Елизабет Лоуел
Опасно убежище (7)

7.

След по-малко от час Шей си почиваше с по-добрия от двамата, който я беше спасил от ужасното парти…

— Хубавото е, че Кимбърли е принудена да се държи добре с теб.

Танър издаде звук, който можеше да мине за съгласие.

Беше трудно да се определи, тъй като устата му беше пълна с отхапания от хамбургера залък. Тя си взе от възхитителните, греховно вредни, пържени картофки от кутията върху колената й и се запита, дали и той усещаше същата топлина по тялото си като нея.

Може би се дължеше на бягството й от празненството. Или пък на Танър — нейният прям рицар в наемни доспехи, който я беше спасил от дракона в червена рокля, а сега просто разпалваше греховното й въображение — какво ли е да се целуваш с мъж като него…

Глупави пубертетски мисли. И все пак не мога да ги пропъдя.

Очите му отразяваха лунната светлина, проникваща през предното стъкло на колата. Тя поклати глава.

— Само като си спомня физиономията на Кимбърли — Смехът й сякаш разпръсна тъмнината в автомобила. — О, ако можех да снимам лицето й, когато ме измъкваше оттам… Тя е свикнала мъжете да се подчиняват на всяка нейна дума.

— По-скоро на деколтето й — заяви той, като облиза потеклия по палеца му кетчуп.

Искаше й се да не се съгласи, но беше невъзможно.

Също като да седи тук с Танър.

Усмихна се и си взе още няколко от пържените картофки, докато той дояде хамбургера и посегна към следващия.

— Добре, че не бях гладна — отбеляза Шей.

— Предложих ти да си ги поделим — припомни й той. Всъщност би разделил с нея много повече от хамбургерите. Тя се оказа изненадващо добра компания, без да се страхува нито от мълчанието, нито от разговорите.

— Когато тръгнах за тържеството, последното нещо, което съм очаквала, беше да вечерям, гледайки към езерото Тахо. И то с мистериозен, висок, мургав и доста странен мъж, седнал от едната ми страна… — замислено призна тя. — Особено с такъв, който би могъл да изплаши и мечка само с погледа, който видях в очите му снощи.

— Вече казах, че съжалявам — отвърна Танър. — Освен това просто съм особняк, а не странен. И това тук не е вечеря, а едни мазни сандвичи. Но ще си получиш гледката към езерото.

— Наистина ли? Винаги съм мечтала за свое местенце край водата.

Танър се усмихна и се зачуди дали тя щеше да се отдръпне, ако все пак й подареше онази целувка, за която мислеше от първия момент, в който я беше видял на празненството. И отново съжали, задето се беше държал като истински негодник предишната вечер.

— Представям си, как си се навъртала около Лорн.

— Не съм се навъртала! — обидено го прекъсна тя.

— По-спокойно, де. Това не беше укор, а комплимент, че умееш да общуваш дори с такива като чичо ми.

Младата жена въздъхна.

— Извинявай. Последните няколко дни бяха тежки.

— Адвокатът ми разказа за хищниците, които били нападнали трупа на Лорн… — Танър мрачно поклати глава. — Сигурно е било голям шок за теб.

Тя изумена се взираше в него. Той продължаваше да се храни, докато говореше за кошмарната сцена.

— Виж, когато си ченге, привикваш да се ровиш в мръсотиите на живота, без това да пречи на апетита ти — обясни й той. — В противен случай си обречен да умреш от глад.

Шей преглътна мъчително.

— Това явно обяснява лошите ти маниери — опита да се усмихне тя.

— А ти… Харесваш ли работата си?

— Доста по-сложно е. Защо ми взе пържените картофи?

— Просто ги държа, за да ти е по-удобно — отвърна тя, като сдъвка още един и го погледна с широко отворени, невинни очи.

— Докажи го. Дай ми няколко.

Погледите им се срещнаха. Предизвикателството и мъжката топлина я накараха да се почувства отново на шестнайсет. Взе едно картофче и протегна ръка към него. Той я улови и облиза останалата върху пръста й мазнина.

— Изцапа се — усмихна се той.

В първия момент й хрумна да му каже, че и неговата уста е изцапана. И да я изтрие с устни. После се обади здравият разум. Флиртът беше нещо напълно допустимо при обществени събирания. Ала онова, което сега проблясваше в очите му, беше съвсем различно.

Без да продума, тя му подаде салфетка заедно с останалите картофи. Сякаш нищо не се беше случило, той продължи да се храни.

Лудост ли е да намираш един мъж за секси? — запита се тя, без да откъсва очи от него.

После се насили да вдигне очи към луната.

Глупава, недорасла тийнейджърка. Просто живя доста дълго без това. И може би си мечтаеш за някакъв висок, мургав и красив мъж, но сигурна ли си, че си готова за един старомоден флирт? Защо не? Господ ми е свидетел, че бракът не проработи.

Известно време седяха в мълчание, нарушавано само от дъвченето на Танър, докато дояждаше остатъка от сандвича. С премрежен поглед Шей наблюдаваше нощта и тъмната вода, която ставаше сребриста под лунната светлина. Постепенно пулсът й се успокои…

Накрая въздъхна тихо, чувствайки се добре в тишината. Въпреки суровия си характер, Танър се оказа доста лесен за общуване. Освен когато не я хапеше като онази вечер… Не изискваше постоянни разговори, възхищение и внимание. Също като нея се чувстваше отлично в собствената си кожа. Не беше самодоволен или арогантен. Просто естествен…

— Не си прави изводи за сдружението само от личността на Кимбърли — обади се тя. — И двете вършат добра и полезна работа.

— Което важи и за боклукчиите. И за полицаите.

— Само дето никой не се облича подходящо в знак на благодарност към вас.

Той се усмихна леко.

— Знаех си, че е имало основателна причина да стана ченге. Но пък ти носиш тази къса черна рокля, сякаш е направена точно за теб. Съвсем подходяща за лъскав купон.

— Майка ми е същата като Кимбърли, само че по-изтънчена. И в двата случая, независимо дали нося предизвикателно червено или скромно пастелно, аз съм възпитана да се въртя в кръг между коктейли и благотворителност.

Танър осмисли думите й, после поклати глава:

— А сега сигурно побъркваш майка си.

— По-голямата ми сестра ме компенсира. Не се е случвало да отиде на празненство или в някой благотворителен комитет и да не покори всички с безупречното си възпитание и неизменна любезност.

Той забеляза, че в гласа й няма негодувание, а просто приемане на реалността, че сестра й беше съвсем различна от нея, но пък толкова приличаше на майка им.

— Значи си се метнала на баща ти?

— Не. На баба ми от негова страна. Правила е каквото си поиска и се е държала самостоятелно, преди това да стане общоприето поведение. А ти на кого приличаш, освен на Лорн?

Танър се примири със смяната на темата. Но при първия удобен случай щеше да я върне отново към нея. Щеше да й задава въпроси и нямаше да се успокои и да престане, докато не установи дали всичко останало беше толкова пленително, колкото уханието й, което усещаше сега.

— Имам неговите очи — съгласи се той. Гласът му беше дълбок и плътен.

— Забелязах. И не особено изисканите му маниери — заяви закачливо тя, докато се пресягаше, за да си открадне още едно картофче. — И неговия ръст. И широките му плещи. И издръжливостта му. И ината му, бих добавила. Освен това вече успяхме да установим, че се радваш и на неговия темперамент.

— Ако ми отмъкнеш още няколко картофа, ще имаш възможност отново да го изпробваш.

Шей преглътна, облиза върховете на пръстите си и си пожела да беше по-дръзка, за да се осмели да изтрие следите от кетчуп върху долната му устна.

— Ужасяваща мисъл.

Танър забеляза, че е вперила поглед в устните му. Тя отново посегна към картонената кутия.

— Предупредих те.

Много бавно сложи огромната си ръка върху тила й и я наклони към себе си, докато устните им почти се докоснаха. После спря и мускулите му се стегнаха, сякаш се замисли за момент.

— Това бяха кратки, изпълнени с копнеж, размисли от моя страна — каза накрая той и се наведе към нея.

Шей не отвърна на ласката, но не се и отдръпна. Само му отправи поглед, изпълнен с топлина и любопитство.

— Да кажем, че си по-близо до това, отколкото при първата ни среща.

Танър въздъхна с надеждата да не изглежда толкова разочарован, колкото беше.

— Само близо, така ли?

— Така е заради близнаците. Те са двама. Да и Не. Моята близначка Да може да бъде неотзивчива като скала.

— Значи в момента си имам работа с Не. — Той се отдръпна леко, но не отмести ръката си. — Не съм извадил късмет с Да, така ли?

Тя се отдаде на насладата от усещането за дланта му върху тила си.

— Бракът ми се оказа несполучлив избор.

— С други думи, си се опарила…

— Така е… Като знаеш, че нямаш усет за мъжете, ти е по-лесно да казваш не. — Размърда глава, за да усети по-осезаемо силата и топлината на ръката му. — Сега за първи път съжалявам за това. — Дъхът й галеше кожата му, докато говореше: — Но не достатъчно, за да се поддам на изкушението.

— Е, поне те изкушавам.

Шей се облегна на седалката и тежко въздъхна.

— Танър, ти си живо, дишащо изкушение за всяка жена, която все още има пулс.

Той се усмихна топло.

— Но ти си първата, която забелязах.

Искрено се съмняваше в думите му, но инстинктивно усещаше, че не бива да спори. Подозираше, че това ще доведе до нови изкушения, на повечето от които не би могла да устои. Остроумието винаги я беше привличало повече от мъжката физика. А Танър притежаваше и двете.

— Наистина ли смяташе, че Лорн ще промени решението си, ако поговориш с него? — попита той.

— Е, не е честно точно сега да зачекваш този въпрос… — въздъхна тя. — Ала чакай, вероятно си прав, че трябва да сменим темата… След като се върнах от акцията за набиране на средства, на телефонния ми секретар имаше две съобщения. Първото беше от Кимбърли и гласеше, че е занесла на Лорн сгрешен договор, заедно с писмото за потвърждение на намеренията му, което е трябвало да подпише преди празненството.

— Изглежда, грешката е била сериозна.

За момент тя затвори очи.

— Стандартният договор позволява на сдружението да променя статута на земята съгласно общия план за запазването й в целия западен планински район. Лорн искаше гаранции, че собствеността му няма да бъде продадена заради каквато и да било причина при никакви обстоятелства. В условието му нямаше нищо необичайно. Съгласихме се да направим компромис, а той даде съгласието си да подпише документите.

Танър чакаше. Изтощението, изписано на лицето й, го караше да я привлече в прегръдките си. Но това не би отговорило на останалите въпроси…

— Както винаги, Кимбърли е закъснявала за срещата. Грабнала първата попаднала й под ръка папка, без да има време дори да я погледне.

— И Лорн е открил грешката, така ли?

— Да. И обвинил сдружението във всички смъртни грехове, а сетне буквално изритал Кимбърли от ранчото. Тя пък оставила съобщение на телефона ми, че очаква от мен да отида да поговоря с него и да налея малко разум в дебелата му глава.

Танър повдигна тъмните си вежди.

— Очевидно ти има голямо доверие.

— Просто знаеше за симпатиите ми към Лорн.

— Спомена за две съобщения.

— Второто беше от самия него. Беше страшно разгневен… Забрани ми дори да стъпвам в земите му. А след това не отговаряше, когато му звънях. Чувствах се виновна, не можех да спя… Накрая се предадох и една сутрин се запътих към ранчото. Знаех, че става рано призори…

Танър слушаше думите на Шей с напрежението и вниманието на човек, чиято работа е да отсява лъжата от истината. Нищо в тона и езика на тялото й не го усъмни.

— Той оплаквал ли ти се е някога от болка, задух или схващане в лявата страна? — попита Танър.

— Не. Като изключим коляното, което го притесняваше в студените, влажни утрини, не ми е споменавал, че страда от нещо. Никога не съм го виждала да се колебае, преди да вдигне бала слама или пълно ведро с вода.

— Проблемите му с коляното са, откакто го хвърли кон, който се оказа по-злонравен от него — подметна Танър, спомняйки си цветистия език на чичо си, след като се беше стоварил с цялата си тежест върху дървената ограда. — Качи се отново, повали коня на земята и още на другия ден го продаде.

— Типично за Лорн. — Тя се поколеба. — Умрял е бързо. Няма следи от оказана съпротива, нито от опит да се върне в къщата. Просто лежеше с лице към небето.

— Намерила си го легнал по гръб ли?

Шей кимна. Пръстите му забарабаниха по седалката.

— Странно…

— Защо?

— Освен ако човек не е бил вече легнал, внезапната смърт обикновено поваля тялото напред. — Смачка мазните хартии от храната и ги натъпка в картонената кутия. — Да е влизал в пререкание с някого напоследък?

— Доколкото ми е известно, с никого, освен с Кимбърли. Предупредих я, че не трябва да закъснява за срещата, защото същата нощ щяха да играят покер и…

— Я чакай малко. Щом е трябвало да подпише готовия договор, защо е било необходимо това писмо за потвърждаване на намеренията му?

— Лорн не вярваше… Той не се доверяваше на никого. Преди да подпише самото писмо, искаше да прочете всяка клауза от договора. Самият ритуал с подписа трябваше да се състои тази вечер на празненството и държеше да е сигурен, че документът ще бъде същият, който бе одобрил предварително.

Танър кимна.

— И това беше типично за него.

— Така е… — съгласи се Шей. — А във вторник той винаги играеше покер. И мразеше да закъснява. Докато за нея закъснението е като религия, изцяло му се отдава. Исках да ме изчака, докато се върна, за да оправя нещата, но тя настояваше да договори подробностите колкото може по-скоро…

Шей погледна лицето му, но не видя върху него нищо друго, освен отблясъците на лунната светлина.

— Предполагам — продължи тя, — че е закъснявала, както винаги, и е грабнала някакъв договор от юридическия отдел, без изобщо да го погледне.

— Тя ли ти каза това?

Шей повдигна рамена.

— Така прави винаги — захвърля едно нещо и се захваща с друго, оставяйки след себе си истинска бъркотия. Преследва преди всичко основната цел, без да доглежда подробностите. За тях обикновено се грижи останалият персонал.

Той отново забарабани с пръсти по седалката.

— Когато ти се срещаше с Лорн, той със старите ботуши и шапка ли беше?

— Освен когато отиваше в града. Тогава беше с ботушите, с които го намерих. И с официалните си дрехи. — Споменът я накара да се намръщи. В онзи момент единственото, което я притесняваше, бяха наобиколилите трупа хищници. — Знаеш ли, въпросите ти ме карат да се чувствам неудобно…

— Не забравяй, че все пак съм полицай — отвърна й той, замислено загледан в отблясъците на лунната светлина. — Ние обичаме да разпитваме. Нещо като втора природа ни е…

— Тогава опитай с шерифа. Той знае повече от мен.

— Не се съмнявай, че ще го направя.

Шей се заслуша в тихия бриз, диплещ повърхността на водата.

— Само още един въпрос — каза той накрая. — Срещаш ли се с някого?

Тя примигна изумено.

— Какво?

— Имаш ли сериозна връзка, любовник, с когото да живееш постоянно, такива неща… Е, имаш ли си някого?

— Ако беше така, сега нямаше да съм тук. А ти излизаш ли с някоя?

— Не. — Той подхвърли картонената кутия на задната седалка. — Ще те откарам до колата ти, а после ще те изпратя до вас, за да съм сигурен, че си се прибрала.

— Но защо?

— Полицейски манталитет — прекъсна я Танър. — Последното нещо, в което можеш да ни упрекнеш, е, че сме джентълмени. — Запали мотора и включи фаровете. — Ще те взема утре сутринта в девет. Може и по-рано, ако си от ранобудните.

— Ще те чакам в девет, но сега бих могла да се прибера и сама — рече тя, стараейки се да прозвучи убедително.

— Не се съмнявам. Както съм сигурен, че никога не бих оставил сама жена да се прибира с трошка като колата, която караш.

В първия момент тя понечи да спори, после само сви рамена.

— Е, добре. Но няма да те поканя в дома си.

Той кимна и отново се усмихна.

— И за какво ще ме вземеш в девет? — не се стърпя Шей.

— Ще закусим, а ти ще положиш всички усилия да ме убедиш, че трябва да прехвърля ранчото на някой от членовете на сдружението ви.

— Хей, жените също трябва да изкарват прехраната си, нали? — възрази му с неутрален тон тя.

— Искам да обсъдим този твой ентусиазъм.

Шей го изгледа отстрани, като за миг очите й се плъзнаха по устните му. Представи си как би усетила живата им топлина, ако в този момент дръзко го целуне…

— До утре — каза му накрая.

И се зачуди откъде се беше появил този неин забравен сексапилен глас. Очевидно Танър беше започнал да й влияе отрицателно.

Или положително.

Имаше цяла нощ пред себе си, за да определи…