когато златните чинии бяха опразнени, Дъмбълдор отново се изправи. Блажено очакване витаеше в залата. Хари се питаше какво ли ще се случи и потръпна от вълнение. През няколко стола от тях Фред и Джордж се наведоха напред, втренчили погледи в Дъмбълдор.

— Настъпи мигът — обяви Дъмбълдор и се усмихна на морето от вдигнати към него лица. — Тримагическият турнир ще започне всеки момент. Бих искал да кажа някои неща, преди да внесем ковчежето…

— Какво да внесат? — промълви Хари.

Рон вдигна рамене.

— …за да изясня как ще се проведе турнирът тази година. Но първо да ви представя господин Бартемиус Крауч, началник на Отдела за международно магьосническо сътрудничество… — дочуха се учтиви, но слаби ръкопляскания, — …и господин Людо Багман, началник на Отдела за магически игри и спортове.

Бурни аплодисменти посрещнаха името на Багман може би заради някогашната му слава на куидичен бияч или просто защото бе по-симпатичен от Крауч. Той помаха приветливо с ръка в отговор. Бартемиус Крауч нито се бе усмихнал, нито бе вдигнал ръка за поздрав, като чу името си. Хари си припомни официалния му костюм на финала на Световното първенство по куидич и реши, че магьосническата мантия не е подходящото за него облекло. Четковидните му мустаци и косата му, строго разделена на прав път, изглеждаха странно до дългата бяла брада и коса на Дъмбълдор.

— През последните няколко месеца господин Багман и господин Крауч работиха неуморно да подготвят Тримагическия турнир — продължи Дъмбълдор. — Те, както и професор Каркаров, Мадам Максим и аз, ще бъдат съдии, които ще оценяват усилията на участниците.

При думата „участници“ учениците затаиха дъх и наостриха уши.

Дъмбълдор забеляза внезапното им смиряване, усмихна се и викна:

— Господин Филч, моля, внесете ковчежето.

Стаилият се в най-далечния ъгъл на залата Филч тръгна към Дъмбълдор, носейки в ръце голямо дървено ковчеже с инкрустрирани скъпоценни камъни. То бе истинска антика. Зяпналите ученици зашепнаха възбудено. Денис Крийви се качи върху стола си, за да вижда по-добре, но бе толкова дребничък, че главата му едва се изравни с главите на останалите.

— Господин Крауч и господин Багман изготвиха инструкциите за изпитанията, пред които ще се изправят избраниците — обясни Дъмбълдор, докато Филч внимателно поставяше ковчежето на масата пред него. — Те са осигурили и всичко необходимо за отделните етапи на турнира. Ще има три изпитания през учебната година и те ще подложат на проверка по много различни начини качествата на участниците — тяхната магьосническа сила, храброст, съобразителност и разбира се — способността им да преодоляват опасности.

При тези думи залата утихна, сякаш никой не дишаше.

— Както знаете, в турнира ще се състезават трима ученици — спокойно продължи Дъмбълдор, — по един от трите участващи училища. Те ще получат оценки за преодоляване на всяко от трите изпитания и състезателят с най-висока обща оценка ще спечели Тримагическата купа. Безпристрастен арбитър ще посочи избраниците. Това е Огненият бокал.

Тогава Дъмбълдор взе магическата си пръчка и почука три пъти по горната страна на ковчежето. Капакът бавно се отвори със скърцане и отвътре директорът извади широк грубо издялан дървен бокал. Той бе толкова обикновен на вид, че едва ли някой би го забелязал, ако не беше пълен до ръба с танцуващи синьо-бели пламъчета.

Дъмбълдор затвори ковчежето и внимателно постави Огнения бокал върху него, та да го видят добре всички присъстващи в залата.

— Нека всеки, който иска да участва в избора, да напише четливо името и училището си върху късче пергамент и да го пусне в бокала — обясни Дъмбълдор. — Това трябва да стане в рамките на следващите двадесет и четири часа. Утре вечер, в нощта на Вси светии, Огненият бокал ще избере тримата най-достойни да представят своите училища. Още тази вечер бокалът ще бъде поставен във входната зала и всеки, който иска да се състезава, ще може свободно да стигне до него. А за да съм сигурен, че никой няма да се поддаде на изкущението, щом поставим Огнения бокал във входната зала, ще го оградя с кръг на възрастта, който никой под седемнайсет години не ще успее да прекрачи. И последно — добави Дъмбълдор, — искам да се обърна към всички кандидати за участие. Не се включвайте лекомислено в турнира. Щом Огненият бокал посочи някого, който и да е той, трябва да участва в турнира докрай. Пускането на името в бокала означава задължение и обвързване с магически договор. Ако името ви излезе от бокала, връщане назад няма. Моля, преди да заявите участието си, помислете дали го желаете от все сърце. А сега вече е време за сън. Лека нощ!

— Какъв ти кръг на възрастта! — с дяволито пламъче в очите рече Фред Уизли, докато всички прекосяваха залата и се отправяха към вратите на входната зала. — Е, състаряващата отвара ще свърши работа, нали? А щом името ти е вече в бокала, свиркай си — той няма как да разбере дали си на седемнайсет или не.

— Ама аз мисля, че никой под седемнайсет не би могъл да се справи — обади се Хърмаяни. — Нямаме достатъчно знания…

— Говори само за себе си — сряза я Джордж. — Ти ще пробваш да участваш, нали, Хари?

За миг Хари помисли за изискването на Дъмбълдор никой под седемнайсет да не пуска името си в бокала, но после в съзнанието му пак изплува прекрасната картина как печели Тримагическата купа. Зачуди се колко ли щеше да се разгневи Дъмбълдор, ако някой под седемнайсет все пак успее да намери начин да премине кръга на възрастта…

— Той къде ли е? — чудеше се Рон, който не бе чул и дума от разговора, а оглеждаше тълпата и търсеше с очи Крум. — Дъмбълдор май не каза къде ще нощуват дурмщрангците, нали?

Но отговорът дойде сам. Като минаваха покрай масата на „Слидерин“, Каркаров вече подканяше учениците си.

— Хайде, обратно в кораба — рече им той. — Как се чувстваш, Виктор? Хапна ли добре? Да пратя ли някого за греяно вино?

Хари видя как Крум поклати глава, докато навличаше кожата си.

— Професоре, аз искам вино — с надежда в гласа се обади едно от момчетата.

— Не съм ти предлагал на теб, Поляков — просъска Каркаров, а бащинският му вид мигом бе изчезнал. — Виждам, че пак си покапал предницата на мантията си, противно момче…

Каркаров се обърна и поведе учениците си към вратите. Те се озоваха там едновременно с Рон, Хърмаяни и Хари, който спря да направи път на гостите.

— Благодаря! — рече Каркаров и го погледна небрежно.

И в същия миг се вцепени. После отново извърна глава към Хари и го зяпна, сякаш не вярваше на очите си. Учениците от „Дурмщранг“ също се заковаха на място зад директора си. Погледът на Каркаров бавно се плъзна нагоре по лицето и се впи в белега. И учениците зад него загледаха Хари с любопитство. С периферното си зрение той забеляза как някои от лицата се озариха от прозрението кой стои пред тях. Момчето с покапана предница смушка с лакът момичето до себе си и посочи с пръст челото на Хари.

— Да, това е Хари Потър — изръмжа един глас зад тях. Професор Каркаров се обърна. Там, подпрян тежко на тоягата си, стоеше Лудоокия Муди, взрял немигащото си магическо око в директора на „Дурмщранг“.

Хари видя как Каркаров пребледня. Ужасяващ израз на гняв и страх се изписа по лицето му.

— Вие? — изрече той, вперил поглед в Муди, сякаш да се увери, че го вижда пред себе си.

— Аз — зловещо отвърна Муди. — И ако нямате какво да кажете на Потър, Каркаров, тръгвайте. Препречвате пътя.

Това беше истина — половината от учениците в залата се бяха наредили зад тях и заничаха през рамото на предния да видят на какво се дължи задръстването.

Без да продума и дума, професор Каркаров отмина заедно с учениците си. С изражение на силна ненавист върху обезобразеното лице Муди се взираше с магическото си око в гърба му чак докато го изгуби от поглед.

* * *

Следващият ден бе събота и обикновено повечето ученици закусваха късно. Обаче тази сутрин Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените ранобудници. Като слязоха във входната зала, те видяха двайсетина ученици да се навъртат там, някои от тях похапващи препечени филийки, и да разглеждат Огнения бокал. Той беше поставен в центъра на залата на столчето, върху което обикновено слагаха Разпределителната шапка. В кръг на около три метра от него по пода се виеше тънка златна линия.

— Има ли вече някой, който да си е пуснал името? — попита Рон разпалено една третокурсничка.

— Всичките дурмщрангци — отвърна тя. — Но не съм видяла нито един от „Хогуортс“.

— Обзалагам се, че някои са пуснали имената си снощи, след като сме си легнали — намеси се Хари. — Аз поне бих постъпил точно така. Не бих искал всички да ме видят. Ами ако бокалът изхвърли името обратно?

Зад гърба на Хари се чу смях. Той се обърна и видя Фред, Джордж и Лий Джордън, които бързаха запъхтени надолу по стълбите, силно развълнувани.

— Получи се! — победоносно прошепна Фред на Хари, Рон и Хърмаяни. — Току-що я погълнахме.

— Какво сте погълнали?

— Състаряващата отвара, глупачета — обясни Фред.

— Всеки от нас глътна по една капка — рече Джордж и радостно потри ръце. — Трябва да се състарим само с няколко месеца.

— И ще си поделим хилядата галеона, ако някой от нас спечели — широко се захили Лий.

— Не мисля, че ще успеете — предупреди ги Хърмаяни. — Сигурна съм, че Дъмбълдор е помислил и за това.

Фред, Джордж и Лий не й обърнаха никакво внимание.

— Готови ли сте? — обърна се Фред към останалите двама, потръпващи от вълнение. — Хайде тогава, аз съм пръв.

Хари гледаше с възхищение как Фред извади от джоба си парче пергамент, на което пишеше „Фред Уизли — «Хогуортс»“, пристъпи към златната нишка и застана пред нея, пружини-райки на пръстите на краката си като гмуркач, който се готви да скочи от петнайсет метра. После, под погледите на всички във входната зала, той си пое дълбоко въздух и прекрачи златната линия.

За момент Хари реши, че Фред е успял. Същото явно помисли и Джордж, защото нададе победоносен вик и скочи след брат си, но последва някакво пращене и двамата близнаци изхвърчаха над златната линия като метнати от невидим гюллетласкач. Те тежко се приземиха върху студения каменен под на три метра от кръга. Но нещата не спряха дотук — сякаш за да изпитат и унижение, освен болката, се разнесе силен звук като свистене на пара и едновременно и на двамата им пораснаха съвсем еднакви дълги бели бради.

Входната зала закънтя от смях. Дори самите Фред и Джордж се разсмяха, след като се изправиха на крака и разгледаха взаимно брадите си.

— Нали ви предупредих — рече плътен развеселен глас. Всички се обърнаха и видяха, че професор Дъмбълдор влиза откъм Голямата зала. Той огледа Фред и Джордж и в очите му заблещукаха весели пламъчета. — Най-добре идете и двамата при Мадам Помфри. Тя вече се грижи за госпожица Фосет от „Рейвънклоу“ и господин Съмърс от „Хафълпаф“, които също се опитаха малко да се състарят. Но не мога да не призная, че техните бради нищо не струват в сравнение с вашите.

Фред и Джордж се запътиха към болничното крило, придружени от Лий, който се заливаше от смях, а Хари, Рон и Хърмаяни отидоха да закусват, подхилквайки се тихичко.

Украсата в Голямата зала тази сутрин бе различна. Беше настъпил празникът на Вси светии и по омагьосания таван пърпореше цял облак от живи прилепи, а стотици издълбани във формата на лица тикви се зъбеха от всеки ъгъл. Хари тръгна към Дийн и Шеймъс, заети да обсъждат кои ученици от „Хогуортс“ на седемнайсет и повече години вероятно ще участват в избора.

— Носят се слухове, че Уорингтън е станал рано сутринта и е пуснал името си — каза Дийн на Хари. — Онзи грамадан от „Слидерин“, който прилича на ленивец.

— Не може избраникът ни да е от „Слидерин“! — поклати с неприязън глава Хари, който бе играл срещу Уорингтън на куидич.

— А всички хафълпафци говорят за Дигъри — презрително процеди Шеймъс. — Но според мен той едва ли ще рискува красивото си личице.

— Чуйте! — внезапно ги прекъсна Хърмаяни.

От входната зала се носеха радостни викове. Извърнаха се и видяха как в Голямата зала влиза с неспокойна усмивка Анджелина Джонсън — високата чернокоса гончийка в грифиндорския отбор по куидич. Тя се приближи до тях, седна и обяви:

— Е, направих го! Току-що пуснах името си!

— Не може да бъде! — удиви се Рон.

— Та ти на седемнайсет ли си? — попита Хари.

— Съвсем явно е. Виждаш ли брада, а? — отвърна Рон вместо момичето.

— Миналата седмица ги навърших — обади се и самата Анджелина.

— Радвам се, че имаме участник от „Грифиндор“ — рече Хърмаяни. — Много се надявам ти да спечелиш, Анджелина!

— Благодаря, Хърмаяни! — усмихна се кандидатката.

— Да, по-добре ти, отколкото онзи красавец Дигъри — рече Шеймъс, от което няколко хафълпафци, минаващи покрай масата им, ядно се намръщиха.

— Какво ще правим днес? — обърна се Рон към Хари и Хърмаяни, след като закусиха и тръгнаха да излизат от Голямата зала.

— Още не сме ходили на гости на Хагрид — отвърна Хари.

— Става — съгласи се Рон. — Само да не ни накара да дарим по някой и друг пръст на раконогите огнемети.

Изведнъж лицето на Хърмаяни се озари от възторг.

— Как не се сетих досега? Не съм поканила Хагрид да стане член на СМРАД! — възторжено рече тя. — Нали ще ме изчакате да се кача до стаята и да взема значките?

— За каква се мисли? — вбеси се Рон, докато Хърмаяни тичаше нагоре по стълбите.

— Ей, Рон — смушка го Хари, — виж, твоята приятелка…

През входните врати влязоха учениците от „Бобатон“, а заедно с тях беше и момичето вийла. Насъбралите се около Огнения бокал с изострено внимание се отдръпнаха назад да им сторят път.

Мадам Максим влезе в залата последна и строи учениците си в редица. Един по един бобатонци прекрачваха златната нишка и пускаха парченца пергамент в синьо-белите пламъци. Когато някое име попаднеше в огъня, той за миг ставаше червен и пръскаше искри.

— Какво ли ще правят тези, които не бъдат избрани? — промълви Рон на Хари, когато момичето вийла пусна своето късче пергамент в Огнения бокал. — Дали ще заминат обратно по училищата си, или ще останат да гледат турнира?

— Не знам — отвърна Хари. — Предполагам, че ще останат. Нали Мадам Максим ще бъде съдия?

Когато всички бобатонци пуснаха имената си, директорката им ги поведе обратно навън.

— Те къде ли спят, а? — запита Рон и тръгна към вратите, загледан след тях.

Подрънкване зад гърбовете им извести завръщането на Хърмаяни с кутия значки СМРАД в ръце.

— Хайде, побързайте! — подкани Рон и заподскача по каменните стълби, без да изпуска от очи гърба на вийлата, която вече бе стигнала до средата на поляната с Мадам Максим.

Като наближиха къщичката на Хагрид в края на Забранената гора, откриха отговора на загадката около спалните на бобатонци. Грамадната бледосиня карета, с която гостите бяха пристигнали, стоеше на двеста метра от входната врата на къщата и учениците се качваха в нея. Огромните като слонове летящи коне, които преди бяха впрегнати пред каретата, сега спокойно си пасяха в ливадата наблизо, пригодена за пасище.

Хари почука на вратата и чу кънтящия лай на Фанг.

— Най-после! — зарадва се Хагрид, като отвори вратата и ги видя. — Аз пък си мислех, че сте забра’или къде живея!

— Имахме много работа, Хаг… — започна Хърмаяни, но онемя и се втренчи в него.

Хагрид бе облякъл официалния си (и направо ужасен) дългокосмест кафяв костюм и бе сложил вратовръзка на жълти и оранжеви карета. Но това не беше най-лошото. Очевидно се бе опитал да укроти буйната си коса с огромно количество от нещо като смазочно масло, но бе успял само да я раздели на две опашки. Може би целта е била да я върже като Бил, но бе открил, че има прекалено много коса. Всичко това никак не му подхождаше. Хърмаяни го огледа, ала после явно реши да премълчи.

— Ъъъ… къде са раконогите огнемети? — попита тя.

— В лехата с тиквите — щастливо отвърна Хагрид. — Те стават таквиз едни огромни, сигур’ са вече около метър. Бедата е, че почнаха да се избиват един друг.

— О, не, сериозно ли говориш? — стресна се Хърмаяни и хвърли предупредителен поглед на Рон, втренчил очи в странната прическа на Хагрид и отворил уста да каже нещо.

— Ъ-хъ — тъжно рече Хагрид. — Ама вече ’сичко е наред, турих ги в отделни кутии. Имам още двайстина.

— Ей, какъв късмет! — обади се Рон, но Хагрид не долови подигравателната нотка в гласа му.

В къщичката имаше една-единствена стая, чийто ъгъл бе зает от огромно легло, застлано със завивка от пъстри парченца. Под провесените от тавана пред камината сушени свински бутове и мъртви птици стояха също толкова огромни дървени столове и маса.

Докато Хагрид приготвяше чая, те се разположиха край масата и скоро всички потънаха в приказки за Тримагическия турнир. Хагрид изглеждаше не по-малко развълнуван от тях самите.

— Почакайте — засмя се той. — Малко търпение. Ще видите чудесии. Първото изпитание… ама т’ва не бива да ви го казвам.

— Хайде де, Хагрид! — заувещаваха го Хари, Рон и Хърмаяни, но той само поклати глава и се разсмя.

— Не ща да ви развалям изненадата — рече Хагрид. — Обаче ще бъде страхотия. Само туй ви казвам. Бая ще се озорят участниците. Не съм и помислял, че ще дочакам и аз Тримагически турнир!

Останаха да обядват с Хагрид, но не ядоха много. Домакинът бе сготвил говеждо задушено, или поне така твърдеше, ала Хърмаяни откри в чинията си голям нокът и тримата с Хари и Рон рязко загубиха апетит. После много се забавляваха, докато се опитваха да убедят Хагрид да им каже какви са изпитанията в турнира, размишляваха кои от кандидатите може да бъдат избрани за участници и дали Фред и Джордж вече са отново голобради.

В ранния следобед закапа ситен дъждец. Беше много уютно да седиш край огъня, заслушан в тихото потропване на дъждовните капки по стъклата, и да гледаш как Хагрид си кърпи чорапите и спори с Хърмаяни за домашните духчета. Когато видя значките, той категорично отказа да членува в СМРАД.

— Туй само ще им навреди, Хърмаяни — замислено рече Хагрид, като вдяваше дебел жълт вълнен конец в голяма игла от кост. — Таквиз са си те — грижат се за нас, туй им харесва. Те ще са нещастни без работа и ще се обидят, ако им плащат.

— Но когато Хари освободи Доби, той не беше на себе си от щастие! — възрази Хърмаяни. — Пък и дочухме, че вече иска да му се плаща!

— Е, да, във всяко стадо има по някоя черна овца. Сигур’ някое духче ще се зарадва на свободата, ама едва ли ще убедиш другите, че туй е добро. Няма начин, Хърмаяни.

Момичето много се ядоса и мушна кутията със значки в джоба на мантията си.

В пет и половина започна да се стъмва и тримата решиха, че вече е време да се връщат в замъка за празненството за Вси светии, и най-вече заради обявяването на избраниците на училищата.

— Що да не дойда с вас — рече Хагрид и заряза кърпенето. — Само минутка.

Той се изправи, отиде до нощното си шкафче и започна да рови из него. Чак когато някаква кошмарна миризма ги удари в ноздрите, те насочиха вниманието си натам.

— Хагрид, какво е това? — кашляйки, попита Рон.

— Ъ? — рече Хагрид и се обърна към тях с голямо шише в ръце. — Не ви ли харесва?

— Да не би да е лосион за след бръснене? — попита го Хърмаяни със задавен глас.

— Ъъъ… одеколон е — промърмори Хагрид и се изчерви. — Май дойде множко — рече пресипнало той. — Отивам да се мия, чакайте…

Той излезе навън с тежки стъпки и започна енергично да се плиска с вода от варела под прозореца.

— Одеколон? — учуди се Хърмаяни. — Хагрид използва одеколон?

— Ами прическата и костюма? — прошепна Хари.

— Гледайте! — посочи през прозореца Рон.

Хагрид тъкмо се бе изправил и се обърна. Ако преди можеше да се каже, че се е изчервил, то сега направо пламтеше. Тримата внимателно станаха от столовете, да не би Хагрид да ги забележи, погледнаха крадешком през прозореца и видяха как бобатонците и директорката им слизат от каретата и тръгват към замъка за празненството. Те не чуваха думите на Хагрид, който говореше на Мадам Максим с онова захласнато блажено изражение, което Хари бе виждал само веднъж по лицето на Хагрид — когато се любуваше на бебето змей Норбърт.

— Тръгва с нея към замъка! — възмути се Хърмаяни. — Нали щяхме да ходим заедно?

Без дори да погледне назад към къщата, Хагрид тръгна с Мадам Максим, а бобатонци подтичваха да се изравнят с тях.

— Той я харесва! — не можеше да повярва Рон. — Е, ако някой ден имат деца, ще поставят нов световен рекорд. Обзалагам се, че всяко от бебетата им ще тежи около тон.

Те излязоха от къщата и затвориха вратата. Учудиха се колко се бе стъмнило навън, загърнаха се плътно с наметалата си и тръгнаха през поляната.

— Ето ги и другите! — прошепна Хърмаяни.

Групата от „Дурмщранг“ се изкачваше от езерото към замъка. Виктор Крум крачеше редом с Каркаров, а останалите се бяха пръснали зад тях. Рон с вълнение наблюдаваше Крум, но той стигна до входната врата малко преди тях тримата и прекрачи прага, без дори да се огледа.

Когато влязоха в Голямата зала, осветена от хиляди свещи, тя бе почти пълна. Огненият бокал бе поставен върху Височайшата маса пред празния стол на Дъмбълдор. Фред и Джордж — отново голобради — явно бяха преглътнали разочарованието си.

— Аз съм за Анджелина — заяви Фред на заемащите местата си Хари, Рон и Хърмаяни.

— И аз! — задъхано рече Хърмаяни. — Е, скоро ще разберем.

Празненството по случай Вси светии сякаш продължи по-дълго от обикновено. Вероятно защото това беше второ пиршество само за два дни, Хари не се възхити на разкошно приготвените ястия, както друг път. И той като всички останали в залата, които непрестанно източваха вратове, гледаха нетърпеливо, въртяха се и проверяваха дали Дъмбълдор се бе нахранил, нямаше търпение чиниите да се опразнят и да чуе имената на избраниците.

Най-сетне златните блюда възвърнаха първоначалния си блясък. Постепенно залата заехтя, но щом Дъмбълдор се изправи, всички утихнаха. От двете му страни професор Каркаров и Мадам Максим седяха в напрегнато очакване. Людо Багман сияеше и намигаше на учениците. Само господин Крауч бе съвсем безразличен, дори някак отегчен.

— Бокалът е почти готов да направи своя избор — обяви Дъмбълдор. — Трябва му само още минута. Ще помоля избраните от него участници, когато чуят имената си, да дойдат насам и да влязат в съседната стая… — и той посочи вратата зад Височайшата маса, — …за да получат първите указания.

После извади магическата си пръчка и силно махна с нея. Отведнъж всички свещи, освен тези в изрязаните тикви, угаснаха и залата потъна в полумрак. Най-ярко светеше Огненият бокал, а искрящите синьо-бели пламъци болезнено дразнеха очите. Всички изтръпнаха в очакване… някои погледнаха часовниците си…

— Ей сега… — прошепна Лий Джордън през два стола от Хари.

Пламъците в бокала внезапно лумнаха в червено и пръснаха безброй искри. Във въздуха се изви огнен език, от който полетя обгоряло парче пергамент и цялата зала замря.

Дъмбълдор улови парчето и за да може да го прочете, го поднесе към възвърналите синьо-белия си цвят пламъци.

— Избраникът от „Дурмщранг“ е… — зачете той високо и отчетливо — Виктор Крум.

— Естествено! — извика Рон, а буря от аплодисменти и радостни възгласи изпълни залата.

Хари видя как Виктор Крум стана от масата на „Слидерин“ и с приведена стойка се отправи към Дъмбълдор, зави надясно, мина покрай Височайшата маса и изчезна през вратата към съседната стая.

— Браво, Виктор! — мощно се извиси над овациите гласът на Каркаров, та всички го чуха. — Знаех си аз!

Ръкоплясканията и възгласите заглъхнаха. Вниманието на всички бе приковано отново върху бокала, чиито пламъци след секунди отново почервеняха, изригнаха и изхвърлиха второ парче пергамент.

— Избраникът от „Бобатон“ е… — започна Дъмбълдор — Фльор Делакор!

— Това е тя, Рон! — викна Хари, когато момичето, което приличаше на вийла, грациозно се изправи, отметна назад тежката си сребристоруса коса и тържествено премина между масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“.

— Вижте колко са разочаровани — надвика врявата Хърмаяни и кимна към останалите бобатонци.

Хари си помисли, че разочаровани бе слабо определение. Две от момичетата, които не бяха избрани, избухнаха в сълзи, захлупиха лица на масата и горчиво се разридаха.

Когато и Фльор Делакор изчезна в съседната стая, отново настана тишина. Но този път тя бе така наситена с вълнение, че изостряше сетивата. Беше ред на участника от „Хогуортс“…

И Огненият бокал пламна за трети път, разпръска искри, а аленият език се изви високо във въздуха и от върха му Дъмбълдор грабна третото парче пергамент.

— Избраникът от „Хогуортс“ е… — провикна се той — Седрик Дигъри!

— Неее! — извика Рон, но само Хари го чу. Възгласите от съседната маса изпълниха залата. Хафълпафци до един скочиха на крака и с викове и тропот поздравиха минаващия покрай тях Седрик, който се усмихваше широко и вървеше към стаята зад Височайшата маса. Овациите в негова чест продължиха толкова дълго, че трябваше да мине доста време, преди учениците да чуят отново гласа на Дъмбълдор.

— Отлично! — радостно викна той, когато най-сетне глъчката утихна. — Имаме си вече трима избраници. Разчитам на вас и на учениците от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ да подкрепите с всички сили участниците. Като ги поддържате, вие ще допринесете…

Но Дъмбълдор внезапно млъкна и всички видяха какво бе привлякло вниманието му.

Огънят в бокала отново беше станал червен, пламтеше и мяташе искри. Във въздуха се извиси дълъг пламък и върху него се понесе четвърто парче пергамент.

Дъмбълдор машинално протегна ръка, сграбчи пергамента и го задържа пред очите си, вперени в написаното там. Последва дълга пауза, докато директорът се взираше в късчето пергамент, а цялата зала го гледаше. После той се прокашля и прочете на висок глас:

— Хари Потър.